Лора Джо Роуланд
Цуамоно (32)

Глава 32

Рейко откри Госечи в едно малко, рядко използвано светилище в главната сграда на храма „Зоджо“. Наложницата на владетеля Мацудайра бе коленичила пред олтара — заслонено с покрив оградено пространство с гравирани златни колони. Бронзовото й копринено наметало и искрящите й черни коси блестяха на светлината на свещите, които горяха пред златната статуя на Буда. Госечи бе дребна и крехка. Застанала с гръб към вратата и свела молитвено глава, тя изглеждаше уединена в собствените си мисли, изолирана от припяването на другите богомолци в главното светилище и от звучащите навън гонгове. Рейко тихо се приближи до нея през изпълнения със сенки сумрак, наситен с мириса на тамян и изгорял восък.

— Госечи сан? — попита тя.

Наложницата се обърна. Рейко видя, че бе много млада и изумително красива. Лицето й бе с широко чело и заострена брадичка, надарена с мека като цветен лист кожа и изящни черти. Рейко можеше да си обясни как бе привлякла и владетеля Мацудайра, и племенника му. Очите й, огромни и невинни като на дете, се изпълниха с тъга и смущение, тъй като уединението й бе нарушено от появата на непознат.

Рейко се представи:

— Аз съм съпругата на сосакан сама на шогуна — тя коленичи до Госечи. — Съжалявам, че те притеснявам, но има неотложни въпроси, които трябва да обсъдя с теб.

Момичето избърса сълзи в ръкава си и промълви:

— Може би друг път… ако проявите тази любезност. Моля ви, не се обиждайте, но в момента съм много разстроена.

Гласът й бе дрезгав от плач.

— Разбирам — каза Рейко със съчувствие. — Ти скърбиш за Дакуемон.

Изпитваше ужасно неудобство, че бе принудена да обезпокои Госечи, след като явно момичето току-що бе преживяло непрежалима загуба. Тревогата в очите на Госечи потвърждаваше, че бе имала незаконна връзка с Дакуемон и все още се страхуваше от последствията, в случай че владетелят Мацудайра разбереше за нея.

— Не… искам да кажа, да, тъжна съм, защото той мъртъв. Беше племенник на моя господар.

— И дори нещо повече, нали? — попита Рейко нежно. — Двамата сте били любовници.

Госечи поклати отчаяно глава в опит да отрече, но лицето й се сгърчи. Тя се разрида в шепите си, а тялото й потръпна конвулсивно в пристъп на неутешима мъка.

— Обичах го повече от всичко на света — изрече тя между риданията и хълцането.

Рейко почувства облекчението й, сякаш момичето бе намерило утеха в това, че най-накрая можеше да говори с някого, който знаеше тайната й.

— Не мога да понеса, че вече го няма!

Рейко я прегърна, а тя продължи да ридае. След известно време се успокои. Каза с тих, изпълнен с безнадеждност глас:

— Зная, че не биваше да се влюбвам в Дакуемон. Трябваше да остана вярна на владетеля Мацудайра. Дължа му толкова много. Родителите ми не можеха да си позволят да ме издържат. Те ме продадоха на един посредник, който снабдява с жени квартала на удоволствията. Ако владетелят Мацудайра не ме беше купил, щях да стана проститутка. Той е мил и щедър към мен. Обича ме. Заслужава верността ми.

Освен това владетелят Мацудайра бе трийсет години по-възрастен от Госечи и вероятно по-скоро й бе като баща, отколкото любовник, помисли си Рейко.

— Но Дакуемон бе толкова красив, толкова обаятелен — каза Госечи. — Влюбих се в него още първия път, когато се видяхме. Той в мен също. Не можехме да устоим на чувствата си.

Лицето й за миг се озари от спомена, после отново стана скръбно.

— Срещахме се тайно. Ако владетелят Мацудайра бе разбрал, щеше да ме убие. Щеше да прогони Дакуемон от клана. Но всеки миг, който прекарахме заедно, си струваше опасността.

От очите на Госечи отново рукнаха сълзи и се търкулнаха по страните й.

— Но сега, когато Дакуемон вече го няма, се чувствам толкова самотна. Изпитвам ужасна вина, задето съм мамила владетеля Мацудайра. Никога повече няма да бъда щастлива, докато смъртта ми не ме събере отново с Дакуемон. А това, че трябва да крия любовта си към него, прави болката от загубата му още по-непоносима.

Рейко не желаеше да се възползва от страданието на една безпомощна и уязвима жена, но бе длъжна в името на любовта, на честта и на дълга да помогне на Сано да разкрие това престъпление.

— Има начин да обезщетиш владетеля Мацудайра, че си го мамила, както и да почетеш любовта си към Дакуемон.

— Наистина ли? Как? — Госечи изглеждаше озадачена, но изпълнена с надежда.

— Помогни ми да установя кой го е убил — каза Рейко. — Помогни на съпруга ми да предаде убиеца на правосъдието.

Госечи кимна с разведрено лице, тъй като чувството, че вече има цел, я откъсна от болката.

— Но как бих могла?

— Първо ми отговори на няколко въпроса. Двамата с Дакуемон срещахте ли се в „Знака на заслеплението“?

Госечи отново сгърчи лице при споменаването на мястото, където любовникът й бе убит.

— Да, понякога.

— Ти видя ли се с него в нощта, когато е бил убит?

Момичето поклати глава.

— Не, онази вечер нямахме уговорка да се срещаме. Бях у дома с владетеля Мацудайра.

— Тогава защо Дакуемон е отишъл в „Знака на заслеплението“?

— Единствената причина, която ми хрумва, е, че… — ново ридание задуши Госечи.

— Че е имал среща с друга жена ли? — попита Рейко.

Госечи впери отчаян поглед в олтара. Сълзите, които се търкаляха по страните й, блестяха на светлината на свещите.

— Не исках да мисля, че Дакуемон ми изневеряваше. Не можех да повярвам, че си е намерил друга. Но напоследък… — тя въздъхна. — Вече не се виждахме толкова често. Той ми казваше, че е зает с политически дела, но аз не можех да потисна подозренията си.

— Имаш ли някаква представа, коя е другата жена? — попита Рейко с надежда.

— Никаква — отвърна Госечи, — макар че се опитах да разбера. Срам ме е от онова, което сторих. Постъпката ми ме кара да изглеждам толкова ревнива. Помолих един мой телохранител да проследи Дакуемон, ако излезе от имението през онази нощ. Заръчах му да наблюдава тайно Дакуемон и жената, да разбере коя е, и да ми съобщи.

— Телохранителят изпълни ли нарежданията ти? — попита Рейко, усещайки вълнението, което се надигна в нея.

— Не знам — отвърна Госечи. — След като разбрах, че Дакуемон е мъртъв, не можех да понеса да питам с кого е бил в онази последна нощ от живота си.

— А сега можем ли да попитаме?

— Мисля, че трябва — Госечи се изправи гъвкаво на крака. — Елате с мен.

Тя изведе Рейко от светилището. Отвън в сумрачния проход чакаше млад самурай, който се поклони на Госечи, след което се изправи, доколкото му позволяваше скромният ръст. Имаше грозновато, добродушно и интелигентно лице, на което бе изписана робска преданост към Госечи. Рейко веднага разбра защо наложницата бе поръчала именно на него да шпионира любовника й. Младият самурай очевидно бе влюбен в нея и би изпълнил всяко нейно желание.

— Хачиро сан, това е госпожа Рейко. Искам да ни кажеш дали си проследил Дакуемон, както те помолих.

Младият мъж се поколеба, а изражението му стана тревожно.

— Да… проследих го. Но се опасявам, че онова, което видях, ще ви разстрои.

— Няма нищо — каза тя с въздишка на примирение. — Трябва да го чуя.

Хачиро кимна и започна своя разказ:

— Онази нощ Дакуемон напусна имението на кон скоро след като настъпи часът на глигана. Изглежда, много бързаше. Трябваше да препускам след него, за да не изостана, но се движех на достатъчно разстояние, за да не ме забележи. Той отиде в града. Известно време яздеше, обикаляйки, като все поглеждаше през рамо, сякаш искаше да се увери, че никой не го наблюдава. Накрая пристигна в „Знака на заслеплението“. Знам мястото, защото…

Телохранителят млъкна за миг, почервенял от смущение. Рейко заключи, че той бе разпознал дома за забранена любов, защото бе придружавал Госечи на любовните й срещи с Дакуемон.

— Дакуемон остави коня си в една уличка и влезе в постройката — каза Хачиро. — Не посмях да го последвам вътре, защото можеше да ме види, тъй че наблюдавах от чайната отсреща.

— Видя ли го да се среща с някаква жена?

— Не — отвърна Хачиро. — Изпих едно питие и изчаках няколко минути. После зърнах някакъв самурай на кон, който се носеше в галоп по улицата. Подмина ме толкова бързо, че не можах да го видя ясно. Помислих, че е Дакуемон. До следното утро не бях разбрал, че повече не е излязъл от къщата жив. Тогава си помислих, че може би е решил да не остава, измъкнал се е през някоя странична врата, метнал се е на коня си и е препуснал обратно към крепостта Едо. Канех се да го последвам, но точно тогава от къщата излезе някаква жена.

Хачиро присви очи, взирайки се в празното пространство пред себе си, както вероятно бе направил при появата на жената.

— Тя носеше тъмна пелерина и тъмен шал, който покриваше главата и лицето й. Отправи се бързешком към един паланкин, който я чакаше по-нататък на улицата. Качи се вътре и носачите потеглиха. Имах предчувствието, че това бе жената, с която Дакуемон бе дошъл да се срещне.

Рейко видя как Госечи затвори очи, сякаш изпитваше мъчителна болка — вероятно бе хранила отчаяна надежда в живота на Дакуемон да е нямало друга жена. Но Рейко пък се надяваше непознатата да се окаже ценен свидетел.

— Исках да разбера коя е — продължи Хачиро, — затова яхнах коня си и поех след тях.

— Къде отиде тя? — попита Рейко нетърпеливо.

— В крепостта Едо. Стражите при портите я пуснаха да влезе. Проследих я до имението на дворцовия управител Янагисава.

Рейко усети как дъхът й секва от изненада и ужас. Непознатата бе свързала дворцовия управител с убийството! Жената, видяна да напуска „Знака на заслеплението“, по всяка вероятност е била изпратена от Янагисава да убие Дакуемон. Може би изобщо не бе жена, а някой от хората на Янагисава, предрешен в женски одежди. Сигурно Янагисава бе разбрал, че Дакуемон има връзка с Госечи и че се срещат тайно в „Знака на заслеплението“. Вероятно бе съзрял в това великолепна възможност да нанесе съкрушителен удар върху фракцията на своя съперник.

— Как уреждахте срещите си с Дакуемон? — обърна се Рейко към Госечи.

— Когато разбирах, че владетелят Мацудайра ще бъде зает и няма да се нуждае от компанията ми през нощта, пращах Хачиро да мушне късче червена хартия под вратата на Дакуемон — отвърна Госечи. Телохранителят сведе глава, смутен от своята роля на сводник. — Вечерта се отправях към „Знака на заслеплението“, а Дакуемон идваше при мен.

Рейко заключи, че по всяка вероятност Янагисава бе разбрал за тайния им начин да си предават съобщения. Онази нощ нает от него шпионин в къщата на владетеля Мацудайра вероятно бе подмамил Дакуемон на среща с Госечи. Без да знае, че същата вечер тя е с владетеля Мацудайра, Дакуемон бе отишъл в „Знака на заслеплението“ в очакване на любовна наслада, но вместо това се бе натъкнал на засадата, устроена от пратения от Янагисава убиец.

— Успя ли да видиш още веднъж тази жена? — попита Рейко, без особени надежди за успех.

— Да — отвърна Хачиро неочаквано и за самата нея. — Когато паланкинът й влезе в имението на дворцовия управител, стражите не затвориха веднага портите. Продължих нататък и надникнах вътре. В двора имаше запалени факли. От паланкина изскочи малко момиче и хукна към къщата. След нея се появи и някаква жена. Това е всичко, което видях, защото в този момент портите се затвориха. Но чух жената, която извика: „Кикуко, изчакай ме“, а момиченцето отвърна: „Бързай, мама!“

Думите му стигнаха до Рейко, но се блъснаха в стена от изумление и отказ да повярва на това, което бе чула. Сърцето й заблъска от вълнение. Доколкото и знаеше, имаше само едно момиченце на име Кикуко, което живееше в имението на дворцовия управител, и само една жена, която Кикуко наричаше „мама“. Непознатата, която е излязла от „Знака на заслепението“ скоро след пристигането на Дакуемон, бе госпожа Янагисава.

— Милостиви небеса! — възкликна Рейко и се опря на стената, тъй като краката й омекнаха.

— Какво има? Коя е тази жена? — извика Госечи, а върху лицето й бе изписан страх, примесен с жадно любопитство. — Виждам, че я познахте. Мислех, че не искам да знам, но сега трябва, за да се срещна с нея и да разбера защо Дакуемон е предпочел нея пред мен. Моля ви, кажете ми коя е!

— Не мога — отвърна Рейко.

Присъщата й предпазливост я предупреди да запази откритието за себе си поне докато решеше как да постъпи. За щастие нито Госечи, нито Хачиро се бяха досетили за госпожа Янагисава. Тя рядко се появяваше в обществото и много малко хора знаеха, че дворцовият управител има дъщеря, тъй като той се срамуваше от нея.

— Но мога да те уверя, че тази жена не е имала любовна връзка с Дакуемон. Не е отишла в „Знака на заслеплението“, за да прави любов с него.

Не можеше да има друго обяснение — госпожа Янагисава бе отишла да убие Дакуемон по нареждане на дворцовия управител. Тя нямаше любовник, с когото да се среща тайно. Единственият мъж, който я интересуваше на този свят, бе съпругът й. И тя би направила всичко, за да му угоди.

Рейко се смрази от ужас. Госпожа Янагисава бе още по-луда, отчаяна и лукава, отколкото Рейко бе подозирала някога. Изнудването, на което бе подложила Рейко, бе най-малкото зло, което напоследък тази жена бе извършила. Тя бе намушкала Дакуемон смъртоносно, като по този начин бе отървала съпруга си от един съперник, бе отслабила фракцията на Мацудайра и бе разчистила пътя за сина на дворцовия управител, който ставаше най-вероятният наследник на режима на Токугава и следващ шогун.

Госечи, Хачиро и всичко наоколо избледня във възприятията й, докато Рейко изумена се опитваше да възприеме стореното от госпожа Янагисава. Звукът от гонговете и припяването почти не стигаха до съзнанието й. При все това, макар и отвратена от престъплението на госпожа Янагисава, тя осъзна, че току-що бе получила своя щастлив шанс. Заслепи я възторг, тъй като госпожа Янагисава несъзнателно се бе превърнала в уязвима мишена за ответен удар.

— Благодаря за помощта — каза тя на Госечи и Хачиро. — Извинете ме, но трябва да тръгвам.

Тя ги остави втренчени след нея в недоумение и побърза да напусне храма. Паланкинът и антуражът й я чакаха сред тълпите от поклонници отвън. Рейко скочи вътре и нареди на носачите:

— Отведете ме в крепостта Едо!

Там й предстоеше последният сблъсък с госпожа Янагисава.