Лора Джо Роуланд
Цуамоно (19)

Глава 19

Небето над района с жилищата на вишестоящите служители на бакуфу в крепостта Едо пламтеше със студеното зарево на залеза. Луната и звездите блещукаха като ледени късчета върху потъмняващия небосклон. От представителните къщи се издигаше пушек, а при портите горяха фенери; пазачи потрошаха с крака и разтъркваха ръце, за да съхранят топлината в телата си. Хирата яздеше по празната улица, без да бърза, и колкото повече приближаваше имението на Сано, толкова повече забавяше ход. Скоро щеше да настъпи моментът за равносметка. Той мислено отправи молитва да не е изпаднал в голяма беда.

— Сосакан сама ви очаква — съобщи му пазачът, който му отвори портата.

Тонът му подсказа, че щеше да си има сериозни неприятности. Сърцето му мъчително се сви. Когато влезе в къщата, завари Сано, Отани и Ибе коленичили в приемната.

— Хирата сан, моля, заповядайте при нас — каза Сано.

Маниерът му бе необичайно официален. Ибе и Отани гледаха Хирата с нескрита враждебност. Сърцето на Хирата блъскаше в гърдите му, но той коленичи, поздрави Сано и гостите му и им се поклони.

— Разбрах, че си избягал от хората, пратени да надзирават разследването ти днес — каза Сано. — Истина ли е?

— Да, сосакан сама — отвърна Хирата с равен тон, надявайки се да скрие напрежението си.

— И къде отиде?

— Да проуча миналото на Агемаки — съпругата на главния старейшина Макино — в светилището „Асакуса Джинджа“.

— Видяхте ли? Казах ви! — Отани хвърли яден поглед към Сано. — Отишъл е да разследва сам. Нарушил е правилото, че всички разпити, свързани с убийството на главния старейшина Макино, трябва да бъдат надзиравани от представители на владетеля Мацудайра.

— И на дворцовия управител Янагисава — добави Ибе. — Той остави и моите хора да му дишат прахта.

Разочарованието в очите на Сано причини болка на Хирата.

— Мога да обясня — каза той, горейки от желание да се защити, макар че единственото му, доста неубедително извинение бе, че бе реагирал под натиска на силно напрежение.

Отани разсече с ръка въздуха към Хирата и заяви:

— Няма значение, защо си го направил. Важното е, че повече няма да ни създаваш неприятности. Защото от този момент нататък си отстранен от разследването.

Стъписване и ужас се сляха с унижението, когато Хирата си даде сметка, че според копоите му той бе толкова незначителен, че те не желаеха да си правят труда да му налагат по-строго наказание. Просто го изхвърляха от разследването, все едно бе гнило парче от ябълка.

— Това е справедливо — каза Сано, чийто тон бе така стоически, както и изражението му.

И Сано бе на едно мнение с тях! Хирата се втренчи отчаян в господаря си, който току-що го бе пожертвал, за да не предизвиква дворцовия управител Янагисава и владетеля Мацудайра. Чувство за извършена несправедливост изпълни Хирата, макар и да си даваше сметка, че си бе заслужил съдбата. Не можеше да позволи на копоите да му отнемат шанса да разреши случая с убийството и да си възвърне уважението на Сано.

— Хиляди извинения за лошото ми поведение — каза той, с неохота подлагайки се на унижение пред Отани и Ибе. — Моля да ми позволите да поправя грешката си пред вас и да продължа да участвам в разследването.

— Спести си усилията — отсече Отани. — Решението е окончателно.

Отани и Ибе се изправиха. Сано ги провождаше до вратата, когато Отани се спря и попита Хирата:

— Всъщност какво научи в светилището „Асакуса Джинджа“?

Хирата изпита вътрешна съпротива да сподели резултатите от нелегален разпит с хората, които бяха изискали такова мъчително възмездие за стореното.

— Нищо — излъга той.

Ибе се засмя тихо.

— В такъв случай бягството ти не си е струвало последствията, нали?

Хирата остана сам, гневен и нещастен, докато Сано изпращаше надзорниците навън от имението си. Не след дълго той се върна и коленичи срещу Хирата.

— Можеше да е и по-зле — каза той. — Отани и Ибе бяха в правото си да изискат смъртната ти присъда за проявено неподчинение. Ако някой от нас бе възразил на наказанието ти, те щяха да го направят напук.

Това, че Сано имаше сериозни основания да не изкаже възражения, не носеше особено успокоение на Хирата.

— И вие ли желаете да напусна разследването? — попита той.

Очите на Сано изразяваха противоречиви чувства. Той въздъхна и каза:

— Ти показа неспособност да преценяваш правилно. Този случай на убийство е достатъчно труден, та и моите хора да ми създават проблеми.

Хирата сведе глава с ясното съзнание, че Сано е прав и че се е превърнал в бреме за своя господар.

Когато бе проявил неподчинение, докато спасяваха похитените си съпруги и издирваха извършителя, Хирата се бе унизил и бе изпаднал в немилост по собствена вина. Сега, само три дни след началото на разследването, чрез което се бе надявал да възстанови честта си, бе затънал още по-дълбоко. Отчаян и попита:

— Как да поправя стореното днес?

— Като начало можеш да ми разкажеш какво установи за вдовицата на главния старейшина Макино — каза Сано. — И да си успял да заблудиш Ибе и Отани, аз не вярвам, че си си тръгнал от светилището „Асакуса Джинджа“ с празни ръце.

Поне щеше да докаже, че е опитен детектив, а не само глупак и лъжец, помисли си мрачно Хирата и разказа за слуховете, че Агемаки е убила първата съпруга на Макино.

— Преди да се прибера у дома, разпитах лекаря от замъка Едо, който е посещавал предишната съпруга на Макино след влошаване на състоянието й. Той винаги е хранел подозрения, че жената е била отровена. А без съмнение Агемаки е имала изгода от смъртта й.

Сано кимна, като обмисляше новата информация и не бързаше да произнесе оценка.

— Отани ми каза за посещението ти в публичния дом на Ракуами. Смята, че не си научил нищо важно за наложницата.

— С ваше позволение няма да се съглася — каза Хирата, вбесен, че човекът, който го бе изхвърлил от разследването, освен това бе омаловажил установените с такъв труд доказателства. — Научихме, че Окицу до такава степен е ненавиждала Макино, че е предпочела да се удави, вместо да му бъде продадена.

— Независимо дали това означава, че някоя от двете жени е убила Макино, явно домакинството му не е било пример за мир и разбирателство — каза Сано. — Той и главният му васал са имали своите разногласия — той описа неодобрението на Тамура към ненаситността на господаря му за пари и секс. — Вендетата, която е дал клетва да изпълни, може да означава, че е невинен или че по този начин прикрива вината си. А онзи актьор е доста съмнителен тип.

Сано разказа как Кохейджи организирал секс представления и как веднъж пребил възрастен клиент.

— На този етап разполагаме с улики срещу всички, които са пребивавали в личните помещения на Макино онази нощ — обобщи Хирата, — но липсват каквито и да било доказателства, че някой от тях е виновен.

— Може би Рейко ще открие — каза Сано.

Хирата със закъснение забеляза измъчения, угрижен поглед, помрачил лицето на Сано. Той вероятно се безпокоеше за Рейко.

— Има ли някакви новини от нея? — Хирата изпита угризения, че бе създал на Сано допълнителни тревоги.

— Никакви — отвърна Сано. — Детективите, които настаних в къщата на Макино да ми докладват за нея, казаха, че не могли да я открият. Не знам какво й се е случило.

Никой от двамата не изрече на глас нещастията, които бе възможно да са сполетели Рейко до този момент.

— Каква е следващата стъпка в разследването? — попита Хирата, като мислено се учуди как изобщо си бе позволил да зададе този въпрос, след като вече не беше негова работа.

Сано си пое въздух бавно и съсредоточено, сякаш да се подготви за неприятна задача.

— Колкото и да се опитвам да избегна фракциите, това се оказва невъзможно. Вече имах схватка с владетеля Мацудайра и племенника му. Време е за разговор с дворцовия управител Янагисава.

А Хирата нямаше право да участва. Той съжали за грешката си повече от всякога. Сано се изправи и тогава Хирата попита:

— Аз какво да правя?

— Погрижи се за другите задължения, които имаш като мой главен васал — отвърна Сано. — Можеш да подхванеш работата, която изоставихме след убийството на главния старейшина Макино.

Да се заемеше с обикновени, ежедневни въпроси, докато разследването течеше без него, му изглеждаше като присъда на съдбата.

— Да, сосакан сама — каза той със смирен поклон.

Сано се поколеба. Загрижеността в погледа му засили болката на Хирата.

— Ще се видим утре — каза Сано.

Обзет от горчиво отчаяние, Хирата проследи с поглед Сано, който излезе от приемната.

* * *

Съпровождан от детективите Маруме и Фукида, сосакан сама се срещна с дворцовия управител в прохода, който водеше в сърцевината на крепостта Едо. Янагисава вървеше, обграден от хората си. Светлините от факлите в стражевите кули и в ръцете на патрулиращите върху каменните зидове войници трепкаха в черната нощ. Някъде горе на хълма виеха кучета.

— Добър вечер, сосакан сама — каза дворцовият управител с хладна вежливост, щом двете страни се срещнаха.

Сано се поклони, отвърна на поздрава и после попита:

— Може ли да поговоря с вас, уважаеми дворцов управителю?

Янагисава кимна. Сано тръгна редом с него, а придружаващите ги следваха на няколко крачки след тях.

— Не ми казвай — подхвана разговора Янагисава, — нека се досетя: при мен те води разследването на убийството на главния старейшина Макино.

— Предполагам, че Ибе сан ви е докладвал какво установихме днес.

— Още не съм получил вести от Ибе сан. Защо не ми кажеш какво се е случило?

Сано описа разговора си с владетеля Мацудайра и Дакуемон и тяхното твърдение, че Макино е дезертирал.

— Твърдят, че по тази причина те няма защо да желаят смъртта му, за разлика от вас.

— Хубава работа — привидно развеселен, Янагисава хвърли кос поглед към Сано. — Дакуемон ли подхвърли идеята, че Макино ме е предал?

След като Сано кимна, Янагисава се засмя тихо.

— Явно съм подценил таланта му да измисля лъжи.

— Значи не е истина, че Макино е преминал в противниковия лагер? — попита Сано с недоверие, насочено вече не само към Мацудайра, но и към Янагисава.

— С Макино бяхме дългогодишни съюзници. Не беше възможно да ме предаде на този етап — заяви Янагисава. — Какви доказателства предоставят за твърдението си враговете ми?

— Никакви — призна Сано. — Затова дойдох при вас да чуя вашата гледна точка.

— Преди да ме обвиниш в убийството на Макино въз основа на тяхната? Мъдра постъпка от твоя страна — в тона на Янагисава прозвуча нотка на респект. — Петте години в бакуфу са усъвършенствали умението ти за преценка. Вече трудно разпознавам в теб онзи недодялан любител, който се втурваше безразсъдно във всяка опасна ситуация. Кажи ми, при какви обстоятелства Дакуемон обяви, че Макино се е присъединил към фракцията на Мацудайра?

— Разпитвах го за една негова визита при Макино в нощта на убийството.

Янагисава изсумтя така, че от ноздрите му излезе облаче пара.

— Съвсем логично. Установил си, че Дакуемон е бил на местопрестъплението. Той е знаел, че положението му е опасно. Какъв по-добър начин да отклони подозренията ти от себе си и да ги пренасочи към мен? Показал е бърза мисъл, няма спор.

— Същата логика се отнася и за вас — каза Сано. — Какъв по-добър начин да насочите подозренията ми обратно към Дакуемон, изтъквайки, че той е имал причини да ме подведе.

Янагисава сви рамене.

— Ти решаваш кой от двама ни казва истината.

И докато не успееше да намери улики, потвърждаващи версията на Дакуемон, Сано бе длъжен да оневини дворцовия управител поради липса на доказателства. Понякога му се удаваше да прочете мислите на Янагисава, но не и тази нощ. Не можеше да прецени дали той се чувстваше застрашен от обвинението на Дакуемон, или бе така невъзмутим, както изглеждаше. Но предполагаше, че дворцовият управител има скрит план за действие. С него винаги беше така.

— Трябва обаче да те предупредя да не прибързваш със заключенията, че лъжецът съм аз, а не Дакуемон — каза Янагисава. — Фактът си е факт — Дакуемон е бил в дома на Макино в нощта на убийството. Аз бях на пиршество в собствения си дом заедно със служители, които могат да удостоверят присъствието ми там.

Ето това бе алибито, което Сано бе очаквал, че Янагисава ще предложи. Той поне му бе спестил неприятния момент да го попита за местонахождението му в нощта на убийството.

— Как бих могъл да убия Макино, докато забавлявам гостите си? — Янагисава му хвърли лукав поглед. — Предполагам, че си проучил моя шпионин, чието име си разбрал от общия ни приятел в мецуке?

Сано се бе отбил в имението на Макино, преди да се прибере у дома тази вечер, и бе разпитал пазача, когото Янагисава бе наел да шпионира Макино. Разговорът бе отхвърлил теорията, че шпионинът е убил Макино по нареждане на Янагисава.

— За ваше щастие през въпросната нощ шпионинът ви е бил заключен в казармите — каза Сано — и патрулиращите стражи потвърдиха, че си е бил в леглото. Не е могъл да убие Макино.

— А шпионинът на владетеля Мацудайра? — попита Янагисава с умерено любопитство.

— Бил е на пост отвън пред главната порта. Според другаря му не е мръднал от мястото си до зори, когато смяната им е приключила.

Факлите в стражевите кули над двамата за момент осветиха самодоволното изражение на дворцовия управител.

— Тогава единственото ти доказателство, че убийството е извършено от някоя от двете фракции, е присъствието на Дакуемон на местопрестъплението. По тази причина той трябва да е най-важният заподозрян сред нас.

— Не е задължително. Ако Макино наистина е преминал на противниковата страна, вие бихте могли да наемете някой друг в неговото имение да го убие. А вашите елитни войски са известни с умението си да се промъкват незабелязано.

Тези войници бяха убийци, които Янагисава бе наел, за да го държат на власт. Те не биха имали проблем да нахлуят в къщата на Макино… или да го убият под носа на пазачите му.

— Ако ги бях пратил да убият Макино. Но аз не съм — заяви Янагисава.

Двамата стигнаха до двора на имението му. Спряха се пред високия каменен зид, а ескортите им — няколко крачки по-назад.

— Провери движението на войниците ми в онази нощ, ако желаеш, но ще бъде загуба на време. Каквито и доказателства да намериш, уличаващи ги в престъплението, ще бъдат изфабрикувани от враговете ми. Ще се умориш да отсяваш фактите от измамата — Янагисава отхвърли идеята с едно махване. — Има по-добро разрешение на твоя проблем. Тръгни от уликите, които доказват вината на Дакуемон. Достатъчно е да го обвиниш в съда. Внеси официално обвинение срещу него. И смятай разследването си за приключено.

— А после да се присъединя към кампанията ви срещу чичо му ли?

Толкова ли лоша ти се струва идеята? — попита Янагисава, откликвайки на липсата на ентусиазъм у Сано. — Не забравяй, че ти постигна успехите си по времето, когато аз вече бях дворцов управител. Обещавам, че ако унищожиш Дакуемон и ми помогнеш да победим владетеля Мацудайра, ще се радваш на по-голям доход и повече власт, когато господството ми бъде осигурено.

— Не съм забравил какъв ми беше животът, преди да се съгласите на примирие — намекна Сано за непрестанните атаки на Янагисава, организирани срещу личността му и репутацията му. — Освен това помня, че можете да отмените това примирие във всеки един момент, стига да решите. И при цялото ми уважение бих бил глупак да повярвам на дадено от вас обещание.

— Би бил глупак, ако си мислиш, че владетелят Мацудайра ще ти предложи по-добри условия от моите. Той е по-уязвим, отколкото изглежда. И ще загуби битката помежду ни. Присъедини се към мен и бъди на страната на победителите.

Сано почувства могъщата комбинация от воля, заплаха и чар, чрез която Янагисава печелеше съюзници и изискваше подчинението им. Огромното му солидно укрепено имение безмълвно провъзгласяваше неговата власт. Но въпреки своята интелигентност и умението си да манипулира хората Янагисава никога не бе разбирал какво създаваше мотивацията на Сано. Той не можеше да му предложи нещо, което би го обезщетило за годините тормоз или би го склонило да наруши принципите си.

— За мен победата не е важна колкото честта — каза Сано, макар че Янагисава никога не би му повярвал. — И аз ще служа на честта, като стоя до шогуна, а не заговорнича зад гърба му за контрол над режима. Нито с вас, нито с владетеля Мацудайра.

— Накрая ще отговаряш пред един от нас — устните на Янагисава трепнаха в лукава усмивка. — Двамата с теб поне сме отдавнашни колеги. А владетеля Мацудайра почти не го познаваш.

— И познатото е по-добро от непознатото? — засмя се Сано на аргумента му, който възприе като израз на безсилие. — Благодаря ви много за съвета, почитаеми дворцов управителю, но трябва да вървя по пътя, който съм избрал.

Янагисава също се засмя, но в смеха му прозвуча безрадостна, стоманена нотка.

— Поел си по опасна пътека — предупреди го той. — Рано или късно ще се озовеш на едната или на другата страна. Заради самия себе си гледай да е моята. Защото, ако си мислиш, че вече си преживял най-лошото, което мога да сторя на човек, който ми се противопоставя, допускаш голяма грешка.

* * *

Късно същата нощ Сано лежеше в леглото буден. Стискаше очи и призоваваше съня да се появи, за да възстанови силите си за предизвикателствата, които щеше да му донесе следващото утро. Но главата му бе пламнала от образи, разговори и тревожни мисли, свързани с изминалия ден. Той се въртеше под тежките завивки, като напразно се опитваше да си намери удобно положение. Леглото му беше студено и празно без Рейко. Питаше се дали тя е в безопасност, и това усилваше тревогата му. В съзнанието му за пореден път изникнаха сцената с Хирата и съмненията му, че някога нещата между тях щяха да се оправят. Непрестанно премисляше резултатите от разпитите, които бе провел, и се опитваше да разбере кой от заподозрените бе най-вероятният убиец на Макино, но всички събрани досега факти не го водеха доникъде. Разследването май бе стигнало до задънена улица.

Когато чу стъпки в коридора пред стаята си и детектив Маруме го извика по име, с охота пренасочи вниманието си, макар и да знаеше, че подобни внезапни съобщения посред нощ обикновено не вещаеха нищо добро.

— Влизай — покани го той, отхвърляйки завивката. — Какво има?

Вратата се плъзна встрани и на прага се появи грамадната фигура на Маруме, осветена от пламъчето на лампата, която носеше.

— Съжалявам, че трябва да ви събудя, сосакан сама, но се получи съобщение от ваш информатор в града. Дакуемон, племенникът на владетеля Мацудайра, току-що е бил убит.