Лора Джо Роуланд
Цуамоно (4)

Глава 4

В имението на сосакан сама Рейко и приятелката й Мидори — съпруга на главния васал на Сано — седяха с децата си край котацу в детската стая. В квадратната дървена рамка на котацу горяха въглища. Плоският му горен край образуваше повърхност, върху която бе разстлан нагрят от жаравата юрган. Той покриваше краката на всички и ги държеше топли. Фенери разпръсваха сумрака на деня. Прислужници сервираха на масата купички със супа, ориз, печена риба и мариновани зеленчуци. Докато Масахиро — синът на Рейко — лакомо поглъщаше храната си, петмесечната Таеко сучеше от гръдта на Мидори.

Рейко наблюдаваше изпълнената с уют картина някак отдалеч. Откакто се бе прибрала у дома от острова, където кралят дракон бе държал нея, Мидори, майката на шогуна и съпругата на дворцовия управител Янагисава като свои пленници, тя сякаш живееше в някакъв свой свят. Случилото се по време на похищението й на онзи остров я бе уединило в някаква мрачна сянка, която нищо не бе в състояние да разпръсне.

— Тази сутрин открих, че в съня си Таеко се е преместила в горния край на леглото си. Това означава, че ще се издигне в обществото — съобщи Мидори.

Красивото й лице бе все още пухкаво от напълняването по време на бременността. Тя ласкаво погали лъскавите черни косици на дъщеря си. Съществуваха какви ли не суеверия, свързани с бебета, но Мидори ги възприемаше сериозно.

— Хирата сан окачи в стаята на Таеко една картина на дявол, който бие молитвен гонг. Сега тя вече не плаче през нощта. Хирата сан е толкова добър баща — тонът й свидетелстваше за любовта, която изпитваше към съпруга си.

— Мамо, защо жените си бръснат веждите? Кога ще завали сняг? — попита Масахиро с пълна уста. Почти тригодишен, той се отнасяше към света с неизчерпаемо любопитство.

Рейко се усмихваше, разговаряше и ядеше машинално. Но разстоянието между нея и околните я притесняваше, както и другите неприятни последици от похищението.

След спасяването и едномесечно уединение у дома тя бе решила, че се е отърсила от ужаса, който бе преживяла. Но още първия път, когато събра смелост да излезе в града, разбра, че бе допуснала грешка. Отиваше на посещение при баща си и се наслаждаваше на пътуването, докато паланкинът, носачите и конният ескорт не стигнаха до административния район вън от замъка Едо. Внезапно, сякаш под въздействието на зла магия тя се бе озовала обратно на междуградския път, където похитителите бяха устроили засада на нея и приятелките й. В главата й с ужасяваща реалност нахлуха спомени от нападението. Връхлетя я паника, сърцето й заби до пръсване, зави й се свят. Пристъпът продължи само миг. Рейко реши, че е моментно неразположение, което няма да се повтори.

Но се случи, при това само няколко дни по-късно, когато излезе отново. Паниката я връхлетя в мига, когато премина през портите на крепостта Едо. Следващият пристъп я сграбчи още преди паланкинът да напусне собствения й двор, и й се отрази толкова зле, че тя се втурна обратно в къщата. Скоро самата мисъл да излезе навън й причиняваше сърцебиене, световъртеж и паника. А страхът, който изпитваше от пристъпите, пораждаше нови. Рейко се опита да се излекува с медитация и упражнения по бойни изкуства. Взе да гълта лекове, приготвени от кости на специален вид гущер и корени на каламус^[1], за да се пребори със състоянията на истерия. Нищо не подейства. Откакто бе получила третия пристъп, Рейко не бе излизала от къщи.

Затворена в имението, тя бе разсъждавала дълго над тези озадачаващи пристъпи. Наистина, бе имала по-лоши преживявания, отколкото приятелките й. Освен това смяташе, че ужасът, който бе потиснала в себе си, за разлика от другите пленнички, които бяха дали воля на своя, бе останал вътре в нея и сега искаше да излезе на свобода. Но колкото и да се опитваше да проумее състоянието си, това не я лекуваше, както и строгите упреци, които си отправяше. Сега отново се чувстваше затворница както по времето, когато бе заключена в двореца на краля дракон. Даваше си сметка, че не се ли насилеше да излезе навън въпреки пристъпите, щеше завинаги да си остане в създадения от самата нея затвор. Не успееше ли да се изправи смело срещу опасностите в този свят, трябваше завинаги да се откаже да помага на Сано в разследванията му, да изостави детективската работа, която толкова обичаше, и да пренебрегне своя дълг да допринесе за благоденствието на семейството си. Колкото и да не й се нравеше, бе настъпило време за действие. Рейко отметна завивката от краката си и стана от мястото си край котацу.

— Мамо, къде отиваш? — попита Масахиро.

Рейко вече усещаше как сърцето й бие все по-учестено, докато паниката я завладяваше.

— Навън — отвърна тя.

— Къде, мамо? — продължи настоятелно Масахиро.

— Някъде — отвърна Рейко, като полагаше отчаяни усилия да овладее трепета в гласа си.

— Но времето е толкова студено — възрази Мидори. — Защо не си останеш вкъщи, където е топло и ни е толкова уютно заедно?

Рейко си даде сметка, че Мидори се страхуваше да напусне сигурността на имението не по-малко от нея. Тя дори не се бе опитвала да излезе, откакто се бяха върнали у дома. Но докато приятелката й бе доволна я да си стои вкъщи, щастливо отдадена на майчинството, с Рейко не беше така. Макар и примряла от страх, че ако тръгне, може никога да не се върне, тя бързо излезе от стаята.

Нареди на един слуга да й събере ескорт. Докато си слагаше наметалото и обувките, в съзнанието й изникна зловещият образ на пищящите от ужас жени по време на засадата. Въпреки това се качи в паланкина си, съпровождана от образи на посечени, облени в кръв тела. Докато я отнасяха надолу по хълма през криволичещите пасажи на крепостта Едо, тялото й се тресеше неистово. Едва си поемаше дъх, сърцето й биеше до пръсване, а ударите му отекваха в съзнанието й, заглушавайки спомена за гласа на човека, който замалко не я беше убил. Но тя устояваше, подобно на самотен безстрашен воин, изправен пред многочислена вражеска армия.

Докато шествието излезе от замъка Едо, пристъпът бе отшумял. Рейко ликуваше, макар че на моменти продължаваше да потръпва. Намираше се вън от крепостта и бе оцеляла. Следващия път щеше да е по-лесно. Накрая щеше да превъзмогне злата магия и пристъпите повече нямаше да я измъчват. Тя погледна през прозорчето на паланкина към града, който не с бе виждала от пет месеца. Процесията й се движеше по широкия булевард през района южно от замъка Едо, където се намираха жилищата на даймио. От двете страни на широкия път бяха разположени огромни имения, всяко от които бе заобиколено от постройките на казармите, чиито бели, измазани с хоросан стени бяха украсени с черни тухли, подредени в различни геометрични съчетания. По булеварда яздеха множество самураи.

Внезапно друго шествие подмина процесията на Рейко. Върху одеждите на конниците тя видя герба на клана Янагисава. Един черен паланкин се изравни с нейния, прозорчето му се спусна и на него се показа жена, облечена в тъмносиво кимоно и наметало. Беше на възраст между трийсет и четирийсет години, с невзрачно плоско лице без всякакъв грим. Щом жената забеляза Рейко, мрачният поглед в присвитите й очи се проясни и широките й устни трепнаха в едва забележима усмивка. В този миг Рейко си спомни, че съществуваха опасности, които не бяха просто плод на нейното въображение, както и заплахи, които не се бяха разсеяли, след като Сано я бе спасил от краля дракон.

— Здравей, Рейко сан — изрече неясно госпожа Янагисава, съпруга на дворцовия управител.

До нея се появи красиво момиченце с щастлива усмивка и отсъстващ поглед в очите. Това бе слабоумната деветгодишна дъщеря на госпожа Янагисава. Какъв лош късмет да ги срещне точно сега, и то точно тях! При все това Рейко бе убедена, че тази среща не бе просто съвпадение, както и че госпожа Янагисава бе способна да причини неимоверни злини. Пренебрегвана от своя съпруг, когото обичаше страстно, и майка на дете, което никога нямаше да порасне, тази жена изпитваше такава неистова ревност към Рейко заради красотата й, заради любящия съпруг и нормалното й дете, че привързаността й към нея бе проникната от омраза. Привързаността караше срамежливата, саможива госпожа Янагисава да се вкопчи в Рейко като нейна единствена приятелка. В същото време омразата я тласкаше към прояви на безумно насилие над Рейко.

— Каква изненада, че се срещаме толкова неочаквано! — възкликна госпожа Янагисава с тихия си дрезгав глас, докато двете шествия продължиха бавно напред в успоредни колони.

— Наистина — отвърна Рейко.

Тя отлично знаеше, че госпожа Янагисава я шпионира, като подкупваше слугите й да й докладват за всяка стъпка на своята господарка. Рейко се бе видяла принудена да наеме собствени шпиони сред прислугата, за да залови информаторите, които бе уволнила незабавно. Но парите на госпожа Янагисава й бяха купили други шпиони сред новите слуги. Рейко предположи, че именно те бяха уведомили госпожа Янагисава за намерението й да излезе и съпругата на дворцовия управител бе побързала да я последва.

— Толкова време мина — отбеляза госпожа Янагисава. — Безкрайно се радвам да те видя отново.

Настоятелният й поглед оглеждаше Рейко с искряща ненаситност, сякаш настървен и за най-малката подробност. Подклажданата от ревността омраза трептеше във въздуха около тях като нажежени вълни от вулкан. „Колко ли се радваш на възможността да се лепнеш за мен, за да можеш да ме нападнеш отново!“, помисли си Рейко. Тежките пристъпи не бяха единствената причина за неохотата й да напуска дома си. Тези пет месеца в сигурното убежище на дома й я бяха предпазили от набезите на госпожа Янагисава.

— Аз също — излъга Рейко. — И теб, Кикуко.

Тя не смееше да обиди съпругата на дворцовия управител, тъй като той би наказал всяко прегрешение към който и да е член от семейството, дори и към онзи, който изобщо не го интересуваше. Момиченцето се изкиска. Рейко потисна отвращението, което изпитваше към него. Кикуко бе сладка и невинна и Рейко я съжаляваше, но в ръцете на своята майка детето представляваше послушно оръдие за унищожение.

— Отбивах се да те видя много пъти, но слугите ми казваха, че си неразположена — проблесналото за миг лукавство в очите на госпожа Янагисава подсказваше, че шпионите й бяха докладвали друго. — Вече по-добре ли се чувстваш?

— Да, благодаря — отвърна Рейко.

Щеше да се чувства още по-добре, ако госпожа Янагисава я оставеше на мира. Усети, че я обзема гняв към машинациите на тази жена. Госпожа Янагисава сведе глава и хвърли към Рейко кос поглед.

— Не би трябвало да си мисля, че ме избягваш? — в привидно свенливия въпрос прозвучаха скрити нотки на обвинение.

— Разбира се, че не. Често си мислех за вас и ми се искаше да разбера какво правите. Сега, като ви виждам лично, вече съм спокойна.

Наистина госпожа Янагисава бе обсебила мислите й като зъл дух и тя постоянно се питаше какви ли нови безумни пориви бликаха в болното съзнание на тази жена. Лице в лице с госпожа Янагисава, Рейко можеше да я наблюдава. Обърнеше ли й гръб, бедствието не закъсняваше. Госпожа Янагисава кимна успокоена, но тутакси изражението й отново стана тревожно.

— Не ми се сърдиш за… — тя млъкна за момент и после довърши шепнешком: — … за онова… произшествие?

— Не знам за кое произшествие говорите — каза Рейко искрено.

Дали госпожа Янагисава имаше предвид случилото се с Кикуко и Масахиро предната зима? Или станалото помежду им на острова на краля дракон? Госпожа Янагисава изпусна въздишка на облекчение.

— Притеснявах се, че не си ми простила. Сега съм тъй радостна да науча, че си забравила за случилото се.

Рейко никога не би могла да забрави първия инцидент, когато замисленият от госпожа Янагисава коварен план за малко не бе довел до смъртта на Масахиро, нито втория, в който тази жена се бе опитала да я убие. След като тези две нападения се бяха случили въпреки приятелството й със съпругата на дворцовия управител, тя се ужасяваше дори да си помисли с каква ли дяволска разруха щеше да я засипе госпожа Янагисава, ако двете станеха врагове. По тази причина бе простила непростимото и понасяше опасното до смърт приятелство на госпожа Янагисава.

Двете шествия влязоха заедно в търговския квартал Нихонбаши. Представители на простолюдието се тълпяха из улиците. Магазините изобилстваха от мебели, кошници, керамични съдове, обувки и дрехи, а собственици и странстващи улични търговци предлагаха стоките си на множеството. Пътят се стесни, което наложи процесиите на Рейко и госпожа Янагисава или да минат в една колона, или да се разделят.

— Имам предложение — каза госпожа Янагисава, а невзрачното й лице бе светнало от нетърпение. — Нека да отидем у вас и Кикуко ще може да си поиграе с Масахиро — тя се обърна към дъщеря си. — Това ти харесва, нали?

Кикуко кимна и се усмихна. Рейко потръпна вътрешно, обзета от единственото желание да държи тази смъртоносна двойка далеч от дома си. Чувството за безпомощност се примеси с гняв и омраза към госпожа Янагисава и със страха от следващото злодеяние, което тази жена би извършила.

— Значи се договорихме — любов и завист замъгляваха погледа, който госпожа Янагисава отправи към Рейко. Все едно забравила за злонамерените си действия, за личните си мотиви и за неприязънта на Рейко, тя добави с превзета вежливост: — Освен ако нямаш някакви други планове?

— Не, никакви — отвърна Рейко.

Макар че всъщност имаше планове, които по обясними причини не можеше да спомене. Първо, трябваше да се пребори с пристъпите. А за да осъществи втория си план, щеше да се нуждае от цялата си смелост, съобразителност и сила — бе твърдо решена веднъж завинаги да се освободи от госпожа Янагисава, преди тази жена да убиеше нея или някого от обичните й хора.