Лора Джо Роуланд
Цуамоно (35)

Глава 35

Периодът от следващите три дни донесе по-меко време, проливни дъждове, които заляха Едо, и временен мир за града. Междуградските пътища бяха изпълнени с многолюдна конна армия и войници пешаци, устремени отвъд забулените в мъгла хълмове обратно към провинциите, от които бяха пристигнали, за да участват във войната между владетеля Мацудайра и дворцовия управител Янагисава. Под навъсеното облачно небе бойното поле лежеше опустяло, осеяно със стъпкани флагове, захвърлени оръжия и изстреляни стрели. Дъждът постепенно отмиваше кръвта на падналите в битката.

В жилищния район на високопоставените служители от бакуфу в крепостта Едо именията вече не бяха окичени с гербовете на двете враждуващи фракции. Но улиците бяха охранявани от войници, в случай че отново избухнеха размирици. Между къщите плахо притичваха служители. Зад затворените врати на именията и в двореца режимът на Токугава бе започнал деликатния и несигурен процес на реорганизация вследствие на съществените промени в политическата йерархия.

Далеч извън крепостта войниците на владетеля Мацудайра съпровождаха дворцовия управител Янагисава по дървен пристан, издигнат върху колове над сивите води на придошлата от дъждовете река Сумида. Пред него в далечния край на пристана стоеше полицейският началник Хошина. Зад него се открояваха очертанията на малък кораб със закрита кабина и гребла. На мачтата му бе опънато квадратно платно с герба на Токугава. Екипажът чакаше мълчаливо на борда. Зад Янагисава пристъпваха тежко няколко слуги, натоварени с багаж. Зад тях вървяха съпругата и дъщеря му, сгушени една в друга под чадър. Следваха ги четирима от синовете му и още войници. На двата бряга на реката покрай доковете, които продължаваха отвъд оризовите складове на Токугава, се бе събрала тълпа от любопитни да наблюдават заминаването на човека, който доскоро се бе разпореждал с властта на шогуна като със своя собствена.

Янагисава вървеше гордо; лицето му, скрито под широката периферия на сламената шапка, беше безизразно. Но вътрешно духът му беснееше срещу горчивата му участ. Той и ескортът му стигнаха до Хошина, който чакаше до подвижното мостче за качване на кораба. Хошина се поклони на Янагисава с престорена, подчертана вежливост:

— Сбогом, уважаеми дворцов управителю. Приятно пътуване. И приятно изгнание. Чувам, че остров Хачиро бил разкошно място.

Унижение, ярост и страдание фучаха подобно на буря в гърдите на Янагисава. Достойната му политическа кариера да завърши с изгнание на някакво си късче земя насред океана, проводен от презрението на бившия му любовник и настоящ враг!

— Вероятно си мислеше, че все някак ще намериш начин да се измъкнеш — отбеляза Хирата. — Много жалко, че шогунът отказа да те види, след като те арестуваха и затвориха. Жалко, че докато ти беше твърде зает да се мъчиш да събираш още войска за битката, владетелят Мацудайра убеди шогуна, че ти си виновникът за всички несгоди, сполетели режима на Токугава, и затова трябва да бъдеш отстранен.

И така, шогунът бе прокудил Янагисава завинаги и му бе позволил да вземе само съпругата си, дъщеря си и синовете си, както и малцината помощници, които да споделят съдбата му през дългите години до смъртта му. Но сега, докато се качваше по мостчето, и надеждата му за връщане и евентуален триумф гореше като огнени пламъци в сърцето му. Шогунът бе пощадил живота му, макар че владетелят Мацудайра вероятно се бе постарал да предума господаря да го екзекутира. Янагисава заключи, че шогунът все още хранеше някакви чувства към него и бе почел дългогодишната им връзка, като вместо това го бе пратил в изгнание. Докато бе жив, Янагисава щеше да има шанс за победа главата му вече раждаше нови планове.

Той спря на върха на мостчето, обърна се и погледна към Едо. Дъжд пръскаше по лицето му, когато вдигна глава към крепостта. Там, в сърцето на двора на шогуна, той бе оставил частица от себе си, една отворена врата, през която да мине, когато настъпеше подходящият миг.

— Ще се видим пак — каза Янагисава и стъпи на борда на кораба.

* * *

В една от стаите в имението на Сано, Рейко и Мидори бдяха при леглото, на което в безсъзнание лежеше Хирата. Очите му бяха затворени, лицето — бледо и безизразно. Мека завивка покриваше неподвижното му тяло и ужасната му рана. Наблизо главният лекар на крепостта Едо забъркваше лековити билки. Шинтоистки свещеник припяваше заклинания и размахваше меч, за да прогони злото, а една магьосница дрънкаше дайре, за да свика целителните духове. Рейко бе прегърнала Мидори, чието набраздено от сълзи лице бе изпито от скръб. Мидори не бе оставяла Хирата нито за миг, откакто Сано го бе довел вкъщи от театъра.

— Ще се оправи — каза Рейко, опитвайки се да успокои Мидори и себе си, макар че шансовете за оцеляването на Хирата бяха минимални.

Сано й бе казал, че Хирата е загубил много кръв, преди местният лекар да се притече на помощ. Още на сцената той бе зашил раната и бе дал на Хирата лекарства против шок и загнояване.

— Той е млад и много силен — каза доктор Китано, главният лекар на крепостта Едо. — Фактът, че вече три дни е жив, предвещава оздравяване.

Ридание разтърси Мидори.

— Толкова го обичам — изплака тя. — Ако умре…

— Не мисли за това — каза Рейко, докато нежно бършеше сълзите й. — Бъди силна заради дъщеря си.

Но при мисълта за Таеко Мидори се разрида още по-отчаяно. Беше я оставила на грижите на дойката й. Не можеше да я доведе в стаята на Хирата от страх да не би злите духове да осквернят детето им.

— Защо трябваше да стане така? — изплака тя.

— Съдба — отвърна Рейко. — Ние всички зависим от нейната благосклонност.

В този момент видя, че Хирата помръдна и бавно отвори очи.

— Виж, Мидори сан! Той идва на себе си!

Мидори възкликна радостно. Стисна ръката му, а той примига недоумяващо към нея и Рейко. Замъгленият му празен поглед постепенно се избистри, сякаш духът му се бе върнал в тялото, след като бе бродил в мрака между живота и смъртта.

— Мидори сан — промълви той. — Рейко сан. Жив ли съм? Значи онзи ронин не ме е убил?

— Да, жив си — изплака Мидори, този път вече от радост.

— И е с разума си — каза доктор Китано, след като коленичи до постелята му. — Това е добър признак.

Докато Мидори се смееше и плачеше, Хирата въздъхна дълбоко и затвори очи.

— Нека поспи — рече доктор Китано. — Почивката ще помогне за оздравяването му.

Лекарят се върна при своите отвари. Мидори и Рейко седяха тихо до Хирата.

— Ох, Рейко сан, забравих, че съпругът ти е все още в опасност! — възкликна Мидори разкаяно.

Сега, след като състоянието на Хирата се бе подобрило, тя можеше да прояви интерес и към други неща.

— Какво ще стане със Сано сан при всички тези промени, след като владетелят Мацудайра победи дворцовия управител Янагисава?

— Не знам — отвърна Рейко.

Неоспоримото хубаво нещо, което се бе случило, бе заточението на госпожа Янагисава и на дворцовия управител. Рейко съжаляваше, че тази жена бе избегнала по-сурово наказание за престъплението, което бе извършила, убивайки Дакуемон, но бракът й бе в безопасност, поне засега. Надяваше се, че госпожа Янагисава никога повече нямаше да се върне и да я тормози отново. Но това щастие не неутрализираше другите последствия от победата на владетеля Мацудайра и краха на дворцовия управител, които представляваха сериозна заплаха за Сано.

— Владетелят Мацудайра се среща с най-високопоставените служители в правителството — каза Рейко с тих глас, който лекарят, свещеникът и магьосницата не можеха да чуят. — В момента решава кой да остане на служба в новото му управление и кой да си ходи. Но още не е казал нищо на съпруга ми — прониза я смразяващ страх. — Носят се слухове, но, изглежда, никой не знае какво ще стане с нас. Владетелят Мацудайра може да не прости на съпруга ми, че отказа да се подчини на желанията му по време на разследването на убийствата. Когато приключи с преустройството на бакуфу, не е изключено съпругът ми изобщо да не получи пост в него.

— Но шогунът ще иска Сано сан да остане, нали? — прошепна тревожно Мидори.

Рейко видя, че тя си бе дала сметка за последствията — отидеше ли си Сано, Хирата също щеше да загуби службата си в режима на Токугава. Двамата със Сано щяха да станат ронини, щяха да загубят домовете и поминъка си, а честта им щеше да бъде опетнена след години на вярна служба и доброволна саможертва.

— Нима шогунът няма да задържи Сано и детективския отряд, независимо от мнението на владетеля Мацудайра?

— През последните три дни шогунът се е уединил в двореца — отвърна Рейко. — Току-що извика съпруга ми на аудиенция заедно с владетеля Мацудайра. Предполагам, че скоро ще разберем дали сме в безопасност… или сме съсипани.

* * *

Сякаш ритъмът на съдбата отекваше в гърдите му, докато Сано прекосяваше залата за аудиенции към подиума, на който седеше шогунът. Върховният диктатор го очакваше в безизразно мълчание. Владетелят Мацудайра, коленичил на почетното място вдясно от него, гледаше Сано със сурово изражение. Четиримата членове на съвета на старейшините го наблюдаваха мрачно от двата си реда върху горното ниво на пода под подиума. Стражите, застанали около помещението, и секретарите зад бюрата си покрай стената избягваха погледа му. Това хладно посрещане го убеди, че постът му като избраник на шогуна и негов почитаем следовател на събития, обстоятелства и хора щеше да приключи още днес.

Когато коленичи на долното ниво на пода и се поклони на присъстващите, забеляза младия мъж, коленичил от лявата страна на шогуна. Какво правеше тук Йоритомо — синът на дворцовия управител Янагисава? Изненадата почти засенчи ужаса на Сано. Беше чул, че цялото семейство на Янагисава е пратено в изгнание. Защо владетелят Мацудайра бе пощадил момъка? Сано можеше само да предполага, че Йоритомо бе прелъстил и омаял шогуна така силно, че той бе настоял да задържи момчето в крепостта Едо въпреки възраженията на владетеля Мацудайра.

— Поздрави, сосакан сама — каза шогунът с отпаднал глас.

Изглеждаше по-възрастен и болнав от когато и да било. Сано не го бе виждал такъв.

— Сякаш е… ъ-ъ… минала цяла вечност, откакто се видяхме за последен път.

— Така е, ваше превъзходителство — Сано бе прекарал три мъчителни дълги дни, застинал между ужаса да загуби поста си и честта си, от една страна, и страха, че Хирата ще умре, от друга. Скоро поне вече нямаше да чака единият от тези два удара да се стовари отгоре му.

— Аз… ъ-ъ… имам да ти кажа нещо важно — поде шогунът.

Той погледна към владетеля Мацудайра, сякаш искаше разрешение да говори. Владетелят Мацудайра невинаги бе успявал да се наложи на шогуна, но сега Сано видя, че върховният диктатор бе поставен в подчинение, каквото дворцовият управител никога не бе успял да постигне.

— Всичко с времето си, почитаеми братовчеде — каза владетелят Мацудайра. — Първо трябва да чуем доклада на Сано сан за разследването му.

Той отправи поглед към Сано, в който се четеше безмълвна заповед да започва. Тъй като всички го гледаха и очакваха да заговори, Сано се почувства така, сякаш бе получил забавяне на екзекуцията, което само правеше очакването на присъдата още по-непоносимо.

— Убийството на главния старейшина Макино е било нещастен случай — обяви той, след което обясни какво се бе случило. — Актьорът Кохейджи е екзекутиран. Окицу, наложницата на Макино, е осъдена на принудителен труд като куртизанка в квартала на удоволствията Йошивара.

Тъй като бе съучастница в прикриването на убийството, без обаче да е пряко отговорна за него, тя бе получила обичайното наказание за извършени от жени дребни престъпления.

— Съпругата на Макино Агемаки бе съдена за убийството на първата му жена — продължи Сано, — но липсваха достатъчни доказателства, които да докажат вината й. Тя също бе осъдена и пратена в Йошивара. Сега живее в същия публичен дом като Окицу, нейната съперница.

Сано бе предупредил собственика да я държи под око, за да не прояви кръвожадните си склонности по отношение на останалите момичета или на клиентите си.

— Успя ли да разкриеш и убийството на моя племенник? — попита владетелят Мацудайра.

— Да — отвърна Сано. — Убийството му е дело на госпожа Янагисава, която пък е действала по нареждане на своя съпруг.

Той можеше да спомене, че най-накрая бе установил местонахождението на Кохейджи, Окицу и Тамура в нощта на убийството на Дакуемон. Кохейджи бе признал, че е напуснал репетицията, за да се позабавлява известно време с една своя почитателка, а Окицу бе излязла да го дири в „Знака на заслеплението“ както и по другите места, на които се е знаело, че прави любовните си срещи. Тамура бе отишъл на тайна среща с един от васалите на владетеля Мацудайра, по време на която бе дал дума, че ще се присъедини към фракцията им. Всички тези подробности обаче вече нямаха значение.

Владетелят Мацудайра кимна, очевидно доволен от доклада на Сано, особено след като го оневиняваше за смъртта на главния старейшина Макино и определяше Янагисава като виновник за смъртта на Дакуемон. При все това Сано се съмняваше, че той бе забравил обидното му неподчинение по време на разследването. Сано си помисли, че съдбата му със сигурност вече е решена.

Шогунът също кимна подобно на марионетка, управлявана от владетеля Мацудайра.

— Ами… аз съм доволен, че… ъ-ъ… приключихме с този въпрос — каза той, сякаш убийствата и разследването за него представляваха досадно и незначително неудобство. — Но остава още един проблем.

Той се обърна към Сано.

— Аз… ъ-ъ… загубих своя дворцов управител.

Шогунът въздъхна в израз на мимолетно съжаление, че Янагисава вече го нямаше. Сано си даде сметка, че Токугава Цунайоши не разбираше точно защо; той и досега не знаеше за войната между двете фракции, нито за обстоятелствата, довели до изгнанието на Янагисава.

— Нуждая се от нов дворцов управител. След… ъ-ъ… сериозно обмисляне реших… ъ-ъ… това да си ти.

Челюстта на Сано увисна. Първоначално си помисли, че не е чул добре. Трябваше да си повтори наум думите на шогуна, за да можеше смисълът им да стигне до съзнанието му. Бе тъй слисан, че застина безмълвен. Вместо да загуби поста си, бе получил назначение на най-високата длъжност в бакуфу. Силите, които бяха запратили дворцовия управител в бездната на неговия крах, бяха изстреляли Сано на върха. Той видя, че шогунът и всички присъстващи очакваха отговора му.

— Ваше превъзходителство, това е безпримерна чест — започна Сано, задъхан и замаян от своя неочакван, необясним и устремен възход. — Хиляди благодарности.

Даваше си сметка, че постът представляваше върхът в кариерата на един самурай, но бе твърде зашеметен, за да мисли какво предполагаше тази служба и какво бе отношението му към нея.

— Мога ли да попитам… какво ви накара да удостоите точно мен с привилегията да ви служа в качеството на ваш дворцов управител?

— Доколкото знам, никога не си бил непочтен към мен — каза шогунът. — И компанията ти… ъ-ъ… ми понася. Затова… ъ-ъ… си най-добрият избор.

Това бе бледа похвала и неубедителна причина. Сано погледна към владетеля Мацудайра в очакване на по-добро обяснение.

— Всички ние бяхме единодушни, че ти си подходящият човек за този пост — заяви владетелят Мацудайра, сочейки себе си и старейшините.

После му отправи язвителна усмивка. Старейшините кимнаха в знак на съгласие, което изглеждаше неохотно, но и безспорно. Йоритомо наблюдаваше Сано с изражение на страх, примесен с надежда.

— Решаващият фактор бе поведението ти по време на разследването.

Със закъснение Сано забеляза как се бяха подредили владетелят Мацудайра, старейшините и Йоритомо. Старейшините Уемори и Охгами, съюзници на владетеля Мацудайра, седяха най-близо до него. Старейшините Като и Ихара, доскоро предани на дворцовия управител Янагисава, бяха седнали до сина му. Явно битката беше свършила, но не и войната. Оцелелите от фракцията на Янагисава се бяха прегрупирали около Йоритомо, заместник на отсъстващия си баща. Те го използваха — както и близостта му с шогуна — като начин да съперничат на владетеля Мацудайра в борбата за контрол над Япония. Вече бяха спечелили известни позиции в новия ред. Най-накрая Сано проумя защо и двете страни го бяха избрали за главен администратор в бакуфу. Неговите умения, способности, преданост към клана Токугава и мъдрост нямаха нищо общо с решението. По време на разследването той бе доказал, че може да работи и с двете фракции, без да допуска която и да е от тях да го използва за собствени цели. Неговият независим дух и непримиримост към всякакъв вид принуда го бяха направили единствения приемлив кандидат и за двете страни. Никоя от тях не би избрала привърженик на противниковата фракция. Той бе спечелил поста на дворцовия управител поради липса на други възможности.

— Поздравления, почитаеми дворцов управителю Сано — каза владетелят Мацудайра. — Пожелавам ти много успех в управлението на държавните дела. Да използваш мъдро предоставената ти власт.

Сано внезапно осъзна какво бреме бе легнало на плещите му. Като дворцов управител той трябваше да надзирава многобройните отдели в правителството, макар че бе печално несведущ по отношение на дейностите им. Той, който бе отговарял най-много за своите сто детективи, сега трябваше да надзирава безброй враждуващи помежду си бюрократи. Трябваше да поддържа огромната тромава и корумпирана система на режима на Токугава. Трябваше да взема важни решения вместо шогуна и да поддържа доброто му настроение. И сякаш това не му стигаше, ами трябваше и да лавира успешно през опасната зона между двете враждуващи фракции, като се опитва да угоди и на двете, без да засяга едната или другата.

Това бе славната му награда, задето бе отстоявал своята безпристрастност по време на разследването.

— Ела тук, дворцов управителю Сано — привика го с жест шогунът. — Седни до мен.

И той посочи едно място на пода под своя подиум, което се намираше между Йоритомо и владетеля Мацудайра.

Сано стана. Беше му ясно, че не би могъл да откаже поста; вече нямаше връщане назад към длъжността му сосакан сама на шогуна, която сега осъзнаваше като спокойно съществуване. Дългът и честта го издигаха и в помещението.

Сано зае своето място на кормилото на бакуфу.

* * *

Над града се спускаше здрач. По кулите и високите каменни зидове на крепостта Едо, по улиците и пред портите горяха фенери и факли. Мъгливият ситен дъжд образуваше сияйни ореоли около лампите. През проходите отекваше тропот на копита, когато преминаваха войниците на обход или служителите се отправяха към домовете си. Храмовите камбани сипеха молитвените си звуци над града, където блещукаха множество светлинки. Но имението на дворцовия управител Янагисава бе тъмно и обгърнато в тишина подобно на гробница. Пазачите при портата бяха изчезнали, както и стрелците от покривите и стражите при наблюдателните кули. Дъжд капеше от дърветата в сенките, изпълващи лабиринта от празни постройки.

Нагоре по пътя към имението се движеше шествие от един паланкин, осем конни самураи с фенери в ръка и няколко слуги, които носеха сандъци. Колоната спря пред портата. Сано скочи от коня си. От паланкина слезе Рейко. Те застанаха един до друг и отправиха погледи към каменните зидове, които се издигаха пред тях.

— Добре дошла в новия ни дом — каза Сано.

Когато й бе съобщил, че той е новоизбраният дворцов управител, Рейко замалко да припадне. Но сега съзнанието й вече почваше да приема реалността на удивителното повишение на нейния съпруг… и на промените, които щяха да настъпят като следствие в съвместния им живот.

— Колко великодушно от страна на шогуна да ти даде имението на дворцовия управител Янагисава.

При все това Рейко с неохота напусна дома, където двамата със Сано бяха живели цели четири години след сватбата си и тя бе родила сина им. Имението изглеждаше неприветливо, плашещо и покварено от злите духове на Янагисава и съпругата му. Рейко нямаше никакво желание да започне преместването на домакинството си в новия им дом.

— Това е подарък, който ми се ще да можех да откажа — каза Сано, повтаряйки на глас мислите на Рейко.

— Все още не мога да повярвам, че едно случайно убийство може да доведе до такива драстични последици — рече замислено тя.

Печална и в същото време горчива усмивка изкриви устните на Сано.

— Разпределянето на политическата власт претърпя значителни промени. Моят главен васал и скъп приятел се бори за живота си. Аз постигнах върховна слава. Всичко това нямаше да се случи, ако не бяха главният старейшина Макино, другарите му и тяхната обща игра.

Рейко си помисли за ухаещия на парфюм ръкав, символ на женската сексуалност — мека и гъвкава и в същото време мощна сила на природата, която може да повали и да унищожи и най-силните мъже.

— Макар че не е възможно да е знаел как ще умре, Макино щеше да бъде доволен от огромния смут, който причини със смъртта си и с писмото си до мен — каза Сано.

— Толкова ли е лошо да бъдеш дворцов управител?

— Не, ако мога да използвам властта си, за да правя добро.

Усмивката му стана ласкава, щом погледите им се срещнаха.

— А ти имаш ли нещо против да бъдеш съпругата на дворцовия управител?

Рейко изпита прилив на любов към него заради готовността му да се възползва по най-добрия начин от едно не особено окуражително положение и да изпълнява своя дълг в услуга на благородни цели. Реши, че по-късно ще размишлява какво ще прави оттук нататък.

— Не, щом сме заедно.

Сано извика на детективите да отворят портите на имението. Те избутаха двете дебели тежки, обковани с желязо врати. Вътре, докъдето стигаше погледът на Рейко, се простираше само мрак. Сано взе фенера от ръката на един от хората си и двамата с Рейко влязоха в имението на дворцовия управител.