Лора Джо Роуланд
Цуамоно (27)

Глава 27

Същата вечер увеселението в приемната на имението на главния старейшина Макино бе като подигравка към заплахата от надвисналата война. Докато Кохейджи свиреше на шамисен и пееше, мъжете от прислугата биеха барабани, Окицу и две прислужници танцуваха в кръг, припяваха и се кикотеха, развеселени от алкохола. Няколко други прислужници наливаха саке за самураите от охраната, които се бяха излегнали в стаята, смееха се, подвикваха окуражително на танцьорките и се подканяха с наздравици. Вдовицата и дамите от свитата й седяха в ъгъла и пиеха. Очите на Агемаки блестяха; тя се поклащаше леко напред-назад.

Рейко, която тайно се бе измъкнала от кухнята, надничаше през един процеп в плъзгащата се преграда. Вратата на отсрещната стена се отвори и в стаята с решителна крачка влезе Тамура, гневно свъсил вежди.

— Спрете тая врява! — кресна той.

Кохейджи изтръгна още няколко нестройни акорда от шамисена и щом песента му стихна, барабаните също млъкнаха. Окицу и танцьорките се запрепъваха и спряха, кикотът им премина в нервно кискане. Пазачите оставиха чашите си. Веселото им настроение се стопи. Всички участници във веселбата се втренчиха изненадано в Тамура.

— Какво правите? — попита той и ги изгледа презрително.

Рейко се зарадва, че щеше да наблюдава и друго, а не само пиянско веселие, както и появата на Тамура, когото не бе виждала от предишния ден в стаята на Макино. След кратко неловко мълчание Кохейджи отвърна:

— Просто се забавляваме.

— Забавлявате се?! Едва четири дни след смъртта на почитаемия главен старейшина Макино?! — недоумяващо попита Тамура. — Би трябвало да се срамувате от себе си. Проявявате неуважение към господаря си! И пълно пренебрежение към обществените порядки! — той се обърна към пазачите: — Връщайте се на постовете си.

Мъжете скочиха на крака и се сблъскаха на вратата в стремежа си да излязат по-бързо от стаята. Тамура отпрати прислужниците и дамите от свитата, след което се обърна към Агемаки, Кохейджи и Окицу:

— Колкото до вас, никакви забавления повече!

Беше застанал с гръб към Рейко и тя не можеше да зърне изражението му, но ясно виждаше останалите трима. По лицето на Окицу се изписа вина, Агемаки остана напълно безразлична, а Кохейджи очевидно се почувства обиден.

— Ей, не можеш да ни заповядваш — рече той. — Не си ни господар. Ще правим каквото искаме.

— Известно време тук ще командвам аз — отвърна Тамура. — Господарят ми е мъртъв и вече не е нужно да търпя глупостите ви. Отсега нататък ще се държите, както подобава. Веднага се прибирайте в стаите си.

Рейко зърна гняв в безизразните очи на Агемаки. Окицу обидено ахна.

— Може ли да ни накара да му се подчиняваме? — обърна се тя към Кохейджи.

— Не, разбира се. Няма да мръдна от тук — Кохейджи изгледа Тамура гневно.

— Аз също — обади се Агемаки, като леко заваляше думите под въздействието на изпития алкохол.

— Ще видим — рече Тамура, отиде до Агемаки, сграбчи я за лакътя и я изправи на крака.

— Пусни ме! — извика жената. — Как смееш да се отнасяш така с вдовицата на господаря си!

— Ти си просто една уличница, възползвала се от слабостта на възрастен мъж — отвърна Тамура. — Неведнъж съм те виждал да се умилкваш около главния старейшина Макино и да го мамиш зад гърба му. Предупреждавах го, че си себична алчна кучка и няма да види нищо добро от теб, но той послуша ли ме? Не, ожени се за теб въпреки всичко. Е, вече няма да можеш да му измъкваш злато. Дните ти тук са преброени.

Агемаки се разкрещя възмутено и заби нокти в ръката му, но той я повлече към вратата. По пътя сграбчи и Окицу.

— Не! — изпищя наложницата. — Помощ, Кохейджи сан!

Тя протегна ръка към актьора. Двамата с Тамура я задърпаха в противоположни посоки и тя се залюшка помежду им.

— Пусни я! — изкрещя Кохейджи.

— И двете сте долна измет — рече Тамура, борейки се с Агемаки. — Виждал съм ви да играете мръсните си игрички с господаря ми, да го отвличате от дълга му и да го давите в разврат. Нито го уважавахте, нито го обичахте. Всички бяхте като паразити, които смучеха от богатството му!

— Ей! А какво ще кажеш за себе си? Да не мислиш, че си много по-добър от нас? — попита Кохейджи.

Двамата с Тамура дръпнаха рязко Окицу и тя изпищя.

— И ти зависеше изцяло от Макино. Без него щеше да си нищо. Всички знаят, че го мразеше, защото не беше добродетелният самурай, който ти се искаше да бъде.

— Горчиво ще съжаляваш за наглостта си да ми говориш с такова неуважение. Особено ако разбера, че някой от вас е убил господаря ми.

Той продължи към вратата, влачейки Агемаки. Грубо издърпа и другите двама след себе си.

— Ще изпълня обещанието си за кърваво отмъщение и ще платите с живота си за смъртта му.

— О, сигурен съм, че с удоволствие би лепнал убийството на някого от нас — подхвърли Кохейджи, запъна крака в пода и се вкопчи в Окицу, която ту хлипаше, ту пищеше. — Така ти самият ще се отървеш, нали? Но знаеш ли какво ще ти кажа? Смятам, че ти си убил Макино.

Окуражен от гнева и страха, които изпитваше, той насочи показалец към Тамура.

— Искаше да се отървеш както от него, така и от нас. Уби с един куршум четири заека.

Същите причини караха и Рейко да се пита дали Тамура действително не бе убил Макино. Спомни си подозрителното му поведение, когато го бе наблюдавала в тайната стая. Възможно бе да е искал да прочисти къщата, клана и себе си от злите влияния, убивайки Макино и прогонвайки онези, които живееха на гърба му. Но тя си спомни и подозренията, които имаше към другите трима. Внезапно някой яростно я сграбчи за рамото и я изтръгна от мислите й. Рейко се извърна рязко и се озова срещу сияещото победоносно грозно лице на Ясуе.

— Хванах те! — изкрещя тя толкова силно, че другите в стаята се обърнаха.

Рейко се ужаси, когато четиримата прекратиха борбата и отправиха погледи към мястото, където бе застанала.

— Какво става там? — попита Тамура.

Рейко се изтръгна от хватката на Ясуе и побягна, ала старицата успя да докопа ръкава й. Двете се блъснаха в преградата. Тънката решетка не издържа, дървото се сцепи, разкъса хартията и жените влетяха в стаята през зейналата дупка. Тамура, Кохейджи, Агемаки и Окицу се втренчиха в тях изумени.

— Гледай ти — промърмори актьорът.

Пусна Окицу и тръгна към Рейко и Ясуе. На лицето му заигра дяволита усмивка. Беше доволен, че едно такова отвличане на вниманието щеше да попречи на Тамура да го тормози повече. Рейко разбра това и сърцето й се сви, защото в същия миг осъзна, че късметът му бе проработил за нейна сметка.

— Ти си новата прислужница, нали? — обърна се Кохейджи към нея. — Какво правеше?

— Подслушваше — обади се Ясуе, стиснала здраво китката й. — Вече за втори път я хващам.

— Махни я от тук — нареди Тамура. — Не ме занимавай с домакински проблеми.

Той се наведе към Рейко да я разгледа по-внимателно и се намръщи. — Странно… Веждите ти са обръснати. А зъбите ти… Боядисвани са. Ти не си селянка.

Актьорът запримига насреща й.

— При това изобщо не е стара — подхвърли той, като разтри кичур от косите й между пръстите си. — Това не е побеляваща коса, посипана е с пепел. Трябваше да се досетя, нали самият аз неведнъж съм използвал същия номер в театъра.

— Коя си ти? Какво правиш тук? — попита Тамура враждебно, изпълнен с подозрения.

— Аз съм бедна жена, изпаднала в затруднение — отвърна Рейко със смирения тон на жена от простолюдието, опитвайки се да прикрие истинската самоличност и целите си. — Тук съм, за да си изкарвам прехраната.

По лицата на хората около нея се изписа недоверие.

— Знаех си, че има нещо нередно около нея — обади се Ясуе. — Видя ми се странно, че управителят на имението я нае, защото съм сигурна, че не е работила и ден през живота си.

— Спомням си, че вчера обслужваше двама ни с Окицу — подхвърли Кохейджи. — Направи ми впечатление, че проявяваш твърде голям интерес.

— Към мен също — намеси се Агемаки. — Когато ми донесе храната, продължи да се мотае наоколо, макар че явно нямах повече нужда от нея.

— Сигурно е шпионка — заключи Тамура.

Настъпи мълчание. Рейко имаше чувството, че думите на Тамура изсмукаха целия въздух от стаята. Но поне бе успяла да научи някои неща за членовете на това домакинство. Долови, че се питат доколко наблюденията й са в тяхна вреда.

— За кого шпионираш? — попита Тамура. — За владетеля Мацудайра ли работиш? Той ли те изпрати да му докладваш за дома на главния старейшина Макино?

Смаяна от погрешното му предположение, Рейко не отговори. Мъжът бързо я претърси за оръжие. Откри под полите й привързаната към бедрото кама, скъса пристягащите ремъци и я хвърли настрана. Обзета от ужас, Рейко не смееше да помръдне. Тамура се взираше в нея изпитателно.

— Е, няма значение, за кого шпионираш — рече накрая той. — Каквото и да си видяла или чула тук, никой няма да научи за него.

Мъжът измъкна късия меч, окачен на кръста му. Рейко бе обзета от паника. Явно възнамеряваше да я убие! Ясуе я сграбчи за косата и дръпна главата й назад, оголвайки шията й за острието на Тамура. Той пристъпи напред под шокираните погледи на Окицу и Агемаки. Рейко усети как сърцето й заблъска бясно в гърдите, а главата й се замая, което бе сигурен предвестник на пореден пристъп. В съзнанието й изникнаха и картини от устроената на пътя засада; в ушите й отекнаха писъци. Ужасена, че й се случва точно когато най-много се нуждаеше от сила и кураж, тя пропъди връхлетелите я видения и заби лакът в корема на Ясуе. Старата икономка изстена и я пусна. Рейко се хвърли към вратата, ала тоя път я докопа Кохейджи.

— Ей, Тамура сан — рече той, — какво ще кажеш да се позабавлявам малко с нея, преди да я убиеш?

Жизнерадостният му тон бе пропит със злоба. Дръпна грубо дрехата й. Тънката памучна материя се раздра и разголи раменете и гърдите й. Рейко замахна към Кохейджи, но той се разсмя и избегна удара. Сграбчи я в смазваща прегръдка и притисна тяло към нейното. Ухиленото му лице беше само на сантиметри. Рейко извърна глава и го блъсна с юмруци в гърдите. Забеляза, че останалите са ги наобиколили в кръг.

Окицу притисна юмрук към устата си и затвори очи. Тамура се намръщи, изпълнен с отвращение, но не каза нищо. Агемаки наблюдаваше с пълно безразличие. Малките очички на Ясуе заблестяха от похот и вълнение. Явно никой не възнамеряваше да възпре Кохейджи.

— Помощ! — отчаяно извика Рейко с надеждата, че детективите на Сано може да са наблизо и да я спасят.

— Когато вчера наблюдаваше двама ни с Окицу, сигурно ти се искаше да опиташ нещо от това, което видя, нали? — подхвърли Кохейджи, задъхан от усилията да преодолее съпротивата й. — Е, сега ще го получиш. Ще умреш щастлива.

Рейко усети възбудата му. Заби нокти в раменете му, но той я държеше здраво; беше несравнимо по-силен от нея. Вонящият му на алкохол дъх и топлината на тялото му я отвратиха. Тя изпищя от ужас, когато я повали на пода. Точно от това се боеше най-много — да не изживее отново отвратителната сцена в двореца на краля дракон. Красивото жестоко лице на актьора се стопи като в мъгла и пред очите й изникна краля дракон със странното си изражение. Мисълта за дивашки пребития до смърт старейшина Макино внезапно изплува в замъгленото й съзнание.

Дали Кохейджи бе убил Макино? Дали мъжът, който я насилваше, бе убиецът, когото двамата със Сано търсеха?

Кохейджи разкъса полите й. Паниката и световъртежът я замаяха и отслабиха съпротивата й. Ала инстинктът й за оцеляване надделя. Желанието й да види отново съпруга и детето си, както и решимостта й да не се предава на злото й вдъхнаха нови сили. Тя се надигна и яростно заби чело в лицето на Кохейджи. Невероятна болка прониза веждата й. Причерня й. Актьорът изкрещя и резкият звук сякаш я съживи. Световъртежът изчезна, съзнанието й се проясни. Кохейджи се бе отдръпнал от нея. От носа и устата му бликаше кръв. — Ей, харесва ти грубата игра, така ли? — подхвърли актьорът и облиза кръвта от подутите си устни. — Е, на мен също.

Когато се хвърли отново към нея, Рейко яростно заби коляно в слабините му. Кохейджи се претърколи настрана и започна да вие като агонизиращо животно, превит на две и притиснал с ръце наранената си мъжественост. Рейко скочи на крака, но Тамура й препречи пътя към вратата и вдигна меча си, готов да я посече.

— Хванете я! — нададе пронизителен писък Ясуе.

Рейко зърна на пода до себе си мангал с въглища. Грабна го и го запрати в коленете на Тамура. Той се олюля. По дрехите му се посипаха пепел и живи въглени. Пусна меча и започна да се тупа с длани, за да угаси подпалените си дрехи. Рейко се втурна към вратата.

— Спрете я! — изкрещя Тамура и се закашля от дима.

Окицу се свлече на земята, но Агемаки се втурна след Рейко и се вкопчи в ръкава й. Рейко я сграбчи за ръката, завъртя я и я блъсна настрана. Агемаки загуби равновесие и падна по очи. Ясуе се спусна към Рейко с протегнати ръце, грачейки като обезумяла врана.

Рейко грабна масичка за сервиране от лаково дърво и цапардоса икономката през лицето. Тя падна и не помръдна повече. Тамура грабна меча си отново, но Рейко хукна през вратата.

— Ще избяга! — извика задавено Кохейджи.

Рейко се втурна по коридора, следвана от Тамура. Изскочи през вратата и се спусна по стъпалата към градината. Дърветата, храстите и камъните бяха като неясни сенки в падащия сумрак. Леденият дъжд я шибна през лицето. Студът се впи в плътта й, незащитена от разкъсаните дрехи. Тамура извика на пазачите и изкрещя към нея:

— Безсмислено е да бягаш. Няма да се измъкнеш жива от крепостта Едо.

За щастие Рейко нямаше нужда да излиза от Едо, а само да се добере до дома си в жилищния район на служителите на бакуфу, от който я деляха няколко улици. Забързаните стъпки на пазачите приближаваха. Рейко се втурна между постройките, налучквайки пътя в мрака. В отсрещния край на двора забеляза изкривен бор. Зад него се издигаше външната стена на имението. Рейко се набра на ниските клони и се изкатери между студените остри иглички. Пропълзя върху стената, спусна крака от другата страна и скочи.

* * *

В личните помещения на имението си Сано пиеше горещ чай в кабинета си заедно с Хирата. Отвън зазвучаха камбаните на храма, призовавайки свещеници, монаси и монахини за ритуалите на вечерната молитва. Далечната престрелка замря с падането на мрака. Надзорниците го бяха оставили, за да докладват на владетеля Мацудайра и на управителя Янагисава, но хората им все още бяха окупирали къщата. През отворените междинни прегради, които деляха съседните на кабинета му стаи, Сано наблюдаваше прислужниците, които хранеха Масахиро в детската му спалня. Двама копои седяха близо до детето и го пазеха. Обикновено весело и бъбриво, сега момченцето не продумваше. Прислужниците също бяха мълчаливи и сериозни. Детективите стояха в коридора, готови да защитят дома от неканени гости. Над имението тегнеше зловеща тъга.

— Какво научи? — тихо попита Сано, за да не го чуят пазачите в детската стая или другите, които бяха пръснати из жилището.

Също толкова тихо Хирата описа посещенията си при Тамура и Кохейджи.

— След като си тръгнах, проверих разказите им и какво са правили по времето, когато е бил убит Дакуемон. Другите актьори от „Накамураза“ казаха, че снощи по време на репетицията Кохейджи е отсъствал от театъра за повече от час. Не им е казал нито къде отива, нито защо.

— Значи те е излъгал, че е бил в театъра през цялата нощ — заключи Сано.

— Така е. Отсъствал е достатъчно дълго, за да може да убие Дакуемон. Алибито на Тамура е също толкова неубедително. Хората му потвърдиха, че е отишъл до военния лагер, но според мен лъжат.

— Разбра ли дали някой в лагера го е видял?

— Когато пристигнах там, всички войници вече бяха на бойното поле. Но нито Тамура, нито Кохейджи признаха каквото и да било за нощта, в която е бил убит Макино. И, изглежда, няма никакви доказателства, които да свързват, когото и да било от тях с убийството на Дакуемон.

Разочарованието и умората, прибавени към безпокойството му за Рейко, изцеждаха силите на Сано.

— Същото може да се каже и за жените. Агемаки продължава да твърди, че е спяла по време на убийството на Макино и нито е видяла, нито е чула каквото и да било. Окицу промени първоначалния си разказ и заяви, че е зърнала Дакуемон надвесен над трупа на Макино с оръжието на убийството в ръка, но според мен всичко това е абсолютна измислица.

— Дали го е съчинила сама, или някой й е помогнал? — попита Хирата.

— Подозирам, че трудно би се справила без чужда помощ, и дори се досещам кой може да е помощникът.

Хирата кимна в знак на съгласие.

— Цял следобед разследвах какво са правили жените снощи — продължи Сано. — Носачите на паланкина на Агемаки твърдят, че известно време обикаляли из града, сетне я отнесли при една чайна. Тя влязла вътре, а те отишли в игралния дом зад ъгъла. Около час по-късно я взели и я отнесли обратно вкъщи. Чайната не е далеч от „Знака на заслеплението“.

— Възможно е тайно да се е промъкнала до къщата, докато носачите са играели комар — отбеляза Хирата.

— Когато разпитах собственика на чайната, той заяви, че Агемаки е редовна клиентка. Излязла отзад в уличката за известно време, но той предполага, че е отишла до тоалетната. По-късно посетих и „Знака на заслеплението“ въпреки протестите на копоите. Собственикът не разпозна нито името, нито описанието на Агемаки. Ако тя е била жената, с която се е срещал Дакуемон, явно е ходела там предрешена. Но все пак открих нещо интересно — една прислужница, която работи там, видяла в къщата момиче, което според описанието прилича на Окицу.

— Значи не е изключено любовницата на Дакуемон да е била Окицу — рече Хирата.

— Момичето било дошло в паланкин — продължи Сано. — Влязло в една от стаите — прислужницата не е сигурна дали е била стаята на Дакуемон. Но е абсолютно убедена, че когато Дакуемон бил намерен мъртъв и полицията пристигнала, момичето вече си е било отишло. — Какво казват носачите на паланкина на Окицу?

— Снощи я отнесли до четири различни къщи — отвърна Сано. — Тя влязла и в четирите, но никъде не останала дълго. Нямат представа, какво е правила, и не са сигурни къде точно се намират къщите. Утре ще изпратя детектив заедно с носачите, за да проследи маршрута и да провери дали ще успеят да посочат местата, където се е отбила Окицу. Най-хубавото нещо днес беше, че изтощих Отани и Ибе, докато ги развеждах из Едо, и не им позволих да ме принудят да извърша прибързан арест. Повече от всякога съм сигурен, че жените крият нещо за случилото се в нощта, когато е умрял Макино. А действията им в нощта, когато е бил убит Дакуемон, са не по-малко подозрителни от действията на Кохейджи и Тамура. Но ако съществуват доказателства, които да ги уличават в някое от двете убийства, засега не съм ги открил.

— Аз пък установих нещо, което си заслужава да се проучи — рече Хирата и докладва как бе научил за къщата на Дакуемон. — След като приключих разговорите с Тамура и Кохейджи, отидох на място и огледах. Стори ми се празна, но не влязох. Реших, че трябва първо да ви докладвам.

— Добре си се справил. И си взел мъдро решение. Фактът, че Хирата бе предпочел да се посъветва с него, вместо да се впусне в самостоятелно разследване, говореше, че бе започнал да усвоява умението да се владее.

— Иска ми се да надникна в тази къща, но въпросът е как да го сторя.

Двамата с Хирата хвърлиха поглед през свързващите стаи към мъжете, които наблюдаваха как се храни Масахиро. Отани и Ибе никога нямаше да позволят на Сано да проучи следа, свързана с Дакуемон, която можеше да го отведе до владетеля Мацудайра или до управителя Янагисава. А ако Сано излезеше от къщи без тях, хората им веднага щяха да ги уведомят.

Изведнъж в коридора се чуха забързани стъпки, съпроводени от тежко дишане. Миг по-късно в кабинета влетя Рейко. Очите й шареха диво, косата и дрехите й бяха в ужасно състояние.

— Рейко сан — възкликна Сано. — Слава на небесата!

Беше толкова щастлив да види съпругата си, че в първия момент изобщо не обърна внимание на вида й. Той скочи и я притисна в обятията си. Беше студена и мокра и трепереше. Един по-внимателен поглед му разкри защо детективите не бяха успели да я открият в имението на Макино: беше се преобразила така умело, че не я бяха разпознали. Тревогата за нея помрачи радостта му.

— Какво ти се е случило?

* * *

Рейко бе тъй задъхана от лудешкия си бяг, че не бе в състояние да говори. Докато се мъчеше да успокои дишането си, се притисна към Сано, преизпълнена с радост и облекчение, че отново е с него в дома си. В същия миг чу вика на Масахиро: „Мамо!“, и зърна момченцето да тича към нея през свързаните стаи. С радостен възглас тя се измъкна от прегръдките на Сано и се втурна да пресрещне сина си. Зърна двамата странни самураи в детската стая и застина от изумление. Масахиро се хвърли към нея и обгърна коленете й. Тя го прегърна и се обърна към Сано и Хирата озадачена.

— Кои са тези хора? — попита. — Какво правят тук?

— Ще ти обясня — отвърна Сано, но първо внимателно измъкна Масахиро от прегръдките й. — Иди се приготви за лягане, Масахиро. Мама скоро ще дойде при теб.

Момченцето тръгна обратно заедно с бавачките си.

Двамата непознати ги последваха. Сано настани Рейко до мангала в кабинета си и я загърна с дебела завивка. Хирата й наля купичка чай. Докато тя отпиваше от горещата живителна течност, обгърнала купичката с ледени пръсти, той й разказа какво се бе случило, откакто бе излязла от къщи. Рейко слушаше стъписана.

— Но какво се случи с теб? — загрижено повтори той.

— Наложи се да избягам от имението на главния старейшина Макино, защото хората му разкриха, че съм шпионка.

— Заподозрените разбраха ли коя си и че работиш за мен?

— Не. Освен това, преди да си тръгна, забелязах някои интересни неща.

Докато Сано и Хирата я слушаха с жив интерес, Рейко им разказа за колекцията от сексуални играчки на Макино и как бе видяла Тамура да връща нефритения фалос, който според нея бе оръжието на убийството. Описа им и разговорите, на които бе станала свидетелка.

— Възможно е Тамура да укрива доказателства, които го изобличават като убиеца на Макино — предположи Сано. — А любовната връзка между Кохейджи и Окицу представлява най-силният мотив, който сме установили досега за тях двамата, да искат смъртта на Макино.

— Ревността на Агемаки към Окицу и страхът й, че Макино ще я изхвърли, за да се ожени за наложницата, също представляват сериозни мотиви и я поставят под подозрение — обърна се Хирата към Рейко. — Това, което сте чули, противоречи на образа, който тя представи пред нас двамата.

— И със сигурност има тайна уговорка за мълчание между Кохейджи, Окицу и Агемаки — добави Сано.

— Изглежда, все по-вероятно убиецът на Макино да е някой от дома му — подхвърли Хирата. — Може би всички са замесени.

— Не съм съгласна. Помежду им има толкова стаена злоба, че не мога да си представя да си сътрудничат в каквото и да било. Може би някои от тях, но не и всички заедно.

— И да сме имали подобни подозрения, потвърждаването им нямаше да е възможно без теб — обърна се Сано към Рейко.

Ласкавият му одобрителен поглед я възнагради за несгодите, които бе изтърпяла.

— Информацията, която събрах, помага ли ти да разкриеш убиеца? — нетърпеливо попита тя.

Сано и Хирата размишляваха известно време, след което й разказаха какво бяха установили по време на отсъствието й. Със свито сърце тя си даде сметка, че макар всеки от тях да бе открил отделни парченца от загадката, сглобената отчасти картина не водеше до разкриване на престъплението. Разполагаха с множество заподозрени, мотиви и теории, но извършителят все още липсваше.

— Ще ми се да бях шпионирала по-дълго — подхвърли тя.

— Би могла да шпионираш цяла вечност и пак да не успееш да докажеш, че убиецът е някой от дома на Макино — опита се да я утеши Сано. — Не забравяй, че заподозрени в двете убийства продължават да бъдат също владетелят Мацудайра, управителят Янагисава и поддръжниците им. Засега сме ги изключили.

— Ако Ибе и Отани ни се наложат, изобщо няма да успеем да ги разследваме, дори и да са виновни — мрачно подхвърли Хирата.

— Какво ще правим? — попита Рейко, осъзнавайки колко безнадеждно изглеждаше положението.

Сано я осведоми за откритието на Хирата.

— Фактът, че Дакуемон е поддържал квартира извън имението на Мацудайра, предполага, че е имал таен живот, който може по някакъв начин да е свързан със смъртта му.

— Но вие не можете да разследвате Дакуемон, докато Ибе и Отани дебнат всяка ваша стъпка — напомни му Хирата. — Желаете ли да отида и сам да претърся къщата?

След дълго размишление Сано рече:

— Хрумна ми нещо.

Той им сподели плана си. Рейко и Хирата кимнаха одобрително. При все това Рейко бе обзета от отчаяние, че не можеше да помогне повече. Внезапно я осени идея, която повдигна духа й.

— Дори ако Отани и Ибе ти забранят да търсиш неизвестната любовница на Дакуемон, мога да го сторя аз — предложи тя. — Мен изобщо няма да ме забележат.

Сано я изгледа смаяно. Рейко бе сигурна, че съпругът й се питаше какво ли още й се бе случило в имението на Макино, което не му бе казала; личеше, че не му се иска да я замесва повече в разследването.

— Какво смяташ да направиш? — попита той.

— Ще разпитам тук-там, може някоя от приятелките ми да знае коя е била любовницата на Дакуемон — отвърна Рейко. — Жените си споделят. Любовните похождения на високопоставени личности, като него, трудно могат да останат в тайна. Все някой ще знае.

— Добре — кимна Сано. — Струва ми се безопасно. Но този път внимавай.