Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfumed Sleeve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobich (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Цуамоно

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Юлия Шопова

ИК „ТРУД“, София, 2006

ISBN: 954-528-505-2

История

  1. — Добавяне

Глава 22

Паланкинът, в който се возеха вдовицата на Макино и наложницата му, спря пред магазин „Янагия“ в търговския квартал Нихонбаши. Стрехите му бяха украсени с фенери, върху които бе изрисуван герб с изображение на върба. Жени оглеждаха стоките, изложени на сергии пред отворената врата. Наметалата им в ярки цветове разведряваха еднообразната сива утрин. Продавачи хвалеха на всеослушание достойнствата на стоките си и подканваха жените да купуват.

— Колко е прекрасно да излезеш навън и да се озовеш сред хора! — възкликна Окицу, когато носачите оставиха паланкина на земята. — Такова разнообразие след продължителното стоене вкъщи!

— Каза го най-малко пет пъти вече! — отбеляза Агемаки. — Постарай се да обуздаеш склонността си да се повтаряш. Известно разнообразие ще се отрази благотворно на разговорите ти.

Както обикновено, Агемаки прикри неприязънта си към Окицу зад привидно ласкава усмивка. А Окицу, простодушна както винаги, не се засегна от упрека й.

— Благодаря за любезния съвет — каза тя с искрена привързаност. — И за поканата да ви придружа при пазаруването.

Докато слизаха от паланкина, Агемаки потисна желанието си да напомни на Окицу, че изобщо не е била поканена. Агемаки бе замислила това пътуване като бягство от мрачната атмосфера, царяща в имение на мъртвия й съпруг, и като опит да се откъсне от тревожните събития, последвали убийството му. Освен това искаше да избяга от останалите обитатели на жилищните помещения, които за нея представляваха едва поносим ежедневен дразнител. Само че Окицу я бе зърнала на излизане:

— Къде отивате? — след като бе получила отговор, бе хукнала след нея. — И аз идвам с вас.

Агемаки бе позволила на Окицу да я придружи, защото бе принудена да се преструва, че харесва глупавата малка проститутка. Правеше го, откакто главният старейшина Макино бе довел Окицу в дома си. Налагаше се да се преструва още известно време, за свое добро.

Двете влязоха в „Янагия“. Прислужниците им ги последваха в просторно помещение, пълно с бъбрещи клиенти. Рафтовете по стените бяха отрупани с красиви керамични бурканчета с пудра, руж и ароматни масла, поради което „Янагия“ се бе превърнала в любимо място за жените на Едо. Продавачи търчаха наоколо, обслужвайки клиентите си и изчислявайки цените с мънистата на своите соробани. Въздухът бе наситен с ароматите на жасмин, портокалови цветове и джинджифил. Собственикът, охранен мъж с раболепна усмивка, поздрави и се поклони на Агемаки.

— Искам да видя всичко ново, с което разполагаш — каза тя.

— Разбира се, уважаема госпожо Макино.

Собственикът отведе Агемаки и Окицу в малко уединено помещение, запазено за важни клиенти, и ги настани пред една тоалетка с огледало. Плътна завеса ги отделяше от блъсканицата в магазина. Той и един продавач се заеха да изтрият грима от лицата на Агемаки и Окицу, подготвяйки ги, за да им покажат новата козметика. Агемаки наблюдаваше в огледалото постепенната поява на естествените си черти. Кожата й бе жълтеникава и суха, с леко хлътнали под скулите страни. Но Окицу бе млада, със светла, гладка и безупречна кожа на лицето. Окицу се усмихваше на отраженията им, а Агемаки кипеше от завист.

По време на брачния си живот с главния старейшина Макино бе живяла в неизменен страх, че ще му омръзне, тъй като той бе мъж с постоянна нужда от нещо ново, за да се възбужда и да задоволява гордостта си. И предпочиташе млади жени. Агемаки никога не бе обичала Макино, но бе влюбена в положението, което й бе предоставил бракът с него, и обичаше нещата, които купуваха парите му. Бе полагала неимоверни усилия да запази младостта и красотата, които бяха привлекли съпруга й, но Макино бе започнал да търси забавления в квартала на удоволствията вместо в собствената й спалня. Всичките й опити да го прелъсти отново бяха пропаднали. В деня, когато Окицу бе станала негова наложница, Агемаки бе разбрала, че дните й като негова съпруга са преброени; тя нямаше семейство или политически връзки, за да обвърже Макино. Но бе отказала да отстъпи съпруга си без борба. Сега собственикът нанесе грим върху лицето й.

— Това е най-фината бяла оризова пудра, смесена с първокачествен восък от камелия — каза той.

Подложена на същата процедура от продавача, Окицу възкликна:

— Погледнете, Агемаки сан, почти скрива ужасните бръчки около очите и устата ви!

Лекомислената обида, която й бе отправена, разпали яростна ревност у Агемаки. Тя имаше чувството, че почти вижда буйните пламъци в очите на своето отражение. Не за първи път й се искаше да зашлеви Окицу. Но вместо това се усмихна:

— Колко жалко, че гримът не може да прикрие грубостта или глупостта — каза с най-милия тон, на който бе способна.

Окицу се засмя весело, все едно Агемаки се бе пошегувала, без изобщо да разбира насочената към нея язвителна забележка. Агемаки никога не си позволяваше да изразява емоциите си към Окицу по някакъв друг начин. Тъй като знаеше, че всякакви грозни сцени само щяха да отблъснат съпруга й от нея, бе посрещнала Окицу в дома им мило и сърдечно. Беше се сприятелила с момичето и бе страдала с мълчаливо, докато слушаше как съпругът й си играе със сексуални игрички с Окицу и онзи жалък актьор. И най-важното — никога не бе показала по какъвто и да било начин, че мрази Макино, задето я бе пренебрегнал. Чакаше благоприятния момент и замисляше как да му отмъсти. Сега собственото й самообладание й помагаше по начин, който дори тя не бе подозирала.

Сосакан сама на шогуна я бе разпитал след убийството, защото очевидно смяташе, че е възможно тя да е убила съпруга си. Но тя нямаше защо да се страхува от него, макар че онази нощ бе в личните помещения на главния старейшина, и освен това бе съпругата, изместена от по-млада съперница. Нейното поведение доказваше, че тя няма нищо против Окицу. Никой не можеше да каже на сосакан сама обратното. Единственото, което трябваше да стори, за да не предизвика подозрението му, бе да продължи да играе ролята на хрисимата опечалена вдовица.

Собственикът и продавачът оцветиха с руж страните и устните на Агемаки и Окицу.

— Какво мислите? — попита собственикът.

Окицу погледна отражението си и ахна от задоволство:

— Изглеждам прекрасно!

После, хвърляйки поглед към Агемаки, добави с не особено ласкателна липса на ентусиазъм:

— Вие изглеждате по-добре от обикновено.

Агемаки успя да се усмихне мрачно.

— Имаме нови мазила за размекване на мазоли — съобщи собственикът. — Бихте ли желали да ги опитате?

Когато жените отговориха утвърдително, той накисна ръцете и нозете им в легени с ароматно масло. После двамата с продавача излязоха, за да се погрижат за други клиенти.

— Много съм разтревожена за нас двамата с Кохейджи — каза Окицу.

Агемаки се приготви да изтърпи поредното досадно излияние за любовните терзания на Окицу. Тя винаги се учудваше, че момичето говореше за тях на всеки, който бе готов да слуша. Малката не беше дискретна като нея; за разлика от нея Агемаки знаеше, че не трябва да казва нищо, което би я представило в лоша светлина.

— Толкова обичам Кохейджи! — поде Окицу. — Понякога си мисля, че и той ме обича, но друг път не съм толкова сигурна. Вие смятате ли, че той ме обича?

— Мисля, че те обича, доколкото изобщо е способен да обича някого — „Освен себе си, самонадеян глупак такъв“, помисли си Агемаки. — Ти му доставяш такова удоволствие. Приеми онова, което може да ти даде. Не очаквай повече.

Окицу въздъхна шумно.

— Предполагам, че сте права — каза тя неуверено. — Но смятате ли, че ще се ожени за мен?

— Ако отидеш на специално поклонение в храма „Канней“, може би ще го стори — но наум си каза: „На куково лято“.

Успокоена, Окицу се усмихна:

— Толкова се радвам, че сте до мен и мога да си говоря с вас. Вие сте толкова мъдра, макар че вероятно ви е трудно да разберете какво е да си млада и влюбена.

Агемаки стисна зъби, а ръцете й в легена с масло се свиха в хищни лапи. Тя си представи кървави дири от нокти, раздрали лицето на Окицу.

— Някой ден ще разбереш, че не знаеш толкова, колкото си мислиш, докато си млада. Ако живееш достатъчно дълго.

Сляпа за скритата, отправена й от Агемаки заплаха, Окицу отвърна:

— О, забравих… вие сте изпитали любовта. Били сте влюбена в главния старейшина Макино. Но аз не мога да си представя как сте обичали този подъл грозен старец — Окицу потръпна от пресилено отвращение.

Агемаки съжали, че сосакан сама не бе там да види каква омраза изпитваше Окицу към Макино. Той би я арестувал за убийството, което би зарадвало Агемаки.

— Аз обичах своя съпруг за прекрасните му качества — каза Агемаки. Парите и властта извиняваха повечето пороци на мъжете.

Окицу не изглеждаше особено убедена.

— Вие не възразихте, когато пристигнах в дома ви. Винаги сте били толкова мила с мен. Ако някоя ми отнемеше любимия мъж, аз бих я намразила. Мисля, че бих я убила.

Агемаки си спомни как тайно бе пуснала отровни билки в чая на една възрастна жена.

— Мъжът винаги може да си намери нови жени — каза тя. — Не можеш да се справиш с всички в едно съперничество.

Агемаки знаеше, че според подозренията на някои хора тя бе убила първата съпруга на Макино. Ако не се страхуваше, че още една загадъчна смърт на жена в къщата ще й докара сериозни неприятности, отдавна да бе пратила Окицу на оня свят.

— Но не ви ли обзе гняв към Макино? Никога не съм го виждала да ви обръща внимание. Той не желаеше вас, а мен. Ако един мъж се държи така с мен, бих го убила!

Окицу говореше така, все едно нямаше никакво съмнение, че всеки нормален мъж би я предпочел пред Агемаки. Съпругата бе обзета от негодувание.

— Ако го стори Кохейджи, ти би му се молила на колене да се върне при теб — каза тя.

Засегната, Окицу се втренчи в нея с изненада.

— Няма!

Агемаки си помисли, че вероятно бе отишла твърде далеч и бе разкрила твърде много от действителните си чувства към Окицу.

— Само те дразня — успокои я тя с мила усмивка. — Но нека си представим, че Кохейджи наистина те е предал. Тогава по-добре убий него, отколкото всичките си съперници. Би имала по-голям шанс да се измъкнеш безнаказано с едно убийство, отколкото с няколко. А и би изпитала по-голямо удовлетворение да накажеш него, вместо да си разхищаваш мъстта за хора, които не са от такова значение.

В нощта, когато главният старейшина Макино бе умрял, Агемаки бе изпитала невероятно тържество, че той бе така безпомощен и зависеше от нейната милост. В някои отношения смъртта му не бе такава, както се бе надявала, но Агемаки реши, че нещата се бяха развили по възможно най-добрия начин.

— Няма значение, какво може да ми е причинил Кохейджи или колко съм му набрала; той би ми липсвал, ако умре — каза Окицу.

— Жената наистина има склонност да тъгува по мъжа, с когото се е разделила — каза Агемаки, — особено когато той й е дал всичко, което има на този свят.

Тя си помисли с обич за голямото имение в крепостта Едо, за слугите, за скъпите дрехи.

— Но компанията на един мъж далеч не струва толкова, колкото онова, което той оставя, след като си отиде от този свят — Агемаки обожаваше парите, които й бе завещал Макино. — И когато тази жена е успяла да осигури бъдещето си, тя вече няма нужда от мъж… нито би се страхувала от която и да било съперница. Никой не може да й отнеме онова, което й принадлежи по право.

Привилегированото й положение на съпруга на главния старейшина Макино вече не съществуваше, но за щастие той си отиде, преди да се разведе с нея и да се ожени отново, отказвайки се от обещанието, което й бе дал относно наследството й. Агемаки изпитваше задоволство, че се бе държала мъдро, а не се бе подвела по емоциите си. Докато продължаваше по този начин, нямаше да бъде наказана за убийството на Макино. Всичко щеше да бъде наред.

* * *

Рейко се спотайваше отвън пред уединеното помещение в „Янагия“, надничайки през една пролука в завесата към Агемаки и Окицу слисана от чутото до момента.

Нищо в думите на Агемаки не я представяше като нещо по-различно от почтената и скромна вдовица, която Сано бе описал; съпругата, която с готовност бе понасяла изневярата на своя мъж. Но Рейко бе доловила скритите й изражения и особената интонация в гласа й, макар че очевидно всичко това бе останало незабелязано за Окицу. Те обрисуваха Агемаки като ревнива, коварна жена, която ненавиждаше Окицу за това, че й бе заела мястото в любовта на Макино и в спалнята му. Те бяха равносилни на признание, че тя бе убила не само Макино, за да го накаже и да запази наследството си, но и преди това първата му съпруга, за да може да се омъжи за него. И все пак всъщност Агемаки не бе направила самопризнания за престъпленията. Не бе казала нищо, а което да не би могло да се изтълкува по начин, различен от този на Рейко, или което Сано би сметнал за доказателство на вината й. Рейко се нуждаеше от информация, надхвърляща няколкото завоалирани реплики или подсказаното от собствената й интуиция.

Собственикът я подмина и влезе в стаята. Тя го чу как продаде на Агемаки и Окицу стоките, които бяха изпробвали. Скоро двете жени излязоха от магазина и се качиха в паланкина си. Рейко и останалите прислужници ги последваха надолу по улицата, натоварени с пакети, овързани в платнени вързопи. Докато прекосяваха района на даймио на път за крепостта Едо, Рейко видя войници, които се изсипваха от оградените с високи зидове имения, и паланкини, пълни с жени и деца, съпровождани от конници и следвани от слуги, натоварени с багаж. Феодалите евакуираха семействата си — сигурен знак, че войната бе започнала. Внезапна мисъл отвлече Рейко от страха й. Откакто бе започнала работа като прислужница и таен агент в къщата на Макино, тя не бе имала пристъпи. Дали съзнанието й бе твърде заето и лошата магия вече не можеше да проникне в него? Може би действителните опасности бяха прогонили въображаемите, които я бяха обсебили. Сега обаче нямаше готов лек за злините, които заплашваха цяла Япония.