Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfumed Sleeve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobich (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Цуамоно

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Юлия Шопова

ИК „ТРУД“, София, 2006

ISBN: 954-528-505-2

История

  1. — Добавяне

Глава 31

Издирването на любовницата на Дакуемон отведе Рейко в храма „Зоджо“. След като се бе разделила със своята братовчедка, тя отиде в имението на владетеля Мацудайра. Ери й бе казала, че някаква придворна дама там, която й била задължена, щяла да помогне да се срещне с Госечи — наложницата на владетеля Мацудайра. Но когато Рейко пристигна в имението, жената й каза, че Госечи е отишла в храма. След като Рейко обясни, че има спешна работа с Госечи, жената прати един слуга да я придружи и да й помогне да открие наложницата.

Сега Рейко пътуваше в своя паланкин през района Зоджо — административното седалище на будистката секта „Чиста земя“. „Зоджо“ бе фамилният храм на клана Токугава, където членовете му ходеха на поклонение и техните предни лежаха погребани в пищни мавзолеи. Този обширен район обхващаше хълмове и борови гори, повече от сто постройки към главния храм и множество по-малки, помощни храмове. В тях живееха близо десет хиляди свещеници, монаси, монахини и послушници. Когато Рейко и антуражът й прекосиха многолюдното тържище в подножието на храмовия комплекс, духът й помръкна от спомени за насилие. По време на бедствието в намиращия се наблизо храм „Черният лотос“ предишната есен тя се бе сблъскала със злото и се бе разминала на косъм със смъртта. Тогава бяха загинали седемстотин души. Днес, докато двете фракции воюваха една срещу друга в подстъпите към Едо, над храма „Зоджо“ бе надвиснала нова черна сянка.

Околността на храма бе изпълнена с множество поклонници, дирещи благословия, която да ги закриля от нещастие. Те се тълпяха около пагодите и светилищата. Главната постройка бе като под обсада от многолюдните тълпи, които я обграждаха и се стичаха вътре. Рейко слезе от паланкина си близо до грамадната бронзова камбана, като се питаше как сред такова огромно множество щеше да намери жената, която търсеше.

* * *

— Искам да видя Кохейджи — заяви Сано на детектива, който го посрещна пред вратата на къщата на главния старейшина Макино.

— Кохейджи отиде в театъра — отвърна детективът.

— В такъв случай ще го открием там — каза Ибе и се обърна, готов да потегли.

— Няма защо да бързаме — каза Сано.

Ибе го изгледа с изненада.

— Смятах, че изгаряш от нетърпение да се изправиш срещу Кохейджи. Защо тогава да се бавим?

— Кохейджи със сигурност ще отрече всичко. Докато съм тук, мога да събера още информация, която да използвам срещу него, освен бележката и разказа на собственика на чайната — Сано се обърна към детектива: — Къде е Агемаки?

— Във фамилния параклис.

Параклисът се намираше в едно от крилата на имението, построен над изкуствено, оградено с тръстика езеро. В една по-голяма ниша вътре върху повдигнат подиум бе поставена статуя на Буда. В две по-тесни ниши имаше буцудан и приношения от храна и цветя в памет на един праотец от клана на Макино. Агемаки бе коленичила пред една маса с нарисуван портрет на главния старейшина Макино, погребална плочка с името му, тамян в месингов кадилник и запалена свещ, която щеше да гори седем дни след смъртта му. Беше облечена в семпла сива роба; косите й бяха скрити под бяла кърпа. Бе свела глава, а лицето й бе ведро и спокойно, докато редеше полугласно молитви, които щяха да облекчат прехода на съпруга й в отвъдното. Когато в параклиса влязоха Сано и спътниците му, Агемаки трепна; гласът й секна. Тя се изправи, а погледът й стана предпазлив.

— Моля да ни извините, че прекъсваме траурните обреди, които извършвате — каза Сано, — но разполагаме с важни новини. Открихме доказателства, че убиецът на главния старейшина Макино е Кохейджи. Изисканите черти на Агемаки замръзнаха. Тя затисна уста с ръка.

— Изглежда, племенникът на владетеля Мацудайра е наел Кохейджи да убие съпруга ви.

Сано показа на Агемаки бележката, обясни какво според него означаваше тя, и й каза, че разполага със свидетел, който е видял как Дакуемон плаща на актьора. После изчака, тъй като тя продължаваше да стои скована и безмълвна. Хирата и детективите, Ибе, Отани и войниците им я наблюдаваха мълчаливо. Пред параклиса се разнесоха стъпки. Някой бързешком приближаваше по коридора.

— Имате ли да кажете нещо? — подкани я Сано.

— Благодаря ви, че открихте кой е убил съпруга ми. Сега духът му може да си почива в мир.

Глухият й глас по никакъв начин не изразяваше онова, което си мислеше в този момент. Но Сано почувства, че тя се питаше дали вече можеше да си отдъхне, след като бе установил, че някой друг е виновен, или все още имаше основания да се страхува.

— Все още не — отвърна Сано. — Първо хората, които са виновни за смъртта му, трябва да бъдат изправени пред съда — след като тя не реагира, той добави: — Вероятно вие можете да ми помогнете.

Тя му хвърли кос поглед, все още притискайки уста с ръка. Личеше си, че се пита какво ли още очакваше от нея.

— Един свидетел ви е чул да си говорите с Кохейджи. Всеки от вас е обещал да пази в тайна стореното от другия около смъртта на съпруга ви — Сано чу как дъхът й секна с едва доловим хрип. — Това означава, че имате участие в заговора за убийството, което Кохейджи е бил нает да извърши. Ако той е виновен, тогава вие най-вероятно сте… негова съучастница.

Сано видя, че надзорниците се навъсиха, опитвайки се да разберат откъде и по какъв начин той се бе сдобил с доказателства, които не бе открил, докато бяха заедно. Агемаки свали ръка от устата си и я отпусна вяло. Устните й се раздалечиха, а погледът, който вдигна към Сано, бе изпълнен с тревога.

— Онази прислужница, която избяга снощи… Страхувах се, че ме подслушва. А тя е била ваш шпионин — когато заговори отново, в гласа й се прокрадна паника. — Никога не съм заговорничила да убия съпруга си. Не съм била съучастница. Нямам нищо общо със смъртта му. С Кохейджи си говорехме за нещо съвсем различно.

— За какво?

Агемаки стисна устни. Те потръпнаха и се напрегнаха, сякаш полагаха усилие да задържат онова, което собственичката им знаеше.

— Споразумението ви с Кохейджи вече е безпредметно — каза Сано, настройвайки вдовицата срещу актьора с надеждата, че тя ще потвърди вината му. — Няма смисъл да го прикривате. Смятате ли, че и той ще стори същото за вас, когато му кажа, че знам, че той е убиецът на съпруга ви? Разбира се, че не. Той ще издаде всяка информация, която според него може да го спаси. Ще стовари цялата вина за убийството върху вас. Докато вие пътувате към мястото за екзекуции, той ще харчи парите, които Дакуемон му е платил.

Агемаки видимо потръпна, съзирайки смъртната заплаха, която все повече приближаваше. Свлече се на колене.

— Защо да оставяте Кохейджи да се измъкне безнаказано, а вие да страдате? — продължаваше Сано. — Кажете ми истината и аз ще бъда снизходителен към вас, доколкото е възможно.

Тя въздъхна дълбоко, което бе знак, че се предава. Очите й се изпълниха със страх и с недоверие, но и кимна. Сано изпита облекчение, защото най-накрая бе успял да я пречупи, и то без да прилага насилие. Сърцето му заби учестено от мисълта, че разкриването на престъплението бе неминуемо.

— Онази нощ, преди да си легна, си взех приспивателно — каза Агемаки. — Правех го редовно, за да не ме безпокоят звуците.

Тя млъкна и Сано попита:

— Какви звуци?

— Звуците от сексуалните игри на моя съпруг с Кохейджи и Окицу — Агемаки изви устни с отвращение. — Обикновено лекарството ме приспиваше, колкото й да бяха шумни. Но онази нощ се събудих. И ги чух. Чух онази малка проститутка Окицу да се киска, докато Кохейджи редеше на съпруга ми мръсни, скверни слова, а той стенеше.

„Значи Кохейджи и Окицу са ме излъгали, когато ми заявиха, че не са виждали Макино онази нощ“, помисли си Сано. Той наблюдаваше как Агемаки сгърчи ръце в хищни лапи. Горчивото й изражение не само потвърди онова, което бе казала Рейко — че Агемаки ревнува бясно наложницата, — но и бе доказателство за ненавистта, която изпитваше към съпруга си заради изневерите и извратените му забавления.

— Не можех да понеса дори мисълта за онова, което правеха, но исках да знам. Не бях способна да се спра.

Тонът на Агемаки подсказваше какъв ужас бе изживяла.

— Станах от леглото и се промъкнах нататък по коридора. Приближих се крадешком до вратата и надникнах в спалнята на съпруга ми.

Тя изпусна въздух с треперливо свистене.

— Видях и тримата. Съпругът ми и Кохейджи бяха голи. Окицу носеше везаното копринено кимоно с цвят на слонова кост, което й беше купил съпругът ми. Беше застанала на четири крака. Съпругът ми беше коленичил пред нея и дишаше тежко като куче, докато тя го смучеше, а Кохейджи я обладаваше в гръб.

В очите на Агемаки проблесна негодувание.

— Исках да се втурна вътре и да изкрещя на съпруга ми, на Кохейджи и на уличницата им да престанат. Исках да ги откъсна един от друг. Но знаех, че ако го сторя, съпругът ми ще се вбеси. Затова се върнах в стаята си. Взех си още една доза приспивателно. Легнах си отново и задрямах, но в един момент се събудих. Навън бе още тъмно, а къщата бе тиха и спокойна. Но не и съзнанието ми — там нямаше покой. Лежах в леглото и се измъчвах от тревога за бъдещето.

Агемаки говореше с тон, изпълнен с печал.

— Съпругът ми почти не си бе правил труда да разговаря с мен през последните няколко месеца, а когато все пак се случеше, ми подхвърляше намеци, че му било омръзнало да ме издържа. „Кимоното, което носиш, беше ужасно скъпо“. „Наистина ли се нуждаеш от толкова многобройна прислуга?“ — тя имитира свадливия му глас. — Знаех, че възнамерява да се разведе с мен. Освен това знаех, че когато го стореше, щеше да ме зареже без пукната пара. Щях да бъда принудена да се върна в светилището „Асакуса Джинджа“. Нямаше да получа парите, които ми бе обещал, когато сключихме брак. Щях да остана без нищо. И да представлявам нищо! — Очите й засвяткаха в нов пристъп на негодувание.

Сано сякаш виждаше пламъците, поглъщащи спокойната и благонравна маска, която бе надянала.

— Онази нощ реших, че няма да позволя на съпруга ми да ме унижава безнаказано и да не спази обещанието си. Казах си, че ако трябва аз да бъда съсипана, същото ще се случи и с него. Станах и запалих една лампа. Взех от бюрото си един нож за рязане на хартия. С лампата и ножа в ръка се промъкнах в спалнята на съпруга ми. Бях решила да прережа гърлото му, докато спеше. Но леглото му беше празно. Видях нещо да проблясва в ъгъла. Беше ръкавът на Окицу. Вероятно е бил отпран от кимоното й. Съпруга ми го нямаше. Тръгнах да го диря. И го открих в кабинета му. — Тя сведе поглед стъписана, все едно преживяваше повторно онзи момент. Сано си я представи как стои в кабинета на Макино с горящата лампа в едната ръка, стиснала ножа в другата. — Лежеше на пода — продължи Агемаки. — Главата му бе окървавена, както и лицето и дрехите му. Очите му бяха изцъклени, а устата му зееше отворена. Изглеждаше така, все едно е бил стъписан от нещо и е изпаднал в шок. До него на пода имаше изцапана с кръв дървена сопа. Наоколо бяха разпилени книжа. През отворения прозорец нахлуваше студен въздух. Наведох се и докоснах лицето му. Беше ледено. Той не дишаше. Разбрах, че е мъртъв.

Сано предположи, че Кохейджи бе инсценирал убийството да изглежда като нападение от някой външен и по този начин да скрие вината си. Но как Макино се бе озовал в постелята си, все едно бе издъхнал в съня си от старост? Отлагайки въпроса си, остави Агемаки да продължи своята история.

— Първоначално изпитах благодарност — каза Агемаки. — Някой се бе вмъкнал в къщата, бе убил съпруга ми и ми бе спестил усилията. Той вече не можеше да се разведе с мен. Щях да получа наследството си. Но все още бях изпълнена с гняв към него. Исках да страда дори повече, отколкото до момента. И бях загубила възможността си за отмъщение. Тогава реших, че ще го унижа колкото мога. Отворих преградата, която разделяше спалнята от кабинета му, и го издърпах вътре.

„Ако не всичко, това поне обяснява как Макино се е озовал там“, помисли си Сано.

— Съблякох му дрехите и го обърнах по корем. После взех един нефритен фалос от колекцията му и го натиках в ануса му. Исках да изглежда така, все едно е умрял, докато е играл една от извратените си игри. Исках всички хора, които се стремяха да спечелят благоразположението му, да го видят като отвратителен глупак, какъвто си беше. И освен това исках да обвинят Окицу за смъртта му. Това щеше да бъде моето отмъщение към нея за това, че ми бе отнела съпруга. Донесох отпрания ръкав от кимоното й. Вонеше на секс и на парфюма й с мирис на тамян. Оставих го до него.

Тя се усмихна за миг на изобретателността си.

— Но се притесних, че някой може да предположи, че го е убил външен човек, който е проникнал с взлом в къщата. Бързо се върнах в кабинета и затворих прозореца, но резето бе счупено и не можах да го пусна.

„Освен това не е забелязала отъпканите храсти навън“, заключи Сано.

— После ми се стори, че чувам нечии стъпки. Идваха насам, а аз не исках да ме хванат. Духнах пламъчето на лампата. Отнесох сопата през стаята на мъжа ми в моята. Изчаках, докато къщата утихне, после излязох я хвърлих във водата — Агемаки направи жест към езерото под параклиса. — После се върнах в леглото и съм заспала незабавно. Събудих се, когато Тамура влезе в стаята ми. Той ми каза, че съпругът ми е починал вечерта. Аз се престорих на изненадана. Но когато Тамура ме отведе при него, наистина се слисах.

От устата на Агемаки се разнесе тих недоверчив смях.

— Той лежеше в леглото си облечен в чиста нощна роба в пълен покой. Не можах да проумея какво се бе случило с него.

Хирата каза:

— Вероятно Тамура го е нагласил.

Сано кимна. Представи си Тамура, който е повярвал на измамата, че Макино е издъхнал по време на сексуална игра, и обзет от желание да запази достойнството му, сигурно е извадил фалоса от Макино, а после е облякъл господаря си и го е сложил в леглото му, чупейки костите му. Не е забелязал отпрания ръкав и следите, според които в кабинета бе проникнал външен човек, нито пък е било възможно да скрие раните му. При все това, ако не бе писмото на Макино до Сано, убийството щеше да остане неустановено. Както и инсценировката на местопрестъплението.

— После в стаята влезе Кохейджи — продължи Агемаки. — Той каза: „Когато почине такава изтъкната личност, като Макино, хората могат да заподозрат, че има убийство. Не е изключено да ни задават въпроси. Двамата с теб трябва да си подготвим отговорите.“ Попитах го: „За какво говориш?“ И той рече… — на това място Агемаки спря, очевидно страхувайки се да продължи.

— По-добре ни разкажи цялата история, преди Кохейджи да ни е предложил собствената си версия — предупреди я Сано.

Агемаки пое дълбоко въздух за кураж.

— Кохейджи ми напомни за едно пиршество в къщата преди около месец. Аз му бях дала вино, което да отнесе на съпруга ми. Той ми каза, че ме е видял да сипвам някакъв прах в чашата и предположил, че съм му сложила отрова. Знаеше, че държах той да поднесе виното на съпруга ми. Тогава мъжът ми щеше да умре, а обвиненият за смъртта му да бъде Кохейджи. Е, съпругът ми тогава не умря. Винаги съм се питала защо. Кохейджи каза, че дал виното на някакъв слуга и му заръчал да го изхвърли. Но вместо това слугата го изпил. На следващия ден му призля ужасно. За малко не умря.

„Значи това е тайното й провинение“, помисли си Сано. Опитала се е да отрови съпруга си доста време преди да бъде убит.

— Кохейджи каза: „Ако те бях издал, можеше да си имаш сериозни неприятности. Хората щяха да си помислят, че този път си успяла да убиеш съпруга си“ — продължи Агемаки. — Аз го попитах: „Какво искаш?“ и той отвърна: „Ти знаеш, че снощи двамата с Окицу забавлявахме Макино. Вероятно си ни чула. Могат да ме обвинят в убийството му само защото съм бил наблизо. Искам да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого. А в замяна на това аз няма да те издам, че се опита да отровиш съпруга си“.

— И ти се съгласи — предположи Сано, припомняйки си какво бе чула Рейко.

— Какъв избор имах, освен да прикрия Кохейджи, за да ме прикрие и той? Затова ви излъгах. А не защото съм сторила зло на съпруга си. Оскверних тялото му, но когато го намерих, той вече беше мъртъв.

Гласът на Агемаки бе изпълнен със самосъжаление и желание да се оправдае. В желанието си да прозвучи убедително тя се приведе към Сано. Чертите й се изостриха с лукавството, което я бе издигнало от мизерното положение на проститутка в храм до ранга на съпруга на високопоставен служител в бакуфу. — Кохейджи е убил мъжа ми. Сам го казахте. Той е убиецът, не аз. Затова бе толкова загрижен да не се разприказвам. Ако е имал съучастник, това е била онази малка уличница Окицу. Тя беше с него и с Макино през онази нощ.

Очите й засвяткаха с отмъстителното доволство от възможността да обвини в престъпление съперницата си.

— Сигурно тя е помогнала на Кохейджи да убие и съпруга ми. Тя трябва да бъде наказана заедно с него.

— Арестувай първо актьора — каза Ибе на Сано. — Момичето може да почака да й дойде редът.

Мислено Сано уподоби случая на убийството на глава лук, чиито люспи бе отделял една след друга само за да стигне до нови пластове, които продължаваха да крият решението в сърцевината си. Разказът на Агемаки и доказателството, че Дакуемон е наел актьора да убие главния старейшина Макино, не изчерпваха цялата история.

— Момичето разполага с информация, която ми е нужна — каза Сано, след което се обърна към детективите си: — Доведете Окицу.