Лора Джо Роуланд
Цуамоно (33)

Глава 33

В имението на главния старейшина Макино Хирата въведе Окицу в параклиса, където Сано я чакаше в присъствието на Агемаки и надзорниците си.

— Намерих я да се крие в склада за въглища — съобщи Хирата.

Бяха минали около два часа, откакто Сано бе наредил на своите детективи да му доведат Окицу за разпит. Те бяха установили, че Окицу е изчезнала, вероятно защото бе чула, че Сано се е върнал, и се бе опитала да се спаси с бягство. Сега, докато Хирата я водеше към него, Сано видя, че лицето и дрехите й бяха станали черни от въглищния прах. Погледът й, изпълнен с ужас, проблесна към Агемаки, която стоеше коленичила на мястото, където Сано я бе принудил да признае стореното от нея в нощта на убийството на главния старейшина Макино. Агемаки се бе поуспокоила, но спокойствието й изглеждаше някак крехко и слабо, подобно на лед близо до огън. Окицу се втурна напред и рухна до нея.

— Толкова се радвам, че сте тук! — изплака тя, вкопчвайки се в ръката на Агемаки. — Вие ще ме защитите, нали?

Агемаки се отдръпна от Окицу. Избърса мръсотията, оставена от наложницата върху ръкава й. Окицу се втренчи в нея, а после във всички останали, обладана от недоумение и ужас.

— Всеки път, когато разговарях с теб за главния старейшина Макино, ти си ме лъгала — каза Сано. — Сега имаш последна възможност да кажеш истината.

— Но аз… аз казах истината! — възрази Окицу, останала почти без дъх. — Бях с Кохейджи онази нощ… не сме виждали Макино.

Челото й се набразди, а очите й зашариха трескаво, докато се опитваше да си припомни всичко, което бе казала.

— Видях Дакуемон в кабинета.

— Лъжеш! — отсече Агемаки с глас, който все едно бе натопен в киселина. — Вие с Кохейджи си играехте с моя съпруг. Аз ви чух. Видях ви. И им го казах.

Тя протегна ръка, сочейки към Сано, Хирата и надзорниците. Окицу се обърна към Агемаки. На лицето й се изписа объркване, а после обида.

— Вие сте им казали? Но как можахте? Аз ви смятах за приятелка.

— Напразно — оголи зъби Агемаки. — Само някой толкова глупав, колкото си ти, би помислил, че мога да харесвам жената, която ми открадна съпруга.

Когато Окицу се отдръпна стъписана, сякаш понесла болезнен удар, Агемаки добави:

— Е, забавленията свършиха. Тези хора знаят, че Кохейджи е бил нает да убие Макино. Те смятат, че ти си му помогнала. Нямам търпение да видя как ще се разделиш с главата си на мястото за екзекуции. Ще се смея, докато умираш, мръсна малка уличнице!

Откъм Окицу се разнесе скимтене.

— Моля ви, моля ви, пощадете ме! — изплака тя умолително към Сано, хвърляйки се пред него. — Кохейджи и аз не сме убили Макино. Невинни сме! Трябва да ми повярвате!

— Ако очакваш да ти повярвам, ти предстоят доста обяснения — каза Сано. — Започни със секс представлението, което двамата с Кохейджи изнесохте за своя господар.

Окицу се отдръпна стъписана.

— Не мога! — изплака тя. — Обещах на Кохейджи да не казвам.

— Това, че лъжеш детектив на шогуна заради Кохейджи, показва каква глупачка си — намеси се Агемаки със смразяващо презрение. — Той не те обича. Никога няма да се ожени за теб. Само те баламосва, за да не го издадеш.

— Грешите! Обича ме! И двамата ща се женим! — Окицу рязко се изправи, докато крещеше на Агемаки.

— Хванах го да прави любов с една жена в гримьорната си в театъра — каза Хирата.

— Не! Не е вярно! Той не би го направил! — но гласът на Окицу затрепери, опровергавайки предизвикателните й думи.

— Кохейджи ще понесе наказанието за убийството на главния старейшина Макино — заяви Сано. — Ако не искаш да го споделиш с него, по-добре почвай да говориш!

За момент Окицу застина безмълвна, с начупено изражение. После се сви, смазана от съзнанието, че приятелите й я бяха предали и тя бе останала съвсем сама. От устата й се изтръгна гневно ридание.

— Двамата с Кохейджи сте забавлявали Макино онази нощ… — подсказа й Сано.

Окицу кимна.

— Беше както обикновено — измърмори тя унило. — Аз дадох на Макино обичайния афродизиак, чай от кучешки дрян. После той ни гледаше, а ние двамата с Кохейджи се съблякохме и започнахме да се любим. Скоро и той се присъедини към нас.

Сано си представи как Макино нетърпеливо изпива афродизиака, докато наблюдава любовната двойка, а след това и гротескното сплитане на красивите млади тела с неговото — сбръчкано и съсухрено.

— Само че Макино не можеше да се възбуди — продължи Окицу. — Каквото и да правехме, все си оставаше мек. Кохейджи дори пробва малко по-грубо. Разкъса дрехите ми, завърза китките ми и се престори, че ме удря. Това обикновено задвижваше Макино, но този път не се получи. Той поиска още чай. Аз му дадох. Започнахме играта отново. Аз го налапах и взех да го смуча, а в това време Кохейджи ме обладаваше в гръб.

Тя говореше без всякакъв срам, все едно обсъждаше времето. Сано разпозна сцената, която Агемаки му бе казала, че е видяла, докато бе наблюдавала скришом триото.

— Скоро Макино стана твърд като стомана — поде отново Окицу. — Каза, че бил готов. Кохейджи легна на леглото. Аз легнах отгоре му и го поех в себе си. Макино проникна в мен отзад. Той полудя. Стенеше и ме обладаваше тъй силно и бързо, че ме заболя. Внезапно издаде някакъв звук, все едно се давеше. И се просна отгоре ми.

Окицу се отпусна по корем на пода, а гласът и изражението й изразяваха изненадата, която вероятно бе изпитала, притисната между двама партньори.

— Кохейджи попита: „Какво стана?“ Избутахме Макино от нас и той тупна на леглото. Ние се надигнахме и го погледнахме.

Окицу съпровождаше думите си с подходящи действия. Сано си представи Кохейджи до нея, и двамата втренчени недоумяващо в господаря си, проснат неподвижен и отпуснат.

— Той не мърдаше — каза Окицу. — От устата му се точеше слюнка. Очите му бяха отворени, не погледът в тях бе някак празен. Кохейджи го извика по име, но той не отговори. Аз го разтърсих, но не се случи нищо. Тогава Кохейджи възкликна: „Той е мъртъв!“

Сано долови в гласа й ехото от думите на Кохейджи, изпълнени с ужас. Беше озадачен. Ако Окицу казваше истината — а му се струваше, че този път наистина бе така, тогава смъртта, която разследваше, не беше убийство. Макино не бе умрял вследствие на предателство, не бе жертва на враговете си, както се твърдеше в писмото му. Нито Дакуемон бе наел Кохейджи да го убие. Някой бе подхвърлил бележката в тайната квартира на Дакуемон и бе измислил историята в „Плаващата чайна“, за да набеди Дакуемон за смъртта на Макино. И Сано можеше да се досети кой бе той. Дворцовият управител Янагисава с всичките си шпиони вероятно бе открил тайното убежище. Замисълът да обвини в престъпление своя враг съответстваше на коварната му природа. Сигурно бе очаквал Сано да открие фалшивите улики в хода на разследването. Сано бе сигурен, че ако не беше го сторил, Янагисава щеше да измисли друг план, за да извади наяве бележката. Но нямаше как да знае, че фалшивите му улики ще го отведат до истината.

— Мисля, че Макино умря, защото се бе напрегнал твърде много — каза Окицу. — Кохейджи каза, че било от многото чай.

Или може би смъртта бе настъпила вследствие на прекомерното количество афродизиак, подействал като отрова, и от бурния секс, предположи Сано.

— Но не сме го убили ние! — възкликна Окицу, изпаднала в истерия от желание да прозвучи убедително. — Не сме искали да го нараним. Стана случайно!

Върху лицето на Отани се изписа облекчение, а върху лицето на Ибе — съжаление. Хирата изглеждаше разочарован. Агемаки се втренчи в Окицу с омраза, очевидно разстроена, че смъртта на съпруга й не бе по вина на съперницата й. Сано поклати глава. Кой би предположил такъв обрат в разследването! Той бе разгневил владетеля Мацудайра и дворцовия управител Янагисава, бе рискувал безопасността на съпругата си и на сина си и всичко това само защото главният старейшина Макино бе станал жертва на собствената си похот. И все пак разследването не бе приключило. Липсваше едно звено в историята, което разделяше момента на смъртта на Макино от мига, в който Агемаки бе намерила трупа му в кабинета.

— Какво се случи, след като установихте, че Макино е мъртъв? — обърна се Сано към Окицу.

— Казах на Кохейджи, че трябва да потърсим помощ, да съобщим на някого — отвърна Окицу. — Но Кохейджи възкликна: „Не! Не можем!“ Каза, че никой вече не можел да стори каквото и да било, за да спаси Макино. Каза, освен това, че можели да обвинят нас за смъртта му. И да ни осъдят на смърт.

Очите й станаха кръгли от страха, който Кохейджи й бе внушил.

— Тогава го попитах: „Какво ще правим?“ А той ми отговори, че имал идея. Каза ми да се облека бързо. Ръкавът на кимоното ми се беше отпрал по време на играта и той се избърса в него, преди да си сложи дрехите.

Сано видя как актьорът небрежно хвърля встрани ръкава, който по-късно щеше да се озове в леглото на Макино.

— После ми каза да му помогна да облече Макино — Окицу потръпна и направи гримаса. — Беше странно, все едно обличаш голяма кукла. След това го преместихме в кабинета. Човек не би предположил, че такова мършаво тяло може да тежи толкова много; трябваше да го носим двамата. Оставихме го на пода. Кохейджи счупи резето на прозореца. Каза, че щяло да изглежда така, все едно някой се е вмъкнал в къщата и го е убил. После излезе навън и отъпка храстите.

„Това обяснява кой е оставил фалшиви следи уж от насилствено влизане и защо“, отбеляза мислено Сано.

— Когато се върна, носеше дървена сопа — каза Окицу. — Нареди ми да разхвърлям стаята. Докато разпилявах книжа и книги наоколо — Окицу потръпна — Кохейджи удряше Макино със сопата, за да изглежда така, все едно е бил пребит до смърт.

Сано се запита дали, когато бе писал писмото, Макино бе допускал възможността смъртта му да бъде по-скоро вследствие на случайност, отколкото на убийство. Може би. Главният старейшина бе опортюнист, който по всяка вероятност бе разглеждал собствената си смърт като последна благоприятна възможност, последен шанс да създаде неприятности на враговете, които оставаха след него. Едно разследване на убийство, проведено от Сано, е изглеждало подходящо за целта. Той се е наслаждавал на мисълта, че враговете му ще бъдат тормозени и преследвани като заподозрени, дори и никой да не бъде наказан за смъртта му, която се оказа нещастен случай, а не убийство. Нямаше как да е знаел обаче, че смъртта му ще настъпи по време на сексуалните му забавления, а между заподозрените ще бъдат и двамата му партньори.

— Кохейджи удари Макино по главата и целият под стана в кръв — добави Окицу.

Думите й припомниха на Сано онова, което бе научил, докато заедно с доктор Ито правеха огледи на трупове в моргата на Едо. Освен това си спомни синините, които бе открил по трупа на Макино. Хипотезата му за случилото се с главния старейшина, която неколкократно се бе променяла в хода на разследването, внезапно претърпя поредната промяна.

— Кохейджи угаси фенерите в стаята на Макино — каза Окицу. — После ме отведе в стаята ми. Каза, че трябва да останем там до сутринта и ако някой попита, да твърдим, че сме били заедно цялата нощ и че изобщо не сме доближавали Макино. Аз казах: „Ами ако Агемаки ни е чула? Тя ще знае, че лъжем“.

Окицу хвърли към Агемаки сърдит поглед. Вдовицата на Макино се усмихна самодоволно.

— Кохейджи ми каза да не се тревожа за нея, тъй като той можел да я накара да си мълчи — продължи Окицу. — Така и направихме. Престорихме се, че не знаем за смъртта на Макино. По-късно Кохейджи ме накара да казвам, че съм видяла Дакуемон в кабинета му.

Тя събра ръце, сякаш се готвеше за молитва, после ги отпусна поотделно в скута си. Отчаяние и сълзи забулиха изцапаното й с въглищен прах лице.

— Нещата не станаха така, както ги бяхме замислили. Но не сме убили Макино — тя се обърна към Сано с хрисим умолителен глас: — Кълна се, това е истината!

Хирата, Ибе и Отани кимнаха, приемайки признанията й. Но макар и да вярваше, че Окицу най-накрая бе разкрила всичко, което знаеше — а без съмнение тя искрено си вярваше — Сано не смяташе, че Макино бе умрял по начина, по който твърдеше Окицу. Те двамата с Кохейджи не бяха толкова невинни, колкото тя ги изкарваше.

— Смъртта на Макино не е била нищо повече от един нещастен инцидент, причинен от собствената му похот — заключи Отани с облекчение. — А Дакуемон не е заговорничил да го убие. Владетелят Мацудайра ще се зарадва да научи, че той и кланът му вече не са под подозрение.

— Защото Макино не е бил убит — каза Ибе недоволен. — Разследването доказва, че виновен няма.

— Аз не съм съгласен — каза Сано. — Макино не е умрял, когато е загубил съзнание по време на сексуалните игри. Бил е жив, когато Кохейджи е започнал да го ударя със сопата. Мъртвите не кървят. Нито по телата им остават синини от удар. Вероятно е получил пристъп и е припаднал, както е правил секс. Побоят, нанесен от Кохейджи, го е довършил.

Окицу ахна.

— Аз не знаех — изплака тя. — Мислех, че вече е мъртъв!

Отани въздъхна шумно с издадени устни и с изражение, което казваше: „И сега какво?“ Върху устните с на Агемаки трепна едва доловима усмивка.

— Значи все пак Кохейджи го е извършил — заяви тя победоносно. — А Окицу му е помогнала да прикрие случилото се. Казах ви, че е съучастница. И бях права.

— Значи в края на краищата смъртта на Макино е убийство — заключи Ибе слисан.

— Непредумишлено убийство — уточни Сано. — Докато го е удрял, Кохейджи не си е давал сметка, че Макино е бил още жив. Не е възнамерявал да го убива; допуснал е грешка. Както и Окицу.

— Грешка, която е коствала живота на Макино — заяви Ибе. — Ако Кохейджи не го беше налагал, докато го превърне в кървава пихтия, след като Макино е припаднал, и ако това глупаво момиче беше довело лекар, вместо да се води по акъла на този негодник, Макино можеше да е жив! — Ако не друго, Окицу е виновна за подвеждане на официално разследване — каза Хирата на Сано.

— А Кохейджи е виновен за убийството на Макино, независимо дали е умишлено или не — добави Ибе. — Той трябва да плати за смъртта на Макино и за всички създадени неприятности.

— Някой трябва да отговаря за всичко това — добави Отани.

Сано знаеше, че бяха прави. Макар че не му се искаше да наказва някого за неволна грешка в преценката, шогунът щеше да очаква възмездие за смъртта на Макино от всички замесени. Той извика четирима от детективите си. Нареди им да отведат Окицу в затвора и тя избухна в сълзи. Агемаки наблюдаваше със задоволство.

— И ти отиваш — каза й Сано. — Ти също като нея носиш вина за намеса в разследването. Освен това ще бъдеш съдена за убийството на първата съпруга на Макино.

Докато детективите ги водеха към вратата, Агемаки вилнееше от ярост, а Окицу хлипаше. Сано изпита огромно облекчение, защото краят на това трудно разследване вече се виждаше. Скоро единствената му останала задача щеше да бъде да разкрие убийството на Дакуемон.

— Нека побързаме, за да хванем последното представление на Кохейджи в театъра — подкани той Хирата и надзорниците.

* * *

— Идвам да видя госпожа Янагисава — каза Рейко на пазачите пред имението на дворцовия управител.

Те отвориха портите. Рейко влезе първа, следвана от четирима детективи на Сано, които водеше със себе си. Тя жадуваше за сблъсъка с госпожа Янагисава като воин, който се хвърля в битка, жаден за кръв. Един от помощниците ги отведе в една от приемните на имението. Тук върху изрисувани по стените стенописи ярка светкавица пронизваше облаци, които се носеха в простора над застлания с татами под. Рейко долови екот от пушечни изстрели, призивни бойни барабани и сигнални раковини, долитащ от далечното бойно поле. Не след дълго госпожа Янагисава влезе забързана в помещението.

— Добре дошла, Рейко сан — каза тя с пресеклив дъх.

Рейко впери поглед в нея. Жената бе претърпяла удивителна промяна. Вместо обичайните си безцветни одежди сега носеше атлазено кимоно на оранжеви и тъмночервени цветя. Деколтето и бялата долна роба бяха смъкнати ниско около раменете й, откривайки млечнобяла кожа. Страните и устните й бяха кървавочервени. Гъвкава походка и предизвикателна стойка бяха заменили обичайната й скованост. Тя изглеждаше почти красива, но в излъчването й имаше някаква поквара, която отблъскваше Рейко.

— Дойде да ми съобщиш решението си, така ли? — прегракналият й глас бе придобил странна дрезгава ласкавост.

— Да — отвърна Рейко, като се питаше удивена какво ли можеше да се е случило с госпожа Янагисава, след като се бяха видели предишния ден.

Госпожа Янагисава раздвижи широки устни в чувствена усмивка.

— Мога ли да смятам, че ще изпълниш волята на съпруга ми?

— Не, не можеш — отвърна Рейко.

За миг госпожа Янагисава придоби озадачен вид. После от нея взе да струи жестокост подобно на отрова.

— Ще съжаляваш до края на дните си за неподчинението си. А сега ме извини, но имам да кажа нещо на съпруга ти — и тя пое към вратата. Рейко й препречи пътя.

— И аз имам да кажа нещо на съпруга ми. Той ще бъде много заинтригуван да научи, че си била в „Знака на заслеплението“ в нощта, когато там е бил убит племенникът на владетеля Мацудайра.

Чертите на госпожа Янагисава внезапно се изостриха, сякаш някой я бе издебнал в гръб и я бе стреснал.

— Не знам за какво говориш.

— Сигурна съм, че знаеш — възрази Рейко. — Имам свидетел, който те е видял да излизаш от дома малко след като Дакуемон е влязъл.

— Трябва да е била някоя друга жена, която прилича на мен.

Госпожа Янагисава отмести очи от Рейко, сякаш те бяха прозорци, през които за неин ужас Рейко можеше да види тъмните места в съзнанието й и спомена за извършеното престъпление.

— Свидетелят е проследил паланкина ти дотук. Видял те е в двора заедно с Кикуко.

Госпожа Янагисава придоби изражение, което Рейко бе виждала, когато веднъж тя бе притисната в ъгъла. Кожата около очите й се изопна и ги превърна в цепки. Заприлича на котка, притихнала тревожно, с щръкнали назад уши.

— Ти си убила Дакуемон, защото съпругът ти го е поискал от теб, нали? Няма смисъл да отричаш.

Госпожа Янагисава се извъртя, избягвайки изпитателния й поглед. Рейко се премести, за да остане с лице към нея. Внезапно госпожа Янагисава вирна глава.

— Мислиш се за много умна. Сигурно се поздравяваш, защото си мислиш, че си открила нещо, което можеш да използваш срещу мен. Както винаги, съдбата е невероятно благосклонна към теб!

Дишането й се ускори, а въздухът започна да излиза от устата й със съскане подобно на пара; страните й запламтяха. Тя се приближи до Рейко.

— Но ти не си единствената късметлийка с ум. Искаш ли да разбереш как го извърших?