Стивън Канел
Работилницата на дявола (32)

31. Кинтата

Беше осем и четирийсет и пет сутринта.

Служебната кола на Пентагона се движеше по Ембаси Роуд във Вашингтон, покрай европейските посолства с каменни колони и униформени пазачи и сградите с националните знамена на Мексико и Аржентина в края на улицата. После зави наляво и пое по широката алея пред Военноморската обсерватория, където се намираше официалната резиденция на вицепрезидента на Съединените щати.

Адмирал Зол седеше до началника на Генералния щаб генерал Колин Столингс. Двамата мълчаха, потънали в мисли за онова, което им предстоеше.

Юнският ден обещаваше да бъде влажен и топъл. Листата на огромните дъбове около резиденцията бяха клюмнали. Пазачите до портала отдадоха чест на двамата висши военни и пуснаха колата да влезе в имението, разположено на площ десет акра.

Адмирал Зол често мислеше, че с великолепната си архитектура от началото на века и красиви градини, резиденцията на вицепрезидента далеч превъзхожда Белия дом, който приличаше на музей за антики, пълен с подобни на кутии стаи и потящи се туристи.

— Кинтата може и да говори като провинциалист, но е наясно с всичко, затова не предприемай нищо — каза генерал Столингс с провлачения си тексаски акцент.

— Знам всичко за Бъргър Кинтата — рече адмирал Зол. — През осемдесетте години минах през всичко това, за да осигуря финансиране, и после още веднъж, миналата година, когато агентите на ЦРУ се провалиха. Кинтата вижда нещата от всички страни. И това е хубаво.

Но Зол се страхуваше от срещата.

Поканата от вицепрезидента Бъргър бе отправена след порой от телефонни обаждания в канцеларията на Министерството на здравеопазването и Комисията за медицински изследвания и разработки. Трескавите обаждания започнаха час след като рано сутринта конгресмените прочетоха статията за Ванишинг Лейк в „Ню Йорк Таймс“. От канцеларията на вицепрезидента събудиха Зол и му предадоха да се яви на среща в девет сутринта. Двамата с генерал Столингс обмислиха нещата, сравниха записките си и подготвиха защитата си по телефона. И сега, без да са изпили сутрешното си кафе, пътуваха за срещата, която лесно можеше да се окаже катастрофална.

Въведоха ги в крилото, където се помещаваше апартаментът на вицепрезидента. Прозорците с бронирани стъкла на кабинета гледаха към вълнообразни морави и фонтани. На пилон с позлатена глава на орел бе окачено националното знаме. До прозореца имаше старинен месингов телескоп, насочен към градината.

Двойните врати се отвориха и вицепрезидентът Брайън Бъргър чевръсто влезе в кабинета, усмихна се и поздрави гостите си. Някога Бъргър беше сенатор от Аризона и председател на влиятелната комисия по финансите. Адмирал Зол бе ходил при него, за да иска средства за програмата за антитерористични биологични оръжия във Форт Детрик. Още тогава сенаторът беше известен като Кинтата.

— Колин, Джеймс, благодаря ви, че дойдохте след такова кратко предизвестие — каза той.

— Господин вицепрезидент — в един глас казаха двамата и се ръкуваха с него.

Усмивката му стана още по-широка. Белите му зъби блестяха като порцелан, а гъстата му тъмнокестенява коса контрастираше на небесносините очи, излъчващи сърдечност и интелигентност. Предотвратяването на катастрофата да бъде разобличен като човекът, одобрил финансирането на незаконна секретна програма за разработка на биологични оръжия, един ден щеше да го отведе в Овалния кабинет.

Бъргър носеше Обемиста папка. Той се настани зад бюрото и направи знак на гостите си да седнат на двата стола срещу него.

— Адмирале, след като Форт Детрик е под твое командване, нека да започнем с теб. Какво става, по дяволите?

— Какво точно искате да знаете?

— Президентът се безпокои, че там разработвате незаконни биологични оръжия. Иска да знае така ли е, или не.

— Категорично не.

— Радвам се да го чуя. Но искам да знам повече. Този път думата ти няма да е достатъчна, адмирале.

— А думата на генерал Столингс? Като началник на Генералния щаб, той не би позволил програмата ни да се занимава с непозволени неща — каза Зол. — Разработването на нападателни биологични оръжия е забранено, откакто президентът Никсън подписа Женевското споразумение за неразпространението им през 1972 година, нали, Колин?

Столингс кимна. Той беше в забележително добро здравословно състояние за човек с нелека кариера, на когото оставаше половин година до пенсиониране.

— Ето какъв е проблемът, Джеймс — продължи Бъргър. — Медиите вече пощуряха. Дотук в списъка на негативите на първо място е доктор Декстър Демил, който беше назначен към Военния научноизследователски институт по заразни болести под твое командване. На пресконференцията вчера ти каза, че той има склонност към самоубийство и вероятно е откачен. Въпреки това, неизвестно как, доктор Демил е използвал базата ти, за да разработва незаконни биологични оръжия без твое знание и разрешение. Второ, той загадъчно изчезва. Може би е мъртъв, а може би не е. Никой не знае. Трето, в онова село в Тексас избухна пожар, в който изгоряха множество невинни граждани. Казахме на медиите, че там е изпуснат някакъв неизвестен болестотворен микроорганизъм. Не споменахме причина, освен че доктор Демил се е побъркал, пуснал е микроорганизма и после е запалил пожара. Загинаха петнайсет войници, също под твоето командване, в база, която дори не е вписана в документите на правителството. Сега стана ясно, че затворът е бил даден под наем на факултета по естествени науки в университета „Сам Хюстън“, но е бил използван от Военния научноизследователски институт по заразни болести за разработването на отбранителни биологични оръжия. Нещо по-лошо, телата на неколцина от онези войници са изгорели до неузнаваемост. Останките са толкова овъглени, че не е останало почти нищо, което да се изпрати на роднините за погребение. Позитивното е уверението ти, че всичко е под контрол. Сигурно ще се съгласиш, че везните са ужасно наклонени на едната страна. Семействата на загиналите войници и цивилни засипват президента с обаждания. Както и някои видни членове на правителството и Конгреса. Пресата раздухва всеки детайл и президентът не знае какво да им каже, освен „Не се тревожете“, „Имайте доверие в мен“ и „Проучвам въпроса“. Ситуацията никак не е розова за президента на най-великата страна в света.

— Бих искал да съм в състояние да променя нещата, но за съжаление не мога — със заучена искреност каза Зол.

— Това не е отговорът, който искам, адмирале. Атмосферата в стаята стана леденостудена.

— Бих искал доктор Демил да е на разположение, за да го разпитаме и да разберем какво всъщност се е случило там. Но докато не намерим него или останките му, не знам какво друго…

— Говориш така, сякаш отново своеволничите — прекъсна го вицепрезидентът Бъргър. — От 1972 година насам вече два-три пъти нарушавате споразумението, без да броим провинения, за които не са ви хващали.

— Кинта, знаеш, че бях шокиран като всеки друг от Конгреса от онези нарушения. Фактът е, че ЦРУ осъществява паралелна програма във Форт Детрик. Конгресът прие това обяснение и няколко специални агенти на ЦРУ загубиха работата и пенсиите си поради тази причина.

— Няма отново да допусна такава катастрофа, ясно ли е? Но фактът, че инцидентът се е случил, остава, и хората от Министерството на отбраната са много подозрителни към онова, което става.

— Разбира се, Конгресът трябва да бъде бдителен, но…

— Историята ви издиша. Хванаха ви да извършвате незаконни аеробиологични експерименти над Сан Франциско и Минеаполис, да разпръсквате микроби в метрото в Ню Йорк и да убивате хора с жълта треска във Флорида, експериментирайки с комари — напомни им Бъргър за провалите в средата на осемдесетте години. — Конгресът и медиите няма да приемат твърденията ви, че сте невинни, нито неубедителните ви оправдания.

Бъргър се разпалваше все повече и добрите му сини очи станаха леденостудени като глетчери.

— Генерал Столингс и аз те уверяваме, че всичко е така, както трябва да бъде.

— Зарежете уверенията. Искам доказателства. Миналия път имахме уверения. Сега се вдигна голям шум в медиите. Предаването „Шейсет минути“ си е завряло носа в задника ти, адмирале, и двамата стоите на ръба на палубата. Единственият начин да останете на кораба е, като докажете, че сте напълно чисти. Ако трябва да ви бутна зад борда, ще го сторя. Не трябва отново да безпокоим президента. Провалите ли се този път, и двамата ще разберете значението на думите „политическа жертва“.

— Кажи ни какво искаш и ще го направим.

— Президентът ми каза да започна независимо разследване. Ще го ръководи Комисията по отбраната с биологични оръжия. Това са сенаторите Ошероф и Мецгер. Те ще поискат пълен достъп до лабораториите във Форт Детрик и до архивите на Военния институт за изследване на инфекциозни болести.

— Кога? — попита адмирал Зол.

В стаята настъпи зловещо мълчание. Мислите на всички бяха мрачни. Зол се запита защо все пак са поканени тук — да ги мъмрят или да ги предупредят.

— Колко време ви трябва — попита вицепрезидентът, — за да се подготвите да приемете следователите на Комисията?

— Два дни — отговори Зол.

— Добре. Тогава утре ще насрочим разследването. Сигурен съм, че всичко ще се окаже наред и те няма да намерят нищо, но трябва задълбочено да проучим как стоят нещата.

— Да, разбира се — каза адмирал Зол. — Мисля, че винаги е по-добре да бъдеш бдителен и задълбочен.

— Предайте поздрави на Сали и Бет. И не се проваляйте, момчета.

Без да каже нито дума повече, вицепрезидентът стана и излезе от кабинета.

Адмирал Зол и генерал Столингс го изчакаха да се скрие от погледа им и после си тръгнаха. Мълчаха, докато служебната кола не напусна очертанията на резиденцията.

— Предполагам, че ще ни трябва Белия влак — рече генерал Столингс.

— Да, но има много биологично активни отпадъци, от които трябва да се отървем. Някои са токсични и нетрайни. Трябва да намериш място, където да ги изхвърлим.

— Утре ще ти изпратя влака. Внимателно почисти района — каза генералът. — Ще намеря сигурно сметище, където да изхвърлим всичко, без да пишем документи.

— Седмицата започва страхотно — измърмори Зол.