Лора Джо Роуланд
Цуамоно (15)

Глава 15

— След като трябва да разследвате този актьор, не е ли по-добре да започнете от мястото, където е давал представления? Току-що подминахме „Накамураза“, ако случайно не сте забелязали — обърна се Ибе към Сано, докато двамата, съпровождани от своя антураж, яздеха през района на театър „Сарууакачо“.

Той махна с ръка към един от театрите на широката улица. Афиши на фасадата му изобразяваха Кохейджи и обявяваха заглавието на пиесата: „Любовните приключения на един самурай от Едо“. Мъж и жени се редяха на опашка пред будките за билети край този и останалите театри. От прозорците на горните етажи се носеха аплодисменти, песни и смях.

— Ще тръгнем от мястото, където Кохейджи е започнал кариерата си — отвърна Сано.

Интуицията му подсказваше, че там щеше да научи повече, но не си направи труда да обясни това на Ибе или на хората на владетеля Мацудайра, които бяха против това той да следва някакви свои предчувствия, вместо да се занимава със заподозрените, чиято вина според тях трябваше да докаже. Той отведе групата в „Кобикичо“ — един по-малък театрален квартал. Тук театрите бяха невзрачни и неугледни, а публиката се състоеше изцяло от мъже. Те се тълпяха в чайните, пиеха саке, играеха карти и залагаха на бой с петли. Други изпълваха улиците в дирене на различни забавления. Собствениците на близките чайни се втурнаха навън да поздравят Сано и антуража му.

— Ще желаете ли компаньон за вечерта?

— Мога да ви уредя с най-красивите актьори!

— Една жълтица, и ще е ваш от падането на завесата до разсъмване на следното утро!

Сано знаеше, че районът „Кобикичо“ бе известен като сборище на привържениците на любовта между мъже. Той осигуряваше повече постъпления от мъжка проституция, отколкото от продажба на билети. Улиците гъмжаха от юноши, които предлагаха безплатни билети и съблазняваха мъже да посетят представленията им. Мъже подвикваха приканващо на младежи, които се бяха надвесили навън от прозорците на втория етаж. Сано учтиво отклони всички предложения, макар че неколцина от спътниците му загледаха момчетата с интерес. Може би някои от актьорите се наслаждаваха на секса между мъже колкото и ухажорите им, но той знаеше, че младите и неизвестни изпълнители заработваха толкова малко, че ако искаха да ядат, трябваше да се продават. Следователно „Кобикичо“ бе плътският рай за богаташите, които жадуваха за момчета.

Щом стигнаха театър „Овари“, Сано и придружаващите го слязоха от конете и ги оставиха на грижите на конярите. Пред запуснатата дървена постройка се въртяха полицаи, готови да потушат шумните свади, които често избухваха, когато мъжете почнеха да се карат за своите любими актьори. Влизайки в театъра, Сано установи, че в момента върви представление. На повдигната сцена, осветена от прозорците на тавана, със спуснато в дъното платно, върху което бе изрисувана гора, един актьор в одежди на селянин пееше сантиментален дует с оннагата, облечен като куртизанка. Съпроводът се осъществяваше от неколцина музиканти, които свиреха доста фалшиво. Множество мъже изпълваха местата покрай стената и отделенията пред сцената. Публиката избухваше в дрезгави възторжени викове. Въздухът бе задимен от пушещи лули.

Докато актьорът пееше, един самурай от публиката се изправи и извика:

— Ебисуя сан, ето знак за моята любов към теб!

Той измъкна кинжал, отряза кутрето си и го хвърли на оннагата. Опита се да скочи на сцената, но полицаите го отблъснаха. Никой не изглеждаше особено впечатлен от инцидента, който съвсем не бе необичаен в „Кобикичо“. Изпълнението продължи без пауза. След това публиката се изсипа от театъра. Сано поведе своите надзорници и детективи към един възрастен мъж, който стоеше под сцената.

— Вие ли сте собственикът? — попита го Сано.

— Да, господарю.

Имаше повдигнати рамене, които стигаха до ушите му, а кичури бели коси ограждаха плешивото му теме. Той подвикна към актьорите, които се разтакаваха по сцената и пушеха:

— Какво си седите там! Сменете декорите за следващото представление!

Актьорите, които очевидно бяха и сценични работници, свалиха задното платно. Ебисуя, изпълнителят на женските роли, работеше, стиснал лулата си между начервените си устни. Собственикът попита Сано:

— С какво мога да ви услужа?

Говореше вежливо, но изражението му бе кисело. Сано се представи.

— Разследвам делата на Кохейджи. Нужна ми е помощта ти.

— Съжалявам, но не познавам актьор с такова име.

— Познава, познава — обърна се Ебисуя към Сано.

Той изостави женския си фалцет, а мъжкият му тембър прозвуча в странен контраст с женските му одежди. Актьорът вирна брадичка към собственика.

— Паметта му съвсем се е скапала. Кохейджи работеше тук, преди да се премести в „Накамураза“, да се откаже от ролите на момичета и да почне да играе самураи.

Сано с интерес установи, че Кохейджи някога е бил оннагата. Дали все още играеше роли на жени — ако не на сцената, може би в тесен кръг? Откъснатият ръкав на местопрестъплението бе от кимоно на Окицу, но кой го бе носил в нощта на убийството?

— Много си ми е добре паметта! — отсече гневно собственикът, след което посочи Ебисуя: — Ти внимавай какво говориш, да не ти изхвърля мързеливия задник на улицата.

Ебисуя хвърли към Сано поглед, който подсказваше, че работодателят му е неискрен, но че той иска да си запази работата.

— Сега се сещам за кого говорите — обърна се собственикът към Сано. — Трябва да съм наел Кохейджи преди десет-единайсет години. Дадох му възможност да започне в театъра, но той продължи напред към по-големи и по-добри неща. Какво е сторил?

— А ти защо реши, че е извършил нещо лошо? — реагира Сано.

— Иначе детективите на шогуна нямаше да дойдат да разпитват за него. А всички тия актьори са си беля.

— Кохейджи е заподозрян в убийство — намеси се Ибе, загубил търпение.

Пореден празен поглед от страна на собственика.

— Кой е убитият?

— Неговият покровител. Главният старейшина Макино — Ибе говореше, натъртвайки думите, с презрителния тон, запазен за идиоти.

— О-хо — възкликна собственикът.

— Кохейджи тук ли се е запознал с главния старейшина? — попита Сано.

Върху лицето на собственика се изписа неопределено изражение.

— Сигурно. И да не е било тук, станало е в някоя от чайните наоколо. Така е обикновено.

Сано взе да се съмнява, че мъжът действително си спомня кой е Кохейджи, какво оставаше за нещо повече. Онова, което бе казал за Кохейджи, се отнасяше за почти всички актьори.

— Това не ни говори нищо — заяви Ибе ядосано.

Хората на владетеля Мацудайра също изразиха мнение, че Сано трябва да приключи разговора. На сцената Ебисуя нагласяваше новото платно. Той улови погледа на Сано и кимна към задната врата.

— Можем да тръгваме тогава — каза Сано, спечелвайки одобрителни кимвания от хората на Мацудайра и изпълнен с подозрение поглед от Ибе.

Пред театъра Сано каза на детективите си:

— Идете да поговорите с хората из района и вижте дали знаят нещо за Кохейджи.

Детективите се разделиха и поеха надолу по улицата. Хората на Мацудайра и Ибе поеха по петите им. Сано се обърна към Ибе:

— Моля да ме извините за момент.

Той пое нататък по алеята между постройката на театъра и съседната чайна, все едно възнамеряваше да използва тоалетната. Плътно до стената бе застанало младо момче с вдигнато над кръста му кимоно. Стенещ и пръхтящ самурай проникваше на тласъци в голите му задни части. Сано се промъкна покрай двойката и зави зад ъгъла. Зад театъра имаше вонящи отходни места в открити дървени клетки. Близо до тях се въртеше оннагата. В първия момент Сано не го позна — бе свалил перуката си, женските одежди и грима. Сега Ебисуя носеше черна роба и бе с ниско подстригани коси. От лулата между пръстите му се виеше дим.

— Имаш да ми кажеш нещо за Кохейджи ли? — попита Сано.

— Ще ви помогна, ако и вие ми помогнете.

Бе минал трийсетте — вече остаряваше твърде много, за да храни някакви надежди, че ще стане звезда. Протегна ръка за пари и Сано видя по нея белези — от саморъчно нанесени рани с нож, целящи да убедят покровителите му в любовта му към тях. Вероятно и той също както много други актьори по такъв начин се бе опитвал с нежности да убеди мъже да го откупят от театъра, който притежаваше актьорите така, като бордеите — куртизанките. Освен това остаряваше и скоро вече нямаше да може да привлича и покровители. Чертите му бяха красиви, но сковани заради отчаянието, което го бе принудило да се пазари със служител на Токугава.

— Говори! — заповяда му Сано. — Ако информацията ти е ценна, ще платя.

Ебисуя кимна мрачно и отдръпна ръката си.

— Не обичам да разказвам истории за колеги, но имам да си връщам на Кохейджи. Когато го наеха, аз бях стажант в театър „Овари“. Преди да дойде, получавах най-добрите роли. След това Кохейджи взе да играе главните роли, които трябваше да бъдат мои. Той не е по-талантлив от мен… просто го бива повече да се слага на подходящите хора.

— Такива като главния старейшина Макино ли?

— И той наред с останалите. Кохейджи умееше да става любимец на публиката, и то не само заради изпълненията си на сцена. Искаше да си намери покровител, който да му купи главните роли в някой престижен театър.

„Значи в миналото Кохейджи е имал любовни връзки с мъже“, помисли си Сано. Вероятно бе излъгал, когато бе заявил, че не е имал сексуална връзка с главния старейшина Макино. А в такъв случай можеше спокойно да е излъгал, че не е бил с него в нощта на убийството.

— Знаеше как да доставя удоволствие на мъже, макар че предпочита жени — продължи Ебисуя. — Предлагаше на клиентите си хубава сумата.

Чрез сумата Кохейджи бе задоволявал клиентите си с цената на незначителни неудобства за самия него.

— Неговата сумата ли му спечели покровителството на главния старейшина Макино?

Ебисуя изгледа Сано с изражение, от което ставаше ясно, че презрително отхвърля подобна идея.

— Главният старейшина Макино не практикуваше любов с мъже. Не това бе причината да плати на „Накамураза“ да наеме Кохейджи и да го направи знаменитост.

— А защо тогава?

— Кохейджи бе намерил начин да привлича мъже, които не желаеха секс с него. Макино бе един от тях. Той харесваше специалните изпълнения, които Кохейджи предлагаше, след като театрите затвореха през нощта.

— И какви бяха тези изпълнения? — попита Сано заинтригуван.

— Кохейджи наемаше проститутка и я обладаваше пред клиентите си. Те всички бяха богати, полово немощни старци, които вече не можеха да правят любов. Вместо това гледаха как се люби Кохейджи.

Сано си представи как чисто голи, Кохейджи и жената се съвкупяват, а старците ги гледат с набръчкани лица, с изписана върху тях жажда да съпреживеят чуждото сексуално удоволствие.

— Значи главният старейшина Макино е станал покровител на Кохейджи, след като е наблюдавал такъв акт?

— Да — отвърна Ебисуя, — но той не само гледаше. Срещу допълнителна плата Кохейджи понякога даваше представления само за един клиент. Клиентът имаше право да се включи в забавленията… стига да се възбудеше достатъчно.

— И Макино е плащал за частни представления?

— Така чух. Освен това трябва да ги е харесвал много, защото не само че стана покровител на Кохейджи, ами го и взе в собствения си дом. Вероятно е искал да си спести пътуванията до „Кобикичо“ всеки път, когато е изпитвал желание за подобно представление.

Дали в нощта на убийството Кохейджи не бе правил секс пред своя домакин? Сано си представи подобното на череп лице на Макино до лицето на Кохейджи, как двамата заедно галят притисната помежду им гола жена. Ако тази противна сцена наистина се бе състояла онази нощ, коя е била жената? Отпраният ръкав сочеше към наложницата Окицу. Но съпругата на Макино също е деляла с него покоите му, а вероятно и сексуалните му наклонности. Сано се запита дали една подобна среща между тримата би могла да има връзка със смъртта на Макино. Ебисуя бе описал Кохейджи като алчен, раздиран от амбиции използвач на мъже, но нищо повече. Сано не бе чул нищо, от което можеше да предположи, че Кохейджи бе убил своя покровител, от когото зависеше кариерата му.

— Но Макино не си е давал сметка, че рискува живота си всеки път, когато Кохейджи е устройвал представление за него — многозначителният тон на Ебисуя обявяваше, че е стигнал до онази част на своята история, която искаше да разкаже най-много. — Слуховете мълвят, че Кохейджи се държал доста грубо по време на тези частни представления. На някои мъже това им харесвало. Но веднъж бе стигнал твърде далеч. Мога да ви го кажа, както аз го видях… Случи се късно през нощта преди пет години. Събудих се и чух, че някой ме вика и тропа на прозореца до леглото ми. Погледнах навън и видях Кохейджи. „Имам нужда от помощта ти“, каза ми той. Когато го попитах какво се е случило, не ми отговори. Беше много разстроен. Помоли ме да отида с него. Бях любопитен и затова тръгнах. Той ме отведе в някаква стая в една странноприемница. Вътре лежеше чисто гол възрастен самурай. Беше целият в синини и кръв. Първо си помислих, че е мъртъв, но после го чух да стене.

Сано бе обзет от напрегнато очакване.

— Попитах Кохейджи какво се е случило — продължи Ебисуя. — Той ми отвърна: „Беше частно представление. В един момент нещата излязоха от контрол. Просто изведнъж сякаш откачих. Когато дойдох на себе си, го бях пребил“.

Пулсът на Сано се ускори, щом мислено прехвърли сцената в имението на главния старейшина Макино. Представи си как Кохейджи удря Макино обезумял, как го обкрачва и го изнасилва. Вероятно Кохейджи хранеше скрита омраза към мъжете, които амбицията му го принуждаваше да обслужва. Дали онази нощ не бе загубил контрол и не бе убил Макино в пристъп на ярост?

Ебисуя каза:

— Попитах Кохейджи: „Къде е момичето?“ А той ми отвърна: „Няма я. Сигурно е избягала“. „Защо дойде при мен?“, питам го аз. А той ми вика: „Защото знам, че би направил всичко за съответната цена“. Тогава попитах какво иска да направя, а той ми казва: „Този мъж е влиятелен държавен служител. Ако се разчуе какво се е случило, с мен е свършено“ — Ебисуя задиша тежко и взе да кърши ръце, изобразявайки уплахата на Кохейджи. — „Знае се, че аз съм наел тази стая. Не мога да позволя да го открият тук. Трябва да ми помогнеш да го изнесем“.

— И ти помогна ли му? — попита Сано, когато Ебисуя млъкна за момент, за да усили напрежението.

— Да — отвърна актьорът. — Той ми плати да му помогна и да си трая за случилото се. Облякохме стареца. Отнесохме го на междуградския път и там го оставихме в канавката.

Убийството на Макино имаше някои общи елементи с другото престъпление — възрастта и пола на жертвата, раните му. Това, че Кохейджи бе прикрил свое престъпление в миналото, засилваше вероятността той да е виновникът за смъртта на главния старейшина Макино и за заличаването на следите на местопрестъплението.

— Какво стана с възрастния човек?

— По-късно научих, че от пътния патрул го намерили и го отвели в дома му. И досега се мотае из театрите.

— Кой е?

— Ояма Банзан.

Сано разпозна името на влиятелен юридически съветник.

— А момичето? — попита той, в случай че му потрябваше и друг очевидец на произшествието.

— Не знам. Кохейджи не ми каза. Вероятно Ояма е изпитвал твърде голям срам да признае, че е бил бит по време на сексуална игра. А момичето сигурно е било прекалено уплашено, за да се разприказва: А аз чаках до днес.

„Когато Кохейджи вече е заподозрян в тежко престъпление, а Ебисуя може да му навреди най-много“, помисли си Сано.

— Смятате ли, че историята ми си заслужава заплата? — попита Ебисуя, протегна ръка и размърда пръсти.

— Времето ще покаже — отвърна Сано, но отвори кесията, която носеше на кръста си, и подаде една жълтица от скътаните там специално за подобни случаи.

Ебисуя подхвърли монетата във въздуха, после я улови и я стисна в юмрука си.

— Хиляди благодарности. Успех в разследването. Дано Кохейджи си получи заслуженото.

Той изтупа пепелта от лулата си и стъпка искрите с крак. Отвори задната врата на театъра и се шмугна вътре. Сано пое надолу по алеята към улицата и завари Ибе да го чака пред театъра.

— Вече почнах да си мисля, че сте ми избягали — каза Ибе.

— Съжалявам, че се забавих толкова.

Сано реши да не разправя на своя надзорник какво бе научил от Ебисуя. Горко му, ако дворцовият управител научеше, че бе скрил информация! Но в същото време той се опасяваше какво би могъл да стори Янагисава на информатор, чиито сведения можеха да оневинят владетеля Мацудайра. Сано допускаше, че е възможно да открие убиеца на Макино и въпреки това да не може да докаже вината му, защото очевидците ще са изчезнали по най-мистериозен начин.

— Сега ще отидем в театър „Накамураза“ и ще видим какво имат да ни кажат хората там за Кохейджи, докато детективите ми си свършат работата — каза той.

Щом двамата с Ибе се метнаха на седлата, Сано вдигна поглед към небето над крещящите театрални афиши. Ясното следобедно слънце бе още високо, но бе почнало да се снижава на запад. Рейко вече трябваше да е наета в къщата на главния старейшина Макино. Сано се запита какво ли правеше там съпругата му. Опитваше се да се съсредоточи върху собствената си задача и да не дава воля на страховете си за Рейко, но не успяваше да ги изтика от съзнанието си. Разказът на Ебисуя насочваше подозренията към един мъж, който се намираше твърде близо до нея. Макар че се предполагаше да шпионира жените, тя неминуемо щеше да си пресече пътищата с Кохейджи, чиито дивашки пориви бяха наранили сериозно най-малко един човек. А ако убиецът е Кохейджи, най-вероятно той бе имал партньорка по време на престъплението и впоследствие — съучастница при прикриването на следите, не по-малко заинтересувана да скрие истината за смъртта на Макино.

Ден по-рано Сано щеше да се зарадва, че бе открил доказателства, които отклоняваха подозренията от владетеля Мацудайра и дворцовия управител. Сега обаче заради безопасността на Рейко трябваше да се надява, че убиецът е от една от двете враждуващи фракции.