Стивън Канел
Работилницата на дявола (21)

20. Аутопсията

Беше се стъмнило, а Бъди още чакаше Гари Айвърсън в ярко осветената чакалня на моргата. Той погледна през прозореца. В здрача едва се виждаха вълните по осветената от луната плажна ивица на юг от кея на Санта Моника. Още го преследваха параноични мисли, досущ бежанци, влачещи се подир претърпяла поражение армия. Бъди се опитваше да се пребори с желанието си да излезе и да извади запаса си от кокаин, скрит в резервната гума на поршето му. Но знаеше, че това ще бъде грешка. Кокаинът само щеше да предизвика още по-силна депресия, която понякога помрачаваше съзнанието му за няколко дни.

Бъди се замисли по-сериозно за лечение.

Само от време на време се сещаше за мъртвия си син, който лежеше в някоя от хладилните камери на ярко осветената морга.

Вратите на асансьора се отвориха и оттам излезе Гари Айвърсън. Кръвясалите му очи бързо мигаха. Не се беше бръснал от два дни и се бе издокарал в стил гръндж. Той тръгна към Бъди, като видимо влачеше крака.

— Не приличаш на лекар, а на шибан призрак — скара му се Бъди.

— Живеем в деветдесетте години, човече — въздъхна Гари. — Не съм добре и ти не си добре, но всичко е наред. Какво става?

— Тези типове тук казват, че съдебният лекар на окръга ще прави аутопсията. Сложили са тялото на Майк в изолатор, каквото и да означава това, по дяволите. Защо? Искам незабавно да ми го дадат!

— Господи, главата ми се пръска от болка! — изстена Гари и потърка очи.

— Боли те, защото онази курва Джинджър те е накарала да си инжектираш някой боклук. А Хайди се закле, че Джинджър се е отказала. Някой ден ще те затрие с нейните долнопробни наркотици.

— Джинджър е курва? — стъписа се Гари. — Тя е едно от момичетата на Хайди? Нали ми каза, че била актриса.

— Курва, актриса — все едно. Слушай, Гари, трябва да спреш аутопсията. Тук нещо не е наред.

— Джинджър е шибана курва? — повтори Гари. — А аз през цялото време мислех, че й е приятно да се чука с мен.

— На кого му пука? На курвите им се плаща не за да дойдат, а за да си тръгнат. А сега, моля те, разбери защо Майк е в изолатор. Там пускат само лекари.

В зала В за аутопсии на втория етаж на моргата се водеше ожесточен спор между съдебния лекар и полковник Лорънс Читик, който току-що бе долетял от Форт Детрик.

— Извинете — каза Айвърсън, приближавайки се към тях. — Идвам да уредя транспортирането на тялото на Майкъл Бразил в погребалния дом „Синайска планина“.

Не му обърнаха никакво внимание, а може би не го и чуха, защото гласът му беше тих и дрезгав. Полковник Читик се караше на висок глас с доктор Ърнест Уелш, съдебен лекар на Санта Моника. Той беше висок мъж с коси като лавров венец.

— Вие, изглежда, не разбирате. Не ме интересува кой във Форт Детрик ви е упълномощил — каза доктор Уелш.

Аз се подчинявам на градските власти. Тялото няма да бъде изкарано оттук преди да е изтекъл предвиденият от закона срок.

— Аз съм доктор Айвърсън, домашният лекар на семейство Бразил — повтори Гари, този път по-силно.

Уелш и Читик се обърнаха.

Скъсаните на коленете джинси, размъкнатите черни дрехи и умореният вид противоречаха на думите му.

— Съжалявам, но не съм спал четирийсет и осем часа — оправда се той, като забеляза недоумението им. — Бях на туристическа обиколка. Дойдох веднага щом можах. Бих искал да уредя нещата и тялото на Майкъл Бразил да бъде пренесено в „Синайска планина“…

— Няма да бъде пренесено никъде. Ще го закараме със самолет във Форт Детрик — прекъсна го полковникът.

— Кой сте вие? — попита Гари Айвърсън.

— Аз съм полковник Читик от СЕР към Центъра за контрол и превенция на заболяванията.

— СЕР?

— Служба за епидемиологично разузнаване.

— Единственият начин да го направите е като ми представите съответните документи — обърна се доктор Уелш към полковник Читик. — Трябва ми писмено искане, в което са посочени причините на Службата за епидемиологично разузнаване този труп да бъде транспортиран във Форт Детрик. Не мога да ви го дам без тези документи. Семейството му ще ми скъса задника от съдебни дела. Нали така, доктор Айвърсън?

— Абсолютно — убедено отговори Гари.

— Къде държите тялото? — попита Читик.

— Тук. Аутопсията е насрочена за двайсет и един часа тази вечер. Дотогава трябва да ми представите необходимите документи. Изпратете ми ги по факса и ще ви дам тялото. Инак ще извършим процедурата, както е предвидено по график.

Полковник Читик кимна, излезе от моргата и се качи в микробуса без странични стъкла, паркиран зад ъгъла на сградата. Лейтенант Нино Десилва изпитателно се вторачи в него.

— Искат документ от Службата за епидемиологично разузнаване, инак няма да дадат трупа.

— Тогава да вземем документ — каза Десилва.

— Трябва да минем по каналния ред. От Центъра за контрол и превенция на заболяванията също ще поискат тялото. Ще видят пораженията в мозъка и гъбестия енцефалит. Ще направят още изследвания, ще вземат гръбначномозъчна течност и накрая ще открият „Бледия кон“. Ще предадат случая на ФБР, които ще уведомят Конгреса, и с нас е свършено. — Читик млъкна и потърка чело. — Тази история не бива да се разчува. Аутопсията ще започне в девет. Трябва да я предотвратим.

— Отдавна не съм идвал тук — каза Уендъл на Стейси и Крис и удари спирачки.

Намираха се пред голям старомоден ресторант, построен в архитектурния стил на петдесетте години. Огромните прозорци гледаха към Колорадо Булевард в Пасадина. Госпожа и господин Кънингам се бяха прибрали вкъщи. Стейси слезе, наведе се през стъклото на колата и намигна на доктора, който остана зад волана.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — попита той. — Мога да се мотая наоколо.

— По-добре отиди да присъстваш на аутопсията в Санта Моника. Направиха ни голяма услуга, като я насрочиха за неделя вечерта. — Тя погледна часовника си. Беше осем и петнайсет. — После ще взема такси, ще оставя Крис и ще се срещнем у нас към единайсет.

Уендъл се поколеба, но Стейси му направи знак да тръгва. Искаше да разговаря с Крис Кънингам и смяташе, че ще научи повече от него, ако бъдат сами.

Уендъл й изпрати въздушна целувка и потегли. Стейси и Крис влязоха в ресторанта и седнаха на маса до един от прозорците, откъдето се виждаше паркингът.

— Господи, това място е много официално — каза Крис. — Хайде да отидем в някой бар.

— Поръчай си каквото искаш — каза Стейси, без да обръща внимание на думите му. Сервитьорката им даде менюто и се отдалечи. — Ти и Майк свършихте добра работа в двора. Аз черпя.

— Защо си направи труда да ме издириш? — Сините му очи изпитателно се вторачиха в нея. Той явно бе изгубил вярата си в човешките същества. — Ще ми кажеш ли за какво всъщност става въпрос?

— Имаш право. Наистина изминах дълъг път, за да те намеря — призна Стейси, бръкна в чантата си и извади проявените снимки, които бе направила край Ванишинг Лейк. — Познаваш ли този човек?

И посочи снимката на Фанън Кинкейд, направена след като той бе застрелял двамата войници на бейзболното игрище.

— Повечето от хората му имаха инициалите ПТВА, татуирани на ръцете — добави тя.

Крис дълго гледа снимката, пресмятайки риска, преди да отговори. Това беше същият човек, когото бе видял да застрелва двама войници. Когато Стейси спомена за татуировките, той изведнъж се сети кой е този мъж.

Бе чувал разни истории за него около огъня в биваците за скитници.

— ПТВА означава Пътници по товарните влакове на Америка — каза той. — Мисля, че името му е Фанън Кинкейд. Предвожда някаква църква, проповядваща превъзходство на бялата раса. Пътува по товарните влакове, за да се крие от властите. Убивал е скитници само защото са били в един и същи влак. Казват така: ако видиш смахнат фанатик със сребристобели коси, плюй си на петите и бягай.

— Страхотно. Декстър Демил е с него. Един Господ знае какво може да означава това.

— Кой е Декстър Демил?

— Той е единствената причина да тръгна да те търся. Трябва да отидеш в болница. Аз ще уредя този въпрос, но трябва незабавно да те прегледат.

— Защо?

— Майк Холивуд не е умрял от прекършване на ларинкса.

— Кой казва, че ларинксът му е бил прекършен?

— Ти, Казал си го на Роско Мос в Бадуотър.

— Господи, ти си ходила навсякъде!

— Роско Мос е изпратил тялото на Майк на някакво място, наречено Гъвърнмънт Кемп, и там са го прегледали. Лекарят казал, че на гърлото на Майк му няма нищо. Не това го е убило.

Крис се поколеба, сетне въздъхна.

— Мислех, че съм го убил аз.

— Не си ти, а нещо друго.

Сервитьорката се приближи до тях и те си поръчаха хамбургери и ванилови шейкове. Крис отново погледна Стейси.

— Това все още не обяснява защо искаш да отида в болница.

Тя се вторачи в него и реши, че най-добрият начин да го накара да й помогне е като бъде откровена с него. Въпреки алкохолизма си, той все пак бе завършил колеж и бе награден със Сребърна звезда за храброст. Стейси се надяваше, че истината ще го мотивира.

— Мисля, че Майк е умрял, защото е бил заразен с нов вид биологично оръжие, разработено от Декстър Демил — отговори тя и му разказа за програмата във Форт Детрик, за адмирал Зол, за работата на Декстър Демил в затвора на Ванишинг Лейк и за заболяването, причинено от приона. — Демил създава протеини убийци, които атакуват мозъчния център, контролиращ настроенията. Прионът предизвиква гняв и унищожава средния мозък, който контролира преглъщането и другите рефлекси. Във финалния стадий има пристъпи на насилие.

— Точно това се случи с Майк — тихо каза Крис.

— Заразата е била пренесена от комари. Мисля, че Майк е бил ухапан от комар, изпуснат от лабораторията в затвора край Ванишинг Лейк. Има вероятност и ти да си ухапан.

— Но не трябваше ли вече да проявявам симптомите? Майк почина преди два дни.

— Може би в организма ти има антитела, които забавят процеса. Вероятно имаш някаква имунна защита или си станал само преносител, без самият ти да показваш симптоми. Ако е така, кръвта ти може да е безценна, за да ни помогне да разработим защитни тела.

Сервитьорката донесе хамбургерите и ваниловите шейкове и се отдалечи. През тези няколко секунди Крис сякаш леко се промени. Той изправи рамене, вдигна брадичка и в сините му очи блесна гняв.

— Дъщеря ми Кениди почина от нещо, с което се заразих по време на войната в Персийския залив. Аз бях преносителят. Не се разболях, но Кениди се роди с множество… — Той млъкна и пое дълбоко дъх. — Тумори. Стотици. Растяха в нея и накрая я убиха.

— Съжалявам — тихо каза Стейси. Крис кимна и се унесе в спомени.

Докато го чакаше да се овладее, тя изведнъж се сети за нещо, което Макс й бе казал за странния синдром на ветераните от войната в Персийския залив.

— В Хънтсвил, Тексас — бавно започна Стейси, — е избухнала епидемия от нещо, което приличало на синдрома от Персийския залив. Заразили са се над двайсет души. И там имало затвор като във Ванишинг Лейк и тайни научноизследователски лаборатории, финансирани от университета „Сам Хюстън“. Според статиите във вестниците, които прочетох, медицинският персонал на затвора внезапно е бил преместен и за една нощ заменен от лекари от университета „Сам Хюстън“. Новите учени били бивши военни. Там явно са извършвали свръх секретни експерименти. Всичко това щеше да бъде потулено, ако неколцина от цивилните служители на затвора не проявили същите симптоми като на затворниците и не се наложило да бъдат закарани в местни болници. Няколко от цивилните починали. Болестта приличала на синдрома от Персийския залив — болки в мускулите, повръщане, общо физическо неразположение и умора. Някои имали ужасни обриви и рани по телата. Странното е, че това се е случило през 1985-а, цели шест години преди войната в Персийския залив.

— Но как е станало?

— През 1985 година Саддам Хюсеин беше съюзник на Съединените щати. Ирак водеше война с Иран, а Иран държеше американски заложници. В Ирак е имало бивши американски военни, действащи като „съветници“. Вероятно Щатите са доставяли химически оръжия на Саддам Хюсеин, за да ги използва срещу иранците. Пентагонът започна да бомбардира иракските складове за биологични оръжия шест години по-късно, в края на войната в Персийския залив, а после се правеха, че не знаят нищо за синдрома.

Крис се замисли върху това. Бе изял само една хапка от хамбургера си и сега го остави и бутна чинията си настрана.

— Хайде да увием храната за вкъщи. Не съм гладен — каза Крис. Изпитваше непреодолимо желание да пийне алкохол, за да успокои нервите си.

Стейси направи знак на сервитьорката, която занесе хамбургерите в кухнята, за да ги опаковат.

— А коя си ти? Явно не си провинциалистка, която сервира хамбургери в планински ресторант. Да не си правителствен шпионин или нещо подобно?

— Не — усмихна се Стейси. — Аз съм почти доктор по микробиология. Бях на косъм от защитата на доктората си.

— И не защити?

— Това е дълга история.

Крис не настоя да знае повече и млъкна. Погледът му беше унесен, сякаш се бе пренесъл някъде далеч. Стейси изведнъж си спомни за доктор Мартин Дък във Форт Детрик и за аутопсията, която той правеше на шимпанзето — шимпанзето с гроздове от тумори в кръвоносните съдове. „Изследваме пиридостигмин бромида, съдържащ се в препарат против насекоми, който използвахме по време на войната в Персийския залив. Мисля, че по погрешка се забърка неприятен коктейл от химични съединения… Прилича на състоянието на някои от децата на ветераните от Персийския залив“ — бе казал той.

Сервитьорката се върна и сложи на масата опакованите хамбургери. Стейси плати сметката и двамата с Крис станаха.

— Да вървим — каза тя. — Имаме много работа.

Уендъл Кини пристигна в моргата в Санта Моника малко след девет вечерта.

Забърза към асансьора и се качи на третия етаж. Озова се в чакалня с прозорци, които гледаха към океана. Не бе идвал тук и се огледа, за да види някой, който да му каже къде да се преоблече. Доктор Уелш го бе поканил да присъства на аутопсията. Кини видя загорял от слънцето чернокос мъж, облечен в костюм на Армани и фланелка, който се бе вторачил в океана. Когато Уендъл мина покрай него, мъжът не се обърна.

След десет минути Кини си сложи престилка и надяна хирургични ръкавици. Лаборантката го заведе в зала В за аутопсии на втория етаж. Той бързо влезе и видя, че аутопсията вече е започнала. Извършваше я доктор Уелш, който тъкмо разрязваше гръдната кост с електрически трион „Страйкър“.

В помещението имаше още един човек. Той и доктор Уелш си бяха сложили обикновени очила и маски вместо високоефективните филтърни маски, каквито бе препоръчал Уендъл.

— Трябва да има максимална стерилност — каза той.

— Как си, Кини? — попита Уелш. — Ела при нас. Не се тревожи. Ще действаме бавно и изключително предпазливо.

Доктор Уелш бръкна в гърдите, за да извади сърцето, и започна да прерязва аортата.

Когато аутопсията започна, Нино Десилва бе стигнал до третия етаж. Беше неделя вечер — обикновено неработно време в моргата. През почивните дни се извършваха само спешни аутопсии. Биологичният риск представляваше такъв спешен случай, но малцина служители бяха дежурни. Нино Десилва бе разделил четиричленния екип. Люк Питърсън беше с него, а Калвин Уотс и Томи Спаркс вече бяха влезли в залата за аутопсии. В коридора нямаше никого, затова Нино Десилва бързо изскочи от стълбището и лесно преодоля съпротивата на единствената медицинска сестра в стаята за персонала. Тя изгуби съзнание и той завърза устата, ръцете и краката й, после двамата с Питърсън слязоха на втория етаж.

Сержант Уотс бе намерил количка и пред зала В командосите спряха, сложиха си високоефективни филтрови маски за пречистване на въздуха и извадиха от раниците си картечни пистолети.

Нино Десилва отвори вратата с ритник.

— Какво става, по дяволите? — извика доктор Уелш.

— Сложете тялото в този чувал! — заповяда Нино. Доктор Уелш се втрещи.

— Тук правим аутопсия. Какви ги вършите? Този човек е мъртъв.

Уендъл Кини обаче знаеше точно какво търсят командосите.

Нино Десилва се приближи до доктор Уелш и го удари в устата с приклада на картечния си пистолет. Докторът падна като отсечено дърво. Маската му се обагри в кръв.

Неизвестно поради каква причина на Гари Айвърсън му хрумна да изтръгне оръжието на мъжа, намиращ се най-близо до него. Никога през живота си не бе участвал в схватки и сражения и беше последният човек, който би могъл да стане герой, но въоръженият мъж пред него не му обръщаше внимание, а картечният пистолет висеше на дясното му рамо…

Без да знае защо и дори без да пресметне риска, Гари посегна към оръжието. Командосът усети движението зад гърба си, светкавично се обърна, сграбчи Айвърсън за ръката и го блъсна към масата за аутопсии и разрязаното тяло на Майкъл Бразил. Гари вдигна ръце, за да се предпази от удара, но едно от ребрата на Майк мина през гумената ръкавица на дясната му ръка и го поряза. Айвърсън изкрещя от болка. Към него се насочиха четири картечни пистолета. Той беше на секунди от смъртта.

— Съжалявам… Съжалявам… моля ви — захленчи Гари. — Не ме убивайте.

— Сложете трупа в чувала! — извика Нино.

Командосите взеха сърцето на Майк, което вече беше сложено в контейнер, надянаха дебели гумени ръкавици, напъхаха тялото в стерилния чувал с цип, който бяха донесли, и го хвърлиха на количката.

Нино Десилва изтръгна телефона от стената и се обърна към хората си.

— Един от нас ще пази пет минути пред тази врата. И ако някой си покаже навън главата, ще му я пръсне.

Гари стоеше и гледаше раната на ръката си, от която течеше кръв. Доктор Уелш беше в съзнание, но устата му още кървеше. Тримата гледаха часовника на стената и мълчаха.

Минаха три минути и търпението на доктор Уелш започна да се изчерпва. Той стана от пода и излезе от залата за аутопсии. Един по един и останалите се изнизаха след него. Уендъл Кини остана последен. Огледа се, видя, че скалпелът на доктор Уелш е на пода, взе го, внимателно го пусна в един найлонов плик и го запечата. Пъхна го в джоба си и излезе.

В коридора имаше само една медицинска сестра — беше завързана за един стол. Доктор Уелш сряза пластмасовите белезници и я освободи, после се обади в полицията.

Гари Айвърсън отиде при Бъди Бразил.

— Свърши ли? — попита Бъди. — Майк ще изглежда ли добре? Защото искам хубава церемония. Равинът каза, че тялото трябва да бъде погребано до двайсет и четири часа.

— Да се махаме оттук, по дяволите! — изсъска Гари и се качи в асансьора.

— Разбраха ли какво го е убило? Знаят ли защо е умрял?

— Да се махаме! — повтори Гари, дръпна го в асансьора и натисна копчето за партера.

Бъди видя кръвта, която капеше от дланта на Айвърсън и се стичаше по пръстите му, и попита:

— Какво ти е на ръката, по дяволите?