Лора Джо Роуланд
Цуамоно (20)

Глава 20

Постройката представляваше обикновена дървена конструкция на два етажа в търговския квартал Нихонбаши, на улица, която вървеше успоредно на намиращите се наблизо оризови складове покрай река Сумида. Балконът бе заслонен с бамбуков навес, а прозорците бяха покрити с капаци. Над разположената навътре порта, при която на пост стояха двама войници, се спускаше къса синя завеса. Броните и одеждите им носеха герба на клана Мацудайра. На отсрещната страна бяха разположени схлупени магазинчета и чайни, чиито врати в предната част сега бяха залостени. Пред постройката се бяха събрали тълпа граждани. Небето на изток бе озарено от бледорозовото сияние преди разсъмване. В двата края на улицата при портите на махалата горяха фенери. През едната от тях на кон влезе Сано, съпровождан от Маруме, Фукида и още трима детективи, и множеството тутакси се раздели надве, за да им направи път. Самураите слязоха от конете си пред самата постройка.

— Какво е това място? — попита Маруме.

— Дом за тайни срещи — обясни Сано. — Тук идват прелюбодейци, за да се отдават на незаконни връзки. Нарича се „Знакът на заслеплението“.

Спомняше си къщата от времето, когато бе работил като полицейски началник на този район. Тук, в това запуснато долнопробно място, бе намерил смъртта си Дакуемон — младата и амбициозна надежда на фракцията на клана Мацудайра и вероятен наследник на шогуна. Сано, Маруме и Фукида изкачиха стълбите и влязоха в къщата. Посрещнаха ги приглушени гласове на мъже и женски плач. Собственикът на къщата — уплашен възрастен човечец — се бе свил в антрето. Отзад по протежение на осветен от лампа коридор бяха застанали още войници на Мацудайра. Откъм дъното на коридора се появи полицейският началник Хошина и се отправи към Сано и детективите.

— Сосакан сама, какво дириш тук? — тонът му заклеймяваше Сано като нарушител.

— Разбрах, че Дакуемон е убит — отвърна Сано. — Дойдох да разследвам случая.

Хошина разпери ръце, опря длани в стените на коридора и препречи пътя му.

— Не се налага. Моите служители вече започнаха разпитите. Това е работа на полицията.

„С която ти нямаш нищо общо“, говореше враждебното му изражение.

— Дакуемон бе заподозрян в престъпление, което шогунът ми нареди да разследвам — настоя Сано. — Това прави убийството му моя задача.

Хошина не преставаше с дребнавите си разправии за това, кои престъпления съставляваха чия територия. Възползваше се незабавно от всяка възможност да разшири рамките на своите пълномощия и да ограничи периметъра на действия на Сано. Войната между двете фракции само бе усилила чувството му за съперничество. В погледа на Хошина проблесна нерешителност; изглежда си спомни, че владетелят Мацудайра — неговият господар — се нуждаеше от максимален брой съюзници и особено много държеше на Сано.

— Много добре — каза с неохота.

Хошина пусна Сано и детективите да минат, но пое плътно след тях нататък по коридора, който бе ограден от два реда сумрачни помещения, обособени с дървени прегради. През отворените врати на някои от стаите Сано видя разголени и разчорлени двойки със сведени от срам лица. Пазеха ги войници на владетеля Мацудайра. Сано позна високопоставен военен и изтъкнат банкер. Макар че Хошина проявяваше по-голям интерес към политиката, отколкото към полицейската работа, поне бе задържал евентуалните свидетели.

— Той е в последната стая вляво — каза той.

Първи влезе Сано, следван от Маруме и Фукида. Покрай стените с недодялани крещящи фрески, изобразяващи пейзажи, бяха застанали още войници. Студено течение поклащаше пламъка във вътрешността на скъсан хартиен фенер, който висеше от тавана. Мебелировката се състоеше от мангал с дървени въглища, умивалник, скрит зад евтин дървен параван, и маса от лаково дърво, върху която имаше стъклен съд със саке и чаши. Върху застлания с татами под бе сложен футон, на който лежеше Дакуемон, покрит с дебела раирана завивка. Виждаше се само лицето му; очите му бяха затворени, а красивите му черти бяха застинали като в сън. До него бе коленичил чичо му, облечен в пищно атлазено наметало и брониран шлем, обкован със злато. Владетелят Мацудайра вдигна поглед към Сано.

— Уважаеми владетелю Мацудайра — поклони се Сано, — моля, приемете моите съболезнования за смъртта на вашия племенник.

Очите на мъжа пламтяха от ярост и мъка. Сълзи оставяха искрящи дири по страните му. Той изглеждаше онемял и вцепенен; като воин, понесъл тежък удар по време на битка. Сано почувства зловещо ехо от миналото. Преди години бе разследвал убийството на сина на владетеля Мацудайра, предишен любимец на шогуна. „Положението на безспорен наследник носи лош късмет“, помисли си Сано. Сега владетелят Мацудайра бе загубил още един важен родственик.

— Можете ли да ми кажете какво се е случило? — попита Сано.

— Виж сам — каза Мацудайра с напрегнат, изпълнен с горчивина глас. И отметна завивката, с която бе и покрит Дакуемон.

Тежък, пропит с металния мирис на кръв въздух лъхна Сано. Стомахът му се сви. Тялото на Дакуемон бе изкривено, а крайниците му — извити, сякаш се бе сгърчил на леглото, където бе лежал. Блестящо тъмно петно кръв бе изцапало предницата на коприненото му кимоно и бялата покривка на футона. От гърдите му стърчеше дръжката на кинжал, омотана с най-обикновена черна корда. Сано забеляза, че острието бе забито под остър ъгъл под гръдната кост, право в сърцето. Той отвърна поглед от кървавата гледка и попита:

— С жена ли е бил?

Владетелят Мацудайра го погледна така, все едно смяташе въпроса му за идиотски.

— Нали мястото е за това.

— Коя е била? — попита Сано.

— Нямам представа.

— Къде е?

Полицейският началник Хошина отвърна:

— Когато пристигнахме, от нея нямаше и следа, а Дакуемон беше сам.

Ехото от миналото се засили в съзнанието на Сано. В убийството на сина на владетеля Мацудайра също бе замесена липсваща жена.

— Вървете да разпитате останалите клиенти в къщата — нареди той на Маруме и Фукида. — Доведете при мен всеки, който знае нещо за жената или е чул, или видял каквото и да било.

Детективите се поклониха и тръгнаха. Бе ги довел, защото Хирата не се ползваше с добро име и в двете фракции, поради което не можеше да рискува да го ангажира в действия с тяхно участие. Сега съжали, че не можеше да разчита на главния си васал. Надяваше се, че Маруме и Фукида ще се справят добре, също като Хирата. Докато оглеждаше стаята, намери обувките и меча на Дакуемон на пода до вратата, където очевидно ги бе оставил. Липсваха каквито и да било следи от нечие друго присъствие. Огледа капаците на прозорците само за да установи, че резетата са непокътнати. Не се виждаше и най-малък признак, че убиецът бе проникнал в стаята от там.

— Всичко вътре е, както го заварихте, така ли? — обърна се Сано към владетеля Мацудайра.

Мацудайра се бе втренчил в мъртвия си племенник в горчиво безмълвие. Хошина каза:

— Не сме променяли нищо, само покрихме тялото.

Сано приклекна и се взря в ръцете на Дакуемон. Бяха изцапани с кръв, сякаш бе притискал раната си, преди да падне, но иначе нямаха никакви наранявания. Очевидно Дакуемон не се бе опитал да се отбранява от кинжала. Сано току-що се бе изправил, когато в помещението се върнаха детективите Маруме и Фукида, водейки със себе си собственика на заведението.

— Никой от двойките не е виждал нито Дакуемон, нито жената с него — докладва Фукида. — Били са твърде заети, за да забележат каквото и да било в тази стая.

Маруме бутна собственика към Сано:

— Ето го единствения свидетел. Той е дал стаята под наем на Дакуемон и жената, а по-късно е открил тялото.

— Коя е тя? — попита Сано.

Собственикът имаше изпъкнали очи, които сега изхвръкнаха още повече; сви се страхливо и се отдръпна от Сано.

— Не знам как се казва.

— Как изглежда? — попита Сано.

— Не знам. Била е тук много пъти, но винаги крие лицето си.

— Някой придружаваше ли я?

— Не, господарю, винаги идва сама.

— С паланкин?

— Пеша.

Сано се отказа да определя самоличността на непознатата чрез превозното средство или ескорта. И да ги е имала, явно ги е оставяла там, където е нямало да бъдат видени.

— По което време идваше?

— Половин час след часа на глигана^[1].

— Какво се случи, когато тя дойде? — попита Сано.

— Почука на вратата както обикновено. И аз я отведох в стаята. Беше запазена и платена предварително, както обикновено.

— Дакуемон беше ли вече тук, когато тя пристигна?

— Не. Той винаги идваше по-късно.

— Кажи ми какво стана, когато пристигна.

— Посрещнах го при вратата, но не го отведох в стаята. Отиде сам. Знаеше къде е — двамата винаги използваха една и съща. Тогава го видях за последен път жив.

— От вътре разнесоха ли се някакви шумове, след като той влезе?

Собственикът сви рамене.

— Може би някакво шепнене или викове, ама това си е нормално тук. Пък може и да са били други мои клиенти.

„Звуците от любовния акт са заглушили евентуалните шумове, които е издал Дакуемон или неговият убиец при фаталната схватка“, отбеляза мислено Сано.

— А ти как откри убийството?

— Минавах покрай вратата и надзърнах през шпионката — собственикът придоби гузно и глуповато изражение. — Всички врати имат шпионки. Обичам да проверявам стаите от време на време, за да се уверя, че всичко е наред.

А и сигурно му доставяше удоволствие да наблюдава любовниците.

— Значи си надникнал в стаята. Какво се случи после?

— Видях го ето така — собственикът хвърли поглед към трупа, преглътна я мъчително и отмести поглед.

— Ти ли доведе полицията?

— Не — отвърна собственикът и побърза да добави: — Канех се, разбира се, но така и не успях. Помислих си, че първо трябва да кажа на клиентите си какво се я е случило, и да им дам време да си тръгнат.

Сано знаеше, че прелюбодейците не искаха полицията да ги хване на място, където е извършено престъпление, а и собственикът не би искал да ги замесва в скандал и да ги загуби като клиенти.

— Но точно тогава чух хлопане по вратата — продължи собственикът — и викове: „Полиция! Пуснете ни да влезем!“ Когато отворих вратата, те се втурнаха право към тази стая… сякаш вече знаеха за убийството.

Сано отмести поглед към полицейския началник Хошина, който се въртеше наоколо.

— Откъде са научили?

— Полицаите от местния патрул са били на обичайния обход в своя район заедно с цивилните си помощници, когато внезапно са чули някой да вика: „Уважаемият владетел Мацудайра Дакуемон е бил убит в «Знака на заслеплението»!“ — отвърна Хошина. — Не са видели кой крещи, защото непознатият е избягал. Тогава полицаите са дошли и са намерили Дакуемон. Уведомиха мен за станалото, а аз съобщих на владетеля Мацудайра. Дойдохме тук незабавно.

Тази странна история за анонимния вестител прозвуча на Сано доста неправдоподобно. Той подлагаше на съмнение всичко казано от Хошина, но вероятно убиецът бе пожелал убийството да бъде установено и затова бе уведомил полицията. Той се обърна отново към собственика:

— И когато намери Дакуемон, жената вече я нямаше в стаята?

— Да, господарю.

— Ти видя ли я да си тръгва?

— Не, господарю. Вероятно е излязла през тайния вход. Води към уличката зад къщата.

Сано се обърна към детективите си.

— Маруме сан, кажи на хората ни отвън да претърсят района за жената — нареди, макар и да знаеше, че за времето от убийството до пристигането им тя би могла да е вече далеч. — Фукида сан, огледай тайния проход и уличката отзад за евентуални улики.

Маруме тръгна. Фукида взе една лампа от собственика и скочи в дупката, която прелюбодейците използваха в случай на нужда, за да избягат. Владетелят Мацудайра се изправи на крака като купчина натрошени камъни, които се сляха в планина. Стъписаното му изражение бе изчезнало; борбеният му дух се бе възвърнал, а очите му искряха от гняв.

— Защо трябва да си правиш труда да дириш жената? — попита той Сано.

— Възможно е да е била свидетел на убийството или самата тя да е извършителят.

— Кой го е грижа за някакви си свидетели? — избухна владетелят Мацудайра със свити юмруци и потръпващи ноздри. — Нямаме нужда някой да ни казва какво се е случило тук тази вечер. И двамата знаем, че племенникът ми не е бил убит от любовницата си.

— Тя е била с него — изтъкна Сано. — Това, че е изчезнала, предполага, че е виновна. Изглежда, Дакуемон е бил убит от човек, когото е познавал и комуто е имал доверие. Убийството му може да е случай на любовна история с трагичен завършек.

При все това Сано се съмняваше, че престъплението бе толкова обикновено. Убийството на Дакуемон тъй скоро след насилствената смърт на Макино едва ли бе просто съвпадение.

— Това не е разпра между любовници, а политическо убийство! — отсече владетелят Мацудайра, изразявайки на глас мислите на Сано.

— Освен това е ясно кой е виновникът — добави Хошина.

— Дворцовият управител Янагисава — владетелят Мацудайра изрече името, все едно изплюваше отрова от устата си.

Злобната усмивка на Хошина изразяваше удоволствието му от замесването на някогашния му любовник в убийството на безспорния наследник на шогуна. Сано почувства как сърцето му се свива от предчувствието, че непримиримостта между двете фракции ще се разгори без значение, как или защо всъщност е умрял Дакуемон.

— Донесете племенника ми у дома, за да бъде подготвен за погребението — нареди владетелят Мацудайра на войниците си. После се обърна към Сано и Хошина: — Трябва да уведомя шогуна за убийството. И ще накарам дворцовия управител Янагисава да заплати със собствената си кръв.