Лора Джо Роуланд
Цуамоно (29)

Глава 29

Задъхана и развълнувана, госпожа Янагисава пристигна пред кабинета на съпруга си. Сърцето й блъскаше лудо в гърдите; виеше й се свят от въодушевление. Тя бутна вратата и се препъна в прага. Седналият зад бюрото дворцов управител и коленичилите наоколо десетина служители я изгледаха неодобрително. В следващия миг обаче раздразнението на съпруга й отстъпи място на радостно вълнение. Той бързо освободи служителите, затвори вратата след тях и се обърна към нея.

— Имаш ли да ми казваш нещо?

— Направих го — задъхано промълви госпожа Янагисава. — Направих всичко, което поиска.

Живите му искрящи очи изпитателно се взряха в нея, търсейки признаци, че го лъже. Последвалата дълбока въздишка сякаш успокои духа му и прогони тревогата.

— Сега имам опора за бъдещето — рече той. — Която засилва контрола ми над настоящето.

Лицето му се отпусна в самодоволна екзалтирана усмивка.

— Сега съм в по-изгодна позиция. Победата е възможна.

Госпожа Янагисава жадно поглъщаше удоволствието му. Замаяна и горяща от нетърпение, зачака наградата си. По лицето на управителя внезапно премина сянка на съмнение.

— Но сигурна ли си, че Рейко ще съдейства?

— Сигурна съм.

Госпожа Янагисава бе напълно убедена, че една съпруга, която обичаше мъжа си, би сторила всичко, за да запази любовта му. Рейко скоро щеше да забрави възраженията си и да убие владетеля Мацудайра. Сосакан сама щеше да обяви Дакуемон за предател и убиец. Госпожа Янагисава щеше да сподели триумфа на съпруга си. Заради това си заслужаваше да понесе всичко, което й се бе случило.

Преди посещението си при Рейко госпожа Янагисава бе изживяла мъчителни колебания. Съзнаваше, че, принуждавайки Рейко да извърши това зло, щеше с да загуби приятелството й. Колко самотна щеше да се чувства без Рейко! Смелостта замалко да й изневери. А после Рейко й бе наговорила такива ужасни неща. Омразата надделя над обичта към приятелката й. Рейко заслужаваше да страда.

— Много добре — рече той успокоен. — Сега просто трябва да оставя събитията да следват своя ход. Има ли нещо друго?

Бе забравил за наградата й, отчаяно осъзна госпожа Янагисава.

— Каза, че ако аз… — заекна тя. — Обеща ми, че ще…

— Каква добра памет имаш.

По лицето на управителя се изписа раздразнение. Госпожа Янагисава долови, че съпругът й си мисли за всички други по-важни неща, които трябваше дар свърши, вместо да бъде с нея.

— Добре. Обещанието си е обещание. Заслужи си лакомството. Ела с мен.

Госпожа Янагисава бе твърде отчаяна, за да се обиди от отношението му. Докато страстта я завладяваше неумолимо, тя последва съпруга си в спалнята му. Вътре бе мрачно и студено, ала госпожа Янагисава дори не забеляза. Тръпнеше от нетърпение, а докато наблюдаваше как управителят отвори един с шкаф, извади футона си и го хвърли на пода до нея. Приближи, погали бузата й, устните, шията. Макар да долавяше, че ласките му са напълно механични, госпожа Янагисава потръпна от възбуда. Желанието заля като тежка сладка течност гърдите и слабините й. Мъжът й разтвори робата й и я пусна на пода. Студът плъзна по кожата й, но топлината отвътре надделя, докато ръцете му се плъзгаха по цялото й тяло.

— Моля те — прошепна тя и се притисна към него.

Той я остави да развърже колана му и да погали голите му, гладки и мускулести гърди. С треперещи пръсти тя свали препаската, покриваща слабините му. Липсата на желание и възбуда у него не я обезкуражи, и тя коленичи. Пое члена му в уста и започна да го гали. Усети как се втвърди под кадифената кожа и запулсира под ласките на езика и пръстите й. Той изстена и притвори очи от удоволствие. Остави я да му се наслаждава, докато тя се отпусна по гръб на футона, задъхана от желание, и протегна ръце към него. Обкрачи я и погали раменете й, езикът му се плъзна по зърната й, а пръстите му чертаеха горещи влажни окръжности между бедрата й. От гърлото й се изтръгнаха стонове, когато я издигна до висините на чувственото удоволствие, които бе доближила с него преди два дни. Страстта я подлуди. Изпиваше го с поглед. Ръцете й трескаво се плъзгаха по тялото му в стремежа й да го почувства изцяло. Със задоволство зърна същото желание, отразено в очите му, долови учестеното му дишане. Нетърпеливо разтвори бедра. Той се приведе, притисна я и проникна в нея.

Плъзна се навътре и тя усети движенията му в себе си за първи път от десет години, след като бяха заченали Кикуко! Стенейки от страст, тя се извиваше и повдигаше под него. През сълзи зърна лицето му. Очите му бяха затворени, главата му се отметна назад, когато проникна още по-дълбоко. Осъзна, че не желае да я гледа, за да не развали удоволствието си. Но обидата й бързо отмина. Тялото й сякаш се топеше в пламъци от желание. Удоволствието й достигна връхната си точка. Разтърсиха я мощни вълни на екстаз. Тя извика от възторг и наслада, каквито не бе и подозирала, че ще изпита. После се разрида от признателност и прегърна съпруга си. Притисна го към себе си, жадувайки да усети екстаза му също толкова силно, колкото и своя.

Движенията му станаха по-силни и по-бързи, мускулите му се напрегнаха. Изведнъж той се отдръпна и излезе от нея. Изстена, изви гръб и изля семенната си течност върху корема й. Докато мъжът все още тръпнеше в наслада, тя си даде сметка, защо бе излязъл, преди да достигне края: не искаше друго дете идиот.

Щастието й бе удавено в унижение. Стаята изведнъж стана студена — топлината от възбудата се бе стопила, пламъкът на страстта бе угаснал. Госпожа Янагисава се почувства измамена от съпруга си. Съжали, че заради него бе съсипала приятелството си. Вече не можеше дори да потърси утешение при Рейко. А кървавото петно на вината й никога нямаше да се отмие. За да удовлетвори желанията на този мъж, бе обрекла душата си на вечни мъки в ада.

Дворцовият управител се отпусна до нея. Подпря се на лакът и й се усмихна.

— Беше хубаво — рече и тя осъзна, че говори не само за задачата, която бе изпълнила, но и за секса, на който току-що се бяха насладили. — Обичам те — прошепна.

Думите напълно заличиха болката, която й бе причинил. Тя заплака от радост. Най-сетне бе спечелила любовта му! Заслужаваше си всички злини, които бе сторила; нямаше значение, какво бе рискувала и загубила. Очакваше я лъчезарно бъдеще. Дворцовият управител щеше да й стане истински съпруг и истински баща на дъщеря им. Точно както бе обещал. Щеше да управлява Япония; тя щеше да му помага винаги когато можеше и когато бе необходимо. В този момент дори Рейко не се радваше на такова щастие.

* * *

Квартал Канда бе разположен откъм североизточната страна на крепостта Едо. Бе удобен за седалище на политическата власт и бе населен предимно с търговци, дошли от Централна Япония да търсят щастието си. Бояджии, ковачи, дърводелци, мазачи, майстори на мечове и производители на свещи населяваха различни райони на Канда, но не всички жители се занимаваха с печеливша или законна търговия. По брега на река Канда имаше множество коптори, населени с просяци и бездомници, както и район, известен като свърталище на най-низшата класа проститутки — скитащите нощни птици. Тук един благородник можеше да намери убежище от двора на Токугава; можеше да живее анонимно сред хора далеч под неговата класа, твърде заети с борбата си за оцеляване, за да му обръщат особено внимание.

Сано пристигна на улица „Цукеги“, придружаван от Хирата, отряд детективи, Отани, Ибе и хората им. Улицата бе кръстена на стоката, която се продаваше тук — талисмани срещу пожар, най-ужасното природно бедствие в Едо. В магазините бяха изложени малки фигурки, изработени от дърво. Жилищата бяха над магазините. Прозорците бяха защитени с решетки, а порутените балкони се свиваха под надвисналите стрехи. Сано и спътниците му слязоха от конете и ги завързаха пред средната сграда от западната страна на улицата, където се намираше тайното жилище на Дакуемон.

Входът на сградата бе откъм малка уличка, в която бяха опънати няколко въжета с изпрани дрехи.

Сано и Хирата изкачиха скърцащите дървени стъпала до жилището на Дакуемон, а спътниците им останаха да чакат долу. Макар Хирата да бе установил, че къщата е празна, Сано почука на вратата, тъй като Ибе и Отани го наблюдаваха и той трябваше да се държи така, сякаш не знаеше нищо за къщата и нямаше представа, кой може да е вътре. Никой не отговори. Сано натисна бравата, но вратата се оказа заключена. Когато обаче двамата с Хирата я блъснаха силно, резето поддаде. Ибе и Отани бързо изкачиха стълбите и ги последваха в къщата. Първата стая беше кухня с огнище, няколко домакински съдове и прибори.

— Който и да живее тук, явно не готви често — отбеляза Ибе.

Минаха през плъзгащата се преграда и се озоваха в голяма стая. Вътре подът бе покрит с татами, имаше вградени шкафове и черен дървен сандък, украсен с изящна дърворезба. Виждаха се няколко мангала с пепел; върху червена лакирана масичка бяха подредени няколко чаши и порцеланова гарафа за саке. Пред писалище, изработено от черно лаково дърво със златни флорални инкрустации, се мъдреше копринена възглавница. В единия ъгъл имаше голяма метална вана, прикрита от параван с картина на водопад. Подобно луксозно обзавеждане изглеждаше не на място за мизерната улица „Цукеги“.

— Обича да му е удобно — обади се Отани, след като в един от шкафовете откри сгънати копринени завивки и дрехи.

Ибе се вгледа в паравана.

— Това не е никак евтино. Явно собственикът има пари.

Сано притеснено се запита дали Ибе и Отани щяха да открият чия е била тази къща и какво щеше да се случи тогава. Но Дакуемон явно не бе оставил никакви очебийни улики за самоличността си. Сано и Хирата откриха две по-малки стаи без никакво обзавеждане. Върнаха се в основната стая, където Отани бе отворил сандъка. Вътре имаше стойка с два меча.

— Който и да е той, очевидно е самурай — рече Ибе.

Отани извади дългия меч и се намръщи озадачен:

— Този дракон на дръжката ми изглежда познат. Сигурен съм, че съм го виждал някъде… но къде?

Сано погледна към Хирата, за да му подскаже, че трябва да приключат претърсването, преди Отани да си спомни, че е виждал племенника на господаря си да носи меча. Докато Хирата претърсваше шкафа, Сано отвори капака на писалището. Вътре откри пособия за писане, множество златни монети и купчина бяла оризова хартия. Прехвърли листата и откри, че всички са празни, с изключение на последния, на който имаше надраскана бележка.

— Какво е това? — попита Ибе и надникна през рамото на Сано.

На бележката пишеше:

Макино

Сто кована^[1] предварително.

Сто след това.

Последно плащане на следващия ден в „Плаващата чайна“.

Сано бе обзет от радостно вълнение:

— Ако не греша, това означава, че авторът на бележката е наел някого да убие главния старейшина Макино.

Ако беше прав, човекът, наел убиеца, трябваше да е Дакуемон. И все пак задоволството, че е разкрил престъплението, бе помрачено от безпокойството за последствията. Ако изобличеше Дакуемон като човека, отговорен за смъртта на Макино, после какво следваше? Дворцовият управител Янагисава щеше да остане доволен от опозоряването на клана Мацудайра. Владетелят Мацудайра щеше да погне Сано, жаден да пролее кръвта му… стига Сано изобщо да оцелееше, след като бе пренебрегнал заповедите на копоите си да не разследва Дакуемон и по този начин да забърка господарите им в престъплението.

— Но кой е убиецът? И кой го е наел? — попита Ибе.

Отвън се чу скърцане и всички млъкнаха, заставайки нащрек. Някой изкачваше стъпалата. Сано и Хирата измъкнаха мечовете си и застанаха от едната страна на вратата към кухнята. Ибе и Отани също измъкнаха оръжията си и застанаха от другата. Напрежение изпълни стаята. Сано чу входната врата да се отваря. Стъпките прекосиха кухнята и на прага на гостната се появи самурай.

— Стой! — заповяда той и се хвърли напред, насочил острието си към самурая.

Хирата, Отани и Ибе го последваха. Самураят се втрещи. Ококори очи и застина от ужас, когато четирите остриета опряха в гърлото му. Ръката му се плъзна към собственото му оръжие.

— Не се и опитвай! — спря го Сано.

Самураят преглътна мъчително и протегна ръце с дланите нагоре в знак, че се предава. Беше млад, едва прехвърлил двайсетте, с масивна челюст, нисък и набит. Копринените дрехи и скъпите мечове говореха, че е от висшите кръгове на обществото.

— Кой си ти? — попита Сано.

Преди самураят да отговори, Отани възкликна:

— Кубо сан!

По лицата и на двамата се изписа изненада.

— Какво правиш тук?

— Отани сан — промълви самураят с облекчение, че вижда познат човек. — Моля ви, не ме наранявайте! Позволете ми да обясня!

— Откъде се познавате? — попита Сано, изненадан на свой ред, докато всички прибираха оръжията си в ножниците.

— Той беше васал на Дакуемон — отвърна Отани, сетне се обърна към младия самурай: — Определено се налага да обясниш.

Сано зърна недоверието, изписано върху лицето на Хирата. Приготви се за това, което щеше да последва.

— Дойдох да взема парите и мечовете, които Дакуемон бе оставил тук — рече Кубо. — Реших, че трябва да ги дам на семейството му.

— Това място е било собственост на Дакуемон?

Отани се взря изненадано в Кубо, сетне огледа отново стаята.

— Ами… да — притеснено отвърна Кубо. — Само няколко от хората му знаехме. Не трябваше да казваме. Но след като е мъртъв, предполагам, вече няма значение… нали?

Настъпи кратко мълчание, изпълнено с напрежение, докато Отани и Ибе осмисляха новината. Сетне Отани рече:

— Това са мечовете на Дакуемон. Знаех си, че съм ги виждал някъде — той грабна бележката от Хирата.

— Дакуемон ли е написал това?

Кубо погледна бележката.

— Прилича на неговия почерк.

Ибе изведнъж проумя всичко и реши да се възползва от ситуацията.

— Дакуемон е наел убиец. Той стои зад убийството на главния старейшина Макино.

— Не! — ужасено възкликна Отани. — Не може да бъде!

— Това място е било на Дакуемон. Той е написал бележката — изтъкна Ибе.

— Но… възможно е да сме я изтълкували погрешно — възрази Отани.

— И какво друго тълкувание може да съществува? — настоя Ибе.

Отани понечи да отговори, сетне поклати глава.

— Нещо нередно ли казах? — попита тихо Кубо.

— Вземи парите и мечовете и си върви — рече Сано. — Забрави какво се е случило тук.

Кубо си тръгна.

— Почакайте само управителят Янагисава да чуе за това — злорадо рече Ибе. — Колко ще се зарадва да научи, че виновник е племенникът на владетеля Мацудайра.

— Но… — объркан, Отани поде: — Ти няма да кажеш на дворцовия управител. Договорихме се да не замесваме господарите и фракциите в разследването на убийството… нали? И се разбрахме, че една от жените трябва да бъде обвинена за двете престъпления. Не можем да изобличим Дакуемон като убиец и предател!

Сано осъзна, че Отани се ужасява от реакцията на владетеля Мацудайра и гнева на шогуна. Тъй като Дакуемон бе мъртъв и не можеше да бъде наказан, кланът и привържениците му щяха да платят за престъплението му.

— Това променя всичко — рече Ибе и измъкна бележката от ръцете на Отани. — Съгласих се на уговорката, защото смятах, че ще бъде във взаимен интерес и че която и да е от двете жени може да е извършителят, колкото и всеки друг. Но след като знаем, че не е така, не мога да позволя невинен човек да бъде наказан за убийството на приятеля и съюзник на господаря ми, а кланът Мацудайра да се измъкне безнаказано. Нито пък мога да скрия толкова важна информация от управителя Янагисава.

Мъжът очевидно имаше някакво чувство за чест и дълг, но само когато можеше да извлече полза от тях, заключи Сано. Сблъсъкът на интереси бе разрушил съюза между надзорниците му. Отани стоеше застинал от ужас, докато партньорът му не само бе развалил споразумението, но и възнамеряваше да нанесе съкрушителен удар върху господаря му.

— Поздравления за разкриването на убийството на главния старейшина Макино — обърна се Ибе към Сано. — Да вървим да съобщим новината в замъка Едо.

— Не! — изкрещя Отани.

Обзелата го ярост изведнъж го извади от вцепенението и той отчаяно се обърна към Сано:

— Заповядвам ти никога да не споменаваш какво сме открили тук. Заповядвам ти да арестуваш Окицу или Агемаки!

Настъпи зловеща тишина. Никой не помръдваше.

— Идваш ли? — обърна се Ибе към Сано.

— Още не — отвърна Сано. — Няма достатъчно доказателства за вината на Дакуемон.

Ибе го изгледа озадачено, а Отани — с надежда.

— Какви ги говориш? — размаха бележката Ибе. — Това е написано от Дакуемон и разкрива уговорката му с убиеца. Какво още ти трябва?

— Доказателство, че бележката е истинска — отвърна Сано.

— Това, че изглежда написана с почерка на Дакуемон и бе намерена в къщата му, не означава нищо — нетърпеливо се намеси Отани. — Възможно е някой да я е фалшифицирал и подхвърлил тук.

— Да не би да подлагаш на съмнение доказателството, защото се боиш от реакцията на владетеля Мацудайра? — обърна се Ибе към Сано.

— Не — отвърна сосакан сама.

Мисълта за гнева на владетеля Мацудайра бе достатъчно основание за колебание относно изобличаването на Дакуемон. А и Сано не гореше от желание да помогне на управителя Янагисава да спечели надмощие.

— Трябва да съм сигурен, че съм разкрил истинския виновник за убийството на Макино. Дори ако бележката не е подхвърлена и съдържанието й е точно такова, каквото си мислим, твърде много въпроси остават без отговор.

— Какви например? — попита Ибе.

— Например кой е убиецът — отвърна Сано. — Ако действително съществува, трябва да бъде открит. Той може да потвърди, че Дакуемон го е наел. И е виновен не по-малко от Дакуемон. Трябва да бъде заловен и наказан.

— И как е успял да се промъкне в имението на Макино и да го убие незабелязано — добави Хирата.

— И какво крият останалите заподозрени във връзка с убийството — продължи Сано, убеден, че всички са изиграли някаква роля в събитията през онази нощ. — И каква роля тук играе парфюмираният ръкав.

— Какво значение имат тези неща, след като можеш да приключиш разследването и да изпълниш дълга си към шогуна? — възрази Ибе. — И какво ме е грижа, след като можем да зарадваме господаря ми с решението, че Дакуемон е виновен за смъртта на Макино?

— След време може да се случи нещо, което да докаже обратното — рече Сано. — Нима искаш да поемеш риска да си навлечеш гнева на владетеля Мацудайра и да го предизвикаш да отмъсти на теб и управителя Янагисава, задето сте опетнили репутацията на клана му?

Ибе се поколеба и прехапа устни. Сано можеше да се обзаложи, че страхът му в крайна сметка ще надделее.

— Добре. Печелиш — рече най-сетне Ибе. — Но как смяташ да откриеш нужните доказателства?

— Можем да започнем от „Плаващата чайна“ — отвърна Сано.

— Да вървим тогава.

Ибе пое към вратата заедно със Сано и Хирата.

— Забранявам! — викна Отани, вкопчен в остатъците от авторитета си.

— Ако искаш, можеш да дойдеш с нас — заяви му Ибе, — но не можеш да ни спреш.

Отани с неохота ги последва навън.