Стивън Канел
Работилницата на дявола (33)

32. Джак Парния локомотив

Двулентовото шосе криволичеше по опустошения от пожара склон и водеше на запад, към Хаулингс Джънкшън. Оголеният пейзаж и овъглените стволове на дърветата бяха паметници на онази нощ на безумие.

Влакът, в който пътуваха Фанън Кинкейд и последователите му, следваше по-пряк маршрут, докато Стейси, Крис и Бъди трябваше да заобикалят, за да излязат на шосето за Форт Уърт.

В девет сутринта стигнаха до главната разпределителна гара. Стейси спря до оградата, угаси двигателя и попита:

— Какво ще правим сега?

— Трябва да разберем в колко часа ще пристигне влакът и какви влакове ще потеглят оттук днес. После ще проверим в „Уютна колиба“ — отговори Крис.

— Кое? — попита Бъди, който бе заспал и се опитваше да се разсъни. Мързеше го и се чувстваше тъпо.

— Това е бивак за скитници на брега на реката. Искам да проверя дали познавам някого там и да разпитам за Кинкейд. Все някой трябва да го е видял — отговори Крис.

Слязоха от джипа и тексаското слънце мигновено напече лицата и раменете им. Безмилостните му лъчи размекваха асфалта и замъгляваха въздуха. Още беше девет, а температурата наближаваше трийсет и три градуса. Крис знаеше, че скоро ще стане четирийсет и пет.

— И мислиш, че онези тъпанари, които отговарят за влаковете, ще ти кажат ей така кой влак ще пристигне и кой ще замине? — недоверчиво попита Бъди.

— Няма да ми кажат нищо, затова няма да си правя труда да ги питам.

— Щом не искат да говорят, тогава няма да научиш нищо.

— Информацията се пази, но не е защитена.

— Говориш като шибан федерален агент — ядоса се Бъди и потърка очи. Още му се спеше.

— Ей сега ще се върна — каза Крис и тръгна към административната сграда на железопътните линии „Пасифик Юг“, където беше кабинетът на началника на гарата.

Докато вървеше, почувства ужасна немощ в краката и това го стресна. После осъзна, че макар да е престанал да пие, апетитът му не се е възвърнал. Не бе ял нищо от двайсет и четири часа.

Кабинетът на началника се помещаваше в триетажна кула в източния край на разпределителната гара. Прозорците гледаха към релсите и вагоните. Крис се наведе и започна да се промъква между вагоните. Ако началникът го забележеше, пазачите щяха да го арестуват.

Крис се бе научил да разчита индиговите копия на пътните листове на товарните влакове от един възрастен скитник със странния прякор Джон Чупката. „Тези тъпаци описват линиите и маршрута и си предават информацията в запечатани, заключени куриерски чанти — беше му казал веднъж Джон Чупката, като се хилеше, а пожълтелите му зъби и тънкият врат контрастираха на душата, лукава като на арабски търговец. — Всеки документ се прави в пет екземпляра, но повечето не са необходими. Изхвърлят ги на боклука. Ако предварително знаеш какви влакове тръгват и къде са празните вагони, не ти трябва да чакаш с четирийсет други пияни задници, докато слънцето изпече мозъка ти. Появяваш се в определения час и се качваш на съответния вагон.“

Крис се промъкна зад кулата, където имаше три двесталитрови контейнера, над които кръжаха огромни черни мухи, състезаващи се за пространство над зловонния боклук.

Крис размаха ръка, за да ги прогони, сетне внимателно започна да рови в отпадъците.

Бързо намери пътните листове на влаковете от предния ден, сгъна ги и ги сложи в стар вестник, който също изрови от контейнера, после се върна в джипа, където чакаха Бъди и Стейси.

— Да отидем там — каза Крис и посочи малък паркинг от другата страна на улицата.

Тримата седнаха на най-близката маса за пикник и той извади от вестника пътните листове на влаковете.

— Какво е това, по дяволите? — попита Бъди.

— Всеки ден началникът на гарата получава служебни описи, където са изброени всички влакове, които трябва да минат през разпределителната гара в този период от двайсет и четири часа. В тях се уточнява от какви вагони се състои всяка композиция и кой вагон трябва да бъде прикачен към други влакове. Винаги има по пет екземпляра — един за началника на гарата, втори за началника на влака, трети за машиниста. А останалите са за нас — усмихна се Крис. — Опитните скитници никога не се качват на местен товарен влак, защото по линията има много спирки, които увеличават шанса да бъдат изхвърлени от някой любопитен пазач. Освен това местните товарни влакове са бавни и често спират, за да изчакат големите. Бъдете сигурни, че Кинкейд и бандата му няма да пътуват с местен влак.

Крис разгъна индиговите копия на масата и започна да ги изучава.

— И така, според листчето, което намерихме на дъното на лодката, следващото място, където ще отидат, е Грандвю, по линията „Канзас Сити Юг“. Грандвю е в Колорадо и ако Бъди има право и информацията на листчето е за заблуда, тогава има три варианта. Те ще се качат или на този влак, превозващ пшеница, до Шериланд, Луизиана, или ще отидат на юг, с влака в осем часа за Ню Орлиънс. Този влак е заминал четирийсет минути след като техният влак е пристигнал на тази разпределителна гара. Имали са време да се качат… Третият вариант е да са решили да отидат в Портсмът с пътническия влак в шест следобед и в такъв случай може би още са тук. Пътуването в пътнически влак има и добри, и лоши страни. Хубавото е, че е бърз и не изчаква другите влакове, но е трудно да се качиш. Пътническият влак има малко вагони, затова не намалява много скоростта на завоите. Освен това пътуването е адски неудобно. Трябва да стоиш на металните платформи до буферите. С Кинкейд има четирийсет мъже и жени, затова едва ли ще изберат пътнически влак.

Крис се поколеба за миг, защото му се догади. Сетне почувства немощ. Краката и ръцете му се разтрепериха толкова силно, че се наложи да седне.

— Трябва да хапна нещо — каза той. — Чувствам се адски скапан.

— Видях „Макдоналдс“, когато влизахме в града — рече Стейси.

— Господи, „Макдоналдс“ — измърмори Бъди. — Дайте да потърсим нещо по-прилично.

— Съжалявам, Бъди. Дай ми клетъчния си телефон и ще запазя места в някой луксозен ресторант в Холивуд — пошегува се Стейси.

Климатичната инсталация в „Макдоналдс“ беше повредена, затова тримата седнаха под един пъстър чадър в двора и започнаха да закусват.

Крис изяде две хапки от пилето, после се извини, отиде в тоалетната и повърна.

— По дяволите! — измърмори той, докато плискаше със студена вода лицето си и гледаше ужасното си отражение в огледалото. Очите му бяха хлътнали. Стомахът го присви и той отново повърна. Изпи две шепи вода и се върна на масата.

Бивакът „Уютна колиба“ се намираше край реката, която се вливаше в Игъл Лейк от северозападната страна на Форт Уърт и заемаше площ от три акра. Не се виждаше от железопътната линия, но беше близо до нея. В „Уютна колиба“ живееха стотици скитници, настанени във всевъзможни „жилища“. Там бяха паркирани завинаги десетина ръждясали автомобила, които служеха за спални на семействата, които ги притежаваха. Старите гуми се използваха за най-различни цели. „Жилищата“ и обитателите им бяха нежеланите отпадъци от един свят, който вече не се нуждаеше от тях. „Къщите“ бяха направени от кашони, щайги и ламарини. Трикраки маси се крепяха застрашително, досущ ранени ветерани. Онова, което отличаваше бивака, бяха очите на хората. Докато Крис водеше Стейси и Бъди към „Уютна колиба“, очите на скитниците ги следяха като вражески радари… Очи, лишени от чувства, досущ дупки, пробити в празна кутия.

— Чувствам се като последното парче торта на купон на хора, спазващи диета — тихо каза Стейси, когато застанаха в началото на бивака.

— Седнете ей там — рече Крис. — Не гледайте никого в очите. Наблюдавайте реката.

Той ги остави и влезе в бивака, като вървеше бавно и оглеждаше импровизираните жилища. Мястото му вече не беше тук и недружелюбните погледи бяха безгласни проклятия, непогрешими с враждебността си. Ако преди няколко седмици Крис бе влязъл в този бивак като дългокосия мръсен Лъки с найлоновите чували на краката, те нямаше да го погледнат втори път. Но сега, със скъпите си мокасини и нови дрехи, той беше класов враг, представител на свят, който първо бе станал причина за тяхното падение, а после се бе погрижил за изгнанието им.

Крис бе решил, че търсенето е безнадеждно, когато видя възрастния скитник поет Джак Парния локомотив, който лежеше по гръб край реката. Приличаше на купчина изхвърлени дрехи. Беше трудно да го сбъркаш със снежнобялата му брада и огромния му корем. На челото си бе завързал мокра кърпа, за да охлажда очите си. Крис се приближи до него. Джак го усети, но не помръдна, нито махна кърпата от лицето си.

— „По улицата както си вървях, Джак Парния локомотив видях“ — издекламира Крис. Стихотворението беше написано от стареца пред него.

Джак не помръдна, но каза:

— Щом знаеш тоз мой стих презрян, то аз пък името ти знам.

Той махна мократа кърпа от очите си, погледна Крис, после се надигна на лакът и се вторачи в него.

— Лъки? — попита Парния локомотив. Туловището му беше огромно и краката — къси, но ръцете — необичайно дълги.

— Лъки! Мамка му! Ти си, нали? Какво се е случило, човече? Не мога да повярвам, че си ти. Какво ти е? Отслабнал си, приличаш на върлина.

— Дълга история — отговори Крис.

Джак Парния локомотив протегна ръка и го потупа по рамото.

— Като те гледам колко си се пременил, май тия дни във влак товарен не си бил.

— Пенсионирах се. И вече не пия.

Джак се усмихна одобрително.

Той беше легенда по железопътните линии. Пътуваше по влаковете от четирийсет години и почти не бе произнесъл изречение, което да не е в рима.

Той се напъна, за да се изправи, и изпъшка.

— По дяволите, все по-трудно ставам. Боли ме. Явно остарявам.

Прав, Джак беше малко по-висок, отколкото седнал. Но пък тежеше сто и трийсет килограма. Възрастният скитник избърса лицето си с мократа кърпа и добави:

— Е, щом не пиеш и не скиташ из страната, какво те води тук, на къщата ми пред вратата?

— Търся Фанън Кинкейд. Питах се дали някой е виждал наоколо бандата му. Знам, че е тръгнал насам. Трябва да разбера на кой влак ще се качи.

Джак поклати глава и издекламира:

— Кинкейд е дявол. Не се занимавай с тая лайняна купчина. Убива той светкавично и без причина.

— Това няма значение, защото моята причина е отмъщението. И висшата ми сила — каза Крис по-скоро на себе си, отколкото на Джак Парния локомотив.

Възрастният мъж погледна към реката, където седяха Бъди и Стейси, които усилено се опитваха да отбягват студените погледи, отправени към тях.

— Почакай малко там. Ще да отида да разпитам в тоз бивак. И аз дочух, че тук се бил мотаел онзи скапаняк.

Клатушкайки се, Джак се отдалечи и започна да говори с хората, седнали на столове пред импровизираните си къщи.

Крис се приближи до Стейси и Бъди. Режисьорът нервничеше.

— Кой е този, по дяволите? — попита той. — Прилича на герой от филм на Спилбърг.

— Хубаво е, че е тук — отговори Крис. — Ако някой в този бивак знае нещо, Джак ще го научи и ще ни го каже.

Тримата седнаха край реката и се загледаха в недохранените деца, които играеха във водата. Стейси огледа бивака.

— Това е изумително. Не знаех, че съществуват такива неща. Прилича на филмите от трийсетте години. Защо са тук тези хора?

— Отхвърлени са от обществото.

— Но ти не си бил отхвърлен.

— Не. Аз бягах от себе си.

След двайсет минути Джак се появи пак. Сигурно се бе връщал в колибата си, защото сега се подпираше на дълъг лакиран дъбов клон. Накуцвайки, той се приближи до реката и направи знак на Крис да отиде при него.

— Преди три часа са заминали по СЗТ.

— По „Север-Запад“ за Тенеси? Тогава отиват в Ню Орлиънс.

Джак кимна.

— Да. Трима скитници познати на онзи влак са се качили и щом Кинкейд видели, да се разкарат са решили.

— Благодаря, Джак. Ще внимавам.

Възрастният мъж замислено сбърчи чело, после издекламира:

— Приятели мнозина вече взеха последния си влак. Господ има точен график за всеки нищ бедняк. Но няма смисъл нещата да ускоряваш и преждевременно да заминаваш.

Джак Парния локомотив прегърна Крис, после отстъпи назад, обърна се и като накуцваше и се подпираше на дъбовия клон, бавно се отдалечи.