Лора Джо Роуланд
Цуамоно (2)

Глава 2

Имението на главния старейшина Макино се намираше на главната улица, която пресичаше административния квартал в крепостта Едо. В съответствие с високия му ранг то бе най-голямото от всички, разположени от двете страни на пътя, и бе опасано с висок каменен зид и заобиколено от постройките на васалите. Портата се отличаваше със солиден двуетажен покрив, а в стражниците пред двойните й крила бдяха пазачи.

Сано пое към имението, придружен от Хирата и четирима детективи. Докато вървяха нагоре, се разминаха със забързани по важни дела служители. В тона на разговорите между тези хора, намиращи се в периферията на политическия водовъртеж, Сано долови скрита тревога и напрежение. Всички членове на бакуфу се страхуваха от последствията, до които щеше да доведе битката между дворцовия управител Янагисава и владетеля Мацудайра. Но Сано не установи никакви признаци за безредици около имението на Макино. Той предположи, че смъртта на главния старейшина все още не е оповестена.

След като се представи на пазачите в стражниците, Сано им заяви:

— Тук съм, за да се срещна с почитаемия главен старейшина Макино.

Стражите си размениха смутени погледи. Един от тях каза:

— Моля, изчакайте един момент — и пое навътре в двора.

Очевидно стражите знаеха, че господарят им е мъртъв, но имаха заповед да не казват на никого. Сано и другарите му изчакаха в студената сива утрин, докато пазачът се появи отново, придружен от мъж, в когото Сано разпозна секретаря на Макино. С бледо лице, излъчващо благополучие и почтеност, той се поклони на Сано.

— Бихте ли ме последвали, ако обичате?

После преведе Сано, Хирата и детективите през портата, между постройките на казармите и от там през друга порта в по-малък вътрешен двор и нагоре по стъпалата към къщата. След като се озоваха в антрето, Сано и другарите му се събуха, нахлузиха чехли за гости и оставиха мечовете си на предназначеното за тях място, както беше редно според обичая при влизане в частен дом. Секретарят ги настани в приемната и коленичи срещу тях.

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че почитаемият главен старейшина Макино току-що почина — обяви той с подходящия за подобни съобщения приглушен глас. — Ако сте имали работа с него, може би аз бих могъл да ви съдействам?

Сано отвърна:

— Вече знам за Макино сан. Бих желал да говоря с този, който понастоящем е главният тук.

Върху лицето на секретаря се изписаха слисване и объркване.

— Добре — каза той, — ще ви доведа главния васал на господаря — след което се изправи и излезе.

Не след дълго в помещението се появи мъж в строго сиво кимоно. Той коленичи и се поклони на Сано.

— Добре дошли, сосакан сама.

— Добре заварил, Тамура сан — отвърна Сано.

Двамата се познаваха бегло и всеки от тях караше другия да бъде нащрек, причината за което се криеше във враждата между Сано и Макино. Сано знаеше, че Тамура е старомоден самурай, смятащ себе си колкото за воин, толкова и за бюрократ; за разлика от мнозина служители на бакуфу той поддържаше с тренировки уменията си по бойни изкуства. Макар че бе прехвърлил петдесетте, имаше стегнато мускулесто тяло. Ръцете му бяха нашарени с белези и загрубели от битки. Чертите му всеки път напомняха на Сано за украсените с дърворезба маски, които носеха злодеите в популярните пиеси на театър но^[1] — твърди, лъскави, изпъкнали страни; дълъг сплескан нос, чийто заострен връх бе извит към устата; скосени вежди, които му придаваха свиреп израз.

— Аз отговарям за домакинството и делата на главния старейшина Макино — прозвуча гласът на Тамура. Дълбок, дрезгав и силен, той съответстваше на вида му. — В града няма мъже от неговия клан и докато стане възможно да бъдат свикани, аз имам задължението да разрешавам всякакви въпроси, отнасящи се до моя господар.

Сано си спомни стигналите до него слухове, че Макино бил във враждебни отношения със своите четирима синове и многобройни роднини, които подозирал в таен заговор да го изхвърлят от властта. За да им противостои, той ги бе заточил в далечни провинции.

— Точно се канех да уведомя шогуна за смъртта на главния старейшина Макино — заяви Тамура. — Може ли да попитам вие как разбрахте за нея?

— Неговият личен слуга дойде в дома ми и ме уведоми.

Тамура свъси вежди в явно неодобрение.

— На всички в имението бе абсолютно забранено да разпространяват вестта, преди тя да бъде официално оповестена.

— Джуро бе получил изричното разрешение на своя господар — заяви Сано, след което обясни станалото. — Главният старейшина е отправил към мен молба да разследвам евентуалната му смърт.

Тамура се втренчи в тях, явно озадачен. Хирата и детективите наблюдаваха двамата в напрегнато мълчание. Сано подаде на Тамура писмото на Макино. Тамура го прочете и поклати глава удивен.

— Изобщо не знаех за това.

Сано се запита дали Тамура бе шокиран, защото бе изпитвал гордост, че се ползва с пълното доверие на своя господар, а сега научаваше, че главният старейшина бе имал тайни от него. Или смущението му се дължеше на нещо друго?

Бързо възвръщайки самообладанието си, Тамура заяви:

— Аз бях запознат с опасенията на главния старейшина, че може да стане жертва на покушение. Само че той издъхна спокойно в съня си — той върна писмото на Сано. — Искрени благодарности, че сте уважили желанието на моя господар. Нямате повече задължения към него.

Той стана и се поклони, с което даде знак, че визитата е приключила. Сано мислено отбеляза, че Тамура твърде много бърза да се отърве от него. Вероятно Макино бе имал основателна причина да не уведоми главния си васал за писмото. Сано, Хирата и детективите се изправиха, но останаха намясто.

— Бих искал лично да се убедя, че главният старейшина Макино не е станал жертва на убийство — заяви Сано на Тамура. — Моля, отведи ме при него.

Без да се опитва да скрива нежеланието си да се подчини, Тамура се изправи срещу тях в цял ръст.

— Моите уважения, сосакан сама, но съм принуден да ви откажа. За господаря ми един подобен оглед би бил унизителен.

— Главният старейшина си е давал сметка, какво би включвало едно проведено от мен официално разследване. Той не се е вълнувал толкова от евентуалното унижение, колкото от истината за случилото се, която аз трябва да установя.

Сано забеляза как лъсналите бузи на Тамура пламнаха в гневна червенина, и си помисли, че при евентуално разследване на убийство Тамура можеше да се окаже първият му заподозрян. Очите на Тамура за момент проблеснаха пресметливо, докато преценяваше заплахата, която представляваше Сано, в сравнение със собствения му мотив, какъвто и да бе той, да възпрепятства огледа на мястото на смъртта.

— Оттук — заяви той накрая.

Вежливият поклон и жестът му към вратата съдържаха зле прикрито негодувание. Докато всички вървяха по коридора, Сано бе обзет от засилващо се усещане, че смъртта на Макино не бе толкова естествена, колкото изглеждаше на пръв поглед. Той предчувстваше, че неохотата на Тамура да съдейства бе само първата пречка, на която щеше да се натъкне в хода на разследването си.

Представителната къща на главния старейшина Макино бе подобна на именията на останалите самураи, с разположени в средата лични помещения за семейството. Те се намираха в отделна постройка с наполовина дървени, измазани с хоросан стени, с тежки дървени капаци на прозорците, с просторна веранда и градини наоколо. Тамура, Сано, Хирата и детективите прекосиха един закрит пасаж, който минаваше над старателно загладен бял пясък, осеян с ниски храсти и покрити с мъх големи камъни. Пред постройката стояха двама пазачи. Във вътрешността стаите бяха опасани от общ коридор. Тамура плъзна встрани една преграда в стената от опъната върху дървена решетка хартия и ги въведе в просторно помещение, което се отопляваше от нисък тумбест мангал с дървени въглища. Върху застлания с татами под имаше подиум, разположен под фреска, която изобразяваше корони на дървета и облаци. Върху този подиум имаше легло, в което, покрит с мека завивка, лежеше главният старейшина Макино. Сано обаче незабавно насочи вниманието си към присъстващите в стаята.

От двете страни на леглото при главата на Макино бяха коленичили две жени. В краката му бе клекнал един мъж. Всички те рязко се извърнаха към Сано, Хирата и детективите. Внезапно в съзнанието на Сано изникна картина на кълвящи труп лешояди, прекъснати от хищник.

— Това е вдовицата на Макино сан — заяви Тамура, представяйки по-възрастната жена.

Макар че Сано определи възрастта й някъде около четирийсет и петте, финото й лице с елегантен овал свидетелстваше за някогашната й хубост. Слабата й фигура бе облечена в пищен тъмночервен халат, изпъстрен с кръгли изображения. Косите й бяха сплетени в дълга плитка, която се спускаше върху рамото й. Тя се поклони на Сано със застинало в безмълвна скръб изражение.

— Това е наложницата му — добави Тамура и посочи другата жена.

Тя беше дребна и много млада — не повече от петнайсетгодишна, предположи Сано, но въпреки това тялото й бе сочно и сластно. Аленото й кимоно, нашарено с ярки зимни пейзажи, изглеждаше нелепо за бдение при смъртно ложе. Но кръглото й красиво лице бе набраздено от сълзи, а очите й — червени и подути. Когато сведе рязко глава в непохватен поклон към Сано, тя притискаше до носа си бяла кърпичка.

— А това е гост на главния старейшина — завърши Тамура и кимна към мъжа в долния край на леглото.

Както бе коленичил, гостът размърда високата си гъвкава и силна фигура, за да се намести по-удобно, и се поклони. Той бе на двайсетина години, облечен в семпла кафява роба и удивително красив. Дръзките му блестящи очи измериха Сано с преценяващ поглед. Зад строгото изражение върху силните му чисти черти се мярна енергичен и жив дух. Омаслените му черни коси бяха събрани в стегнат кок зад бръснатото му теме. Сано бе пронизан от чувството, че познава този млад мъж, но не можеше да се сети откъде. Изведнъж му хрумна, че мъжът не беше самурай въпреки начина, по който носеше косите си.

— Излезте от тук — нареди Тамура на тримата.

Наложницата хвърли поглед към госта. Той вирна брадичка към нея, после се изправи и слезе от подиума. Момичето стана непохватно и двамата заедно побързаха да излязат от стаята. Вдовицата ги последва с плавна походка. Тамура застана при вратата, детективите останаха да чакат в края на помещението, а Сано и Хирата се качиха на подиума и сведоха поглед към Макино.

Покрит със завивката, той лежеше по гръб с изпънати нозе и сбрани на гърдите ръце. Нефритена подпора за врата поддържаше главата му в бяла нощна шапчица. Грозното му лице бе покрито с повехнала жълтеникава кожа, под която изпъкваха костите на черепа му. Бръчки прорязваха мършавия врат над яката на бежово копринено кимоно; затворените му клепачи бяха обагрени с морави сенки. Сано си помисли, че видът му бе почти същият, както и приживе. С тази разлика, че Макино никога не бе затварял очи в присъствие на други хора, защото неизменно бе нащрек в очакване на заплахи или на опити за покушение. А и бе твърде горделив, за да остави устата си зейнала по този начин. Сано изпита чувство на тъга пред това изображение на човешката тленност и в същото време бе обзет от облекчение, че врагът му наистина бе мъртъв.

— Кой го намери? — попита той.

— Аз. Дойдох да го събудя както обикновено и го заварих така — скръстил ръце, Тамура говореше с тон на примирена сдържаност.

Сано мислено отбеляза добре изопнатата завивка, покриваща Макино, положението на главата му, уравновесена върху подпората за врата, тялото му, което бе застинало във ведър покой.

— В това положение ли го намери, или някой е местил тялото?

— Беше точно така, както го виждате — отвърна Тамура.

Сано и Хирата си размениха погледи — явно бяха на едно и също мнение, че Макино изглеждаше твърде спретнат и спокоен, дори и да бе починал от естествена смърт, и че намерилият тялото често се оказва самият убиец. Сега, когато имаше повече основание да подлага на съмнение казаното от Тамура, Сано усети, че сърцето му почва да бие учестено от вълнението, с което го изпълваше всяко ново разследване, и от необходимостта да вземе решение, каква да бъде следващата му стъпка.

За да се прецени как бе починал Макино, огледът на тялото бе наложителен. Но Сано не можеше просто да разсъблече Макино и да огледа трупа му за рани, тъй като с това би нарушил закона на Токугава, забраняващ практики, които се свързваха с чуждоземната наука, а между тях бе и огледът на трупове. Сано бе нарушавал този закон неведнъж, но не можеше да го стори и тук, в присъствието на Тамура. Трябваше да изнесе мъртвото тяло на Макино от имението. Освен това, ако направеше сам огледа на трупа, възможно бе да не успее да разбере каква е била причината за смъртта. Нуждаеше се от мнението на експерт. Мислите му запрепускаха в дирене на изход.

— Приключихте ли? — попита Тамура с едва сдържано нетърпение.

— Не съм достатъчно удовлетворен от заключенията, свързани с начина, по който е настъпила смъртта на главния старейшина — заяви Сано. — Длъжен съм да ти наредя да изчакаш с оповестяването на смъртта му. Никой да не напуска имението. Освен това трябва да конфискувам тялото на главния старейшина Макино.

— Какво? — възкликна Тамура и възмущението му премина в изумление.

— Погребалната церемония трябва да се отложи, докато не приключа разследването си и причината за смъртта на Макино не бъде официално оповестена — стъкми набързо някакво обяснение Сано. — Ето защо ще прибера тялото му за съхранение на безопасно място.

Изражението на Тамура недвусмислено потвърждаваше убеждението му, че Сано се е побъркал.

— Никога не съм чувал подобно нещо. Кой закон ви дава право да го сторите?

— Донеси ми сандък, достатъчно голям да побере тялото — нареди Сано, нетърпелив да приключи пререканията, преди да стане ясно, че обяснението му бе скалъпено.

С юмруци на кръста Тамура каза:

— Ако отнесете господаря ми, ще подразните доста хора.

Сано се запита дали Тамура се страхуваше от онова, което можеше да се види по тялото.

— Изпречиш ли се на пътя ми, ще пострадаш — заяви Сано. — А сега нареди да донесат сандъка.

Озоваха се в безизходно положение. Сано знаеше, че семейството на Макино и влиятелните му приятели — в това число дворцовият управител Янагисава — можеха да го накажат заради конфискацията на тялото, особено ако предположеха за какво му бе необходимо. Но Тамура си даваше сметка, че Сано можеше да изиска да му се отнеме самурайската титла като наказание за неподчинение. Хирата и детективите се приближиха до Сано, подредени в редица срещу Тамура. Очевидно осъзнавайки, че заплахата е по-голяма за него, отколкото за Сано, Тамура видимо намали съпротивата. Гневът, изписан на лицето му, отстъпи място на мрачна потиснатост.

— Както желаете — заяви и напусна безмълвно стаята.

Сано въздъхна шумно. Разследването едва бе започнало, а трудностите вече се трупаха. Той направи знак на останалите двама детективи — Маруме и Фукида — да се приближат и им прошепна:

— Отнесете главния старейшина Макино в моргата на Едо.

Детективите — единият млад, слабоват и сериозен, а другият — приветлив здравеняк — кимнаха. От предишни случаи знаеха какво възнамеряваше да стори Сано. Освен това бяха наясно с опасностите при подобен акт и си даваха сметка за нужната предпазливост.

Тамура се върна с двама слуги, които носеха дълъг дървен сандък. Маруме и Фукида махнаха завивката, с която бе покрит Макино, вдигнаха вдървеното му тяло, поставиха го в сандъка и го отнесоха. Сано изрече безмълвна молитва трупът да пристигне невредим в моргата на Едо, без някой да го забележи. После нареди на Тамура:

— Изчакай навън, докато огледам стаите на Макино сан.

* * *

Щом Тамура излезе, издирването на улики за евентуално убийство започна.

— Няма следи от борба — отбеляза Хирата, обхождайки помещението. — Всъщност всичко тук изглежда твърде чисто. Също като тялото на Макино.

Крачейки по подиума, Сано кимна.

— Чайник, купа и лампа, подредени в безупречен триъгълник върху масата до леглото — отбеляза той, сочейки. После отмести пръст към пространството под подиума. — Възглавници, шкафове от лаково дърво и стойка за кимона покрай стената. Нито една вещ, която да не е на мястото си.

Хирата усети напрежението между себе си и Сано и като мъртво вълнение под привидно гладкия поток на думите и действията им. Откакто Сано го бе порицал за проявеното неподчинение, той се чувстваше осакатен, сякаш част от него бе умряла.

— И никакви белези по застланите татами — добави той. — Ако някой е местил тялото на Макино след смъртта му, който и да е бил той, нищо чудно да е премахнал всякакви следи от случилото се тук предишната нощ.

— Може би не всички следи все пак — отбеляза Сано.

Той клекна до леглото, на което бе лежал Макино.

Хирата се зае да отваря чекмеджетата на шкафовете покрай стената. Почувства се потиснат и нещастен, когато мислите му поеха обратно към обстоятелствата, довели до настоящите му неприятности.

Докато преследваха престъпника, похитил техните съпруги и майката на шогуна, той бе поставил безопасността на бременната си жена над дълга си към Сано. По този начин бе нарушил бушидо. В резултат не само бе загубил доверието, с което го бе удостоил Сано, но и стореното бе накърнило репутацията му. Научили за прегрешението му, самураите го отбягваха. Половината от детективите на Сано му съчувстваха; останалите обаче смятаха, че господарят им е трябвало да го изгони. Спорът бе подкопал авторитета на Хирата и разбирателството в детективския отряд.

Сега, вдигайки сгънати роби от едно чекмедже, Хирата скришом наблюдаваше Сано, който оглеждаше пухкавата сребристозелена завивка. Макар че дълбоко съжаляваше за зейналия помежду им разлом, както и за загубената си чест, част от него вярваше, че неподчинението му не е било лишено от смисъл. Без съмнение всяко правило на бушидо имаше своите изключения. Със сигурност една грешка не можеше да заличи годините вярна и всеотдайна служба. Хирата смяташе, че ако не бе проявил неподчинение, Мидори и малката му дъщеря Таеко щяха да намерят смъртта си на острова, а не да се върнат у дома живи и здрави. Освен това всичко бе завършило благополучно. При все това не можеше да вини Сано за порицанието, нито да отвърне достойно на онези, които го упрекваха в недобросъвестност.

Един господар бе в правото си да очаква безпрекословна вярност от своя васал, а правата на Сано над Хирата дори надхвърляха онези, които бушидо му предоставяше. Избирайки го за свой главен васал, Сано го бе издигнал значително над полагащото му се по произход положение на скромен полицай, обхождащ улиците — длъжността, която бе наследил от баща си. Ако не беше Сано, той нямаше да има Мидори, дъщеря си Таеко, своя пост в бакуфу, дома си в крепостта Едо, нито щедрата плата, с която издържаше целия си клан. Сано заслужаваше да бъде сигурен, че ако се случеше да повери живота си в ръцете на своя главен васал, той никога нямаше да го подведе повторно. Сега Хирата живееше с всепоглъщащата потребност да си върне доверието и уважението на Сано чрез героична проява на вярност и чувство за дълг.

— Тези завивки са тъй чисти, свежи и опънати, че не ми се вярва Макино да е спал в тях — отбеляза Сано. — А в такъв случай къде са онези, които наистина е използвал?

Хирата отвори една от вратичките на поредния шкаф и видя натъпкан вътре вързоп ватиран плат.

— Тук са.

Двамата с Хирата издърпаха вързопа, развиха го и видяха измачкан юрган на сиви и бели цветя и увит в него футон. От тях лъхаше на пот и на масло за коси, долавяше се и възкиселият мирис на стара плът. Сано разви футона и видя в средата жълтеникави петна.

— Защо са ги скрили? — попита Хирата. — Няма кръв или някаква друга следа, че Макино не е умрял от естествена смърт.

Сано изтръска юргана. От него изпадна дълго правоъгълно парче блестяща коприна с цвят на слонова кост. Хирата го вдигна. Беше сгънато на две, зашито по дължина от двете страни и в единия край. В другия край имаше отвор при всеки шев — единият поръбен, а другият — разнищен. Тъканта бе покрита с изображения на пищни есенни треви и диви цветя, избродирани с блестяща златна и сребърна нишка.

— Това е ръкав — Хирата мушна ръка през двата отвора, задържа я хоризонтално и остави дългото изпънато крило да увисне.

— Откъснат от кимоното на неомъжена жена добави Сано, опипвайки разнищения ръб при отвора за ръката. — Питам се как се е озовал в завивките на Макино. Може би предишната нощ главният старейшина е имал компания.

Дължината на ръкава и десенът на плата на всяко кимоно указваха пола и семейното положение на притежателката. Неомъжените жени носеха по-дълги ръкави в по-ярки десени от съпругите. Хирата и Сано се взряха в този ръкав, символ на женските гениталии и на нежната и продуктивна природа, често описвана в поезията. Хирата смъкна ръкава и помириса тъканта.

— Долавя се сладникав мирис, примесен с дъх на опушено.

Сано поднесе другия край на ръкава към ноздрите си.

— Тамян. Жената, която е носила това кимоно, е парфюмирала ръкавите.

Това бе обичайна практика сред модерните жени. Те палеха тамян и държаха ръкавите си на дима, за да може тъканта да поеме мириса му. Ароматът освежи паметта на Хирата.

— Съпругата ми използва този вид тамян. Нарича я се „От зори до здрач“. Много рядък и скъп.

Сано огледа ръкава и посочи едно петно с неправилна форма, което се открояваше с тъмния си цвят на фона на светлата материя.

— Ако не греша, ето доказателство, че жената е била с Макино.

Хирата докосна петното с върха на пръста си. Беше влажно. Щом сведе лице към него и вдъхна, разпозна слабия животински мирис на сперма, примесена със секрети от женско тяло. Кимна, потвърждавайки предположението на Сано.

— Петното е прясно — заяви той. — Вероятно Макино и тази жена снощи са били заедно.

Двамата отправиха поглед към леглото на подиума, представяйки си секса… и насилието… които може би се бяха случили тук предишната нощ. Хирата каза:

— Възможно е Тамура да не е толкова виновен, колкото изглеждаше.

— А убийството да е случай на любовна история с трагичен край, а не резултат от покушение, от което толкова се страхуваше Макино — добави Сано.

Макар че щеше да бъде по-малко опасно да се разследва престъпление от страст, отколкото политическо убийство, Хирата не посрещна с охота възможността за бързо и лесно разследване, което едва ли би му предоставило особена възможност да спечели отново доверието на Сано. Но това егоистично съображение тутакси го накара да изпита срам.

— Възможно ли е жената, която е била с Макино предишната нощ, да е наложницата му? — запита се той, спомняйки си за красивото ридаещо момиче. — Или в смъртта му е замесена друга?

— Ще трябва да проверим и двете възможности — каза Сано. — А междувременно нека продължим диренето на улики.

Те сложиха настрана ръкава, след което Сано отвори преградата, която отделяше спалнята от прилежащата стая. Това бе кабинет, обзаведен с бюро, оградено от лавици с книги и колекция от керамични вази. Наоколо бяха разпилени свитъци и четчици за писане. По пода и върху хартията се открояваха мръсни отпечатъци от стъпки. Върху бюрото имаше обърнато бурканче с оцветена от туш вода; подът бе осеян с паднали от рафтовете книги, посипани с пъстри късчета от счупени вази.

— В спалнята липсваха следи от борба, но тук ги има в изобилие — отбеляза замислено Сано.

Хирата внимателно премина между стъпканите свитъци и се спря в един празен участък от пода насред неимоверната бъркотия. На това място върху сламената рогозка се открояваха големи ръждиви петна.

— Кръв — установи той.

— А тази част гол под е с приблизителните размери на човешко тяло — констатира Сано.

— Възможно е Макино да е бил убит тук и после преместен в леглото му — заяви припряно Хирата. — Ако е така, това би означавало, че смъртта му не е просто обикновено престъпление от любов.

— Нека не прибързваме със заключенията — призова Сано със сдържан тон.

Но надеждата разпали детективските инстинкти на Хирата. Той пристъпи към прозореца близо до бюрото и плъзна встрани дървената решетка с опъната върху нея хартия. Зад нея имаше дъсчени капаци. Желязната кука, която ги прихващаше, сега висеше свободно.

— Този прозорец е бил отворен със сила.

Хирата докосна дървените тресчици върху капаците, където е било втикнато острие или друг твърд и плосък предмет, с който е било вдигнато резето. Сано също се приближи до прозореца и внимателно го огледа.

— Така е. Той бутна капаците, които се отвориха и откриха гледка към не голям двор с градина. Насред малък затревен участък, ограден със заравнен бял пясък, имаше покрита с плочи пътека, изкуствено езеро и каменен фенер. Сано и Хирата се взряха във вечнозеления храст под прозореца.

— Смачкани клонки — отбеляза Хирата.

— И следи от стъпки в пясъка — добави Сано, сочейки към градината.

— Сякаш някой е нахлул в кабинета и е нападнал Макино — каза Хирата. — Следва отчаяна схватка. Неизвестният извършител убива Макино и го слагат на леглото му, все едно главният старейшина е издъхнал там в съня си. После тайно се измъква от имението. Доказателствата говорят именно за това.

— Други улики обаче предполагат престъпление от страст — възрази Сано. — Не е възможно и двете теории да са верни.

Хирата можеше да изтъкне аргументи в подкрепа на предпочитаната от него теория, но макар че преди е време се бе чувствал свободен да спори със Сано, влошените им отношения сега заплашваха да превърнат всяка дискусия в свада.

— Прав сте — каза той. — Уликите са твърде противоречиви, за да сме сигурни какво точно се е случило.

— Ще видя дали самият Макино не може да ни подскаже как е намерил смъртта си — каза Сано и Хирата знаеше, че сосакан сама имаше предвид посещение в моргата на Едо, където щеше да получи резултатите от огледа на трупа.

— Докато отсъствам, ти разпитай всички в имението. Установи къде са били снощи. И потърси още доказателства за това, че в дома на Макино е проникнал убиец — нареди следователят.

— Да, сосакан сама.

— Засега ще действаме, изхождайки от предположението, че Макино е жертва на убийство, и ще третираме всички обитатели на имението като заподозрени. Същото се отнася и за враговете му навън.

Хирата осъзна широкия обхват на предстоящите действия по случая, но духът му прие предизвикателството с готовност.

— Шогунът трябва да бъде уведомен за смъртта на Макино и за разследването — заяви Сано. — Ще помоля за аудиенция при него довечера.

Двамата се разделиха и Хирата си даде дума да научи колкото се може повече, преди да докладват за случилото се пред шогуна. А до края на разследването щеше да се докаже като верен главен васал на Сано и достоен самурай.