Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfumed Sleeve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobich (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Цуамоно

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Юлия Шопова

ИК „ТРУД“, София, 2006

ISBN: 954-528-505-2

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Сано и Хирата вечеряха в кабинета на Сано, преди да се явят на аудиенция при шогуна. Сано разказа за огледа, който бе направил доктор Ито на трупа на Макино, и после каза:

— Сега детективите Маруме и Фукида връщат трупа обратно в имението на главния старейшина. А ти какво свърши?

— Разпитах всички в имението — отвърна Хирата напрегнато. Откакто Сано го бе порицал, всеки път се боеше, да не би да не успее да отговори на очакванията на своя господар. — Наброяват общо сто петдесет и девет васали и слуги. Всички твърдят, че са видели Макино за последен път, преди да се оттегли в личните си помещения скоро след мръкване. Повечето от тях са прекарали предишната нощ в постройките на казармите. Мисля, че казват истината.

— И защо смяташ така? — попита Сано с тон, в който нямаше критика, но Хирата побърза да се обоснове.

— Макино е имал строга система за обезпечаване на собствената си безопасност. Разполагал е със стражи, които са осигурявали непрекъсната охрана и са проверявали всички до един. Пазачите от предишната нощ гарантираха за останалата част от персонала му.

— А самите стражи? — попита Сано. — Имали ли са някаква връзка с Макино?

Главният му васал твърде много се стараеше да се реабилитира след предателството си. Сано вече бе показал, че му прощава, и очакваше Хирата да престане да се измъчва. Той самият също бе нарушил бушидо преди години и си даваше сметка, че не е редно заради едно-единствено прегрешение при изключителни обстоятелства самураят да бъде лишен от благоволението на своя господар.

— Казаха, че не — поясни Хирата. — Когато извършват обход, стражите се движат по двама. Всеки от тях има партньор, който да потвърди сведенията му. При всяко дежурство патрулиращите двойки са различни. Макино е направил необходимото, за да предотврати евентуална конспирация срещу себе си.

Дъвчейки оризова питка, Сано кимна в знак на съгласие.

— И нещо повече — продължи Хирата. — Макино е имал стражи, които са охранявали и личните му помещения. Те заявиха, че снощи там не е имало никого, освен четиримата…

— И те са…?

— Съпругата му Агемаки, наложницата му Окицу, гостът му, чието име е Кохейджи, и Тамура, главният му васал.

— Хората, които видяхме тази сутрин — уточни Сано.

— Системата за охрана на Макино не се е прилагала във вътрешността на личните му помещения — продължи Хирата. — Персоналът му ме уведоми, че е обичал уединението. За тези четиримата не е имало човек, който да ги проверява. Препоръчвам да ги разпитаме.

— Добре. Но междувременно да си намерил някакви други улики, оставени от нечие нежелано присъствие?

— Не ми провървя. Отпечатъците от стъпки отвън пред кабинета на Макино свършваха при ръба на градината. Нямаше нищо, което да подскаже как натрапникът се е промъкнал в имението… или как е излязъл, след като си е свършил работата.

— Попита ли стражите дали не са чули, или видели нещо необичайно предишната нощ?

Хирата преглътна супата си и кимна.

— Не са забелязали нищо необичайно. Но е възможно някой запознат с разчета на техния обход да е прехвърлил зида, докато не са гледали натам, и после да се е промъкнал по покрива към личните помещения на Макино.

— Огледа ли покрива? — попита Сано.

— Да. Керемидите бяха чисти и цели. Ако някой е минал по тях, го е сторил много внимателно.

Двамата привършиха супата и Сано се замисли.

— Има и друга възможност — каза той след малко.

Хирата кимна с разбиране.

— По-добре да тръгваме, иначе ще закъснеем за аудиенцията при шогуна — изправяйки се, Сано добави: — Добра работа, Хирата сан.

Но тази похвала не изтри тревогата от лицето на Хирата. И двамата разбираха, че главният васал трябваше да свърши, много повече, за да си възвърне пълното доверие на Сано и да възстанови дългогодишното им искрено приятелство.

* * *

Дворецът на шогуна бе разположен в най-вътрешната част на крепостта Едо, на върха на хълма. Сано и Хирата вървяха през мрака към покоите на върховния господар, крачейки по пътеки, които прекосяваха симетричните градини. Есента бе оголила повечето от дъбовите и кленовите дървета; само боровете се открояваха със свежата си зеленина. Пазачи охраняваха свързаните помежду си постройки с островърхи керемидени покриви, с бели, измазани с хоросан стени и тъмни греди, капаци и врати от кипарисово дърво. Вътре стражите отведоха Сано и Хирата до приемната зала. Двамата прекосиха дългото помещение, в което други стражи стояха на пост покрай стените, където в безмълвна готовност бяха коленичили прислужници. В срещуположния край бяха коленичили шестима мъже, отправили втренчени погледи към Сано и Хирата.

На подиума, разположен пред изрисуван на стената снежен пейзаж, седеше шогунът. Беше с черната цилиндрична шапка, типичен белег на ранга му, и се бе загърнал с дебела завивка въпреки многобройните мангали с дървени въглища, които бяха сгорещили помещението. Подът под подиума бе разделен на две нива и другите шестима мъже бяха насядали на по-високото от тях.

— Надявам се, че… ъ-ъ… имаш достатъчно основателна причина да помолиш за тази аудиенция, Сано сан — каза шогунът. — Чувствам, че ще ме хване ужасна настинка.

Крехкото му телосложение, меките аристократични черти и колебливият маниер бяха в несъответствие с авторитетното присъствие, което се очакваше от върховния диктатор на Япония. Въпреки четирийсет и осемте си години той изглеждаше по-възрастен. Сано и Хирата коленичиха на по-ниското ниво на пода и се поклониха.

— Хиляди извинения, ваше превъзходителство — рече Сано, — но трябва да направя важно съобщение.

На горното ниво дворцовият управител Янагисава седеше на почетното място от дясната страна на шогуна. Висок, достолепен и строен, той носеше пищно пъстро кимоно от фина коприна. Красивото му лице бе ведро и спокойно, а блестящите му очи — сериозни и бдителни.

— И какво е това важно съобщение? — попита шогунът с привидно благия си глас. — Кажи ни, сосакан сама. Слушаме те с изключително внимание.

Владетелят Мацудайра, противник на Янагисава и водач на опозиционната фракция, бе коленичил от лявата страна на шогуна. Той бе връстник на своя братовчед шогуна, със сходни черти и интелигентно изражение, но за разлика от него имаше здраво, излъчващо сила телосложение. Облечен официално в черно, украсено със златни гербове кимоно, владетелят Мацудайра притежаваше онази властна осанка, която липсваше на шогуна. През последните месеци той бе успял да се намеси в дворцовите дела.

Двамата с Янагисава не даваха израз на взаимната си непоносимост, но Сано долови скритата враждебност помежду им подобно на глух тътен от биещи бойни барабани. На горното ниво се намираха и четиримата членове на съвета на старейшините, седнали двама по двама един срещу друг. До Янагисава седеше двойката, която го подкрепяше. Срещу тях и непосредствено до владетеля Мацудайра седяха неговите двама привърженици от съвета. Мястото на главния старейшина Макино — най-близко до подиума, бе празно и се набиваше на очи. Колегите му, всички прехвърлили шейсетте, наблюдаваха Сано в тревожно очакване. Сосакан сама се почувства като воин, който се готвеше да взриви мощна бомба с надеждата, че няма да избухне в лицето му. Той каза:

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че главният старейшина Макино е мъртъв.

Никой не помръдна, но Сано почувства приливните вълни на шока и видя изписания върху лицата на старейшините стаен ужас. Дворцовият управител се втренчи в мястото, доскоро заемано от Макино. Той не можа да овладее отчаянието, което се мярна в погледа му, избликнало от съзнанието, че бе загубил основен съюзник в битката, тъй като сега съветът на старейшините вече бе разделен поравно между двете противникови фракции. Владетелят Мацудайра наблюдаваше Янагисава с погледа на сокол, готов да връхлети върху плячката си.

От гърдите на шогуна се изтръгна ридание.

— Ах, моят скъп стар приятел Макино сан вече го няма! — очите му се напълниха със сълзи.

Сано знаеше, че Токугава Цунайоши дори не подозираше каква битка за власт бушуваше под носа му. Тъй като рядко напускаше двореца, той не бе забелязал струпването на войските. Нямаше представа за съществуването на двете фракции, защото никой не искаше да му каже. А сега, отбеляза мислено Сано, шогунът не осъзнаваше, че съотношението между силите току-що се бе променило.

— Кога е починал Макино? — попита дворцовият управител като замаян, сякаш не можеше да повярва, че сполетялото го нещастие е истина.

— По някое време снощи — отвърна Сано.

— Толкова отдавна? Защо не съм бил уведомен незабавно? — попита рязко Янагисава.

Лицето му потъмня от гняв; той изглеждаше готов да накаже Сано за лошия си късмет.

— А как така ти първи си научил вестта? Защо си мълчал цял ден? — попита владетелят Мацудайра, наслаждавайки се на смущението на Янагисава, макар че в тона му прозвуча обвинение към Сано за закъснението, с което оповестяваше смъртта на Макино.

— Бе ми нужно време, за да удовлетворя едно посмъртно желание на главния старейшина Макино — отвърна Сано. — Преди да умре, той е наредил на личния си слуга да ми донесе това писмо, в случай че го намерят мъртъв.

Лицата, обърнати към Сано, се смръщиха в недоумение, когато той подаде писмото на Макино по редицата на старейшините към шогуна. Токугава Цунайоши прочете писмото, безмълвно мърдайки устни, след което вдигна поглед.

— Макино сан се е страхувал, че ще умре… ъ-ъ… от насилствена смърт. Затова е помолил сосакан сама да разследва смъртта му.

Дворцовият управител Янагисава грабна писмото от ръката на шогуна и плъзна поглед по редовете. Сано видя как лицето му доби озареното изражение на човек, съзрял светлина сред мрака.

— Дайте да видя писмото — нареди владетелят Мацудайра.

Изглеждаше така, сякаш току-що бе стъпил от твърда почва в плаващи пясъци. С престорена вежливост Янагисава му подаде писмото. Владетелят Мацудайра взе да го чете, а лицето му бе застинало в преднамерена невъзмутимост. Сано почувства как мисълта на даймио се втурна да дири безопасна пътека между опасностите, пред които го изправяше посмъртното послание.

— Започна ли да разследваш смъртта на Макино сан, както той е пожелал? — попита дворцовият управител.

— Да — отвърна Сано.

— И какво установи?

Сано представи внимателно формулирано резюме на резултатите до момента.

— Първоначално изглеждаше, че Макино сан е издъхнал в съня си. Но аз установих, че лакътните му стави са били счупени, за да може да бъде поставен в положението, в което го намерихме. А по тялото му имаше синини от жесток побой.

Сано не спомена за охлузванията около аналното отвърстие, които не биха били забележими при един повърхностен оглед. Надяваше се, че никой няма да попита как точно… или къде… са били открити ставните счупвания и синини. За негово облекчение очакванията му се оправдаха.

— А-ах, горкият ми скъп приятел! — изстена шогунът.

Янагисава посрещна вестта с видимо удовлетворение. Безпокойството върху лицето на владетеля Мацудайра се засили. Старейшините наблюдаваха двамата, загрижени повече за предстоящото развитие на събитията, отколкото за случилото се с колегата им.

— Стигна ли до заключението, че Макино е станал жертва на предателство? — попита Янагисава.

— Да, почитаеми дворцов управителю.

— И кой го е убил?

— Предстои да установя това.

Сано забеляза скритата иронична усмивка на Янагисава и сърцето му се сви, защото си даде сметка, че дворцовият управител наистина възнамеряваше да го използва като свое оръдие в кроежите си срещу владетеля Мацудайра. Сълзи и обърканост замъглиха чертите на шогуна.

— Но всички уважаваха и обичаха Макино сан — присъстващите в стаята до един впериха погледи в пода. — Кой би искал да го убие?

— Човек, който би имал изгода от смъртта му — отвърна Янагисава, след което се втренчи недвусмислено във владетеля Мацудайра.

Мацудайра отвърна на погледа му, явно отвратен от загатнатото обвинение, макар че в реакцията му нямаше изненада — той бе очаквал подозренията да се насочат към него в момента, в който бе чул във връзка със смъртта на Макино да се споменава думата „убийство“. Двамата старейшини, съюзили се с владетеля Мацудайра, седяха като окаменели. Поддръжниците на Янагисава видимо тържествуваха от спечеленото преимущество. Хирата потисна желанието си да си поеме рязко въздух. Шогунът се озърна слисан. Всички, с изключение на него, знаеха, че дворцовият управител искаше да припише убийството на Макино на своя противник. Успееше ли, той и неговата фракция щяха да спечелят решаващо влияние над шогуна и да управляват Япония без съперници във властта. Сърцето на Сано заби учестено от връхлетялата го тревога.

— Преди да решим кой е убил Макино, ни трябват доказателства — заяви владетелят Мацудайра, бързайки да парира нанесения му от Янагисава удар. — Сосакан сама, какво друго откри на местопрестъплението?

Сега Сано се почувства оръжие в ръцете на владетеля Мацудайра, което не му се нравеше повече от това да обслужва интересите на Янагисава. Всеки от тях търсеше подкрепата му и това сериозно го обезпокои.

Корумпираният дворцов управител се бе възползвал от дългогодишната си сексуална връзка с шогуна, за да се сдобие с настоящия си висок пост и се държеше на върха, като отстраняваше или убиваше съперниците си. Беше забогатял от пренасочване на средства от хазната на Токугава и употребата им за лична изгода. Беше се отнасял към Сано като със съперник до момента, в който преди около три години двамата бяха постигнали съгласие за примирие. Но Сано знаеше, че това примирие щеше да трае само докато бе удобно за дворцовия управител.

Владетелят Мацудайра бе по-благородният от двамата — мъдър, човечен управник на гражданите в предоставената му от Токугава провинция и непримирим враг на корупцията в бакуфу. Той имаше повече право да управлява от Янагисава, защото бе член на клана Токугава. Липсваше му обаче наследственото право да оглави режима, макар че бе по-умен и по-силен от своя братовчед. И Сано знаеше, че владетелят Мацудайра бе също така безмилостно амбициозен като дворцовия управител. Властта нямаше да облагороди характера му. Сано ненавиждаше мисълта за кръвопролитие единствено в името на поредния корумпиран властник, който да управлява Япония задкулисно. В момента обаче честността го принуждаваше да играе от страната на владетеля Мацудайра.

— Сред завивките на главния старейшина намерих скъсан ръкав от женско кимоно.

— Жена? — напрегнатата поза на владетеля Мацудайра издаваше непреодолимото му желание да забърка и другиго в убийството. — Била е с Макино предишната вечер?

— Поне така изглежда — отвърна Сано въпреки неохотата да съдейства на владетеля Мацудайра. — На ръкава имаше петно, доказващо скорошен сексуален акт.

Шогунът присви очи от усилие да проумее същността на разговора. Дворцовият управител посрещна с гримаса доказателството, което отклоняваше подозренията от съперника му. Владетелят Мацудайра си отдъхна. Той каза:

— В такъв случай може тя да е убила Макино.

— Най-малкото е имала тази възможност — уточни Сано.

В съзнанието му изникнаха въпроси относно владетеля Мацудайра. Възможно ли бе той да е замесен в убийството, макар че на този етап отсъстваха всякакви уличаващи го доказателства?

— Значи тази жена е заподозряна в убийството — обърна се дворцовият управител към Сано, но гневният му поглед към владетеля Мацудайра вещаеше следваща атака. — Можеш ли да ни кажеш коя е тя?

— Със съжаление трябва да заявя, че разследването ми не е напреднало толкова.

В очите на Янагисава проблесна задоволство.

— Значи още не си установил дали тя е убила Макино.

— Така е.

Сано почувства, че отговорът му го разграничава от лагера на владетеля Мацудайра и го поставя в лагера на Янагисава. Хирата наблюдаваше противниците заинтригуван, сякаш виждаше незримите им редици, които тласкаха Сано ту напред, ту назад.

Владетелят Мацудайра се изсмя насила, виждайки как надмощието преминава в ръцете на врага му.

— Но сосакан сама не е доказал, че тази жена е убила Макино — „Нито че съм го сторил аз“, се четеше в погледа му, с който обгърна присъстващите в помещението.

Янагисава отчете париращия удар на своя противник с едва доловима презрителна усмивка.

— Какво друго откри на мястото на смъртта, сосакан Сано? — попита той, твърдо решен да изтръгне до едно оръжията, които държеше Сано.

Колкото и да му бе неприятно да съдейства на дворцовия управител, Сано не можеше да скрива важни факти.

— Имаше следи, които доказват, че някой е проникнал в кабинета непосредствено до спалнята на Макино.

Докато описваше картината в кабинета, той видя как презрителната усмивка на Янагисава премина в злорадо тържество, а владетелят Мацудайра напразно се опитваше да скрие разочарованието си.

— Жената не е имала нищо общо с убийството — отсече Янагисава, заявявайки мнението си като факт. — Очевидно е, че Макино е жертва на убиец, който се е промъкнал в имението му, нападнал го е и го е пребил до смърт по заповед на някой от враговете му.

Враждебният му поглед към владетеля Мацудайра изразяваше обвинението, което бе готов да изрече. Сано потръпна от ужас. Нима усърдието, с което диреше истината, и понятието му за чест щяха да подпалят войната, от която толкова се страхуваше? Старейшините, подкрепящи Янагисава, хвърлиха отмъстителни погледи към своите колеги, които се взряха тревожно във владетеля Мацудайра. Лицето на владетеля лъсна от пот. Той знаеше, както и Сано, че ако шогунът повярваше, че Макино е бил убит по негова заповед с цел домогване до повече власт, положението му на оглавяващ един от клоновете на клана Токугава нямаше да го защити от закона. Шогунът щеше да го екзекутира, за да смаже заплахата за собственото си върховенство. Но владетелят Мацудайра се съвзе бързо.

— Установи ли самоличността на убиеца? — попита той настоятелно.

— Не, за съжаление.

— Какво? Нима искаш да кажеш, че той не си е оставил името на местопрестъплението? Че не е изпуснал писмо, подписано от господаря му, в което му се заповядва да убие Макино?

Владетелят Мацудайра се престори на изненадан; острието на сарказма му се устреми към Янагисава. Когато Сано за пореден път даде отрицателен отговор, той продължи:

— В такъв случай няма доказателства за това, кой е убиецът или кой го е наел? Така ли е?

— Да — отвърна Сано и невидимата редица отново го тласна обратно на страната на Мацудайра.

— Всъщност — заяви владетелят Мацудайра — няма и доказателства, че убиецът действително е проникнал в кабинета и е отнел живота на Макино. Не е изключено някой от къщата да го е сторил преди това. Може просто да е поставил фалшиви улики, които да заблудят, че убийството е извършено от външен човек.

Това бе друга възможност, за която Сано бе намекнал на Хирата преди аудиенцията.

— Ваше превъзходителство, предполагам, че уликите са били нагласени, за да набедят невинен човек, който е ваш родственик — заключи владетелят Мацудайра.

Очите му светнаха гневно, впити в Янагисава. „Сега е ред на Янагисава да плувне в пот“, помисли си Сано, докато дворцовият управител безпомощно въртеше език в устата си. Ако шогунът повярваше, че Янагисава е скалъпил обвинение в убийство, което да уличи братовчед му, той щеше да екзекутира Янагисава за държавна измяна и атака срещу клана Токугава. Връзката им нямаше да предпази дворцовия управител. Янагисава и Мацудайра се целеха със скрити намеци и завоалирани обвинения, все едно бяха насочили един към друг смъртоносни оръжия. Кой щеше пръв да натисне спусъка?

— Може ли някой да… ъ-ъ… ми поясни, ако не възразявате, какво… ъ-ъ… се опитвате да кажете? — избухна шогунът. Той размаха ръце към владетеля Мацудайра и дворцовия управител. — Заповядвам и на двама ви да се изразявате ясно, а не да си служите със загадки!

В гърдите на Сано се надигна вълнение, примесено с ужас. Долови как Хирата и старейшините задишаха предпазливо и на пресекулки. Напрежение скова дори стражите и прислугата. Дали Янагисава щеше да обясни на шогуна, че обвинява владетеля Мацудайра в политическо убийство, или владетелят Мацудайра да заяви, че обвинява Янагисава в държавна измяна? Щеше ли шогунът най-накрая да проумее, че двамата се сражаваха за надмощие над собствения му режим? Щяха ли скритите машинации на двамата съперници да се разгорят в явно сражение, изходът от което щеше да определи кой управлява Япония?

— Ние разискваме убийството, ваше превъзходителство — заяви Янагисава с тон, наподобяващ обичайния му спокоен, благ маниер.

— Опитваме се да определим кой го е извършил и как — не закъсня да добави и владетелят Мацудайра с безстрастност, която съперничеше на преднамерената невъзмутимост на неговия враг.

— А-а — реагира шогунът със съмнение. — Може би сосакан сама има да докладва още нещо, което би хвърлило светлина върху въпроса.

Двамата с владетеля Мацудайра се приведоха към Сано и впиха в него изпълнени с очакване заплашителни погледи. Сано си даде сметка, че бяха твърде находчиви и предпазливи, за да продължат атаките си един срещу друг, без да са чули всички факти. Всеки от тях искаше Сано да каже нещо, което да облагодетелства него и да уличи врага му… или някой друг. Сано видя как бъдещето можеше да зависи от неговия отговор. Но за него нямаше друг избор, освен истината.

— На този етап не разполагам с повече улики, ваше превъзходителство — заяви той.

Владетелят Мацудайра и дворцовият управител изпънаха гръб — никой не искаше гласно да изрече пряко обвинение, което по-късни улики биха могли да опровергаят. Сано видя как Хирата и старейшините си отдъхнаха с облекчение. Той самият издиша с лекота, докато си представяше как двете вражески армии се оттеглят от бойното поле. Но сблъсъкът между противниците бе усилил подтика към война.

— Ти трябва… ъ-ъ… да изпълниш молбата на Макино сан да отмъстиш за смъртта му — нареди шогунът на Сано.

— С ваше позволение ще продължа разследването си — каза Сано.

— Имаш го — отсече шогунът. — Действай незабавно.

— Ваше превъзходителство — обади се дворцовият управител, — това е изключително важно разследване. Затова ще го надзиравам и ще се погрижа сосакан Сано да направи всичко необходимо за неговия успех.

— Както желаеш — отвърна шогунът, винаги готов да се съгласи със своя любовник.

Тревога връхлетя Сано. От опит знаеше, че Янагисава бе способен да преиначи всякакви факти за лична изгода. Под негово ръководство разследването щеше да представлява не толкова дирене на истината, колкото оръжие, с помощта на което да обвини и унищожи Мацудайра.

В очите на владетеля Мацудайра проблесна осъзнаване на тази неизбежност.

— В случай на убийство на вишестоящ служител от режима на Токугава разследването трябва да бъде ръководено от член на клана. По тази причина този, който ще осъществи надзора, съм аз, а не почитаемият дворцов управител.

— Много добре — отстъпи шогунът пред братовчед си, за когото Сано знаеше, че буди у Токугава Цунайоши страх и едновременно с това възхищение.

Върху лицето на Янагисава се изписа безпокойство. Самият Сано не посрещаше с по-голяма охота решението за надзора на владетеля Мацудайра, отколкото на дворцовия управител. Една битка за оцеляване би могла да доведе до компромис в принципите и на най-почтения човек. Подтикван и заплашван, владетелят Мацудайра бе способен също като Янагисава да пожертва справедливостта и да използва разследването, за да си разчисти сметките със своя враг.

— Почитаемият владетел Мацудайра няма опит в разследвания — изтъкна Янагисава, — докато аз разкрих убиеца на императорския министър преди три години. Любителите трябва да стоят настрана и да оставят вещите в занаята да си вършат работата.

Той и Сано бяха разрешили този случай заедно, но Янагисава си бе приписал всичките заслуги.

— Може би си прав — каза шогунът, обзет от колебание.

Владетелят Мацудайра изгледа сърдито Янагисава заради уязвеното си достойнство.

— На риск са изложени интересите на клана Токугава — заяви той. — Само един Токугава притежава качествата да ги защити.

— Така е — потвърди хрисимо шогунът.

— Извинете, почитаеми владетелю Мацудайра, но аз браня успешно интересите на Токугава от години — възрази рязко Янагисава. — А приятелството ми с главния старейшина Макино ми дава правото да се погрижа желанието му да бъде изпълнено. Вие, от друга страна, нямате причини да се вълнувате за възмездието, което трябва да застигне неговия убиец.

— Вашите чувства към Макино ще повлияят на преценката ви — възрази владетелят Мацудайра с рязък глас и пламнало от гняв лице. — Не сте в положение, от което да ръководите разследването честно и безпристрастно. За разлика от мен.

Разкъсван между братовчед си и дворцовия управител и притеснен да не обиди, когото и да е от двамата, накрая шогунът разпери ръце и се обърна към Сано:

— Ти реши кой да те надзирава!

Сано бе ужасен, че шогунът бе стоварил отговорността за решението върху плещите му. На лицата на дворцовия управител и владетеля Мацудайра се изписа недоволство от неуспеха им да уговорят шогуна и от решението му той да постави съдбата им в ръцете на един нисшестоящ. Те втренчиха в Сано гневни погледи, в които се таеше заплаха.

Сано отново почувства как враждата помежду им се разпалва до критичната точка. Представи си две вражески армии, застинали миг преди да се устремят една срещу друга. За пореден път моментът зависеше от него.

— Ваше превъзходителство, за мен би било чест разследването ми да бъде надзиравано и от двамата — както от дворцовия управител Янагисава, така и от владетеля Мацудайра.

* * *

— Решил си да бъдат и двамата? — възкликна Рейко така, все едно Сано си бе загубил разсъдъка.

— Единствената друга възможност бе да избера само единия — поясни Сано — и да си навлека гнева на другия.

Двамата с Рейко лежаха в спалнята си. Той й бе разказал за аудиенцията при шогуна, както и за онова, което бе открил около смъртта на главния старейшина Макино. Поставен на масата фенер осветяваше сериозните им лица, докато се вслушваха в нощните звуци на крепостта Едо, в шума от конните стражи и воините пешаци, охраняващи улиците и именията. Някъде откъм върха на хълма се разнесе лай на куче, от конюшните — тропот и цвилене на коне. Сано бе грохнал от изтощение след дългия натоварен ден и изминалата безсънна нощ, но съвещанието го бе напрегнало и сънят бягаше от очите му.

— Разбирам — каза Рейко. — Ако бе избрал единия, това щеше да те принуди да се присъединиш към фракцията му. Мисля, че си постъпил мъдро, като си го избегнал. А и бездруго, когото и да бе избрал, другият пак щеше да ти се меси в разследването.

— Може би по този начин взаимно ще си ограничават намесата — предположи Сано без особена надежда.

— Но сега и дворцовият управител, и владетелят Мацудайра ще са ти на главата и всеки от тях ще иска от теб да обвиниш другия в убийството на Макино и със сигурност ще те накаже, ако не го сториш.

— Отказът да служа само на единия от тях, пренебрегвайки другия, ми е единствената надежда да проведа щателно и безпристрастно разследване — каза Сано, макар че се страхуваше от последствията не по-малко от Рейко.

Тя се обърна към него. Той я взе в обятията си и почерпи спокойствие от близостта им.

— Какво предстои? — попита Рейко.

— Владетелят Мацудайра и дворцовият управител са определили хора, които да наблюдават разследването ми и да им докладват.

Рейко лежеше скована в ръцете му и Сано усети, че тя имаше и други тревоги, освен случая с убийството.

— Има ли още нещо, което те безпокои? — попита той.

Тя въздъхна напрегнато.

— Днес излязох на разходка.

— Това е добре — той се зарадва, че тя бе събрала достатъчно смелост да излезе навън от имението.

— Срещнах случайно госпожа Янагисава. Или по-скоро тя ме срещна случайно.

Сано се разтревожи. Последното нещо, от което имаха нужда сега, бе тази невменяема да почне да крои още злини срещу Рейко.

— Моля те, не се притеснявай — явно Рейко не желаеше да товари Сано с още грижи. — Аз мога да се оправя с госпожа Янагисава. Какви са ти плановете за утре?

— Ще отида отново в имението на главния старейшина Макино и ще почна да издирвам заподозрени. Съпругата му, наложницата, главният васал и гостът му са еднакво вероятни възможности.

— Има ли нещо, с което бих могла да ти помогна?

— Можеш да разпиташ по-подробно за съпругата и наложницата. И се моли убиецът да не е свързан нито с владетеля Мацудайра, нито с дворцовия управител Янагисава, а крайният резултат от разследването ми да удовлетвори и двамата.