Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfumed Sleeve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobich (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Цуамоно

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Юлия Шопова

ИК „ТРУД“, София, 2006

ISBN: 954-528-505-2

История

  1. — Добавяне

Глава 8

— Простете, ако не разбирам какво е онова, за което трябва да говорим днес, а не сме обсъдили вчера — заяви Тамура на Сано. Те стояха пред къщата на Макино, на верандата, където Тамура бе довел Сано, след като сосакан сама бе пожелал да разговарят насаме. Двамата се бяха опрели с лице един към друг на парапета на верандата с изглед към градината. Мъгла и облаци замъгляваха гледката към двореца, разположен над административния район. Наоколо се въртеше Отани. От стрехите над тях капеше дъжд и мокреше дъсчения под. Сано подозираше, че главният васал на Макино бе избрал това студено и неуютно място, за да съкрати разговора им.

— Има няколко въпроса, които бих желал да изясня — каза той.

Вперил настоятелен поглед в него, Тамура се навъси.

— Казах ви, че открих господаря мъртъв в леглото му. Какво по-ясно от това?

— Нека поговорим за времето, преди да откриеш главния старейшина Макино. Кога за последен път го видя жив?

— След вечеря, преди убийството — отвърна Тамура с вяло усилие да угоди на Сано.

— Какво се случи тогава?

— Попитах главния старейшина Макино дали има нужда от нещо, което да сторя за него. Той каза, че не, и се оттегли в личните си помещения.

— А ти какво направи след това?

— Извърших обичайния си вечерен обход на имението. Проверих дали стражите покриват определената територия и дали портите се охраняват достатъчно добре. Моят помощник ме съпровождаше и може да потвърди думите ми.

— А после? — подкани го Сано.

Тамура се поколеба за миг, достатъчно дълъг, за да подскаже на Сано, че главният васал бе решил да пропусне или да промени нещо в последователността на събитията.

— Оттеглих се в стаята си.

След разговора със съпругата на Макино Сано лично бе огледал жилището на Тамура, което се състоеше от спалня и прилежащ кабинет, разположени в частта на постройката, перпендикулярна на онази, в която се намираха стаите на Макино. Сано бе забелязал подвижната плоскост, която отделяше спалнята на Макино от кабинета на Тамура. Не се изненада, че претърсването не бе довело до нищо, което би представлявало интерес за следствието. Тамура бе достатъчно умен да се сети, че Сано ще държи да направи оглед на стаите му, и най-вероятно бе унищожил всичко, което по някакъв начин би могло да го свърже с престъплението. В кабинета се намираха само документи, отнасящи се до управлението на имението. В спалнята бяха малкото дрехи да Тамура, завивките и още няколко вещи от първа необходимост, всички в изряден ред. В специален шкаф бяха прибрани бойните му одежди и много оръжия. Всеки меч, кинжал или тояга си имаше свое точно място. Сано отбеляза наум, че нито едно от тях не беше празно и че по оръжията нямаше петна от кръв. Ако Тамура бе използвал някое от тях за убийството на Макино, очевидно после го бе почистил и прибрал на място.

— Какво прави, след като се прибра в жилището си? — попита Сано.

— Работих в кабинета си докъм полунощ — отвърна Тамура — и после си легнах.

— Чу ли някакви шумове от стаята на главния старейшина Макино?

Тамура се бе втренчил мрачно в дъжда.

— Никакви.

— Главният старейшина Макино е бил пребит до смърт в жилището му, което е съседно на твоето, а ти не си чул нищо? — попита Сано скептично.

Тамура изви устни в безмълвно упорство.

— Ще ми се да бях. Тогава щях да се събудя и да я спася господаря.

Все така обзет от съмнения, Сано попита:

— В добри отношения ли беше с главния старейшина Макино?

— Много добри — в гласа на Тамура звънна гордост. — Служих му вярно в продължение на трийсет години и през двайсет от тях бях негов главен васал. Нашите два клана са свързани от три века. Предаността ми към него беше безусловна. Ако не вярвате на думите ми, просто разпитайте наоколо.

Сано щеше да го стори. Той възнамеряваше да провери сведенията и миналото на всички заподозрени.

— Някога имало ли е каквото и да било неразбирателство между теб и Макино сан?

Тамура стрелна Сано с раздразнение:

— Разбира се. Няма хора, живели и работили заедно трийсет години в съвършен сговор. Ще призная, че никак не беше лесно да му служа, но аз го почитах, макар че с възрастта ставаше все по-своенравен. Това е Пътят на воина.

Сано се замисли над характера на връзката между господар и васал. Това бе най-тясната и най-съществена обвързаност в самурайското общество, сродна на брака и изпълнена с напрежение. Господарят даваше нареждания, на които васалът бе длъжен да се подчинява безпрекословно. Неравенството между тях и постоянната необходимост от себеотрицание често болезнено накърняваха гордостта на самурая. Сано се сети за противоречията, възникнали между него и Хирата, и предположи, че главният старейшина Макино вероятно неведнъж бе поставял на изпитание търпимостта на Тамура.

— Напоследък да сте имали някакви свади помежду си?

— Бих ги нарекъл разногласия, не свади — уточни Тамура. — Когато вършеше неща, които според мен бяха неправилни, аз го съветвах да се въздържа. Това влиза в задълженията на главния васал.

— И какви бяха тези неправилни неща, които е вършил? — Сано се надяваше да чуе причини, които да дадат достатъчно основание на Тамура да желае смъртта му.

— Нищо съществено — тонът на Тамура подсказваше, че той не възнамеряваше да се задълбочава.

— Макино сан пренебрегваше ли съветите ти?

Унила усмивка изкриви устните на Тамура.

— Често. Господарят предпочиташе сам да взема решения. Трудно можеше да му се повлияе.

— А ти засягаше ли се, че не те слуша?

— Ни най-малко. Един господар има право да върши каквото си поиска, независимо от мнението на главния му васал.

Сано доби усещането, че Макино бе представлявал непрекъснато изпитание за Тамура, който не приличаше на човек, способен да проявява разбиране, когато съветите му се пренебрегват.

— Как се отнасяше с теб?

— Обикновено с уважение. Но когато ставаше раздразнителен, почваше да ми крещи и да ме ругае. Аз нямах нищо против. Бях свикнал.

Тамура нямаше вид и на човек, готов да търпи хули.

— Някога да си изпитвал желание да накажеш главния старейшина Макино за лошото му отношение към теб?

— Като го убия, искате вероятно да кажете — Тамура присви очи с враждебност. — Когато един самурай отнеме живота на своя господар, това се смята за най-тежкото нарушение на бушидо. Никога не бих убил главния старейшина Макино, по каквато и да било причина. Дори фактът, че сте си го помислили, това вече е жестока обида за честта ми. Длъжен съм да ви призова на дуел и да ви накарам да ми се извините за обвинението.

Сано прецени, че Тамура говореше сериозно независимо дали бе виновен за убийството или не. Последното, от което имаше нужда в този момент, бе дуел с Тамура, в който или да убие своя заподозрян, или да загуби собствения си живот.

— Ще се извиня незабавно за всяко отправено несправедливо обвинение — каза той меко. — Но сам можеш да си дадеш сметка, че предвид на обстоятелствата съществува и възможност ти да си убил главния старейшина Макино. Ти си един от малцината, които са били в личните му помещения заедно с него. Твоите стаи са съседни на неговите. И ти си открил трупа му.

— Това не доказва, че убиецът съм аз — изсмя се язвително Тамура.

— Ако наистина си невинен и искаш да защитиш честта си… и живота си… по-добре ми кажи всичко, което знаеш за онази нощ — подкани го Сано.

Тамура сбърчи чело и свъси вежди тъй яростно, че те надвиснаха заплашително над очите му. Но Сано видя как зад гневната гримаса главният васал разсъждаваше усилено. В следващия миг чертите му се отпуснаха и той въздъхна шумно в израз на примирение.

— Добре — отстъпи Тамура. — Освен мен, съпругата, наложницата и госта на главния старейшина Макино в покоите му имаше и друг човек.

Сано се втренчи в Тамура, без да повярва на думите му. Никой от обитаващите имението, разпитани от Хирата, не бе споменал за пети човек около Макино. Дали Тамура бе скрил този факт, запазвайки го като резерва подобно на генерал във военно време, който трупа муниции, в случай че врагът се приближи твърде много? Или бе изфабрикувал нов заподозрян, за да прикрие собствената си вина?

— И кой е той? — попита Сано.

— Мацудайра Дакуемон — отвърна Тамура. — Това е племенникът на владетеля Мацудайра.

Младият мъж бе последният най-предпочитан любовник на шогуна и според слуховете — неговият избраник за наследник на режима. Освен това бе страстен поддръжник на стремленията на чичо си към властта и отявлен противник на оглавяваната от Янагисава фракция, към която бе принадлежал и Макино.

При този гибелен обрат на разследването Сано бе обзет от силно безпокойство. Тревога изостри чертите на Отани, разбирайки, че господарят му току-що бе свързан с убийството.

— Какво е търсил тук Дакуемон? — попита Сано.

— Беше дошъл да посети господаря — отвърна Тамура.

Сано не можеше да си представи Макино да допусне член на вражеския лагер в имението си, а какво оставаше за личните му помещения.

— А ти защо не съобщи за това по-рано? И защо никой не ни каза?

— Главният старейшина Макино ни беше наредил да пазим посещението в тайна — отвърна Тамура. — Бяхме длъжни да се подчиним на заповедта му, дори и след смъртта му.

— Тогава защо ми го казваш сега?

— Защото реших, че случай като този оправдава неподчинението ми. Възможно е племенникът на владетеля Мацудайра да е убил господаря ми. Не мога повече да мълча за посещението му.

Тамура излъчваше убеденост в правотата си. Докато Сано го наблюдаваше внимателно, опитвайки се да прецени честността му, Тамура добави:

— Пазачите ще потвърдят, че Дакуемон беше тук, веднага щом им наредя да го сторят.

Сано възнамеряваше да разговаря с тях, макар че очакваше те да кажат онова, което Тамура им заповядаше, без значение, дали бе истина или не.

— Хайде сега да ми разкажеш за тази визита. Кога да смятам, че се е състояла?

— Веднага след вечеря — отвърна Тамура, без да обръща внимание на скептичния тон на Сано. — Всички вече напускаха салона за угощения, когато един слуга дойде при мен и ми каза, че Дакуемон е при портата и иска да се срещне с главния старейшина Макино. Аз излязох навън и попитах Дакуемон каква е целта на посещението му. Той отвърна, че главният старейшина Макино му бил пратил съобщение, с което го канел на гости. Оставих го да изчака и отидох да уведомя господаря. Той ми каза да въведа Дакуемон в личните му помещения. Аз го посъветвах да не пуска в дома си член на опозицията — Тамура хвърли враждебен поглед към Отани. — Но това бе един от онези случаи, в които главният старейшина Макино бе решил да пренебрегне съвета ми. Заповяда ми да доведа Дакуемон. Каза ми, че имали лична работа и не бивало да бъдат безпокоени. Тъй че аз се върнах за Дакуемон и го отведох в кабинета на главния старейшина Макино, след което ги оставих сами.

— После какво се случи? — попита Сано.

— Тръгнах на обичайния си обход. По-късно стражите при покоите на главния старейшина ми казаха, че Дакуемон току-що си е тръгнал — Тамура направи гримаса на отвращение. — Глупаците го бяха пуснали да си ходи, макар че имаше строга разпоредба никой външен да не се движи без придружител. Аз незабавно събрах пазачите, които охраняват имота, и разпоредих издирването на Дакуемон. Нямаше го никъде. Стражите при портата изобщо не го бяха видели да излиза. И досега никой не знае как е излязъл.

— Значи ми казваш, че племенникът на владетеля Мацудайра е имал възможност да се движи необезпокояван из имението? — Сано бе схванал скрития смисъл на думите му.

— Да. Може би, докато сме били заети с издирването му, той се е промъкнал обратно в жилището на господаря — в гласа на Тамура звучеше скрит намек. — Може би си е свършил работата с главния старейшина Макино.

— А може историята ти да е пълна измислица — възрази Сано.

Следователят нямаше доверие на Тамура, нито на мотивите му да я разкаже; освен това налице бяха твърде много неизяснени подробности, в това число защо Дакуемон бе дошъл в имението и как така после бе изчезнал безследно.

— Вие и бездруго трябва да я проверите, нали? Това ще ви създаде работа за известно време. А сега моля да ме извините, но трябва да се върна към погребалния ритуал, посветен на господаря ми.

Той се поклони и влезе в къщата. Сано се обърна към своя копой:

— Какво ще кажете за това?

— Тамура лъжеше — отсече Отани и макар че резкият му глас прозвуча убедително, в проницателните му очи проблесна страх. — Племенникът на моя господар никога не е посещавал главния старейшина Макино.

— Знаете ли това със сигурност?

— Не — призна Отани. — На мен обаче ми се струва, че Тамура лично е сложил край на живота на Макино сан и сега се опитва да си спаси кожата, като набеждава враговете на дворцовия управител.

Подпухналото му лице бе лъснало от пот въпреки студа. Той осъзнаваше пределно ясно, че ако подозрението накърнеше честта на клана Мацудайра, щяха да пострадат всички негови членове. Тези мисли вече бяха хрумнали на Сано, но той не можеше да ги приеме безрезервно също както и историята на Тамура.

Придружаван от Ибе, Хирата дойде при Сано и Отани на верандата. Хирата бе сдържан, а Ибе се усмихваше язвително. Хирата разказа как бе установил, че откъснатият ръкав е от кимоно, което бе открил в стаята на наложницата Окицу. Изтъкна и съмнителното алиби, което двамата му бяха предложили.

— Ето защо Кохейджи ми се стори познат — възкликна Сано. — Гледал съм го в една пиеса.

После Хирата обясни как Окицу бе припаднала по време на разпита му и как Кохейджи бе избягал.

— Пратил съм детективи да го издирват — каза Хирата. — А лекарят на крепостта Едо сега е при Окицу, която все още не се е свестила.

Унилият тон на Хирата подсказа на Сано, че той очакваше да бъде порицан за резултатите от разследването му. Сано наистина се запита дали Хирата не би могъл да се справи и по-добре, но Хирата бе открил произхода на ръкава и се бе натъкнал на информация, която можеше да се окаже ценна. А и Сано не би си позволил да критикува Хирата пред надзорника им.

— Актьорът и наложницата могат да почакат — каза му той. — Имаме нов вероятен заподозрян.

Той описа как Тамура бе замесил в убийството племенника на владетеля Мацудайра. Тъжният поглед изчезна от очите на Хирата и в тях проблесна жив интерес. Ибе мушна с лакът Хирата.

— Видя ли? Не ти ли казах? Актьорът и момичето може да са имали нещо наум, но никой от тях не е и убил главния старейшина Макино. Убиецът е точно там, където се опитах да те насоча — в лагера на Мацудайра.

— Не го слушайте, сосакан сама — възкликна Отани, вперил гневен поглед в Ибе. — Той просто следва заповедите на господаря си да напада владетеля Мацудайра.

— Ти да не би да се страхуваш, че господарят ти се е устремил към бездната и ще те повлече със себе си? — злорадстваше Ибе. — Би трябвало!

Между Отани и Ибе избухна свада, изобилстваща с обиди и закани.

— Достатъчно, престанете и двамата! — заповяда Сано тъй властно, че те застинаха в гневно мълчание.

— Нещо странно се е случило в имението онази нощ, но може би съпругата, наложницата, актьорът и главният васал на Макино сан наистина не са единствените замесени — отбеляза Хирата. — Каква е следващата ни стъпка?

— Ще пратя детективи да проверят историята на Тамура за Дакуемон, като разпитат всички, които са били в имението в нощта на убийството. А междувременно… — колкото и да се ужасяваше от последствията на онова, което трябваше да стори, Сано добави: — Ние ще проведем разговор с племенника на владетеля Мацудайра за вярност.