Лора Джо Роуланд
Цуамоно (17)

Глава 17

Един час бърза езда извън Едо отведе Хирата до храма „Асакуса Джинджа“. Разположен близо до река Сумида, на главния междуградски път, този будистки храм привличаше многобройни посетители и по тази причина бе заобиколен от странноприемници, магазини и чайни. Кулата на прочутата пагода^[1] се издигаше с петте си яркочервени спираловидни покрива и златистия си връх в мразовитата синева на следобедното небе. Наоколо се носеше звън на камбани.

Хирата слезе от коня си и го остави извън двора на храма. Присъедини се към тълпите, които се стичаха през главната порта. Докато успее да влезе в ограденото пространство около пагодата, радостта от това, че бе съумял да избяга от копоите си, бе угаснала напълно.

Те щяха да побеснеят. Само ако му се удадеше да се примири с присъствието им, вместо да бяга като палавник, който играе номера! Това разследване не беше детска игра. Хирата дори не искаше да си помисли какво можеше да му се случи заради тези негови необуздани пориви. Реши, че бе твърде късно за съжаления и че когато се наложи, ще си понесе последствията. На този етап обаче трябваше да се съсредоточи върху разследването на Агемаки — вдовицата на главния старейшина Макино.

В двора на храма будистката и шинтоистката^[2] религия съжителстваха с търговията.

От двете страни на главната алея бяха разположени сергии, окичени с цветни фенери и знамена. Търговци продаваха храна, растения, лекове, чадъри, играчки и броеници. Посетителите се пазаряха за цената, парите сменяха притежателите си. Пътуващи артисти изпълняваха акробатични номера и даваха куклени представления, монаси просеха милостиня. Над тълпите се виеше ароматен дим от тамян.

Хирата мина покрай главната зала и продължи към светилището „Асакуса Джинджа“, посветено на хората, които бяха открили статуя на Канон — будисткото божество на милостта, — което бе довело до основаването на храма. Боядисана дърворезба и скулптури красяха постройката. Свещени гълъби гукаха от стрехите. Помощници от шинтоисткото светилище, облечени в бяло, и будистки монахини със сиви одежди и бръснати глави се бяха събрали отвън и разговаряха с поклонници. Пронизителните им гласове обсипваха мъжете с предложения за специалното им благоразположение. В „Асакуса Джинджа“ религията съжителстваше със секса. Много монахини и помощници си изкарваха прехраната, като се продаваха и като просеха милостиня. Макар че законът забраняваше проституцията извън квартала на удоволствията Йошивара, блюстителите на реда не проявяваха особена строгост в района на храмовете.

Млада монахиня, недодялана и простовата, се втурна към Хирата, хвана го за ръката и попита:

— Да искате компания, господарю?

Една от помощниците при светилището пък го дръпна за другата.

— Ела с мен — взе да го предумва тя. — Можем да се позабавляваме.

Беше хубава, с дълги гъвкави коси и привлекателна усмивка.

— Аз го видях първа! — възкликна монахинята и направи гримаса към съперницата си. — Махни се!

Двете жени се скараха за Хирата и го задърпаха напред-назад, ругаейки се една друга. Възрастен свещеник с гола глава и сиво наметало върху шафрановата си роба докуцука при тях, като се подпираше на бастун.

— Тези момичета тормозят ли ви, господарю? — попита той.

Говореше с висок глас, който подсказваше, че е глух. Мътните му очи свидетелстваха за отслабващо зрение. Жените пуснаха Хирата и застинаха покорни и почтителни в присъствието на техния вишестоящ.

— Ни най-малко — отвърна Хирата, след което се представи. — Издирвам информация за една жена на име Агемаки. Някога е била помощница тук, в светилището. Беше съпруга на главния старейшина Макино, чието убийство разследвам.

— Познавах я. Мога да ви кажа всичко за нея — отвърна красивата помощница с лукав и буден поглед.

— И аз — побърза да потвърди и невзрачната монахиня.

Свещеникът не даде вид, че ги е чул.

— Аз съм уредникът на светилището „Асакуса Джинджа“ — обясни той на Хирата. — Познавах Агемаки доста добре. Може би ще пожелаете да влезете на топло и да се подкрепите, докато разговаряме?

— Да, с удоволствие, благодаря ви.

Хирата, който искаше да чуе какво имаха да казват и жените, се канеше да ги помоли да го изчакат, но в този момент свещеникът нареди на момичето, което се грижеше за светилището:

— Ела с нас, Юрико сан, и ми помогни да почерпя нашия гост.

Юрико хвърли тържествуващ поглед към разочарованата монахиня и последва Хирата и свещеника към жилището на духовниците — груба постройка от дърво и хоросан, уединена в градина. Свещеникът покани Хирата в една стая с аскетична обстановка, в чиято ниша имаше ваза с голи клонки и написана на свитък религиозна поема. Двамата седнаха един срещу друг, а Юрико сгорещи съд с вода на огнището, вкопано в пода. Спокойната атмосфера вътре заглуши суматохата в двора на храма.

— Агемаки е родена и отгледана в „Асакуса Джинджа“ — подхвана свещеникът. — Майка й също бе пазителка на светилището. Тя почина преди много години. Беше много предана религиозна жена.

Коленичейки при огнището, Юрико заговори на Хирата съвсем тихо и поверително:

— Не му вярвайте. Майката на Агемаки беше просякиня и проститутка както повечето от нас. Дошла е в „Асакуса Джинджа“, защото храмът ни осигурява подслон и храна, а като сме тук, законът не ни тормози.

„Значи има две различни версии за миналото на Агемаки“, даде си сметка Хирата. Благодарение на глухотата на свещеника той щеше да изслуша и двете.

— Кой е бащата на Агемаки? — попита Хирата свещеника.

— Беше богат самурай. Почина в един пожар в годината на раждането й. След смъртта му двете с майка й трябваше сами да се грижат за себе си.

— Агемаки разправяше така на всички — измърмори Юрико. — Тя обичаше да си придава важност. Но всички тук знаят, че баща й е бил ронин, прекарал няколко месеца с майка й, а после напуснал града и повече не се върнал.

Хвърляйки изпълнен с обич, извинителен поглед към свещеника, Юрико добави:

— Той винаги мисли най-хубавото за хората.

— Агемаки порасна и стана красавица като майка си — продължи свещеникът отвлечено. — И пое по стъпките й.

— Наистина — добави Юрико, докато внимателно премерваше количеството зелен чай на прах, който слагаше в порцелановите купички. — Мъжете я търсеха много. Понякога имаше по седем-осем клиенти на ден.

Хирата си помисли, че за мъж с неговото положение главният старейшина Макино бе проявил твърде непретенциозен вкус по отношение на жените. Първо наложницата му се бе оказала някогашна проститутка, а сега и съпругата му. Дали този негов съмнителен вкус и избор на компаньонки не бе станал причина за смъртта му?

— Агемаки имаше рядко, същинско духовно призвание — каза свещеникът. — Тя не изглеждаше много от този свят.

Юрико изсумтя, докато сипваше горещата вода в купичките.

— Този свещен, загадъчен маниер бе просто поза. На някои мъже им харесва. Възбужда ги. Само че ние, момичетата, познаваме истинската Агемаки. Тя беше груба и себична. Обичаше парите и нещата, които се купуват с тях.

Хирата си припомни вдовицата, която бе видял. Нима изтънченото й достойнство, мъката й по убития съпруг и желанието й да съдейства за залавянето на убиеца също бяха поза?

— Агемаки е напуснала храма, за да се омъжи за главния старейшина Макино — напомни Хирата на свещеника. — Това не предполага кой знае колко силна религиозна отдаденост.

Свещеникът се усмихна благо и разпери ръце.

— Когато един мъж, тъй издигнат и влиятелен, като главния старейшина, я поиска, Агемаки не беше способна да каже „не“.

— Ха! Тя нямаше никакво намерение да му отказва.

В своята разпаленост Юрико взе да говори твърде високо. Свещеникът я изгледа с присвити очи. Тя сведе глава и се зае да бърка чая с дървена бъркалка. После измърмори към Хирата:

— Агемаки си търсеше богат покровител. Когато Макино дойде тук да търси момичета, тя нямаше търпение да му се лепне.

— Главният старейшина Макино бе запленен от добродетелта на Агемаки — каза свещеникът.

Хирата повдигна вежди към Юрико.

— Онова, което най-много хареса у нея, не бе добродетелността й — каза Юрико подигравателно. — Той беше немощен. Беше загубил мъжествеността си. Знам го, защото веднъж ме нае да го забавлявам и с каквото и да правихме… — Юрико изобрази с пръст увиснал пенис. — Но Агемаки знаеше как да възбужда мъжете. Знаеше и отвари, с които да лекува половата им немощ. Майка й я беше научила. Тя накара Макино отново да се почувства млад и силен. Той затова я искаше. Но тя не му позволяваше да я има, докато не я отведе от тук в крепостта Едо.

— И така, той се ожени за Агемаки — каза свещеникът. — Тя отиде да живее в къщата му като негова съпруга.

— Не съвсем — добави Юрико, поднасяйки купичките с чай на Хирата и свещеника. Докато двамата пиеха, тя каза: — Когато отведе Агемаки от храма, Макино все още беше женен за първата си съпруга. Отначало тя бе негова наложница. Сключиха брак по-късно.

— А какво стана с първата съпруга на Макино? — попита Хирата.

— Чух, че е починала от треска — каза свещеникът.

— Не бързайте да вярвате — обади се Юрико. — Агемаки бе твърдо решена да стане съпруга на влиятелен служител. Не й стигаше да е само наложница. Молеше Макино да се разведе със старата си съпруга и да се ожени за нея, но той отказваше. Знам го, защото ги чувах да се разправят. Но майката на Агемаки я беше обучила добре и за отровите. Носеха се слухове, че Агемаки е отровила първата съпруга на Макино, за да може да заеме мястото й.

Хирата погледна внимателно Юрико, чието изражение говореше, че тя вярва на тези слухове. Ако бяха истина, тогава една жена, която си е окървавила ръцете в миналото, е способна да убие отново. При все това Хирата не можеше да приеме за истина една клюка, която можеше да бъде породена от завист и злоба. Дори и да е убила своята предшественичка, защо Агемаки после би убила мъжа, за когото така силно бе желала да се венчае?

— Агемаки е заподозряна в убийството на своя съпруг — каза Хирата на Юрико и свещеника. — Имате ли някаква идея, защо може да е желала смъртта на Макино?

— Никаква — отвърна свещеникът. — Може би не го е обичала кой знае колко, но е зависела от него.

— За това е прав — каза Юрико. — Старият Макино осигуряваше на Агемаки храна, дрехи, прислуга и жилище.

— Но той й е оставил цяло състояние — възрази Хирата.

— Знам — каза Юрико. — След като се ожени за нея, тя се върна тук да се хвали. Разправяше самодоволно какви пари щял да й остави, след като умре.

— Доволен съм, че не е оставена да мизерства — каза свещеникът, без да си дава сметка за двата разговора, които вървяха едновременно.

— Може би Агемаки е убила Макино заради парите — предположи Хирата.

Свещеникът възрази бурно, а Юрико каза:

— Сега, след като Макино е мъртъв, Агемаки ще бъде принудена да напусне къщата му, защото членовете на неговото семейство няма да търпят край себе си една най-обикновена проститутка. Тя вече няма да бъде високопоставена дама. А този провал в обществото за нея е ужас. Ако парите са единственото, поради което би го убила, мисля, че не го е извършила.

Юрико изкриви лице в гримаса на отвращение, сякаш й бе противно да говори в защита на невинността на Агемаки. Свещеникът изгледа Хирата и Юрико със замъглен поглед. Навъси се леко, сякаш най-накрая бе доловил обмяната на информация помежду им и се питаше какво бе пропуснал.

— Казах ли ви онова, което искахте да научите? — попита той.

— Да. Хиляди благодарности.

— Радвам се, че можах да ви помогна — каза свещеникът.

Хирата се сбогува с него и излезе навън, съпроводен от Юрико. Двамата поеха през двора на храма. Слънцето хвърляше бронзови отблясъци по керемидените покриви; с превалящия следобед времето бе застудяло.

— И аз съм доволна, че съумях да ви бъда полезна — каза Юрико с нахална усмивка. — Успях ли да ви кажа онова, което наистина искахте да научите за Агемаки?

Въздържайки се от оценка, Хирата отвърна:

— Трябва да говоря и с други, които са я познавали.

— Нека дойда с вас — помоли Юрико. — Мога да ви запозная с такива хора. После може да се позабавляваме заедно.

Тя хвана Хирата за ръката. Очите й грееха с нуждата да се свърже с мъж, който да я спаси от бедност и падение.

— Ще ти бъда признателен за запознанствата. Ще ти платя за усилията ти, но не мога да приема другото ти любезно предложение. Трябва да се върна в града веднага щом си свърша работата тук.

Щастливо женен, Хирата нямаше никакво желание да бъде с други жени, освен с Мидори. Освен това нямаше търпение да научи какво бе открил Сано през деня, но не изгаряше от желание да види реакцията му за това, че бе избягал от копоите си. Юрико понесе отказа с равнодушието на човек, изтърпял безброй разочарования в живота си.

— Може би някой друг път.

Докато тя го водеше към монахините и помощниците, полагащи грижи за светилището, които продължаваха да стоят отвън, скупчени около „Асакуса Джинджа“, Хирата разсъждаваше, че той бе изровил компрометиращи доказателства и срещу Агемаки, и срещу Окицу. Макар че не бяха достатъчни, за да разрешат случая, може би щяха да оправдаят неподчинението му и да удовлетворят Сано. Но сред обитаващите дома на Макино оставаха заподозрени, които продължаваха да бъдат загадка за Хирата. Би дал много, за да разбере какво се случваше зад високите зидове на имението.