Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Devil’s Workshop, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Гларус
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
РАБОТИЛНИЦАТА НА ДЯВОЛА. 2000. Изд. Бард, София. Биб. Кралете на трилъра. Роман. Превод: [от англ.] Юлия ЧЕРНЕВА [The Devil’s Workshop / Stephen J. CANNELL]. Формат: 20 см. Страници: 319. Цена: 5.99 лв. ISBN: 954-585-114-7.
The Devil’s Workshop
Stephen J. Cannell
William Morrow and Company, Inc., New York
(c) 1999 by Stephen J. Cannell
История
- — Корекция
2. Образцова общност
Таксито зави по Милитари Роуд покрай огромна табела, на която пишеше:
ФОРТ ДЕТРИК ОБРАЗЦОВА ОБЩНОСТ
Буквите бяха очертани с електрически крушки, а табелата се издигаше на старателно окосената морава до главния вход, ограден от двете страни с каменни стълбове. Знамената на пилоните плющяха на хладния априлски вятър. Американското знаме се издигаше най-високо в средата, а от двете му страни се развяваха флаговете на Форт Детрик и на щата Мериланд. Главният вход се намираше в ъгъла на военната база, разположена на площ хиляда и двеста акра. Таксито спря и униформен военен полицай с бяла каска и колан с кобур с пистолет им каза, че кабинетът на полковник Читик е в сграда номер 810, една пресечка на изток по Даутън Драйв. После даде карта на базата на шофьора и ги пусна да влязат.
Сградите в старата част на Форт Детрик бяха четириетажни, тухлени и правоъгълни, строени в края на четирийсетте години. С течение на времето, докато базата се бе разраствала, се бе появило изумително разнообразие от архитектурни стилове — подобни на кутии постройки от петдесетте, високи бетонни небостъргачи от шейсетте и сгради от стомана и стъкло от осемдесетте и деветдесетте години. Форт Детрик представляваше огромен институт, където работеха хиляди хора — както военни, така и цивилни. Макс бе казал на Стейси, че повечето били деполитизирани през седемдесетте години, когато президентът Никсън закрил програмата за биологични оръжия. Армията обаче още поддържаше института за биологични изследвания с отбранителна цел под строг военен контрол. По бетонните тротоари енергично се движеха мъже и жени, облечени във всички видове униформи на Въоръжените сили на Съединените щати.
Таксито спря пред сграда номер 810 — една от най-старите в базата. Джоан и Стейси извадиха пътническите си чанти от багажника.
— Благодаря — каза Стейси и плати на шофьора, който веднага потегли.
Тя беше изненадващо спокойна и бе изпаднала в състояние, когато „изключваше“ от реалността. Съзнанието й възприемаше смъртта на Макс като абстрактен факт, нещо, което просто се бе случило. „Макс е мъртъв. Аз обичах Макс. Той беше смисълът на живота ми. Ще се справя с проблема. Аз съм жива.“ Това бяха само мисли, а не опустошителни лавини, които да заплашват да я повлекат към безумната реалност. В такива моменти Стейси изпитваше странното чувство, че се е отдалечила от всичко. После, също така неочаквано, съзнанието й се изпълваше с терзания и същите мисли застрашаваха да я принудят да се пречупи психически.
Тя подозираше, че състоянието на „изключване“ от реалността е предпазен механизъм, с който психиката й помага да се справи със стреса. За няколко минути или за час Стейси успяваше да забрави черните мисли и да поеме няколко глътки въздух, преди отново да бъде покрусена.
Двете с Джоан застанаха колебливо пред сграда номер 810. Сега, когато беше тук и гледаше огромния военен медицински институт, Стейси почувства, че идеята й да разчиства сметки и да разбере защо Макс е мъртъв, е не само глупава, но и неосъществима. Форт Детрик беше гигантски и заплашителен, пълен с енергични професионалисти, и приличаше на крепост.
— Е, да отидем да поговорим с онзи тип — каза Стейси.
Двете взеха чантите си и минаха покрай табелата, на която пишеше:
СГРАДА 810
ЩАБ И АДМИНИСТРАЦИЯ ФОРТ ДЕТРИК
Кабинетът на полковник Читик беше в ъгъла на четвъртия етаж и представляваше голяма квадратна стая с паркет, правоъгълни прозорци и огромно бюро. Помощникът на полковника, капитан с червеникави коси и мустаци, ги покани да влязат. На стените имаше снимки на различните военни части, в които бе служил полковник Читик. Мъжете бяха наредени в редици като играчи на футболни отбори преди мач. Стейси се запита кой от стотиците войници на снимките е полковник Читик, когато вратата се отвори и в кабинета влезе изненадващо красив петдесетгодишен човек. Той имаше сребристосиви коси, четвъртита челюст и хубави, равни, бели зъби. Реверите му бяха окичени с отличия на военен лекар, а на лицето му бе изписано подходящо за случая изражение на съчувствие и скръб.
— Госпожо Ричардсън? Аз съм полковник Читик. Много съжалявам, че се запознаваме при такива трагични обстоятелства.
— Благодаря — отговори Стейси и посочи Джоан. — Това е сестрата на Макс, Джоан.
Полковникът се ръкува и с нея и поклати глава — мълчалив знак на преклонение пред скръбта им.
— Моля, седнете — каза той и ги заведе до дивана в отсрещната страна на стаята, после седна на един стол до тях.
— Всъщност не познавах съпруга ви. Той работеше с доктор Демил от Военномедицинския институт по заразни болести. Там се помещава най-голямата биологична лаборатория в Съединените щати — гордо добави той, сякаш Стейси нямаше представа от работата на Макс. — Разбрах, че съпругът ви е бил чудесен, всеотдаен учен. Предполагам, че понякога гъвкав ум като неговия може да притежава странна смесица от интелигентност и мъчителни емоции.
Гласът му беше подмилкваш се и същевременно студен.
— Моля? Какво казахте? — попита Стейси и вирна брадичка.
— Имах предвид, че талантлив гений като съпруга ви вероятно се е затруднявал да живее с огромния си интелект и едновременно със сложните си мисли.
— Преди малко казахте, че не сте го познавали.
— Е, да… Имах предвид, че често случаят е точно такъв. Висшият интелект понякога е емоционално лабилен.
— Щом не сте го познавали, полковник, защо не запазите това мнение за себе си? Макс беше изключително стабилен. Той не беше книжен червей, потънал в интелектуален вакуум.
— Само исках да кажа… — Той млъкна и кимна. — Съжалявам. Да, разбирам ви.
Лорънс Читик явно се подиграваше с нея. Стейси Ричардсън започна да го ненавижда.
Тримата седяха и се чудеха какво да кажат. Стейси изпита непреодолимо желание да се махне.
— Дошли сме да приберем тялото на Макс и да го закараме в Калифорния — каза тя.
Полковникът ловко замени изражението си на умерена загриженост с вид на леко безпокойство.
— Някакъв проблем ли има? — попита Стейси.
— Ами, не… Само… Имате предвид останките му, нали?
— Имам предвид тялото му — поправи го Стейси.
— Сигурно знаете, че той беше кремиран?
— Какво?
— Кремираха го вчера.
— Кой ви даде разрешение да го кремирате?
— Той.
— Той?!
— Беше написано в медицинската му карта, в графата „Желания в случай на смърт“. Всички тук — и цивилните, и военните — попълват такива формуляри.
— Полковник, Макс не искаше да бъде кремиран. Знам това, защото сме обсъждали този въпрос. Той купи няколко парцела във Форест Лоун до гробовете на майка си и баща си, когато те починаха. Искаше цялото семейство да бъде погребано там.
— Значи е променил решението си.
— Какво става тук, по дяволите? — попита Стейси и стана.
— Може би вие ще ми кажете, госпожо Ричардсън.
— Джоан, брат ти искаше ли да бъде кремиран? — обърна се Стейси към зълва си.
— Не. Както ти каза, ние купихме гробове до мама и татко. Шест.
Лорънс Читик стана, приближи се до бюрото си, отвори някаква папка, прелисти документите там, извади лист и го подаде на Стейси.
— Ето, това е формулярът за желанията в случай на смърт.
— Тук няма подпис, полковник.
Той отново прерови книжата и й подаде друг лист. Стейси не го взе — четеше формуляра за желанията в случай на смърт.
— В графите има само отметки, полковник. Всеки би могъл да попълни този формуляр.
— Обвинявате ли ни в нещо?
Изражението на Читик се промени и очите му станаха пронизителни и опасни.
— Полковник, съпругът ми не се е самоубил. Той нямаше такава склонност.
— Не мисля, че сте в положение да преценявате това, госпожо Ричардсън.
— А вие ли ще го прецените? Вие, който дори не сте го познавали?
Лорънс Читик се отдалечи от бюрото си и застана пред нея, но Стейси не помръдна от мястото си.
— Принуждавате ме да навлизам в области, в които предпочитам да не пристъпвам — каза той.
— Ако имате да ми кажете нещо, нека да го чуем!
— Някои от хората, които работят тук, мислят, че съпругът ви е бил изключително лабилен. Той страдаше от драстични промени в настроението.
— Абсурд.
Лорънс Читик отново се приближи до бюрото си, извади няколко листа от папката и й ги даде.
— Това са оплаквания от негови колеги. Има дори предположения, че Макс е бил наркоман.
— Я си го начукай!
Полковник Читик не беше подготвен за това, но бързо се овладя и рече:
— Мисля, че разговорът приключи.
— Наркоман, а? Разбира се, никога няма да разберем дали е било така, след като сте изгорили тялото му!
— Действахме съобразно документираното желание на съпруга ви.
— Не знам какво се е случило тук, но съпругът ми не се е самоубил. Той не употребяваше наркотици! Не изпадаше в депресии и никога не ви е упълномощавал да го кремирате! Мисля, че тук се потулва нещо голямо, и ще разбера защо го правите!
— Разбира се, имате право да предприемете каквито искате законови процедури за обезщетение. А сега… при мен е урната с праха. Ако желаете, може да я вземете, ако не — ще я изпратим на адреса, който оставите на секретарката ми.
Джоан тихо започна да плаче. Стейси я чу и се обърна към нея.
— Успокой се, миличка. Хайде да се махаме оттук. Тя помогна на зълва си да стане и двете тръгнаха към вратата.
— Госпожо Ричардсън — каза Читик. Стейси се обърна и го погледна гневно.
— Много е трудно да загубиш любим човек. Гневът е сянката, която винаги съпътства смъртта, и опечалените често изпитват желание да се съпротивляват.
— Още не сте видели нищо, полковник.