Стивън Канел
Работилницата на дявола (49)

48. Как да убиеш върколак

— Ти прави филми за доене на крави и бране на цветя, а аз ще правя филми за чукане и дрогиране и ще видим кой ще спечели повече пари — изръмжа Бъди на Алиша Профит.

Тя говореше за един филм, който харесваше, направен от сантиментален италиански режисьор, починал в киностудията, и възхищението й към него ядоса Бъди. Той искаше много повече лоялност от членовете на екипа си. Но Алиша, която той мислеше за твърде красива и млада, за да е толкова умна и самоуверена, не отстъпваше.

— Само за пари ли става въпрос, Бъди? Ти имаш пари. Искаш да видиш колко голяма ще стане купчината ли? Или колко ферарита можеш да караш едновременно? Не знам защо не довърши „Търсещият“. Щеше да бъде хубав филм. Един човек търси себе си, преди да умре. Беше изпълнен с патос и човечност. Трябваше да се бориш за него.

— Патос? Това да не е колумбийски сериал? Сценарият беше адски скучен. Старец, който умира. Че на кого му пука? Няма динамика.

Всъщност Бъди харесваше сюжета, но хората от киностудията го разубедиха, след като подписа договор за шест други филма. Те искаха касови филми с голям бюджет. От време на време Бъди изваждаше сценария на „Търсещият“ и го прочиташе. Да, наистина, защо, по дяволите, не се беше борил за него?

— Мисля, че „Търсещият“ щеше да промени представата на хората за теб — продължи Алиша. — Също както когато Спилбърг направи „Списъкът на Шиндлер“. Той преоткри себе си с този филм.

Пътуваха през Гетисбърг, Пенсилвания. Шофираше Джон Малката мечка. Били Тюлена седеше до Алиша и Рейс край сгъваемата маса. Бъди усещаше тежест в раменете и умора в очите. Знаеше, че това е начало на настъпваща депресия. Изсмърка няколко дози кокаин в опит да я предотврати, но организмът му изгаряше наркотика като доменна пещ. Той ставаше все по-потиснат и разговорът с Алиша и фактът, че бяха в Гетисбърг, не му помагаха.

Последния път, когато беше тук, бе едва на двайсет и две години. Тъкмо бе завършил колежа за филмово изкуство и беше изпълнен с велики идеи да промени киното. Бъди посети този исторически град, отбелязал повратната точка на Гражданската война, и засне документален филм, използвайки петте хиляди долара, които бе спестил, докато работеше през ваканциите. Даде всичко до последния цент, но успя да устои на предизвикателството. Филмът се казваше „Двата ястреба на Гетисбърг“ и се разказваше за Гражданската война, като тук-там се промъкваха социално-икономическите и расовите проблеми в живота на Америка сто години след битката. Бъди бе проследил съдбата на двама души — чернокож войник от Съюзническата армия на име Евън Хоук^[1], загинал, бранейки крехка, но изпълнена с надежда мечта, и на правнука му, Рубен Хоук, работник във фабрика в Гетисбърг. Животът на Рубен не бе осъществил нито една от мечтите на прадядо му. Сид Шийнбърг бе нарекъл филма „седемдесет минути забележително киноизкуство“ и го бе сравнил с първия филм на Спилбърг, който му бе спечелил място като режисьор в телевизията. Но Бъди се страхуваше да режисира отново. Това беше първият му холивудски компромис, когато предпочете да избира, вместо да произвежда.

Тогава режисирането на голям, касов филм още беше само мечта, но Бъди откри, че му харесва да не поема цялата отговорност за онова, което прави. Ако си режисьор и филмът се провали, ти си виновен за всичко. Но ако си продуцент, има много хора, на които можеш да прехвърлиш вината. Сценаристът винаги беше най-удобната и лесна мишена. Бъди бе стоварвал вината върху мнозина сценаристи. По едно време беше толкова зает с тази дейност, че се чувстваше като магьосник.

Лека-полека, с течение на годините, Бъди се превърна в бунтар и непукист, издокаран в черно като сутеньор, и се сближи с Хайди и момичетата от бардака й. В Малибу се стичаше безкраен поток от красиви жени, за да декорират и обзавеждат къщата му. Апетитни дългокраки хубавици — манекенки, актриси и всякакви други, които се усмихваха, флиртуваха и хранеха надежди да станат звезди. Бъди се наслаждаваше до забрава на тези удоволствия, но винаги след това се чувстваше ужасно, сякаш в цялата тази пищна красота имаше скрита зараза, която незабележимо опустошаваше душата с греховността си.

Всички тези чувства го объркваха и той взимаше все повече наркотици, опитвайки се да прогони болезненото самовглъбяване. Двайсет и две годишният режисьор и мечтата му останаха някъде по скалистия път към Холивуд.

Джак Никълсън, когото Бъди боготвореше, го наричаше „върколак“ заради смуглата му кожа и нощния му живот. Но всъщност Бъди съвсем не приличаше на върколак. Дълбоко в себе си той беше едно объркано дете и в минутите, преди да го завладее депресията, ясно виждаше всичко и разбираше безполезността си. Бъди знаеше, че не отива никъде и не прави нищо. Никой нямаше да гледа касовите му филми, когато музиката към тях и костюмите престанеха да бъдат модни. Подобно на Би Джийс и панталоните „чарлстон“, филмите му бяха фокусирани в настоящия момент и това ги определяше като преходни и маловажни.

— Алиша, дай една доза — провикна се той.

Бъди никога не носеше наркотици в себе си. Не можеше да си позволи отново да го арестуват.

— Включете телевизора — заповяда той, за да смени темата и да прогони спомените.

Колкото и да искаше, Бъди никога нямаше да заснеме „Търсещият“, защото се страхуваше, че няма да спечели пари. Той не можеше да понася мисълта, че ще направи боклук. Бъди искаше винаги да печели. Той беше бунтар.

— Труповете във Форт Детрик още не са идентифицирани — каза красивата говорителка от екрана. — Но хората, които са били застреляни, явно са проникнали във военната база с влака с провизиите. Какво са правили в лабораторията в сграда номер 1666, все още е загадка за лекарите, но източници, близки до разследването, казват, че военните учени се опитват да установят причината за взлома по химичните вещества и материалите, използвани там. Нападателите са убили двама войници и са оставили четирима мъртви съучастници, после откраднали джип и избягали, разбивайки главния портал на Форт Детрик. Армията още има медицински институт там, но по-голямата част от инвентара е била извадена от употреба преди десет години.

Бъди се втренчи в екрана и депресията му се засили. Имаше чувството, че носи на гърба си стотици килограми. Дали Крис и Стейси бяха сред мъртвите? Дали сега всичко зависеше от него? Той бе обещал пред себе си, че няма да се откаже, и тази клетва му даваше сили, но от друга страна, цял живот бе кръшкал, беше се изплъзвал и си бе приписвал чужди заслуги. А сега бе изправен пред силен и страшен противник. Това не бяха филмовите критици с техните иронични подигравки, а откачени фанатици с биологични оръжия и автоматични пушки. Бъди се почувства като пиле, което се пече на бавен огън и се смалява с всяка изминала минута.

— Излизаме от Гетисбърг. След половин час ще бъдем в Харисбърг — тихо каза Рейс.

Бъди не го чу.

— А после? Още ли искаш да отидем на онази разпределителна гара? — настоя Рейс.

Бъди мислеше за Крис и Стейси — смели, всеотдайни, решителни и вероятно мъртви.

— Какво ще кажеш? — попита Рейс.

— Моля?

— Попитах дали още искаш да отидем на разпределителната гара в Харисбърг?

Бъди погледна едрия каскадьор, после и останалите в караваната. Лицата им изразяваха странна безучастност. Повечето мислеха, че това е поредната му фантазия — престрелка с боя, която ще го накара да се почувства герой, но че няма нищо опасно. Безизразните им лица говореха, че се съмняват дали ще намерят Кинкейд и че Бъди всъщност не търси неприятности, а само иска да се прави на герой, за да се хвали после в Холивуд. „Помниш ли, когато преследвахме онзи откачен скапаняк, шибания проповедник? Провървя му на копелето, че не го настигнах да му взривя задника.“

— На разпределителната гара в Харисбърг ли, Бъди? — повтори Алиша, погледна го и за пръв път видя на лицето му странното изражение на объркано дете.

— Да — промълви Бъди.

Рейс кимна на Джон Малката мечка, който превключи на по-висока скорост. Излязоха от Гетисбърг и се отправиха към Харисбърг и към странния сблъсък на Бъди със съдбата.