Лора Джо Роуланд
Цуамоно (9)

Глава 9

Политическият смут бе оставил своя тягостен отпечатък върху уединения район във вътрешността на крепостта Едо, където живееха изтъкнати членове на клана Токугава. Спокойните до преди време, оградени с декоративни градини терени сега бяха изпълнени с палатки, разпънати, за да подслонят армията, която владетелят Мацудайра бе довел от своята провинция. В този лагер стотици бездействащи войници пиеха, разпалваха крамоли и играеха карти. Конете им бяха прибрани в приспособени за целта временни конюшни. Дим от стъкнати за готвене огньове почерняше въздуха. Докато вървеше из района, придружен от Хирата, Отани и Ибе, Сано усети острата воня от нужниците.

В имението на владетеля Мацудайра стражите отнеха оръжието на сосакан сама и спътниците му и ги поведоха към оръжейните складове. Те бяха разположени около малък двор и представляваха измазани с хоросан и обезопасени срещу огън постройки с метални врати и покрити с капаци прозорци. Владетелят Мацудайра и неколцина от хората му стояха пред една от тях, а носачи внасяха вътре дървени сандъци. Един от застаналите наблизо помощници отвори капака на един от тях и извади от него дълъг аркебуз^[1].

Владетелят Мацудайра огледа пушката, после я вдигна и се прицели. Облото черно дуло сочеше право в Сано, който си даде сметка, че владетелят Мацудайра складираше муниции, подготвяйки се за гражданска война. В следващия миг владетелят Мацудайра сведе оръжието.

— А, сосакан сама — възкликна той със сърдечна, изпълнена с очакване усмивка. — Дошли сте да ми съобщите новини относно разследването си?

Сано се поклони.

— Да, владетелю Мацудайра — отвърна той с неприятното съзнание, че информацията, която носеше, нямаше да се хареса.

Тогава владетелят Мацудайра забеляза Ибе и помръкна от гняв.

— Какво прави той тук? Как смеете да ми водите член от вражеската фракция?

— Спазвам споразумение, според което разследването ми трябва да се надзирава както от ваш представител, така и от представител на дворцовия управител.

Върху лицето на Мацудайра се изписа ненавист, породена от онова, което бе проумял.

— И значи разследването ви е довело тук. Да не би да сте хвърляли жребий с дворцовия управител Янагисава? Той ли ви прати да ми припишете убийството на главния старейшина Макино?

— Не — отвърна Сано. — Аз служа единствено на шогуна. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но съм тук, защото открих доказателства, които замесват в убийството член на вашия клан.

— Какъв член? — попита владетелят Мацудайра подозрително. — Какви доказателства?

— Племенникът ви Дакуемон — отвърна Сано. — Той е посетил главния старейшина Макино точно в нощта на убийството.

Стражите в имението бяха потвърдили, че Дакуемон е бил на посещение при Макино, и изглежда, казваха истината. Освен това бяха споменали, че са чули двамата да се карат. Макар че изражението на владетеля Мацудайра бе станало каменно и непроницаемо, Сано усети тревогата му, че племенникът му е сред заподозрените в убийство. Ибе наблюдаваше владетеля Мацудайра с неприятна усмивка, която свидетелстваше за удоволствието, което изпитваше от това, че врагът на господаря му е в опасност.

— Подозирам в тази история намесата на дворцовия управител — заяви владетелят Мацудайра. — Всички подчинени на главния старейшина са лакеи на Янагисава. Той ги е подучил как да забъркат племенника ми.

— Възможно е — съгласи се Сано. — Но аз съм длъжен да разследвам всяка възможна улика. Затова трябва да ви помоля да ми позволите да говоря с Дакуемон.

— Изключено — отсече владетелят Мацудайра, а тонът му бе отбранителен и в същото време непреклонен. — Дакуемон не е убил главния старейшина Макино. Няма да ви позволя да се отнесете с него като с престъпник.

— Ако Дакуемон е невинен, за него ще е от полза да изложи събитията от своята гледна точка — каза Сано.

Владетелят Мацудайра отхвърли съждението с яростен жест.

— Тази история има само една гледна точка — враговете ми ме нападат чрез Дакуемон. Няма да го разпитвате, и толкоз!

— Ако ми забраните да му задам въпросите си, това само ще ме накара да смятам, че и двамата имате какво да криете.

Сано си даваше сметка, че думите му граничат с открито обвинение. В погледа, който му отправи владетелят Мацудайра, се четеше приближаваща опасност.

— Изобщо не ме е грижа какво си мислите! — прозвуча между гневно стиснатите му устни стоманеният глас на владетеля Мацудайра. — Няма да допусна да подложите на гонения клана ми!

— Много добре. В такъв случай трябва да уведомя шогуна, че племенникът ви е бил на местопрестъплението и вие го прикривате, като възпрепятствате разследването ми. Негово превъзходителство може сам да си направи изводите относно Дакуемон.

Владетелят Мацудайра се втренчи в Сано разгневен и в същото време обезпокоен. И двамата знаеха, че шогунът рядко правеше сам своите изводи. В този случай дворцовият управител щеше да побърза да му ги внуши. Янагисава щеше да направи каквото зависеше от него, за да убеди шогуна, че присъствието на Дакуемон на местопрестъплението и нежеланието на чичо му да предостави възможност на разследващите да разговарят с него са доказателства за вината му.

— Няма да уведомявате шогуна за племенника ми! — отсече владетелят Мацудайра.

Тонът му заплашваше с кървава разправа, в случай че Сано откажеше съдействие.

— Ако той не го стори, аз няма да се поколебая — обяви Ибе.

Владетелят Мацудайра отправи към него презрителен поглед, след което погледна Сано и Хирата със съжаление. После даде знак на помощниците си.

— Убедете ги, че е в техен интерес да се съобразяват с желанията ми.

Хората му извадиха мечовете си и ги насочиха към Сано, Хирата и Ибе. Сано си даде сметка, че борбата за власт вече бе покварила владетеля Мацудайра. Честният, благороден и достоен мъж, какъвто бе преди време, никога нямаше да прибегне към насилие, за да подчини другите на волята си. Щом хората на Мацудайра тръгнаха към тях, Сано, Хирата и Ибе отстъпиха назад. Те инстинктивно посегнаха към мечовете си, които стражите бяха отнели.

Внезапно се разнесе младежки глас:

— Прибери кучетата си, уважаеми чичо.

Сано видя в двора да влиза млад самурай. Беше двайсет и няколко годишен, с мъжествено красиво лице, със силно, атлетично телосложение и напета походка. Носеше бронирана туника и предпазители на краката, а на кръста му висяха двата му самурайски меча. Следваха го двама помощници, които носеха шлема и копието му. Сано разпозна в младежа Дакуемон.

— Аз очаквах сосакан сама — каза той на владетеля Мацудайра, след което се поклони галантно на Сано. — Дойдох веднага щом разбрах, че сте тук. Чух разговора ви с чичо ми и разбрах, че искате да ме видите. С радост ще разговарям с вас.

Изненадан от отношението на Дакуемон, Сано погледна към владетеля Мацудайра. Мъжът заяви с предупредителен тон:

— Не бъди глупав, племеннико! Гледай собствените си дела и ме остави да се оправя с това.

— Понякога и малко отзивчивост върши повече работа от заплахите — маниерът на Дакуемон граничеше с презрение към грубото отношение на владетеля Мацудайра към Сано. — За мен честното и открито поведение пред сосакан сама е най-добрият начин да го накарам да повярва, че не съм убиецът, когото издирва.

— Опитвам се да те защитя — заяви владетелят Мацудайра, явно слисан от готовността на Дакуемон за съдействие. — Или прави каквото ти казвам, или рискуващ да си навлечеш последствия, за които после ще съжаляваш.

Сано предполагаше, че ако Дакуемон действително станеше следващият шогун, владетелят Мацудайра трудно щеше да упражнява контрол над него. Освен това се запита доколко силна бе верността на Дакуемон към чичо му.

— Не се тревожи, чичо — Дакуемон вдигна ръка в успокоителен жест. — Знам какво правя. Питайте ме каквото пожелаете.

Владетелят Мацудайра впери гневен поглед в двамата. Колкото и да не му се искаше да засегне чичото, Сано не можеше да пропусне възможността да разпита племенника.

— Ходил ли си при главния старейшина Макино в имението му в нощта на убийството?

— Да — отвърна Дакуемон.

Сано бе озадачен; той бе очаквал Дакуемон да отрече, че е бил на посещение при Макино, и да предложи алиби за нощта на убийството.

— Защо си бил при главния старейшина?

— За да уредя някои недовършени дела, които имахме с него — отвърна Дакуемон. — Преди няколко месеца бях решил, че главният старейшина може да бъде ценен съюзник. Затова започнах да правя опити да го спечеля на наша страна. Но той всеки път ми отказваше. Онази вечер обаче ми прати покана да го посетя. Когато пристигнах, ми каза, че е решил да се присъедини към нашата фракция.

Сано бе удивен. Видя, че върху лицата на Хирата и Ибе се изписа изумление.

— Нима искаш да кажеш, че главният старейшина Макино е възнамерявал да се откаже от съюза с дворцовия управител Янагисава?

— Точно това искам да кажа — потвърди Дакуемон.

При все това изглеждаше невъзможно. Макино и Янагисава бяха близки съратници през всичките четиринайсет години на управление на шогуна. Сано не бе чувал и най-малък намек за разрив помежду им.

— Макино никога не би предал моя господар! — възкликна гневно Ибе. — Неговата вярност беше безусловна. Никога не би изоставил дворцовия управител, особено в тези времена!

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но го стори — коравосърдечният тон на Дакуемон говореше, че не изпитва и най-малко съжаление.

— И защо му е било на Макино да дезертира? — попита Сано, все още недоумяващ.

— Аз го убедих, че нашата фракция вероятно ще излезе победител в една война срещу дворцовия управител Янагисава — отвърна Дакуемон, — а той искаше да бъде от страната на печелившите.

Ибе понечи да възрази, но после се отказа и замълча. Изглеждаше така, сякаш цялостното му възприятие за света се бе променило. Сано си даде сметка, че с историята на Дакуемон можеше да отпрати разследването в съвсем различна посока.

— Тъй че, както виждате, аз не съм имал причина да убия Макино — заключи Дакуемон. — Той вече не беше враг. Спечелвайки го на наша страна, ние си осигурявахме мнозинство в съвета на старейшините. Той можеше да повлияе на шогуна в наша полза. В мой интерес беше да е жив.

„В случай, че тази история е истина“, помисли си Сано.

— Кой, освен теб знаеше, че Макино е имал намерение да мине на противниковата страна?

— Чичо ми — отвърна Дакуемон.

Сано погледна към владетеля Мацудайра, който кимна. Сано си даде сметка, че през цялото време чичото е знаел, че племенникът му е бил на местопрестъплението. Пък и той никога не бе твърдял обратното.

— Някой друг знаеше ли за дезертьорството?

Дакуемон поклати глава:

— Смятахме да го запазим в тайна.

— Защо?

Дакуемон изкриви устни в лукава усмивка.

— По-добре беше дворцовият управител Янагисава да не знае, че Макино е станал предател. Искахме да използваме Макино като шпионин във вражеския лагер.

— В такъв случай разполагам единствено с вашата дума — твоята и на чичо ти, че Макино действително е предал дворцовия управител и е преминал на ваша страна — заключи Сано.

Дакуемон сви рамене, без изобщо да се притесни от намека на Сано, че той и чичо му са изфабрикували цялата история.

— Това е истината.

— А истина ли е също, че онази нощ ти и Макино сте се скарали? — попита Сано, припомняйки си онова, което му бяха казали пазачите. — Да — отвърна без колебание Дакуемон. — Макино искаше подкуп в замяна на верността си. Беше повече, отколкото бях готов да платя. Взехме да се пазарим за сумата. Накрая се разбрахме.

Но Сано предположи, че Дакуемон би могъл да измисли това обяснение, защото бе наясно с манията на Макино относно сигурността и е предвидил, че няма начин някой шпионин в къщата да не е чул разпрата. Може би Макино е възнамерявал да дезертира, но когато Дакуемон е отказал да плати искания подкуп, главният старейшина е променил решението си. Дакуемон не би се примирил със загубата на един потенциален главен съюзник и е видял предимството в това да отстрани Макино. След смъртта на Макино и отслабеното влияние на дворцовия управител върху шогуна Дакуемон би се сдобил с още по-добър шанс за наследяване на титлата. Убийството на един хилав и безпомощен старец би могло да му осигури мястото на оглавяващ следващия режим.

— И какво стана после?

— Сбогувахме се — отвърна Дакуемон. — И си отидох вкъщи.

— Веднага ли напусна имението? — попита Сано. Когато Дакуемон кимна, той добави: — Никой не те е видял да си тръгваш.

Дакуемон се изкиска.

— Скроих малък номер на пазачите и поех напряко. Има една врата в задния зид. Малка, обрасла с бръшлян и залостена. Съмнявам се, че изобщо са я използвали някога. Вероятно пазачите дори не знаят, че съществува. Онази нощ никой не я охраняваше. Измъкнах се през нея, без изобщо да разберат.

Сано си набеляза мислено да провери тази порта, която отсега бе сигурен, че щеше да открие.

— След като стражите не подозират за съществуването на тази врата, ти откъде знаеш за нея?

— Отрасъл съм в крепостта Едо. Когато бях момче, изследвах всяко кътче от нея. Забавлявах се, като се промъквах на разни чужди места — Дакуемон се усмихна на детската си дързост. — Влизал съм в повечето имения, включително в това, в което сега живеете вие. Между другото по-добре заковете онзи капак от външната страна на кухнята, която води към избата, ако вече не сте го сторили — той се засмя на озадаченото изражение на Сано и добави: — Аз съм длъжен да познавам крепостта Едо по-добре от всички.

Възможно бе знанията му, както и талантът да се промъква незабелязано да му бяха свършили добра работа. Сано си представи как Дакуемон се прокрадва обратно до покоите на главния старейшина, докато Тамура и стражите го издирват, как пребива Макино до смърт и после бяга през своя таен изход.

— Има улики, че някой се е промъкнал в личните помещения на Макино — поясни Сано. Ако Дакуемон се е върнал да убие Макино, той не би могъл да влезе през вратата, тъй като стражите щяха да го видят.

— Не съм бил аз — заяви Дакуемон с безцеремонно безгрижие. — И не съм убил Макино. Той беше жив, когато напуснах имението.

— Можеш ли да докажеш невинността си? — попита Сано.

— Не, но имате думата ми. А моята дума има доста голяма тежест все още.

Самодоволната усмивка на Дакуемон намекваше за връзката му с шогуна. Сано знаеше, че той не е покорен сексуален роб на своя господар, а мъж, който използва тялото и чара си като оръжия, за да постигне желанията си.

— Ще е голяма грешка, ако племенникът ми бъде обвинен в убийство — заяви владетелят Мацудайра недвусмисления намек, че шогунът ще закриля Дакуемон и ще накаже Сано за охулване на любовника му.

— Може да се окаже, че нямам друг избор — отвърна Сано.

Честта го задължаваше да доведе докрай разследването, независимо от последствията. Бе стигнал до кръстопът в диренията си. Едното разклонение водеше към Дакуемон и владетеля Мацудайра и до гибелен сблъсък с тях, в случай че установеното от него ги свържеше с убийството на Макино. Другото разклонение сочеше към нов заподозрян, който можеше да се окаже също толкова опасен.

Дакуемон се ухили.

— Сосакан сама, вашият избор е дали да подложите врата под острието на палача, или да влезете в огъня. Защото и вие, и аз знаем, че освен мен има друг човек, който възпрепятства разследването. Човек, който би направил всичко, за да не позволи на един толкова важен съюзник да дезертира… или за да накаже предателя.

 

 

— Едно предателство от страна на Макино предоставя на дворцовия управител Янагисава мотив за убийство — отбеляза Сано.

— Това би го поставило в твърде неблагоприятно положение по отношение на клана Мацудайра — каза Хирата.

Двамата вървяха през войсковия лагер в обособената територия на Токугава, все по-далеч от имението на владетеля Мацудайра. Отани ги следваше плътно, а Ибе вървеше след тях. Тъмни облаци все така забулваха небето, вещаейки още дъжд. Откъм скупчилите се около огньовете или в палатките войници долитаха приглушени разговори и смях.

— Дезертирането на Макино може да е коствало на Янагисава контрола върху режима — побърза да добави Отани, опитвайки се да отмие позора от своя господар и да го изсипе върху врага.

— А аз си помислих, че в този случай за първи път Янагисава е вън от подозрение — каза Хирата.

— Господарят не е виновен за убийството — заяви Ибе, но в тона му вече не звучеше доскорошната убеденост.

Сано хвърли поглед зад себе си и забеляза колко смачкан и окаян изглеждаше Ибе. Вероятно изпитваше ужас от това, как господарят му щеше да отговори на намеците на Дакуемон. При все това Сано разбираше, че колкото и зле да изглеждаха нещата за Янагисава, неговата роля в убийството бе спорна.

— Въпросът за вината или невинността на Янагисава зависи от две неща — заяви той. — Първо, главният старейшина Макино действително ли се е канел да дезертира, и, второ, Янагисава знаел ли е за това.

— Ако не е знаел… или Дакуемон е излъгал… тогава той не е имал причина да убива Макино — в гласа на Ибе звънна надежда. — Според него Макино е продължавал да бъде негов съюзник.

— Дори и да е казал истината за дезертьорството, Дакуемон твърди, че е било тайна — спомни си Хирата. — Според него Янагисава няма откъде да е знаел.

Въпреки това обаче иска да повярваме, че Янагисава го е убил, задето го е предал.

— Думите на Дакуемон бяха, че би трябвало само той, чичо му и Макино да знаят тайната, но на практика няма такава тайна, която може дълго да остане скрита от Янагисава — каза Отани. — По-добре да не пилеем време в безсмислени дискусии. Има един начин да разрешим въпроса — като обвиним Янагисава публично и чуем какво има да каже за свое оправдание.

Отани бе заслепен от нетърпението да унищожи дворцовия управител.

— Още е твърде рано — заяви категорично Сано. — Преди да се изправя срещу Янагисава, теорията, че Макино е възнамерявал да дезертира, трябва да бъде проверена. Не можем да се доверяваме на Дакуемон, защото той самият продължава да бъде заподозрян. Нито на владетеля Мацудайра, тъй като той и племенникът му са от една и съща страна. Няма да им позволя да ме използват като оръдие, с което да унищожат своя противник, който може да се окаже невинен.

Тутакси му хрумна, че „невинен“ бе твърда нелепа дума за описание на Янагисава, който бе виновен за толкова много неща. И все пак нямаше да бъде честно да понесе наказание за престъпление, което може би не бе извършил. А ако възнамеряваше да се изправи срещу могъщия Янагисава, нарушавайки примирието помежду им, което го закриляше вече три години, Сано трябваше да се приготви за битка на живот и смърт.

— Преди да вляза в огъня, искам да се въоръжа с достатъчно улики срещу Янагисава — заяви той.