Лора Джо Роуланд
Цуамоно (21)

Глава 21

— Не! — изкрещя шогунът. — Не е възможно! Първо старият ми приятел Макино става жертва на… ъ-ъ… долно предателство, а сега и скъпият ми, обичан Дакуемон! Защо ми се случват и тези ужасни неща?

Той се хвърли по очи на подиума и се разрида. Под него, в дясната част на второто ниво на пода в приемната бе коленичил владетелят Мацудайра, който току-що бе съобщил вестта за убийството на Дакуемон. Изражението му бе сериозно и скръбно. Сано бе коленичил срещу шогуна. Полицейският началник Хошина седеше близо до него. В благородната поза на Хошина се долавяше скрито въодушевление. На долното ниво бяха коленичили група войници на Мацудайра, детективи на Сано и полицейски служители на Хошина. Покрай стената неподвижно стояха телохранителите на шогуна. Събралото се множество бе сковано от напрегнато, наситено с очакване мълчание. Изгревът обагряше прозорците в червено, наподобяващо кръв сияние.

— Кажи ми — помоли настоятелно шогунът, обръщайки се към владетеля Мацудайра, след като стана и избърса обляното си в сълзи лице, — кой е злодеят… ъ-ъ… посякъл Дакуемон в разцвета на живота му?

Владетелят Мацудайра се приведе към шогуна като генерал, готов да се хвърли в решителна битка.

— Моят племенник имаше враг, който му завиждаше заради любовта, с която го дарявахте. Този враг е изпълнил пъкления си замисъл да унищожи Дакуемон и с убийството му да нанесе удар върху вас.

„Той не се изказа открито и не назова името на Янагисава, защото очевидно иска да разполага с достатъчно основания за своето обвинение“, даде си сметка Сано. Освен това не можеше да посочи истинския мотив на Янагисава за убийството — да отслаби клана Мацудайра и да прочисти пътя на собствения си син към унаследяване на диктаторството, — тъй като шогунът не трябваше да знае за борбата за власт между двете фракции. В цялото бакуфу имаше негласно споразумение да го държат в неведение.

— Снощи врагът на Дакуемон го е намушкал смъртоносно — каза владетелят Мацудайра.

Шогунът сбърчи чело озадачен:

— И кой е този враг?

— Със съжаление трябва да ви заявя, че това е вашият дворцов управител!

Владетелят Мацудайра говореше с мрачна искреност, която скриваше радостта му от факта, че най-накрая атакуваше открито съперника си. Сано се напрегна в очакване на реакцията. Полицейският началник Хошина сплете пръсти и затърка длани, а всички останали седяха замръзнали. Шогунът ахна изумен, с широко отворени очи.

— Дворцовият управител Янагисава? Но това е… ъ-ъ… невъзможно! Той никога не би наранил човек, на когото аз държа… нали?

Внезапно съмнение мина като сянка по лицето му и той помръкна. Винаги твърде податлив на чуждо въздействие, особено от страна на по-силни от него личности, той се втренчи във владетеля Мацудайра, след което отмести поглед към Сано и Хошина.

— Какво те кара да смяташ, че той… ъ-ъ… е убил Дакуемон?

— Уликите сочат към него — отвърна владетелят Мацудайра.

Хошина кимна в самоотвержено потвърждение. А и Сано не можеше да заяви, че владетелят Мацудайра не разполагаше с реални доказателства, за да обоснове едно обвинение срещу дворцовия управител. Преди съвещанието той бе предупредил Сано да си мълчи, за да не се озове в изгнание. Пръскайки слюнки от ярост, шогунът заяви:

— Ами… ъ-ъ… тогава ще заповядам Янагисава да дойде и да… ъ-ъ… отговаря за онова, което е сторил.

— Добра идея — тонът на Мацудайра подсказваше с каква охота посрещаше сблъсъка лице в лице със своя съперник.

Токугава Цунайоши нареди на помощниците си:

— Доведете тук дворцовия управител.

Те забързаха навън, за да изпълнят заповедта. Скоро вратата на приемната се отвори и на прага застана Янагисава. Щом видя владетеля Мацудайра, в очите му проблесна тревога. Погледът му подмина Сано и се спря на Хошина.

— Искали сте да ме видите, ваше превъзходителство?

Впил гневен поглед в него, шогунът избухна:

— Не ми… ъ-ъ… стой там, негодник такъв… ела тук!

Тревогата в очите на Янагисава се усили, но той се отправи към подиума. След него вървеше синът му Йоритомо. Сано бе изненадан от появата на младежа, тъй като до този момент Янагисава никога не бе водил Йоритомо при обсъждане на държавните дела. Защо го правеше сега? По лицата на владетеля Мацудайра и Хошина също се изписа изненада, когато красивият и свенлив Йоритомо ги приближи. Дворцовият управител забеляза, че владетелят Мацудайра бе седнал на мястото, което обикновено заемаше самият той. Спря се с безмълвна категоричност, която нареждаше на владетеля Мацудайра да се премести. Но когато Мацудайра не го стори, Янагисава коленичи на мястото за по-низшите по ранг вляво от шогуна. После направи знак на сина си да коленичи между тях. Щом Йоритомо се подчини, Сано видя как вниманието на шогуна се съсредоточи върху момчето.

— Може ли да попитам за какво е всичко това? — поклони се Янагисава на шогуна.

— А… — разсеян от присъствието на Йоритомо, шогунът се запъна, но после продължи: — Току-що научих ужасна вест. Снощи е бил убит Дакуемон.

Възхищението от сина бе намалило отчасти гнева към бащата, както и скръбта по смъртта на любимеца му. Владетелят Мацудайра и Хошина наблюдаваха сцената слисани. Сано се удиви на изумителната далновидност, вдъхновила Янагисава да доведе сина си като оръжие, с което да осигури собствената си защита.

Янагисава изглеждаше искрено потресен от вестта за убийството. И да си бе дал сметка, че смъртта на Дакуемон бе в негова изгода и че фракцията на владетеля Мацудайра бе загубила позиции, не го показа по никакъв начин.

— Какво се е случило?

— Бил е намушкан смъртоносно в един дом за тайни любовни срещи — отвърна Хошина. — Само дето на вас всъщност не ви е нужно да питате, нали?

— Какво трябва да означава това?

Недоумението на Янагисава изглеждаше също толкова неподправено, колкото и шокът му.

— Той има предвид, че знаеш къде и как е умрял Дакуемон, защото убиецът си ти! — заяви гневно владетелят Мацудайра.

Шогунът с неохота откъсна поглед от Йоритомо и се втренчи в Янагисава с възобновено подозрение.

— Ваше превъзходителство, това е абсурдно! — възкликна Янагисава, видимо разтърсен от изумление и възмущение. Дъхът му изригна от него в гневен изблик: — Аз не съм убил Дакуемон!

— Не със собствените си ръце — уточни владетелят Мацудайра. — Не си изцапал ръцете си с кръв, защото си пратил някой от лакеите си да ти свърши мръсната работа.

— Не съм припарвал до никакъв дом за тайни срещи! — продължи Янагисава, извисявайки глас над гласа на съперника си, след което се обърна към шогуна и заяви разпалено: — Стражите ми ще потвърдят, че снощи не съм напускал жилището си.

— Вижте колко държи да покаже, че разполага с алиби — изсмя се подигравателно Хошина. — Човек с неговото богатство и с подобна власт може с лекота да подкупи или да принуди други да излъжат заради него.

Янагисава се премести така, че да закрие Хошина е от погледа на шогуна.

— Аз не съм имал причина да убия Дакуемон. Техните обвинения са фалшиви, ваше превъзходителство. Не ги слушайте. Имайте ми доверие. Кълна се, че съм невинен!

Погледът, който той бе вперил в Токугава Цунайоши, намекваше за дългогодишната им връзка. Гласът му стана дрезгав и страстен. Но Сано си спомни за разговора си с него предишната нощ и за подозрението си, че Янагисава крои нещо. Дали дворцовият управител бе замислял убийството на Дакуемон? Затова ли се чувстваше достатъчно уверен да твърди, че владетелят Мацудайра е уязвим, и да обещава на Сано възнаграждение, ако премине на негова страна? Янагисава така бе вплел поглед с погледа на шогуна, че по издаващите вътрешна слабост черти на върховния диктатор трепна колебание.

— Не му вярвайте! — възкликна владетелят Мацудайра, вбесен, че Янагисава бе на път да го надхитри. — Той е виновен. Лъже, за да си спаси кожата. И е довлачил копелето си, за да смекчи чувствата ви към него и да ви накара да забравите племенника ми.

Владетелят Мацудайра хвърли презрителен поглед към Йоритомо, който се изчерви и сведе глава. „Ако Янагисава е убил Дакуемон, той би очаквал да бъде обвинен в убийството и би дошъл подготвен да се отбранява“, осъзна Сано. Йоритомо бе неговото оръжие срещу владетеля Мацудайра, както и щитът му срещу гнева на шогуна.

— Той ви прави на глупак, какъвто смята, че сте, уважаеми братовчеде! — възкликна владетелят Мацудайра.

Шогунът втренчи в Янагисава ужасен поглед.

— Истина ли е? — попита, лутайки се между страха и гнева.

— Разбира се, че не — отвърна Янагисава. — Владетелят Мацудайра и полицейският началник Хошина се опитват да ви измамят. Нека се запитаме защо така изгарят от нетърпение да ви убедят, че аз съм убил Дакуемон. Предполагам, че извършителите са те и искат сега да ме набедят.

Владетелят Мацудайра и Хошина изглеждаха сащисани от неочакваната контраатака, макар че според Сано те трябваше да са наясно, че Янагисава смяташе нападението за най-добрата защита. Сега шогунът пренасочи своите подозрения, страх и гняв към тях:

— Вие затова ли… ъ-ъ… обвинихте Янагисава сан?

— Дори самата идея за това е скверност! — лицето на владетеля Мацудайра стана толкова червено, че Сано си помисли, че може да спука някоя вена. — Защо ще убивам собствения си племенник?

Токугава Цунайоши се сви, стреснат от гнева на братовчед си. Дворцовият управител седеше спокоен и самодоволен, овладял положението. Той каза:

— Всички знаят, че Дакуемон имаше амбиции към властта в клана ви. Много високопоставени самураи са запазвали положението си, като са премахвали онези свои млади родственици, които са застрашавали върховенството им.

Сано знаеше от собствен опит, че Дакуемон не бе крил амбициите си, а владетелят Мацудайра бе прилагал сила, за да го обуздава. Сега сосакан сама се запита възможно ли бе владетелят Мацудайра наистина да е виновен за смъртта на племенника си. Обзет от яростно негодувание, Мацудайра изкрещя:

— Никога не бих пролял кръвта на собствения си клан!

Напрежението от непрестанните политически борби месеци наред бе подронило самодисциплината му.

През яростта му прозираше страх, защото шогунът вече го гледаше с недоверие.

— Е, не вярвам да си намушкал Дакуемон със собствените си ръце — каза Янагисава. — Намерил си други да му забият кинжала. Ръцете на твоя лакей, полицейския началник.

Хошина се скова, сякаш Янагисава бе хвърлил бомба в скута му. Сано видя, че на Янагисава не му я беше достатъчно да нападне само владетеля Мацудайра; той търсеше начин да навреди на някогашния си любовник, който бе преминал на страната на съперника му. Хошина застина, сякаш се страхуваше, че ако помръдне, бомбата ще избухне.

— Това е абсурдно — каза той. Деловият тон не успяваше да скрие паниката му. — Аз нямам нищо общо с убийството.

— Без съмнение твоите служители са познавали добре дома за тайни срещи — продължи Янагисава. — Вероятно са знаели, че Дакуемон е бил там редовен клиент, и са ти донесли клюката. Свършила ти е добра работа, когато ти се е наложило да отървеш господаря си от непокорния му племенник. Разбрал си кога Дакуемон е възнамерявал да посети дома, и си му устроил засада. Изненадал си го и си го убил.

Дворцовият управител преливаше от отмъстително доволство, че си връщаше на Хошина за болката и обидите, които бе понесъл от него.

— Не съм! — паниката на Хошина изби въпреки опитите му да запази самообладание; лицето му лъсна от пот. — Невинен съм!

Сано искрено съжали, че не бе способен да отгатне мислите им. Дали Хошина се страхуваше, защото двамата с владетеля Мацудайра наистина бяха заговорничили да убият безспорния наследник на шогуна? Или нямаше никакъв заговор, а Хошина просто се страхуваше, че Янагисава ще вбие клин между него и владетеля Мацудайра, като го замеси в убийството? Обвинението срещу Хошина заплашваше да му навреди и в двата случая. Сано не можеше да не се възхити на интелигентността на Янагисава. Обзет от отчаяние, Хошина се обърна към шогуна:

— Дворцовият управител просто хвърля кал по мен с надеждата, че няма да забележите петната на вината по него!

Шогунът обхвана глава с ръце, за да се предпази от бурята противоположни твърдения. Недоверието в погледа му бе насочено и към тримата участници в битката.

— Дворцовият управител е убил Дакуемон и аз ще ви кажа как точно — избухна Хошина, безсрамен и дързък в желанието си да се спаси. — Дакуемон е бил наясно, че Янагисава е убил главния старейшина Макино. Канел се е да използва тази своя информация, за да унищожи Янагисава. Ето защо Янагисава е издал заповед за убийството на Дакуемон.

— Нищо подобно! — отсече Янагисава с пренебрежителен жест към Хошина, който бе направил опит да му припише и двете престъпления. — Аз не съм убил Макино. Нито Дакуемон. Но не е необходимо да приемате моята дума срещу думата на владетеля Мацудайра или на полицейския началник, ваше превъзходителство. Нека се допитаме до независим източник — Янагисава се обърна към Сано: — Кажи им как разследването ти ме оправда и по двете престъпления.

Настоятелният му поглед напомняше на Сано за възнагражденията, които му бе обещал срещу съдействието му. Прониза го тревога. До този момент разследването му не бе доказало вината на Янагисава, но пък и не бе опровергало съмненията, а честта му забраняваше да изкривява истината в полза на и Янагисава. В същото време сосакан сама осъзнаваше, че дворцовият управител му дава последна възможност да приеме предложението му. Откажеше ли и този път…

— Сосакан Сано няма какво да каже в защита на дворцовия управител — намеси се владетелят Мацудайра. Начинът, по който говореше, целеше да припомни на Сано, че бе получил заповед да не говори. — Установеното от него показва, че дворцовият управител е виновен и за двете убийства, докато аз и моите сподвижници сме невинни.

Той кимна към Сано, а тънките му устни се разтегнаха в зловеща усмивка. — Сега вече ти позволявам да потвърдиш думите ми.

Макар че не желаеше да излъже в полза на Янагисава, Сано не бе способен да изкриви фактите, за да угоди на владетеля Мацудайра. Седеше със скован език, докато пътеката, която бе проправял между двамата противници, се превръщаше в тесен хлъзгав хребет, ограден от дълбоки пропасти.

— Онемя ли, сосакан Сано? — попита шогунът, ядосан от разпрата, чийто скрит смисъл му убягваше. — Кажи ми на какво да вярвам. Всички останали да… ъ-ъ… замълчат. Всички тези викове… ъ-ъ… ми причиняват главоболие.

Със съзнанието, че е обречен, каквото и да кажеше, Сано избра истината.

— Допускам, че Дакуемон може да е видял, чул или установил нещо, което да му е подсказало кой е убил Макино. Възможно е този убиец наистина да е премахнал Дакуемон, за да му попречи да говори.

Хошина изглеждаше оневинен, а владетелят Мацудайра — усмирен. Лицето на Янагисава помръкна от мисълта, че Сано бе избрал страната на враговете му.

— Това е възможно, защото онази нощ Дакуемон е бил на местопрестъплението — продължи Сано. — Той ми го каза. Но, от друга страна, присъствието му там го прави заподозрян. Не е изключено той самият да е убил Макино.

Янагисава кимна успокоен. Владетелят Мацудайра настръхна, защото Сано бе поставил под съмнение невинността на мъртвия му племенник. Сано продължи да се движи предпазливо по хлъзгавия ръб:

— Но има и други възможни причини за убийството на Дакуемон — например враждебните отношения между него и дворцовия управител Янагисава. Аз дори и още не съм започнал да провеждам разпити по случая с убийството на Дакуемон. Трябва да бъдат разследвани и членовете на семейството му, защото множество убийства са извършени от близък на жертвата.

Владетелят Мацудайра взе да диша шумно през стиснати зъби, докато се мъчеше да овладее яростта си, че според Сано той би могъл точно както бе предположил Янагисава, да убие собствения си племенник.

— Полицаите също са заподозрени — каза Сано и впери поглед в Хошина, който се бе напрегнал, готов да се хвърли върху него побеснял.

Той изтъкна странната история за това, как служители от полицията са чули за убийството и колко бързо са пристигнали на местопрестъплението.

— А те са тясно свързани с владетеля Мацудайра.

Въздухът в залата за аудиенции бе наситен със страх, враждебност и предчувствие за опасност. Сано знаеше, че бе очернил дворцовия управител Янагисава, владетеля Мацудайра и полицейския началник Хошина достатъчно, за да им създаде големи неприятности независимо кой бе виновен и кой не. Но шогунът го изгледа с изражение на пълна, съвършена обърканост. — Аз… ъ-ъ… не успях съвсем да разбера всичко, което каза — измърмори Токугава Цунайоши. Хрисимият му глас отразяваше вечния страх да не изглежда — глупав. — Онова, което искам да знам, е кой е убил с Макино. Кой е убиецът на Дакуемон?

Янагисава и владетелят Мацудайра пронизваха Сано с остри, стоманени погледи, всеки от тях в опит да го принуди да назове другия. Той си даде сметка, че това бе неговата последна възможност да избере страна, краят на договарянето на пътека между двамата противници. Обзе го гняв и в същото време се почувства обект на принуда. Природната му упоритост втвърди волята му. Нямаше да се поддаде на натиска, каквото и да се случеше.

— Твърде рано е да се каже кой е убиецът — заяви той. — Има и други заподозрени, които трябва да бъдат разследвани — например домакинството на главния старейшина Макино и жената, с която Дакуемон се е виждал в дома за тайни срещи и която е изчезнала, преди да пристигне полицията.

Шогунът оклюма, обзет от разочарование. Владетелят Мацудайра и дворцовият управител гледаха Сано свирепо. Той видя, че, отказвайки да се подчини, на когото и да е от тях, бе вбесил и двамата. В следващия миг погледите им станаха студени и далечни, след което изобщо престанаха да го гледат. Сано си се представи как стои на брега на река, изпълнена със смъртно опасни бързеи. Оскъдната сигурност, предложена от дворцовия управител и владетеля Мацудайра, му изглеждаше като разсечен от собствения му меч слаб въжен мост, който се бе устремил към водната стихия.

— Ами, тогава… ъ-ъ… по-добре се залавяй за работа — нареди му шогунът. — Теб ще държа отговорен да… ъ… откриеш и да ми докладваш кой е убиецът на Дакуемон, както и на главния старейшина Макино.

Като капак на всичките му неприятности сега Сано трябваше да разреши не един, а два случая на убийство. Възможно бе да са свързани и извършителят да я бе един и същ; доказателства за това обаче липсваха. Но пък и двата случая му обещаваха едно и също сурово наказание за провал — понижение, изгнание или смърт.

— Сосакан сама, много внимавай къде стъпваш — заяви владетелят Мацудайра с неприязън.

— Който върви сам, няма на кого да разчита да му подаде ръка, ако падне — заяви тихо Янагисава. — Воин, който хвърля щита си по време на битка, си проси раните.

В гласа му звучаха и заплаха, и презрение заради упоритостта на Сано. Смисълът на казаното бе ясен — ако не успееше да разкрие престъпленията, не можеше да очаква, която и да е от фракциите да го спаси от тежкото наказание, както щеше да стане, ако бе преминал на едната или на другата страна. А Янагисава току-що бе отменил примирието, което до този момент го бе бранило от атаките му.

— Колкото до вас… — шогунът посочи с треперещ пръст към Янагисава, владетеля Мацудайра и Хошина. — Не искам да виждам никого от трима ви, докато не… ъ-ъ… не се уверя, че не сте убили нито Дакуемон, нито главния старейшина Макино.

По лицата на тримата се изписа тревога. Сано си даде сметка, че това съвещание бе влошило и тяхното положение. Откритите им нападки един срещу друг бяха предизвикали насрещен удар и те бяха загубили доверието на шогуна.

— Свободни сте — обяви шогунът, махайки с ръка, за да отпрати Сано, владетеля Мацудайра, дворцовия управител и хората им.

Щом те се изправиха, същото стори и Йоритомо. Шогунът се протегна към него и го хвана за ръба на робата му.

— Ти можеш да останеш.

Сано видя изпълнения с триумф поглед, който Янагисава хвърли към владетеля Мацудайра, докато всички те извеждаха хората си от приемната. В отговор владетелят Мацудайра се навъси. Янагисава бе пристигнал като човек в смъртна опасност, а напускаше с преимущество, макар и незначително. Неговият потенциален наследник на шогуна бе жив, докато наследника на Мацудайра вече го нямаше.

Отвън пред двореца зимният вятър люлееше голите черни клони на дърветата. Сиви облаци сграбчиха в капана си изгряващото слънце и затулиха небето. Владетелят Мацудайра и дворцовият управител Янагисава строиха войниците си и застанаха един срещу друг.

— Няма да чакам сосакан сама да те предаде на съда за убийството на племенника ми — заяви владетелят Мацудайра на врага си и оголи зъби в зловеща усмивка, а омраза, мъка и ярост бушуваха в очите му като развилнял се огън. — Лично аз ще отмъстя за смъртта му. Отплатата ми ще започне още днес.

— В такъв случай и кончината ти — отвърна дворцовият управител Янагисава с не по-малка враждебност.

Двамата врагове поеха начело на войниците си в противоположни посоки. Сано внезапно видя личните си грижи умалени от опасностите, заплашващи Япония. Убийството на Дакуемон бе увеличило политическото напрежение до състояние на война.

* * *

Условията, които вървяха с любовта му, бяха още по-отблъскващи, отколкото й се бяха сторили в първия момент. В съзнанието й преливаше от мисли черна, пагубна клоака, която тя не искаше да допусне. Чувството за вина и отвращението, които изпитваше, бяха тъй силни, че почти й призляваше, което отравяше очакването на предстоящото възнаграждение. Тя се луташе между въодушевлението, ужася и изкушението да се откаже сега, за да избегне по-нататъшното мъчение. Но бе стигнала дотук, а боговете не я бяха поразили като наказание за предателството, извършено или замислено. Трябваше да измине и остатъка от пътя до целта — да изпълни желанията на своя съпруг. Залитайки, се отправи към пазачите при портата и каза:

— Искам да видя госпожа Рейко.

— Няма я — отвърна единият.

Госпожа Янагисава ахна и разшири очи от изненада. Не бе очаквала да бъде възпрепятствана от една толкова обикновена причина, като отсъствието на Рейко. Потребността й да угоди на съпруга си бе усилила нуждата й да прекара известно време с приятелката си. Връхлетяна от постоянното подозрение, че Рейко се стараеше да я избягва, възкликна:

— Не ти вярвам! Веднага ме заведи при госпожа Рейко!

— Съжалявам, но не е възможно — отвърна пазачът. — Когато се върне, ще й кажа, че сте идвали.

Обзета от неистово отчаяние, госпожа Янагисава се разкрещя на стражите като обезумяла. Чул врявата, един от детективите на сосакан сама побърза да излезе пред портата. Той се опита да я успокои, докато тя продължаваше яростно да настоява да види Рейко.

— Можете да дойдете пак по-късно — каза той.

— Зная, че е тук! — пищеше госпожа Янагисава. — Тя е длъжна да ме приеме!

След продължителна разпра детективът каза накрая:

— Добре тогава — можете сама да се убедите, че госпожа Рейко не си е у дома.

Госпожа Янагисава се втурна през портата, претича покрай казармите и прекоси двора; детективът бързаше след нея. Тя влетя в къщата и се устреми към личните помещения. Заети с работата си, прислужниците възкликнаха изненадани. Задъхана и с обезумял поглед, тя връхлетя в детската стая. Там, сред купчина играчки, седеше възрастната бавачка Осуги и занимаваше Масахиро — невръстния син на Рейко. Само че нея я нямаше.

— Къде е господарката ти? — тросна й се госпожа Янагисава.

Осуги я изгледа строго, с явно неодобрение:

— Няма я. Замина вчера.

— Къде отиде?

Госпожа Янагисава всеки миг щеше да изпадне в истерия.

— Не знам.

— Кога ще се върне?

Възрастната бавачка поклати глава. Детективът проводи госпожа Янагисава навън от къщата. Тя изстена отчаяно. Всички се бяха съюзили срещу нея, заговорничеха, за да й попречат да стигне до Рейко и да изпълни желанията на съпруга си. Но решимостта й се засили, макар че един вътрешен глас й прошепна, че отсъствието на Рейко е знак от съдбата, който й подсказваше, че можеше да се откаже от сделката с дворцовия управител и да намали греховете си. Трябваше да открие Рейко. Трябваше да стори необходимото, за да спечели любовта на съпруга си и да задоволи желанията, които той бе събудил у нея.