Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfumed Sleeve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobich (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Цуамоно

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Юлия Шопова

ИК „ТРУД“, София, 2006

ISBN: 954-528-505-2

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Хирата съзнаваше, че би било твърде безразсъдно да отиде в имението на Макино, да спре Тамура и да започне да му задава въпроси. Не можеше да рискува да се натъкне на Ибе и Отани, след като му бяха забранили да участва в разследването на убийството. Затова, щом си тръгна от театралния квартал, се прибра вкъщи и изпрати детектив Иноуе в имението на Макино с нареждане да открие Тамура и да го подмами на някое място, където Хирата щеше да може да говори с него. Иноуе се върна с новината, че Тамура е на тренировъчния терен за бойни изкуства в крепостта Едо.

Хирата реши, че не би могъл да намери по-подходящо място — почти безлюдно през зимата, когато самураите на Токугава предпочитаха да бездействат на топло, вместо да упражняват бойните си умения. Но когато пристигна, се озова сред огромна тълпа от конници, които обикаляха терена. Други войници се обличаха и приготвяха конете си за битка. Някои дори тренираха по двойки, нетърпеливи да влязат в истински бой. Оръжейниците влачеха гюлета, пушки и муниции под ледения дъжд. Командирите сновяха наоколо, опитвайки се да въведат ред. Всички носеха върху одеждите си герба на владетеля Мацудайра. Тренировъчният терен се бе превърнал в сборен пункт за армията му. Хирата се озърна изумен. Каква ли бе причината Тамура, който бе от противниковата фракция, да дойде тук? И къде ли се намираше сред целия този хаос?

Докато си проправяше път през тълпата, Хирата дочу откъслечни разговори:

— Владетелят Мацудайра е призовал на битка дворцовия управител Янагисава в полето на север от града.

— Боят вече е започнал. Скоро ще тръгнем.

Бойната треска беше заразителна. Хирата усети как самурайската му кръв кипна. Докато оглеждаше тълпата, зърна светлина в една от постройките близо до ограждащия терена зид.

Постройката приличаше на хамбар и се използваше за тренировки с меч. Самотна фигура хвърляше танцуващи сенки върху хартиените прозорци, защитени с дървени решетки. Хирата се вмъкна безшумно през вратата в подобното на пещера помещение, изпълнено с миризма на мъжка пот, урина, кръв и необуздана ярост. От голите греди висяха запалени фенери; покрай стените бяха наредени сламени чучела, приковани с ножове. Облечен в бели панталони, Тамура нападаше яростно, размахвайки меча си. Докато разсичаше въображаемия противник, босите му нозе се стоварваха тежко върху мръсния под от кедрово дърво. Не забеляза Хирата. По голия му торс и бръснатата глава блестяха капчици пот; суровите му черти бяха изопнати от напрежение и издаваха, че е изцяло съсредоточен върху заниманието си. Силните мускули се очертаваха ясно при всяко плавно движение.

Тамура завърши с поредица от удари, тъй бързи, че мечът му се превърна в сребристо сияние. После спря, леко задъхан от усилието. Дъхът му излизаше на бели облачета в студения въздух. Свали оръжието си и се поклони.

— Много добре — обади се Хирата.

Тамура, изглежда, не го чу. Хирата приближи към него и силно изръкопляска. Звукът отекна в помещението и Тамура се извърна. Видя Хирата и се навъси раздразнен.

— Сосакан сама ли те изпрати да ми досаждаш с още въпроси? Чух, че са те отстранили от разследването.

— Това е само случайна приятелска среща.

В отговор Тамура само го изгледа недоверчиво. Остави меча си на поставката, взе една стъкленица с вода и жадно отпи. Избърса устата си с ръка и зачака новодошлият да съобщи целта на посещението си. Хирата изведнъж си помисли, че мъжът може би не го беше чул, когато го похвали за бойните му умения. Дали не беше глух? Затова ли не бе чул нищо в нощта, когато бе убит главният старейшина Макино? Не би признал подобно нещо, защото горд самурай като него не би се огънал пред никакви физически недостатъци. По-скоро щеше да чете по устните и да се преструва, че чува. Но дори да беше глух, това не означаваше, че е невинен. Можеше да има други причини да крие истината.

— Защо си тук и се сражаваш със сянката си, вместо да участваш във войната? — попита Хирата. — Да не би да се подготвяш за отмъщението, което си се заклел вчера да извършиш?

Тамура не изглеждаше изненадан от факта, че Хирата знае за отмъщението.

— Да, макар че не е твоя работа. Дългът ми на самурай повелява първо да отмъстя за смъртта на господаря си. Всичко останало е на заден план.

— Въпреки че си презирал господаря си?

Тамура се намръщи, но не захапа стръвта, хвърлена от Хирата. Взе един парцал и избърса потното си тяло.

— Противоречията ти с Макино не са тайна за никого — продължи Хирата. — Упреквал си алчността му, подкупите, които е вземал с изнудване, увлечението му по проститутки. Заявявал си му в лицето, че е непочтен. Нима очакваш да повярвам, че според теб смъртта му заслужава отмъщение?

— Дългът трябва да се изпълнява, независимо от недостатъците на господаря — Тамура сякаш цитираше закон от бушидо. — Личните ми чувства са без значение.

Той хвърли парцала и вдигна меча си. Донякъде превзетите му и старомодни воински добродетели винаги предизвикваха раздразнение у Хирата, който знаеше, че в повечето случаи това бе само лицемерие.

— И кой е щастливият избраник за отмъщението ти?

— Още не знам — Тамура приклекна, задържа меча — хоризонтално и бавно го завъртя, втренчен в острието. — Но нямам намерение да чакам сосакан сама да открие кой е убил господаря ми.

Подигравателната нотка в гласа му подсказваше, че мнението му за способностите на Сано не бе особено високо.

— Да не би да провеждаш собствено разследване? — подхвърли Хирата, раздразнен от обидата към господаря му.

Тамура му хвърли презрителен поглед.

— Няма нужда от разследване. Медитацията ще ми разкрие истината.

„Ако с медитация можеше да се разкрие самоличността на убиеца, това щеше да спести доста неприятности и на мен, и на Сано“, скептично си каза Хирата.

— Може би тогава е редно да се сражаваш срещу самия себе си — рече Хирата. — Отмъщението ти сигурно е само фарс, за да прикриеш собствената си вина.

Презрителна усмивка изкриви устните на Тамура, докато мечът му разсичаше въздуха.

— Ако сосакан сама беше сигурен в това, вече щеше да ме е арестувал.

Хирата не можеше да не се съгласи с това твърдение. Възможно бе Тамура наистина да е невинен, а клетвата му за отмъщение — искрена. Липсата на свидетели и доказателства бе в негова полза. И все пак Хирата имаше силно предчувствие, че Тамура щеше да играе важна роля в разкриването на загадката.

— Да предположим, че не си убил господаря си — продължи той. — Но може би вече си дал ход на отмъщението си. Снощи един от заподозрените в убийството е бил убит с нож.

Мечът на Тамура трепна почти незабележимо във въздуха, но той отвърна спокойно:

— Чух за това. Новината за племенника на владетеля Мацудайра се обсъжда из цяло Едо.

— А ти знаеше ли я вече?

— Защото съм го убил? — Тамура изсумтя. — Не ме разсмивай. Нямам нищо общо със смъртта на Дакуемон. Просто хвърляш въдици и се надяваш някой да захапе стръвта.

— Снощи си излизал.

— Не съм доближавал онова долно място, където е умрял Дакуемон.

Тамура се завъртя и мечът му описа плавна дъга.

— Къде ходи? — Хирата го заобиколи, за да вижда лицето му.

— На проверка във военния лагер на дворцовия управител Янагисава извън града. Осмина от хората ми бяха с мен. Можеш да ги попиташ.

Хирата бе сигурен, че преданите на Тамура самураи ще потвърдят думите му, но вместо да го предизвика, реши да изчака. За разлика от актьора Тамура не запълни мълчанието със самоизобличаващи безсмислици. Но въпреки че изпълняваше трудни движения, облачетата от устатата му бяха изчезнали — Тамура бе затаил дъх, разтревожен дали Хирата ще повярва на алибито му… защото беше фалшиво?

— Да не би медитацията да ти е разкрила, че Дакуемон е убил господаря ти и заслужава да умре?

Тамура издиша, явно успокоен, че алибито му е затруднило Хирата, който отново започваше да хвърля въдицата си напосоки.

— Общоизвестно е, че Дакуемон беше жалко подобие на самурай — рече той и мечът му изсвистя във въздуха. — Отличаваше се с прекалено високо мнение за себе си, никакво уважение към по-възрастните и твърде силен апетит към жените. Разпространяваше отвратителни лъжи, че господарят ми бил изменник на родината. Някой е направил услуга на света, като го е отървал от Дакуемон. Да му изтече кръвта в леглото на уличницата му — точно такава смърт му се пада.

— Отношението ти към него ми прилича на мотив за убийство — подхвърли Хирата.

Мечът проблесна в опасна близост и той отскочи тъкмо навреме, за да не се окаже с прерязано гърло.

— Не бих омърсил меча си с плъх като Дакуемон — отвърна Тамура.

— Ами ако е знаел за теб нещо, което предпочиташ да запазиш в тайна? Докато е бил в имението на главния старейшина Макино, да не би да те е видял как убиваш господаря си или как прикриваш следите от убийството?

— Глупости! — Тамура замахна към прасците на Хирата, който скочи, за да избегне острието. — Дори да исках да убия Дакуемон, нямаше да се промъкна крадешком в тъмнината, да го намушкам и да избягам. Това е убийство, извършено от страхливец.

— Вместо това ти щеше гордо да се изправиш срещу Дакуемон на улицата посред бял ден и да му отсечеш главата?

— Както би сторил един истински самурай.

Хирата допускаше, че Тамура би постъпил точно така. Убийството на Дакуемон наистина не изглеждаше в негов стил — но може би именно това е била целта.

— Да предположим, че ти си убил Дакуемон, но не си искал да бъдеш разкрит и си избрал начин, който никой не би свързал с теб, за да избегнеш отмъщението на владетеля Мацудайра…

Тамура се изсмя дрезгаво и мечът му описа сложни, бързи като светкавица щрихи във въздуха.

— Измамата е непочтена. Истинският самурай поема отговорността за действията си и понася последствията. Когато отмъстя, всички ще знаят какво съм извършил. Ще посрещна съдбата си с гордо вдигната глава — той се взря изпитателно в Хирата. — Но не очаквам от теб да разбереш. В края на краищата ти си известен със своята нелоялност към господаря си. Нима имаш наглостта да обвиняваш мен в непочтеност?

Срам и гняв заляха Хирата. Събеседникът му остана на място, стиснал меча си с две ръце, с насочено към него острие. Без да разсъждава, Хирата бързо измъкна собственото си оръжие. Възрастният мъж се усмихна пренебрежително.

— Сега ще разберем кой е истински самурай и кой е позор за бушидо — рече той.

Остриетата проблеснаха на светлината на фенерите. Хирата усети опасността, трептяща във въздуха, сърцето му заблъска в гърдите с първичния стремеж към битка до смърт, мускулите му се стегнаха, готови за нападение. При все това не помръдна, обзет от колебание. Не се боеше, че ще загуби двубоя. Тамура бе майстор на меча, но бе с трийсет години по-възрастен и никога не бе участвал в истински битки, за разлика от Хирата, който внезапно си даде сметка, че убийството на един от заподозрените би възпрепятствало разследването. Приемеше ли предизвикателството на Тамура да защити честта си, той само щеше да докаже, че е пълен позор за Сано, и щеше да се обрече на смърт като убиец. Той отстъпи назад. Прибра меча си в ножницата и твърдо понесе презрението, изписано върху лицето на противника му. Беше едно от най-трудните изпитания в живота му.

— Страхливец! — изсъска Тамура.

Хирата преглътна унижението, сподави гнева си и си наложи да отвърне спокойно:

— Знаеш нещо за убийството на Макино, което криеш. Ако си убил него или Дакуемон, аз лично ще те предам на правосъдието.

Излезе от сградата, преди Тамура да отвърне, защото се боеше, че желанието му да се бие ще надделее над хладния разум. Навън задиша дълбоко, за да се отърси от тежките мисли. Изкуството да се владееш се усвояваше болезнено. Докато минаваше през тълпата войници, скупчени на тренировъчния терен, си наложи да се съсредоточи върху разследването. Логиката и инстинктът му подсказваха, че Тамура и Кохейджи лъжеха за нощта, в която бе умрял Макино. Двамата нямаха солидно алиби за времето, в което бе убит Дакуемон, но въпреки това връзката им с него бе твърде неясна, а и не разполагаха с никакви доказателства, че Дакуемон е видял някой от двамата да убива Макино или да прави каквото и да било през онази нощ. Днес единствената новина, която можеше да съобщи на Сано, бе, че е следвал заповедите му и не се е забъркал в неприятности.

Реши да опита друга тактика. Оглеждайки войниците на Мацудайра, зърна едър самурай в пълно снаряжение да галопира с коня си през полето. Забралото на шлема му бе вдигнато и разкриваше младежко лице с румени бузи и масивна челюст.

— Норо сан — извика Хирата и му махна.

Норо спря коня си до Хирата и скочи от седлото.

— Хирата сан — поклони се той и се усмихна. — Какво те води насам? Да не се присъединяваш към нас?

— Дойдох по работа — отвърна Хирата. — Между другото моите съболезнования за смъртта на господаря ти.

Норо кимна с благодарност и лицето му помръкна. Той бе личен телохранител на Дакуемон. Хирата го отведе зад редица мишени за стрелба с лък, където можеха да поговорят незабелязано.

— Искам да ми направиш една услуга.

— Само кажи каква — отвърна Норо.

Готовността му да помогне се дължеше на един инцидент отпреди шест години, когато заедно със свои приятели се бе забъркал в шумна свада с някаква селска банда. По-многобройни и по-силни от Норо и приятелите му, селяните бяха взели превес. Норо бе загубил меча си в схватката и един от бандитите бе започнал да го налага дивашки с железен прът, когато Хирата — по това време патрулиращ полицай — се бе оказал наблизо. Той бе прекратил битката и спасил живота на Норо. Първоначалното запознанство бе прераснало в приятелство, когато Хирата се премести в крепостта Едо. Норо се бе заклел да се отблагодари на Хирата, като му направи каквато услуга поиска.

— Коя беше жената, с която отиде да се срещне Дакуемон в „Знака на заслеплението“? — попита Хирата.

Норо отмести поглед.

— Ще ми се да беше попитал всичко друго, но не и това. Не мога да кажа на никого, в това число на теб.

— Не можеш или не искаш?

— Дадох дума на Дакуемон.

Макар обещанието на самурая към господаря му да отменяше всички останали, Хирата настоя:

— Какво значение има дали ще кажеш, след като Дакуемон е мъртъв?

— И това не мога да ти разкрия — отвърна Норо, очевидно засрамен, задето трябваше да разочарова човека, на когото дължеше живота си. — Но повярвай ми, има значение.

— Тя може да е убила Дакуемон — изтъкна Хирата. — Ако не ми кажеш коя е, възможно е да прикриваш убийцата му. Освен това ме затрудняваш да изпълня дълга си и да помогна на господаря си да разкрие престъплението.

Лицето на Норо помръкна, но той поклати глава, отказвайки да бъде въвлечен в спор.

— Можеш ли поне да ме вмъкнеш в имението на Мацудайра, за да потърся улики в жилището на Дакуемон?

— Владетелят Мацудайра ще ме убие. Съжалявам — отказа му Норо.

— Няма нищо — Хирата си тръгна, но се отдалечаваше бавно, давайки на Норо време да размисли. Залагаше на чувството му за чест.

— Чакай — спря го Норо.

Хирата се обърна, изпълнен с надежда.

— Не мога да ти кажа коя е жената, но все трябва да ти помогна с нещо. Може би не бива да ти казвам и това, но… Дакуемон имаше и друго жилище, освен жилището в имението на Мацудайра. Държеше къща в Канда — Норо описа мястото. — Само че не си го чул от мен.