Лора Джо Роуланд
Цуамоно (30)

Глава 30

Рейко пътуваше в паланкина си по прохода, който вървеше нагоре по хълма и водеше от административния квартал към двореца. Докато носачите й се уговаряха къде да завият, и спираха при пропускателните пунктове, мисълта й за кой ли път се връщаше към разговора й с госпожа Янагисава. Тя отчаяно търсеше начин да избегне изнудването и разрухата.

Моментът, в който си бе помислила да се подчини на госпожа Янагисава, бе отминал. Съвестта бе надмогнала личния интерес. Не можеше да се намеси в разследването на Сано заради дворцовия управител. И никога не би могла да убие владетеля Мацудайра. След като си бе дала сметка за това, трябваше по някакъв начин да предпази брака си от госпожа Янагисава.

Най-простият начин би бил да каже на Сано истината за случилото се между нея и краля дракон, преди госпожа Янагисава да я изпревари. Но и да го стореше, той пак можеше да повярва на нея. Дори и да не се разведеше, повече никога нямаше да й има доверие. Любовта им щеше да бъде съсипана безвъзвратно. Рейко осъзнаваше, че чувствата помежду им бяха по-малко важни от необходимостта да се противопостави на злините, които госпожа Янагисава бе поискала от нея, но въпреки това наред с детето й те бяха най-важното нещо в живота й.

После й хрумна да злепостави госпожа Янагисава по такъв начин, че Сано повече да не й вярва, каквото и да му каже. Но съпругът й вече знаеше от самата нея, че госпожа Янагисава е ревнива, коварна и измамна умопобъркана, но дори това не изглеждаше достатъчно, за да обезсили лъжите й. Сано не беше свидетел на опитите й да убие Масахиро или Рейко. Един намек, пораждащ съмнение в честността на Рейко, можеше да го подтикне да си помисли, че Рейко бе измислила тези опити за убийство, както и своята версия на историята за краля дракон. Въпреки всички тези проблеми тя продължаваше да смята, че най-добрата защита можеше да се постигне, като изложи госпожа Янагисава… и завинаги я изхвърли от живота си. Но как да го стори?

Тя мина през една порта и се озова в градина с вишневи дръвчета, чиито голи черни клони изглеждаха така, все едно повече никога нямаше да цъфнат. Носачите оставиха паланкина й пред вътрешното крило — онази част от двореца, където живееха наложниците на шогуна, роднините му от женски пол и тяхната прислуга. Рейко си наложи да забрави личните си проблеми и да се съсредоточи върху разследването на убийството. Тя слезе от паланкина и побърза към двамата пазачи пред една от вратите, която въвеждаше в комплекс от постройки, наполовина изградени от дърво и свързани помежду си с керемидени покриви.

След като се представи на пазачите, тя заяви:

— Искам да се видя с мадам Ери.

Скоро след това на вратата се появи Ери.

— Почитаема братовчедке Рейко! — възкликна тя с приветлива усмивка. — Колко се радвам да те видя!

Ери бе слаба жена на средна възраст, с боядисани в черно коси и изпито лице. Някогашна наложница на предишния шогун, понастоящем тя бе втора по ранг дворцова служителка във вътрешното крило. Носеше подплатена пелерина, наметната върху синьото кимоно, което съответстваше на поста й.

— Нуждая се от помощта ти — каза Рейко, прескачайки формалните любезности. — Можеш ли да ми отделиш минутка да поговорим?

— Разбира се.

Рейко я подкани с жест и двете тръгнаха между вишневите дръвчета в пустата градина.

— Трябва да открия името на жената, с която е имал връзка Дакуемон — племенникът на владетеля Мацудайра. Можеш ли да ми го кажеш?

Върху приятното лице на Ери се изписа смущение. Както крачеха редом, тя внезапно спря насред пътеката. Извърна поглед от Рейко и рече притеснено:

— Съжалявам, но не знам коя е.

— Мисля, че знаеш — възрази Рейко. — Ти разполагаш с поверителна информация за личния живот на висшето общество.

Ери бе прочута с това, че събираше сведения от съпругите, наложниците, слугините и останалите жени, свързани по някакъв начин със знатните люде.

— Добре, наистина знам как се казва. Но не мога да ти кажа.

Ери се обърна с лице към Рейко. В очите й се четеше тревога. Рейко бе изненадана, защото Ери често й бе помагала в различни разследвания.

— Но защо?

— Жената е задължена на ревнив необуздан мъж. Не искам да й създавам неприятности.

— Ако се е срещнала с Дакуемон в „Знака на заслеплението“ и го е убила, тя си заслужава неприятностите.

Ери поклати глава.

— Не мога да допусна, че го е убила.

— Тогава дай й възможност да опровергае подозренията и да докаже невинността си — каза Рейко. — Кажи ми коя е, за да мога да разговарям с нея. Ако ме убеди, че не е убила Дакуемон, ще кажа на съпруга ми, че е невинна. И връзката й никога няма да стане обществено достояние.

— А какво ще се случи, ако не успее да те убеди? — попита Ери, настоятелна в нежеланието си да отстъпи. — Ще я въвлечеш в разследването на сосакан сама. Хората му ще я накажат, задето го е излъгала. С нея ще бъде свършено.

— Както би могло да се случи и с мен, ако съпругът ми не открие кой е убил Дакуемон — каза Рейко. — Нима ще прикриваш любовницата на Дакуемон за моя сметка?

В отчаянието си Рейко не изпитваше угризения да използва всякакви средства, за да умилостиви Ери.

— Нима ще жертваш родната си братовчедка, за да защитиш една жена, която може да е убила най-вероятния наследник на шогуна?

Върху лицето на Ери се изписаха чувство за вина и колебание. Тя сплете ръце и отпусна глава върху тях, сякаш се молеше за добра преценка. После се наклони към Рейко и прошепна в ухото й:

— Името на жената е Госечи. Наложница е на владетеля Мацудайра. Сега ясно ли ти е защо връзката й с Дакуемон трябваше да се пази в тайна?

* * *

„Плаващата чайна“ бе закотвена на брега на река Канда. Представляваше голяма лодка с дълъг, плосък и широк корпус и каюта от бамбукови летви с покрив от дъски. На закрепен на носа прът висеше червен фенер с изписано върху него име на заведението. Надолу по реката имаше още много подобни лодки, в които се помещаваха публични домове, пивници и комарджийници. Търсачите на удоволствия, които посещаваха тези места през топлите месеци, днес бяха малко. Пред неугледен плаващ бордей една запусната млада жена поздрави възрастен самурай. Весело трио от представители на простолюдието се закачаха и се смееха на един мост, който водеше към складовете на отсрещния бряг. Фериботи и шлепове прекосяваха редовно мътната, набраздена от леки вълни повърхност.

Сано, Хирата, Ибе и Отани се спуснаха по пътеката покрай речния бряг към „Плаващата чайна.“ Войниците им останаха да ги чакат горе на склона. От чайната излезе гърбав мъж, облечен в сиво кимоно и гамаши, и побърза към Сано и спътниците му.

— Поздрави — каза той, сияейки, че ще го посетят клиенти с пари. — Добре сте дошли в скромното ми заведение. Заповядайте, влизайте.

— Аз бих пийнал едно — каза Отани намръщено.

В каютата, където имаше съдове със саке, един димящ мангал с дървени въглища и поднос с чаши. Сано, Хирата и надзорниците коленичиха върху оръфана сламена рогозка. Вътре беше почти толкова студено, колкото и навън, но бамбуковите стени поне предлагаха заслон от силния вятър. Собственикът им сервира загрято на мангала саке, след което се завъртя край тях. След като се представи като сосакан сама на шогуна, Сано му каза:

— Търся информация за двама души, които може да са идвали тук преди три дни. Единият е самурай.

И той описа Дакуемон.

— О, да — възкликна собственикът. — Помня ги. От доста време не бях имал клиент самурай… до днес.

— Интересува ме другият мъж — поясни Сано. — Искам да установя самоличността му. Да си чул как се казва?

— Не — отвърна собственикът, — но мога да ви кажа. Беше Кохейджи, актьорът от театър „Кабуки“.

— Кохейджи? — Сано почувства, че спътниците му бяха не по-малко изненадани от него. — Откъде знаеш?

— Той ми е любимият актьор. Ходя на всичките му пиеси. Щом го видях, веднага го познах. Само като си помисля, че такава звезда дойде да пие в моята чайна!

Сано поклати глава, докато изненадата отекваше в съзнанието му. В най-добрия случай бе очаквал да получи бегло описание на убиеца. Взе да разсъждава трескаво.

— Сигурен ли си, че е бил Кохейджи, а не някой, който само прилича на него?

— Напълно, господарю. Бих се заклел в живота си.

— А знаеш ли кой е самураят?

Собственикът поклати глава.

— Той не каза, а пък аз го виждах за пръв път.

— Разкажи ми какво правеха двамата?

— Когато Кохейджи пристигна, самураят вече беше тук и чакаше.

Изражението на собственика говореше, че той се питаше защо Сано се интересува от срещата на двойката, но не смееше да разпита един служител на бакуфу.

— И двамата изпиха по едно питие. Говореха толкова тихо, че не можах да чуя какво си казаха. Самураят подаде на Кохейджи кожена кесия. Кохейджи я отвори и изсипа от нея жълтици. През живота си не бях виждал толкова пари — в гласа на собственика прозвуча благоговение. — Сигурно са били сто кобана.

— После какво стана? — Сано си представи Дакуемон и Кохейджи, седнали на техните места, а между тях купчината искрящи жълтици.

— Кохейджи преброи парите. Прибра ги обратно в кесията и я мушна под наметалото си. После двамата си тръгнаха.

Сано благодари на собственика и му плати за питиетата, които той, Хирата и надзорниците бяха изпили. После четиримата се върнаха при войниците си на студения ветровит речен бряг.

— Значи Дакуемон е наел Кохейджи да убие главния старейшина Макино! — възкликна Хирата удивен.

— Така изглежда — отвърна Сано, — ако самураят, с когото се е срещнал Кохейджи, е бил наистина Дакуемон.

Присъщата му предпазливост не му позволяваше да прави прибързани заключения дори когато доказателствата бяха в тяхна полза.

— Убийството е било извършено или от член на домакинството на Макино, или по нареждане на някой отвън — отбеляза Хирата.

— Кой е разполагал с по-добра възможност да убие Макино от човек, на когото той е имал доверие, който е живеел с него? — подчерта Сано.

— Дакуемон вероятно е помислил за всичко това, когато се е спрял на Кохейджи — предположи Хирата.

— Може да е знаел, че Кохейджи е алчен за пари, и да го е подкупил да убие господаря си — допълни Сано.

— Може Дакуемон да му е предложил да стане негов покровител след смъртта на Макино — продължи с предположенията Хирата.

— Историята на Дакуемон, че Макино е преминал на страната на противника, е лъжа — каза Ибе убедено. — Очевидно не е успял да убеди Макино да се присъедини към фракцията на владетеля Мацудайра. Поръчал е на актьора да убие Макино, за да го извади от съвета на старейшините и да отслаби влиянието на дворцовия управител върху шогуна.

Отани се втренчи в земята с наведена глава, унизен от новите доказателства, че племенникът на неговия господар бе умрял като престъпник. Изражението му бе стоическо, но от него подобно на зловоние се носеше страх за собствената му съдба.

— Ако Дакуемон е заговорничил с Кохейджи за убийството на главния старейшина Макино, това хвърля нова светлина върху убийството му — отбеляза Сано.

— Дакуемон е бил заплаха за Кохейджи, защото е знаел, че актьорът е убил Макино — каза Хирата. — Вероятно Кохейджи е убил Дакуемон, за да му попречи да го издаде.

— Но ако бяха обвинили Кохейджи в убийство, щеше да е достатъчно той да каже, че е бил нает от Дакуемон — възрази Ибе.

— Никой от двамата не е можел да замеси другия, без самият той да се изложи на опасност. Така че и двамата са били в беда.

— Кохейджи щеше да загази повече от Дакуемон — каза Хирата. — Ако сосакан сама не беше намерил и бележката и не беше дошъл в „Плаващата чайна“, щяхме да имаме само думата на Кохейджи срещу думата на Дакуемон. Шогунът нямаше да повярва, че неговият бъдещ наследник е заговорничил да убие стария му приятел Макино.

— Вероятно Кохейджи е смятал, че ако стоварят вината за престъплението върху него, Дакуемон трябва да понесе своя дял от наказанието, и затова го е намушкал за всеки случай — предположи Сано. — Освен това актьорът едва ли е действал сам, макар че е получил добра награда, за да убие. По всяка вероятност е имал съучастник.

Сано си припомни сцените, които Рейко бе видяла между заподозрените в къщата на Макино.

— Ако е така, дали е била Окицу? — попита Хирата.

— Или Агемаки?

— И двете са еднакво възможни — каза Сано. — Но всичко това са предположения, лишени от реални доказателства. За да научим истината, трябва да говорим с Кохейджи — той се обърна към надзорниците: — Предвид на всичко, което се случи до момента, мога ли да приема, че повече няма да ме спирате да го разследвам?

— Аз няма да го сторя — заяви Отани унило. — Ако той е убил племенника на господаря, заслужава да бъде изложен на показ и наказан без значение, колко високопоставени приятели има.

— Аз също — добави Ибе. — Прави с него каквото искаш.

— Мога ли освен това да приема, че сега ще си оттеглите войниците от къщата ми? — попита Сано.

— Не, не можеш — отвърна Ибе с подигравателен смях. — Аз все още искам гаранция, че резултатът от разследването ти няма да постави моя господар и мен в неблагоприятно положение. Сега нека да отидем и да видим какво има да ни каже за свое оправдание актьорът.