Лора Джо Роуланд
Цуамоно (13)

Глава 13

Хирата и другарите му от детективския корпус на Сано яздеха през търговския квартал Нихонбаши. Поради разположените нагъсто магазини от двете страни на тесните криволичещи улички бяха принудени да се движат плътно един до друг, а сновящите наоколо домакини, носачи и работници непрестанно препречваха пътя им. След тях бързаше Отани с хората на владетеля Мацудайра и на дворцовия управител Янагисава. От време на време конете им стъпкваха изнесени навън стоки за продан и тогава собствениците ги обсипваха с крясъци, а майките се втурваха да дърпат децата си от пътя им. Хирата се дразнеше, тъй като групата твърде много биеше на очи заради натрапените надзорници, а и те определено спъваха усилията му да разкрие престъплението. Поне Ибе не беше сред тях да го ядосва. А и разполагаше с едно предимство, което щеше да му помогне да проучи наложницата на главния старейшина Макино: търговецът на име Ракуами, с когото Окицу бе живяла преди това, бе стар негов познат.

Хирата пристигна на тясна улица, очертана от едната страна от внушителен ред заможни къщи със солидни керемидени покриви, ниски пръстени стени и заслонени порти — все жилища на преуспели търговци. От другата страна се издигаше уединена представителна постройка. Зидовете й ограждаха просторна градина, а от стрехите й висяха яркочервени фенери. През отворената порта се виждаше покрита с чакъл пътека, която водеше към парадния вход. От вътре се носеха музика на шамисен и гръмък смях. Детективите и надзорниците се скупчиха около Хирата и в същия момент през портата влязоха шумна група издокарани самураи.

— Какво е това място? — попита Отани.

— Ще видите — отвърна Хирата.

Те завързаха конете си за коловете близо до портата и влязоха в къщата. Отвъд антрето, пълно с обувки и оставени от гостите мечове, се намираше салон, в който върху възглавници се бяха излегнали мъже на различна възраст. Красиви млади жени в пъстри роби сервираха на клиентите питиета, флиртуваха, играеха карти с тях или седяха в скутовете им. Младеж с приятна външност подрънкваше на шамисен, докато момичета обикаляха с подноси храна. Хирата и спътниците му се спряха на прага. В този момент един самурай и едно момиче отидоха заедно при някакъв мъж, застанал до една врата. Самураят пусна монети в ръката на мъжа и момичето го поведе нататък по един коридор, от който се разнасяха кикот, хрипове и стенания.

— Това е незаконен бордей! — възкликна Отани.

— Добро попадение — каза Хирата.

Макар че официално проституцията бе ограничена в рамките на определения с разрешително квартал на удоволствията Йошивара, тя процъфтяваше из целия град. Частни заведения обслужваха мъже, които не можеха да си позволят високите цени на Йошивара или не искаха да пътуват толкова далеч. Това много специално заведение обслужваше най-богатите и видни клиенти.

Един мъж стана и се отдели от групата на гуляещите.

— Поздрави, Хирата сан — извика той.

Беше с обло лице, плешива глава, около шейсетгодишен, приветлив и непринуден. Носеше халат в червено и черно, който откриваше голите му гърди и крака.

— Отдавна не съм ви виждал тук.

— Поздрави, Ракуами сан — отвърна Хирата. — Бизнесът все така процъфтява, както виждам.

— Да, да. Въпреки опитите на полицията да ме арестува и да затвори заведението ми.

Кожата на Ракуами изглеждаше някак мазна и лъщеше, а разтегнатите му в усмивка устни блестяха влажно, сякаш ядеше толкова тлъсти храни, че мазнината бе избила през порите му.

Като млад и неопитен полицай на обход Хирата веднъж бе направил внезапна полицейска проверка на заведението и се бе опитал да приложи закона срещу проституцията извън Йошивара. Той не си бе дал сметка, че Ракуами има високопоставени клиенти, които го закриляха от ревностните поддръжници на този закон. Грешката, която бе допуснал Хирата, му бе спечелила порицание от страна на началника му и своеобразно приятелство с Ракуами.

— На какво дължа честта, която ми оказваш с посещението си? — попита Ракуами. — И няма ли да ме представиш на приятелите си?

Отани избута с лакът Хирата.

— Казвам се Отани — заяви той надуто. — Васал съм на владетеля Мацудайра и провеждам разследване на убийството на главния старейшина Макино.

— Разследването водя аз — намеси се Хирата. — И съм дошъл да те помоля за съдействие.

Ракуами изгледа Хирата и Отани с проницателните си ясни очи. После се усмихна на Отани:

— Ще се радвам да ви помогна с каквото мога.

За свое огорчение Хирата разбра, че Ракуами бе по-загрижен да угоди на пратеник на могъщия владетел Мацудайра, отколкото на един васал на следователя на шогуна.

— Има ли къде да поговорим на спокойствие? — попита Хирата, отстоявайки собствения си авторитет.

— Какво ще кажете за по едно питие — обърна се Ракуами към Отани.

— Не, благодаря — отвърна високо Хирата.

— С най-голямо удоволствие — каза Отани.

— Оттук, моля.

Ракуами поведе Отани към един ъгъл на салона. Хората на Отани и пратениците на дворцовия управител ги последваха. Ракуами настани всички и направи знак на прислужниците, които наляха на гостите чашки саке. Около тях пиршеството беше в разгара си. Детективите погледнаха към Хирата.

— Хайде — подкани ги той.

Вътрешно кипеше от негодувание, докато се промъкваше към Ракуами, а детективите се настаниха в края на групата.

— Сред куртизанките ти имало ли е някога момиче на име Окицу? — обърна се Отани към Ракуами.

— Да — отвърна търговецът и изгаряйки от желание да угоди на Отани, добави: — Купих я от един посредник, който продаваше момичета от село.

Тези посредници обикаляха страната и купуваха дъщери от обеднели селски семейства, за да ги продават на публични домове в града. Най-красивите момичета отиваха в Йошивара срещу висока цена. Останалите се озоваваха в места като заведението на Ракуами, че и по-лоши.

— Окицу беше много сладка — похотливата усмивка на Ракуами подсказваше, че той самият се бе възползвал от прелестите й. — Надявам се, че не се е забъркала в нещо нередно?

— Заподозряна е в извършване на престъпление — заяви Хирата.

— Не думай! — изгледа го Ракуами и отново се обърна към Отани: — Не мога да повярвам, че малката Окицу може да има нещо общо с това убийство.

— Никога ли не е създавала проблеми? — попита Отани.

— Не, изобщо. Беше мила и покорна. Всички я харесваха. Беше много популярна сред гостите ми.

— Това би трябвало да е достатъчно, за да изясниш каквито съмнения имаш относно характера й и да я поставиш извън подозрение — заяви Отани, благоволявайки да се обърне към Хирата.

— Разбира се, че Ракуами ще говори само хубаво за нея — възкликна гневно Хирата. — Той не би желал да му излезе име, че наема съмнителни момичета.

Отани и Ракуами си размениха погледи, в които се четеше възмущение от изблика на Хирата. Ракуами каза:

— Хирата сан, възприемаш живота твърде сериозно. Трябва да се отпуснеш — той подвикна към едно предизвикателно момиче в ярко розово кимоно: — Ела да позабавляваш моя млад приятел.

Момичето коленичи зад Хирата и започна да масажира раменете му.

— Остави ме на мира! — нареди й Хирата.

Другите мъже взеха да се подсмихват на неудобството му. Дори детективите с усилие спотаиха усмивки, когато момичето продължи да го обсипва с ласки. Ракуами му се подиграваше пред всички и това го разгневи още повече. Явно някогашният му приятел си връщаше за онази отдавнашна внезапна проверка. С категоричен жест Хирата отстрани момичето и се обърна към Ракуами:

— Главният старейшина Макино тук ли се запозна с Окицу?

— Да. Макино бе редовен гост в заведението ми. А Окицу бе едно от любимите му момичета.

Макар че Ракуами все още се забавляваше за сметка на Хирата, нотка на предпазливост в тона му подсказваше, че той предпочиташе да не обсъжда отношенията между Макино и Окицу. Надушвайки следа, Хирата каза:

— А Макино беше ли сред любимите клиенти на Окицу?

— Да, че и повече — отвърна Ракуами.

Хирата го погледна с подозрение.

— Окицу е била красиво младо момиче, а Макино — стиснат грозен старец. Но въпреки това го е харесвала?

— Много.

Ракуами вече не се усмихваше; поведението му стана отбранително. Отани се намръщи.

— Той си е плащал за нейното благоразположение, така че тя е била принудена да го обслужва, но това й е доставяло удоволствие, защото го е харесвала — обобщи Хирата с презрителен скептицизъм.

— Е, добре, не й допадаше особено. Но това беше без значение. Тя се държеше много мило с него — лицето на Ракуами вече лъщеше от пот.

— Могат ли момичетата и слугите ти да потвърдят онова, което ми каза? Идете да ги разпитате — нареди той на детективите си.

— Чакайте!

Ракуами вдигна ръка, макар че му бе неприятно да разтуря веселбата. Хирата даде знак на детективите да спрат. Ракуами каза с неохота:

— Първия път, когато Макино пожела компанията на Окицу, тя ме помоли да не я пращам при него. Каза ми, че я плашел. Само като го видела, и й призлявало. Каза, че не можела да го понася. Но аз я предупредих да гледа да му угоди, защото е важен клиент.

— И тя така му е угодила, че той си я е пожелал само за себе си — заключи Хирата, доволен, че най-накрая бе спечелил надмощие. — От тебе ли я купи? — Ракуами кимна и Хирата продължи: — Окицу как прие идеята да бъде наложница на мъж, който я отблъсква и отвращава?

Погледът на Ракуами зашари из стаята, избягвайки Хирата.

— Това бе изгодна възможност за Окицу. Когато моите момичета станат твърде стари, за да привличат клиенти, аз трябва да ги освободя. Не мога да си позволя да ги издържам, ако не печелят пари. Много от тях завършват като просякини на улицата. А да попадне на богат и влиятелен мъж, като Макино, за Окицу това означаваше осигурено бъдеще.

— Но тя не е искала да живее с него — възрази Хирата, схващайки истината, която Ракуами толкова се стараеше да скрие.

— Тя е млада и глупава — изсумтя презрително Ракуами. — Не знае какво е най-добро за нея. Казах й, че Макино ще й осигури хубав дом. И ще й се налага да обслужва само един мъж вместо мнозина.

— Какво се случи, когато Окицу разбра, че я продаваш на Макино?

Ракуами се поколеба, облизвайки влажните си устни.

— Сигурен съм, че има някой друг тука, който ще ми каже — Хирата понечи да се изправи, а детективите го последваха.

С гримаса на раздразнение Ракуами отстъпи:

— Окицу опита да се самоубие — отвърна той с приглушен равен тон, за да не чуят гостите.

— Как? — попита Хирата, след като той и детективите се бяха върнали на местата си.

— Скочи в канала зад къщата и се опита да се удави — отвърна Ракуами. — Но някакъв лодкар я спасил. На следващия ден я изпратих в къщата на Макино.

Отани се намеси в разговора:

— Това не е от значение. Момичето е опитало да нарани себе си, не Макино. Не сме чули нищо, което да предполага, че го е убила.

— Може би главният старейшина се е държал зле с нея, докато са живели заедно — предположи Хирата. — Нищо чудно да е искала да се отърве от него и да е решила, че е по-добре, вместо да отнема собствения си живот, да убие Макино.

— А може би си измисляш истории, на които ти се ще да вярваш — присмя се Отани на Хирата, след което се обърна към Ракуами: — Благодаря ви за съдействието. Няма да ви безпокоим повече.

Той и хората му станаха, същото сториха и пратениците на дворцовия управител. Ракуами скочи на крака, поклони се дълбоко и се усмихна, слагайки с облекчение точка на разпита на Хирата.

— За мен е удоволствие да ви услужа — заяви той на Отани. — Може би ще ми окажете честта да ме посетите някой друг път?

С широк жест той предложи на Отани своите момичета, храна, питиета и музика.

— Непременно — отвърна Отани.

Хирата и детективите му също станаха, но Хирата каза:

— Ние няма да тръгваме още. Първо ще проверим какво имат тук да ни кажат за Окицу.

Той започна да отделя момичетата и прислугата от гостите, които побързаха да се отдалечат, за да не бъдат замесени. Ракуами наблюдаваше всичко това с безпомощно възмущение. Хирата изпитваше злорадо удоволствие да го притесни и в същото време да принуди Отани и останалите да наблюдават една досадна поредица от разговори. И макар че от тях не разбра нищо по-различно от онова, което им бе казал Ракуами, Хирата почувства облекчение, че въпреки спънките от страна на Отани бе установил наличие на мотив за убийство у Окицу. Поне вече имаше какво да докладва на Сано. Най-накрая той и групата му напуснаха къщата. Когато излязоха навън, за да си вземат конете, Отани го дръпна настрана и му заговори с поверителен тон:

— Има нещо, което трябва да ти кажа, за ваше добро е!

Хирата го изгледа предпазливо.

— Сосакан сама прави голяма грешка, като води разследването по този начин — заяви Отани. — Ако следвате тази улика, двамата ще се провалите. Направете си услуга. Обединете си усилията с моите. Запазете собственото си бъдеще.

— Нима искате да кажете, че трябва да пренебрегна желанието на моя господар да се установи истината и да заговорнича с вас, за да уличим дворцовия управител и да получа възнаграждение от владетеля Мацудайра? — Хирата се втренчи изумен в подутото лице на Отани.

— Няма защо да го изричаш тъй открито — упрекна го Отани.

Отани се опитваше да подрони лоялността му към Сано! Вбесен, Хирата изпита желание да се нахвърли върху него, задето обиждаше него и критикуваше преценката на Сано. Но той не биваше да обижда Отани и да рискува да въвлече Сано в още неприятности.

— Благодаря за предложението, но трябва да ви откажа — каза той с цялото самообладание, на което бе способен.

Отани сви рамене.

— Предложението си остава, в случай че се вразумиш.

Изведнъж Хирата изпита страх, че ако не разполага със свободата да провежда разпитите без постоянен натиск, накрая ще се провали. Той обърна гръб на Отани, яхна коня си и отиде при детективите, които вече бяха по седлата, и шепнешком се разпореди за по-нататъшните им действия. Докато всички се отдалечаваха от къщата на Ракуами, един от детективите внезапно препусна напред, друг насочи коня си в противоположната посока, трети сви вляво на разклона, а последният зави вдясно.

— Къде отиват? — попита рязко Отани.

— Да проверят някои улики по мое нареждане — отвърна Хирата.

Отани извика на хората си да тръгнат след детективите. Хората на дворцовия управител също се включиха в преследването. В общата суматоха Хирата изплющя с юзди и се понесе в галоп напред.

— Хей! Върни се! — изкрещя гневно Отани.

Както препускаше, Хирата чу зад себе си тропот на копита — явно Отани се опитваше да го настигне. Но той познаваше Нихонбаши по-добре от Отани. Свиваше по различни улички и прекосяваше тържища, докато накрая се отърва от преследвачите си. Обзе го възторжено чувство за свобода, докато препускаше сред вятър и слънчеви лъчи към светилището „Асакуса Джинджа“, за да разследва съпругата на главния старейшина Макино.