Лора Джо Роуланд
Цуамоно (26)

Глава 26

Сано влезе в стаята на Окицу и я завари коленичила сред разхвърляни по пода дрехи, обградена от войниците на Ибе и Отани. Очите й бяха широко отворени и пълни с ужас и преглъщаше мъчително и шумно. Когато зърна Сано да влиза заедно с детективите си, копоите и хората им, тя припряно изрече:

— Не ви казах всичко, което знам, за нощта, в която бе убит главният старейшина Макино. Моля ви, позволете ми да го сторя сега.

— Започвай — рече Сано, изненадан, че Окицу доброволно проявява готовност да даде информация, изпреварвайки въпросите му.

Окицу преглътна отново, пое си дълбоко въздух и загриза ноктите си. Кожата около тях вече беше зачервена и разранена.

— Доста късно онази нощ отидох… до мястото за облекчение. Като се връщах… го видях.

— Кого? — Сано усети как Ибе и Отани застанаха нащрек зад гърба му. — Главният старейшина Макино ли?

— Не! — задъха се Окицу. — Племенникът на владетеля Мацудайра.

Сано долови неодобрение и безпокойство у пазачите. Обзе го радостна възбуда, тъй като това бе първото доказателство, че някой бе видял Дакуемон след посещението му при Макино.

— Къде го видя?

— Беше в… кабинета. Вратата бе леко открехната. Надникнах вътре и… той беше там.

Сано изпитателно се взря в момичето.

— Как разпозна Дакуемон?

Тя се сви под погледа му. След продължително мълчание отвърна:

— Аз… бях го виждала преди — на празненства — гласът й се извиси в края на изречението, сякаш не бе сигурна, че това е верният отговор, и очакваше потвърждение.

— Какво правеше? — попита Сано.

— Той… стоеше до бюрото. Държеше… нещо… някакъв прът? — тя пак като че ли задаваше въпрос. — Гледаше към нещо долу на пода.

— Какво беше то?

— Аз… не знам. Не можах да видя.

Сано си представи как Дакуемон стои с оръжието в ръце над тялото на пребития до смърт главен старейшина Макино, а Окицу наднича през вратата, ставайки свидетел на извършеното престъпление.

— Веднага престани с въпросите за Дакуемон — нареди Отани.

Сано разбираше, че владетелят Мацудайра не желаеше племенникът му да бъде обвинен в убийството дори и мъртъв, за да не подрони репутацията на клана му пред шогуна.

— Какво друго видя? — обърна се Сано към наложницата.

— Нищо — тонът й намекваше, че трябва да приеме думите й и да я остави на мира.

Заплашителните погледи на пазачите му подсказаха, че търпението им е на изчерпване. Ала въпреки това той продължи:

— Окицу сан, защо не каза всичко това на главния ми васал, когато те е разпитвал?

— Защото бях твърде уплашена — отвърна тя и отново загриза ноктите си.

— А защо реши да ми го кажеш сега?

Окицу го погледна крадешком.

— Защото, след като е мъртъв, племенникът на владетеля Мацудайра вече не може да ми стори нищо.

— Откъде знаеш, че е мъртъв?

— Чух хората да говорят — измърмори момичето.

„Възможно е да е видяла Дакуемон и да се е страхувала от последствията, ако го изобличи“, помисли си Сано. Но бе възможно също така да се е бояла да признае, че е била в личните помещения на Макино онази нощ, и да не е заварила никакъв убиец на местопрестъплението, а самата тя да е извършила убийството. Каква ли бе истинската причина за алибито, което бе представила пред Хирата?

— Какво стана, след като видя Дакуемон?

— Върнах се при Кохейджи. Той беше в стаята си.

— Какво направи след това?

— Не помня.

Окицу сведе глава. Сано приклекна, за да я погледне в очите. Бяха така разширени от ужас, че около зениците й се открояваха бели кръгове. Сегашният й разказ разкриваше, че двамата с Кохейджи са били разделени достатъчно дълго и всеки от тях е имал възможност да убие Макино, в случай че не го е сторил Дакуемон.

— Има още нещо, което си пропуснала да споменеш на главния ми васал — продължи Сано. — Вчера той се е отбил при Ракуами, бившия ти господар. Според него ти до такава степен си ненавиждала главния старейшина Макино, че си опитала да се самоубиеш, за да не станеш негова наложница. Вярно ли е?

Окицу се опита да преглътне, но така й призля, че едва сдържайки се да не повърне, потръпна и притисна ръце към корема си.

— Не.

— Значи Ракуами лъже.

— Не!

— Или е излъгал, или си мразела Макино. Кое от двете? — настоя Сано.

— Не го мразех. Само в началото… — запъна се Окицу. — Но след като поживях с него известно време и той беше толкова мил с мен, започнах да изпитвам благодарност към него и вече не го мразех, обичах го много…

Беше разкрила на Сано всичко, което искаше да знае за чувствата й към Макино.

— Каза, че познаваш Дакуемон от празненства. Къде са били тези празненства? В клуба на Ракуами ли?

— Не помня — Окицу изстена и отново притисна корема си.

— Да не ти е бил клиент, когото си забавлявала при Ракуами?

— Не помня.

Предпочитаният от нея отговор бе твърде неубедителен за Сано, още повече че той забеляза как шията й над кимоното пламна — дори Окицу, която вероятно бе обслужвала доста мъже в заведението на Ракуами, не бе забравила Дакуемон.

— Кога го видя за последен път?

Окицу заклати глава наляво-надясно, после нагоре-надолу, сякаш опитваше да улови мислите, виещи се в шеметна плетеница в съзнанието й.

— Беше… в нощта, когато бе убит главният старейшина Макино.

— Помисли пак. Не беше ли снощи?

— Не.

— Къде беше снощи?

— Бях… с Кохейджи.

Посоченото от нея алиби също не бе убедително за Сано.

— Той е излязъл сам. Ти си тръгнала от тук след това.

— С него бях. С него! — разрида се Окицу.

— Срещаше ли се с Дакуемон в „Знака на заслеплението“? — попита Сано. — Беше ли негова любовница?

— Не!

— Отиде ли при него там снощи? Намушка ли го смъртоносно?

— Не съм ходила на среща с него. Никого не съм убила!

— Да се махаме от тук — лицето на Ибе се изкриви в погнуса.

Двамата с Отани избутаха Сано и хората му на верандата. Заобиколен от пазачите си, Сано се подпря на парапета. Пясъкът в градината бе нашарен от дъждовни капки; потъмнели от влагата, камъните блестяха. Чуваше се далечен тътен на бойни барабани, в мразовития въздух отекваха изстрели.

— Момичето лъже, че е видяло Дакуемон в нощта на убийството на Макино — заяви Ибе. — Алибитата й и за двете убийства намирисват като престояла десет дни риба.

Сано бе съгласен със заключенията му, но рече:

— Това не означава, че е виновна.

Бе убеден, че не греши. Окицу изглеждаше неспособна да намушка или да пребие някого до смърт — поне не без чужда помощ. И все пак не беше изключено тя да е свързващото звено между двете убийства, ако между тях изобщо съществуваше някаква връзка.

— Иначе защо ще лъже? — презрително попита Отани.

— За да защити някой друг — предположи Сано. — Да скрие тайни, които нямат нищо общо с убийствата.

— Според мен тя е виновна — подхвърли Ибе, — вдовицата също.

— Арестувай едната или другата — настоя Отани.

— Избирай веднага. Не губи повече време — добави Ибе.

Сано си даваше сметка, че го притискат, а и образът на Масахиро, мъничък и безпомощен сред главорезите им, не напускаше съзнанието му нито за миг, но въпреки това остана непоколебим.

— Още не съм готов — отвърна той. — Не и при такива оскъдни доказателства.

Ибе изруга.

— Разполагаш с две жени, които са мразели Макино, имали са възможността да го убият и дават незадоволителни обяснения за действията си в нощта на неговото убийство и в нощта на убийството на Дакуемон. Какво още искаш?

Сано държеше да се увери, че няма да обвини невинен човек и по този начин да подрони устоите на правосъдието и да компрометира честното си име, но не очакваше надзорниците му да проявят разбиране.

— Трябва поне да докажа къде са били жените по времето, когато е бил убит Дакуемон. Това означава да се сдобия с информация за снощните им действия. Докато не сторя това, няма да арестувам никого.

Ибе и Отани се наведоха през парапета и размениха погледи зад гърба му. Той долови неохотата им да изпълнят заплахата си. И двамата бяха страхливци и не смееха да сторят нищо на Масахиро, за да не предизвикат гнева на Сано; той самият също се боеше синът му да не пострада. Безизходицата парализираше всички. На фона на далечния тътен от битката Сано долови бълбукането на дъждовната вода в улука.

Най-сетне надзорниците кимнаха неохотно, а на лицата им бе изписано явно недоволство.

— Добре — рече Ибе. — Можеш да проучиш къде са ходили жените. Но без да се бавиш излишно.

Сано не изпита особено облекчение. Дали щеше да успее да удържа надзорниците си, докато разкриеше престъпленията… преди нетърпението им да ги накараше да осъществят заплахата си.

Междувременно войната можеше да унищожи всички.

* * *

На разораното оризово поле отвъд стените на крепостта Едо двете армии се врязаха една в друга. Конниците на Мацудайра се спуснаха към кавалерията от фракцията на Янагисава. Флагове с гербовете на лидерите се вееха на прътове, закрепени върху гърбовете на ездачите. Копита биеха земята; пики пронизваха войниците. Пехотинците замахваха и нападаха, мечовете им съсичаха враговете. Стрелците по фланговете изсипваха порой от куршуми. Стрелите свистяха през облаците барутен дим. Виейки в агония, мъжете падаха в калта, вече осеяна с трупове и просмукана от кръв.

Войниците надаваха дивашки викове, екзалтирани, че бяха сложили край на мира, задушавал бойния дух в продължение на близо век от управлението на Токугава. Яхнали конете си, генералите наблюдаваха бойните действия от хълмовете от двете страни на полето. Даваха заповеди на командирите, които ги съобщаваха на войските с пронизителен тръбен зов или с мощен тътен на барабани. Войниците се втурваха напред, нападаха, оттегляха се, прегрупираха се и отново се устремяваха в атака. Разузнавачите оглеждаха бойното поле през далекогледи и брояха жертвите.

Победител щеше да бъде онзи, който успееше след битката да запази достатъчно голяма армия, за да може да се задържи на власт при съществуващия режим.

* * *

Върху портите към имението на владетеля Мацудайра бяха увесени черни драперии. Под тях бе окачено известие за голямата загуба на клана. Голият труп на Дакуемон бе сложен в дървена вана в една от стаите на личните жилища. Облечени в бяло, жените от рода Мацудайра наливаха вода във ваната с глинени урни. Плачеха, докато къпеха Дакуемон, отмиваха кръвта от раната на гърдите му и бършеха с мокра кърпа красивото му безжизнено лице. Владетелят Мацудайра седеше наблизо, подпрял глава върху стиснатите си юмруци. Беше с бойни доспехи, но шлемът му със златни рога бе оставен на пода до него. Скръб терзаеше духа му, докато жените подготвяха племенника му за пътуването в отвъдното. Някой коленичи до него и той се обърна; беше Уемори Йоичи, негов стар приятел от съвета на старейшините. Уемори бе нисък и дебел, прехвърлил петдесетте, с провиснала гуша.

— Извинявай, че ти се натрапвам — рече той, — но мислех, че ще искаш да чуеш последните новини от бойното поле.

— Какви са? — попита владетелят Мацудайра, за момент изтръгнат от мъката му.

— Жертвите са около двеста души — отвърна Уемори, — като повече от половината са от войската на управителя Янагисава.

Мрачно задоволство изпълни Мацудайра. Той стана и се приближи до трупа на племенника си. Жените го бяха положили върху дървен плот. Докато подсушаваха тялото и горчиво ридаеха, владетелят Мацудайра се втренчи в Дакуемон.

— Ще спечеля войната в твоя чест — обеща той. — Животът ти, както и смъртта ти няма да са били напразни. И когато стана владетел на Япония, ще разоблича управителя Янагисава като негодник и убиец, какъвто е в действителност.

* * *

Управителят Янагисава и синът му Йоритомо бяха в наблюдателната кула върху зида, който опасваше имението му. През защитените с решетки прозорци се откриваше гледка отвъд крепостта Едо. Полето, където бушуваше битката, бе обвито в мъгла и дим. Разстоянието приглушаваше пронизителния вой на бойните тръби. Янагисава си пое дълбоко въздух; острото му обоняние долови лекия серен мирис на барут. Представи си, че усеща вкуса на кръв във въздуха. Обзе го въодушевление и едновременно с това страх.

— Чух, че някои от съюзниците ни са дезертирали при владетеля Мацудайра — обади се Йоритомо. — И че на двама наши войници се падат по трима от неговата армия; освен това имал и повече оръжие. В доста неизгодно положение сме, нали, почитаеми татко?

Янагисава кимна, тъй като не можеше да отрече истината.

— Но не се отчайвай. Ние разполагаме с други средства за борба срещу владетеля Мацудайра, не само с войска и оръжие. Битката не е единственият начин да унищожиш враговете си — Янагисава окуражително сложи ръка върху рамото на сина си. — Когато приключим, режимът ще е под наша власт.

Той погледна през отворената врата към закрития коридор, построен по цялото протежение на стената. В струящата през малките прозорчета мъждива светлина на двайсетина крачки по-нататък зърна съпругата си. Погледът й не се откъсваше от него и той го усети като облизващи тялото му пламъци. Усмихна се лукаво на себе си и отново се обърна към Йоритомо. А той щеше да е над закона, недосегаем за неприятните последствия от разследването на убийството.