Стивън Канел
Работилницата на дявола (48)

47. Познато преживяване

Крис и Стейси бяха в различни бетонни стаи в щаба на Първи батальон за сателитни комуникации. Крис чу стъпки, погледна през прозорчето на вратата и видя двама командоси с непроницаеми лица. Те влязоха в стаята и махнаха белезниците му. Единият го държеше на прицел, а другият взе отпечатъците му.

— Къде е Стейси? Какво й направихте? — попита той, но те си тръгнаха, без да отговорят.

След два часа вратата на стаята отново се отвори. Командосите го дръпнаха в коридора и го заведоха в голямо помещение без прозорци. На вратата пишеше: „Ситуационна стая за сателитни комуникации.“ Пак му бяха сложили белезниците, които се впиваха в китките му. Командосите грубо го блъснаха да седне на един стол. В стаята стоеше млад латиноамериканец с пагони на капитан.

— Искам адвокат — каза Крис. — Дори в армията не може да ме задържите, без да ми предявите обвинения.

— Млъкни. Не говори. Не казвай нищо — рече капитан Десилва.

След минута вратата се отвори и командосите от Делта Форс доведоха Стейси и я бутнаха да седне на един от дървените столове. Тя се огледа и видя, че е в стаята, където за пръв път бе видяла адмирал Зол.

— Добре ли си? — попита Крис, но Десилва пристъпи напред и го удари силно в лицето. От устата на Крис потече кръв.

— Казах да мълчиш. Това се отнася и за теб — каза Десилва и изгледа гневно Стейси.

Чакаха около половин час, после вратата отново се отвори и в стаята влязоха адмирал Зол, полковник Читик и двама въоръжени командоси.

Зол се приближи до масата и се вторачи в Стейси.

— Какво да ви правя, госпожо Ричардсън? — изръмжа той с дрезгавия си глас.

Тя не отговори, а само го изгледа враждебно. Зол се обърна към Крис.

— Вие обаче ме изненадахте. Току-що получих досието ви, капитан Кънингам. Награден сте със Сребърна звезда. Би трябвало да сте от добрите типове.

— И вие — огорчено каза Крис. Вече бе прочел името „Зол“ на табелката под редиците бойни награди на гърдите на адмирала.

Това беше човекът, когото търсеше. Този мъж беше виновен за ужасната смърт на Кениди. Изведнъж Крис закипя от гняв. Завладя го самоубийствена ярост и той забрави за собствената си безопасност.

Изражението на адмирал Зол не се промени. Ситуацията беше същата като преди, но този път Стейси имаше чувството, че няма да излезе жива от базата. Сега тя имаше много по-ясна представа какво става във Форт Детрик и разбираше, че залогът за адмирал Зол е твърде голям, за да пощади живота им.

— Разбрах, че вие двамата и останалите скитници, които сте довели, сте проникнали в сграда номер 1666, в лабораторията за невротрансмисии. Не се отказвате, а, госпожо Ричардсън? Или сте решили да ми се бъркате в работата, докато загубя търпение?

— Знаем какво правите тук — каза Стейси. — Знаем за експериментите с приони, които сте извършили с Трой Лий Уилямс и Силвестър Суифт в затвора във Ванишинг Лейк. Вие сте издали заповедта. Само вие можете да наредите да ги прехвърлят там.

— Не можете да докажете нищо — тихо каза Зол. — Ще трябва да се справим с вас и с капитан Кънингам. Ние тук сме патриоти и служим на най-неотложните потребности на страната.

„Прегърни ме, татко. Моля те. Много ме боли.“ Крис стана, но Нино Десилва го сграбчи и го блъсна на стола.

— Пусни ме, боклук такъв — изсъска Крис, после се обърна към Зол. Отмъщението беше висшата му сила, но сега, когато стоеше лице в лице с адмирала, той не можеше да направи нищо. Безсилието му бързо се превърна в гняв. — Идиот! Искаш да извършиш геноцид, създавайки генетично биологично оръжие. Ти не си патриот, а… шибано чудовище!

— Не знаете какво говорите, капитане — рече Зол и стана. — Един ден тази програма ще спаси света от ядрена катастрофа. Ако хора като мен не поемат огромни лични рискове, за да променят стратегическото мислене на военните, светът е обречен да се взриви в облак от радиоактивен прах. Генетичните биологични оръжия са смъртоносни, но за разлика от ядрените, няма да унищожат безразборно всичкия живот на земята.

„Татко, обичам те. Много ме боли… Моля те, спри болката.“

— Кучи син! Онзи боклук, който изпробвахте в затвора в Хънтсвил през осемдесетте години, е бил пренесен в Ирак и те са го използвали срещу нашите войници. Вие сте разработили синдрома на Персийския залив тук, шест години преди Пустинна буря. Аз го нося в себе си. Преносител съм. Трябваше да видиш как умря четиригодишната ми дъщеря, проклето копеле! Главата й беше подута и посиняла като гниещ плод. Накрая очите й бяха толкова дълбоко хлътнали в отоците, че не се виждаха. Ти я уби, гаден негоднико! Не ми казвай, че биологичните оръжия не убиват безразборно!

Крис бе станал и крещеше неконтролируемо, а Зол го гледаше гневно. Омразата и чувствата на Крис бяха толкова силни, че всички в стаята се вцепениха. Нино Десилва отвори широко уста и се вторачи в него. После неочаквано Крис се хвърли, удари Зол с глава и разби веждата му. Върху униформата на адмирала закапа кръв. Командосите от Делта Форс хванаха Крис и го повалиха на пода. Единият затисна гърба му с коляно. Само Нино Десилва не помръдна. Изглежда, бе изпаднал в шок.

Зол спокойно извади носна кърпа от джоба си и я притисна до кървящата си рана, сетне погледна Крис.

— Съжалявам за пиридостигмина, който разработихме. Беше грешка да го пренасяме там. По онова време Саддам Хюсеин ни беше съюзник. Той го използва срещу Иран, където държаха американски заложници. После политическата обстановка в Средния изток се промени. Може да са го използвали срещу нас по време на войната в Персийския залив и да са пострадали наши момчета, американци. Не сме разбрали.

Зол говореше механично.

— Управлението по въпросите на воините ветерани още отрича всичко. Отказва да лекува ветераните, които страдат от синдрома на войната в Персийския залив. Защо не им наредиш да изследват това заболяване? — попита Крис. Единият от командосите натисна главата му към пода, но Крис продължи: — Няма да го направиш, защото ще изложиш на риск всичко, което правите тук! По-лесно е да зарежеш онези нещастници.

— Сигурно е хубаво да гледаш света от такава морално възвишена позиция — каза Зол.

— Хората, които нахлуха в лабораторията ти, са бели расисти. Те имат мостри от приона „Бледия кон“ и ще ги използват срещу определени групи от населението. И без това ще бъдеш разобличен — каза Стейси.

— Има ли липсващи мостри от протеина? — обърна се Зол към Читик.

— Всичко е тук — отговори полковникът.

— Декстър Демил имаше две стъкленици, скрити във водоустойчиви контейнери на дъното на Ванишинг Лейк. Те отидоха там след пожара и ги взеха — настоя Стейси.

— Декстър Демил е мъртъв — отговори Зол, но държането му леко се промени. Властният му тон отстъпи място на съмнение.

— Той е жив и със сигурност няма да те защити след онова, което каза на медиите за него — рече Стейси.

— Това обаче не променя отговорността ми към вас и капитан Кънингам. Вие двамата сте вън от уравнението. — Зол погледна Нино Десилва, който бе възвърнал стоическото си изражение. — Знаеш какво трябва да направиш.

Десилва кимна, а Зол се приближи до Крис и каза:

— Съжалявам за дъщеря ви. Но посоката, която сме избрали тук, е правилната. За съжаление, понякога се налага да се простим със смели войници.

— Я си го начукай — изръмжа Крис. — Извиненията и шибаните сантименталности не се приемат.

Стейси и Крис бяха на задната седалка. Караха ги към екзекуцията им. Двамата гледаха стъписани как Нино Десилва завива наляво, отклонява се от черния път и се насочва към една пуста част на базата, там, където щяха да бъдат гробовете им.

Десилва бавно спря, но не угаси двигателя, а сложи ръка на деветмилиметровия си пистолет „Берета“. Тримата седяха и мълчаха.

Сетне Нино Десилва погледна в огледалото за обратно виждане и изпитателно се вторачи в пленниците. Крис и Стейси бяха принудени да се прегърбят, защото белезниците им бяха закачени за метални скоби на пода на колата.

— Имаш добро военно досие — каза Нино на Крис.

— Да. И какво от това? Медалът, който ще ми дадеш сега, е с формата на куршум.

Десилва се обърна и погледна Крис и Стейси през металната решетка.

— Онова, което каза за затвора в Хънтсвил… и за биологичните оръжия, които сме разработвали тук през осемдесетте години… Вярно ли е?

— Не чу Зол да го отрече, нали?

— Не постъпих в армията, за да убивам американци — неочаквано каза Десилва.

— Никой от нас не е мислил, че ще прави това — рече Крис.

— Брат ми участва в Пустинна буря. И се разболя. Вече не може да прави нищо. Само лежи. Няма никаква енергия. По тялото му има обриви. Дори съпругата му го напусна. Управлението по въпросите на воините ветерани казва, че болестта е в главата му, нещо като психически шок, все едно мозъкът му е прецакан. Но това са пълни глупости.

Стейси разбра, че Десилва няма желание да изпълни заповедта на Зол, и каза:

— Биологичните оръжия, които те са разработвали, са причинили болестта на брат ви, капитане. И сега това оръжие е в ръцете на бели расисти, които няма да се поколебаят да го използват.

Но Десилва сякаш не я чу. Той явно повторно преживяваше нещо. Когато отново заговори, гласът му беше тих, почти шепот.

— Аз убих онзи индианец в Бадуотър, Тексас… Пазача. Той просто се изпречи на пътя ни. Но имах заповеди и го убих. Оттогава не мога да спя. — Той наведе глава и се вторачи в нещо. — И аз откраднах трупа на онзи млад скитник. А сега трябва да убия теб, носител на Сребърна звезда, морски пехотинец като мен, и една жена. Какъв е смисълът?

— Пусни ни. Зол няма да разбере. Когато ни намери, ще бъде късно.

— Затънал съм до гуша — продължи Нино. — Всичко се промени, откакто убих онзи индианец. Всичко.

Десилва дълго мълча, после угаси двигателя и извади беретата. Отвори вратата, слезе от колата и хвърли на задната седалка ключовете от белезниците.

— Какво ще правиш? — попита Крис.

— Ако ви пусна, мъртъв съм. Или ще гния в затвора до края на живота си — отговори Нино Десилва. — Трябва да изпълня заповедта. Отключете белезниците и слезте от колата.

Крис и Стейси се спогледаха. Погледът на Крис предупреди Стейси да бъде готова, защото той ще предприеме нещо. Тя кимна.

Двамата махнаха белезниците. Десилва отвори вратата и им направи знак да слязат. Държеше ги на прицел.

Крис слезе и се опита да се приближи до него, но Нино беше добре обучен и мигновено отстъпи назад.

— Не мърдайте. На колене — заповяда Десилва. — Ще го направя така, че няма да усетите нищо.

— Както направи с Макс Ричардсън ли? — попита Стейси.

— Не знам нищо за това. Ник Зинго ми каза, че той се бил самоубил.

— Макс беше убит — възрази Стейси.

— Не исках да убия индианеца — тихо рече Десилва. — Не мога да се примиря, че го убих.

Нино вдигна пистолета и погледна в дулото. Крис нямаше какво да губи и реши да се хвърли върху него, почти към сигурна смърт. Надяваше се, че Стейси ще използва атаката и ще избяга. Но точно когато Крис се готвеше да пристъпи към действие, Нино Десилва отпусна пистолета и тихо каза:

— Не мога. Не мога да го направя отново. Изчезвайте.

Крис кимна, хвана Стейси за ръката, дръпна я и хукна в мрака. После се обърна и погледна Нино Десилва. Капитанът стоеше с наведена глава.

— Понякога човек пада, но добрите отново се изправят — каза Крис и продължи да бяга.

Нино Десилва ги гледа, докато не изчезнаха в мрака.