Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Perfumed Sleeve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobich (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Цуамоно

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Юлия Шопова

ИК „ТРУД“, София, 2006

ISBN: 954-528-505-2

История

  1. — Добавяне

Глава 16

Дворцовият управител Янагисава и владетелят Мацудайра коленичиха с лице един към друг в голямата приемна на двореца. До дворцовия управител седеше главният му васал Мори; до владетеля Мацудайра бе племенникът му Дакуемон. Зад всяка от двете двойки стояха помощници и въоръжени стражи. Янагисава прочете заплаха в суровите лица на владетеля Мацудайра и Дакуемон; той долови в атмосферата възпламеняващия мирис на треската преди битка. Нито високият му ранг, нито телохранителите му можеха да му гарантират сигурността. Законът, забраняващ ваденето на оръжия в границите на крепостта, изглеждаше твърде слаба бариера за насилието. Освен това между поддръжниците на владетеля Мацудайра зърна едно лице, на фона на което останалите загубиха очертания.

Полицейският началник Хошина седеше на първия ред точно зад господаря си. Той гледаше Янагисава с жестоко, войнствено предизвикателство. Янагисава отклони поглед от своя някогашен любовник, когото още обичаше страстно и за когото тъгуваше всеки миг.

— Защо свикахте това съвещание? — попита той владетеля Мацудайра с преднамерено невъзмутим тон.

— Реших, че е време да си поговорим за бъдещето — отвърна Мацудайра с тон, подхождащ на неговия.

Беше ли това намек, че владетелят Мацудайра желаеше да преговаря за примирие? Макар че имаше сериозни съмнения относно възможността да изгладят противоречията си по мирен начин, Янагисава бе готов да опита. Точно днес тайните му агенти му бяха пратили вест за пристигащи в Едо нови вражески войски. С времето собственото му положение ставаше все по-несигурно, а позициите на владетеля Мацудайра укрепваха.

— Много добре — каза той. — Нека разговаряме.

Владетелят Мацудайра кимна:

— Ако нещата продължават да се развиват в тази посока, войната става неизбежна.

— Така е — Янагисава усети пронизващия поглед на Хошина.

Даде си сметка, че владетелят Мацудайра бе наясно с враждата помежду им и бе довел Хошина да му изпъва нервите.

— Никой не е неуязвим — намеси се Дакуемон. — Наистина ли желаете да се изложите на риска да умрете в битка, уважаеми дворцов управителю?

На младежкото му лице бяха изписани лукавство и неутолима амбиция. Той подмина гримасата на недоволство върху лицето на чичо му от това, че бе прекъснал разговора. Подигравателната му усмивка заклеймяваше Янагисава като страхливец, чийто ужас от смъртта надхвърляше жаждата му за върховна власт. Янагисава втренчи гневен поглед в него. Владетелят Мацудайра вдигна ръка, за да принуди племенника си да замълчи.

— Нека приемем, че никой от нас не иска да умре — каза той. — Но нямаме никакво основание да смятаме, че на оцелелия ще му е лесно. Историята е показала, че резултатът от една гражданска война води до повсеместна бедност, глад и размирици. Да се управлява страна в такова състояние, би била жалка награда за победителя.

Янагисава присви очи. Без съмнение владетелят Мацудайра не очакваше да го убеди да се оттегли, защото не си заслужаваше да спечели една опустошена от война страна.

— А победителят няма да управлява без противници — отбеляза Дакуемон, без да се стряска от авторитета на чичо си. — Какво ви кара да смятате, че ще можете да държите нашите съюзници… или вашите изцяло под собствената си власт?

Той се усмихна, омаловажавайки шансовете на Янагисава да задържи страната под контрол дори и ако победеше владетеля Мацудайра.

— А теб какво те кара да смяташ, че вие бихте се справили по-добре от мен? Имаш безспорна дарба да обиждаш хората.

Янагисава си наложи да остане спокоен. Безцеремонният напорист младок му вадеше душата по-успешно и от владетеля Мацудайра.

— Племенникът ми не искаше да ви засегне, уважаеми дворцов управителю. Моля да го извините. Не съм ви извикал тук да се заяждам с вас. Надявах се, че бихме могли да намерим начин да избегнем една нежелана и от двама ни война.

Янагисава би се сражавал с владетеля Мацудайра до смърт, но от страх за живота си бе склонен да преговаря. Знаеше прекрасно, че не бива да позволява с поривите на сърцето му да влияят върху политическите му решения, но въпреки това не можеше да не се надява, че ако обявяха примирие, двамата с Хошина някак си можеха да се одобрят.

— Да предположим, че и според мен мирът е за предпочитане пред войната — каза той предпазливо. — Какви условия бихте предложили?

Бърза размяна на погледи между Дакуемон и чичо му издаде взаимното им удовлетворение, че бяха подмамили дворцовия управител да преговаря.

— Предлагам и двамата да разпуснем армиите си — каза владетелят Мацудайра. — След това ще предприемем нужните промени в правителството.

— Какви промени? — попита Янагисава.

Той подуши неизгодна сделка подобно на приближаващ неблагоприятен вятър.

— Уемори Йоичи ще бъде повишен на мястото на главния старейшина Макино — отвърна владетелят Мацудайра. — Свободното място в съвета на старейшините ще бъде попълнено от Гото Каемон.

Слисан, Янагисава се втренчи в събеседника си, без да може да повярва на чутото. Той бе очаквал владетелят Мацудайра да му предложи поне някакви отстъпки, а той му съобщаваше намеренията си да запълни най-висшия управителен орган на страната със свои верни поддръжници!

— Освен това — добави владетелят Мацудайра — племенникът ми Дакуемон ще бъде назначен за глава на режима. Той ще надзирава отношенията между шогуна и чиновниците му.

Дакуемон се изпъчи самодоволно. Янагисава се вцепени от възмущение. Тези промени щяха да предоставят на владетеля Мацудайра и Дакуемон пълен контрол над бакуфу!

— Това е твърде едностранчиво предложение — заяви той язвително. — А какво ще получа аз за съгласието си?

— Ще си запазите поста на дворцов управител, жилището си и личното си богатство.

Макар че владетелят Мацудайра говореше така, сякаш му поднасяше щедър дар, Янагисава не бе подготвен да се съгласи на условия, която щяха да го превърнат в бледа сянка на самия него.

— Условията ви са неприемливи! — отсече той гневно. — Фактът, че изобщо допускате, че бих обмислил предложението ви, за мен е грозна обида.

Той скочи на крака. Задрънчаха мечове и заскърцаха брони — хората му, седнали зад него, се размърдаха.

— Край на дискусията — обяви Янагисава.

Владетелят Мацудайра и Дакуемон също се изправиха.

— Не бързайте толкова да отхвърляте предложението ни — каза владетелят Мацудайра. Цялата му престорена готовност за помиряване изчезна; маниерът му стана властен и категоричен. — Това е най-доброто, което можете да получите.

— Ще си поема риска — Янагисава се отправи към вратата.

— Не можете да спечелите война срещу нас — заяви Дакуемон. След като лукавите му подмятания не успяха да сплашат Янагисава, той премина към открити заплахи. — Ще ви смажем като насекомо!

Янагисава се опасяваше, че Дакуемон бе прав. Той никога не бе командвал мащабна война и талантът му за политика не можеше да компенсира липсата на воински опит. При все това нетърпението на враговете му да сключат примирие му вдъхваше смелост. Те също не бяха водили война.

— Ако бяхте толкова сигурни, че ще ме победите, не бихте свикали това съвещание — каза той и погледна Дакуемон право в очите. — А един човек в положение, тъй уязвимо, както твоето, би трябвало да разполага и с по-добър начин от този да заплашва управляващия разузнавателните служби.

Владетелят Мацудайра бе объркан от тази забележка, но чертите на Дакуемон се изостриха от предпазливост. Янагисава се усмихна, докато наблюдаваше как младежът изведнъж си спомни, че има своите опасни тайни, и се питаше доколко Янагисава бе наясно с тях. Но вместо да разкрие картите си, Янагисава избра да запази информацията си за времето, когато щеше да има още по-голяма нужда… или по-добра възможност да се възползва… от оръжието си срещу Дакуемон.

— А сега моля да ме извините — каза той. — Имам по-неотложни дела от това да слушам нелепи приказки.

— Няма да имате друга възможност да си спасите главата — каза владетелят Мацудайра със стиснати юмруци и потъмняло от гняв лице. — Повече няма да проявявам милост към вас!

— Нито аз към вас, когато се срещнем на бойното поле — отвърна рязко Янагисава.

Той си даде сметка, че никога не бе съществувала реална възможност той и владетелят Мацудайра да постигнат примирие при приемливи и за двете страни условия.

— Нека победи по-добрият.

На излизане от залата за аудиенции, следван от антуража си, Янагисава хвърли поглед към Хошина. Омразата в очите на някогашния му любовник подсказваше недвусмислено, че всякакъв шанс за сдобряване бе немислим. Янагисава бе обзет от ужасното чувство, че поема по пътеката към своята обреченост. При все това показа върховно самообладание, докато прекосяваше крепостта на път за имението си. Вътре се уедини в своя кабинет и седна на бюрото. Само миг по-късно привидната му самоувереност рухна. Мускулите му се сгърчиха в конвулсии; дробовете му хриптяха силно, докато изхвърляше натрупаното напрежение главата му пулсираше болезнено от налягането на кръвта в черепа му. С треперещи пръсти взе да масажира слепоочията си. Накрая тялото му се успокои, но духът му остана тревожен заради проблеми, които нямаха нищо общо с владетеля Мацудайра.

Разследването на убийството можеше да го унищожи още преди началото на войната. Янагисава можеше да се окаже главният заподозрян в престъплението, ако Сано разбереше, че Янагисава бе наясно с отстъпничеството на главния старейшина Макино. Владетелят Мацудайра щеше да се втурне да настройва шогуна и цялото бакуфу срещу него. Можеше да се сбогува с плановете си да постави цяла Япония под своя контрол, да направи сина си Йоритомо наследник на шогуна и да управлява страната чрез него. От самата мисъл за това му призля. Как би могъл да се защити срещу злите сили, които го връхлитаха? Бе потънал в мисли, когато изведнъж съзря съпругата си на прага.

— Какво искаш? — кресна той и думите му изплющяха като камшик. — Не можеш ли просто да ме оставиш на мира?

Тя вечно се въртеше около него, вечно го шпионираше през разни пролуки, въобразявайки си, че са тайна за него. Той я оставяше, защото не го интересуваше. Понасяше присъствието й, защото обожанието й бе като балсам за гордостта му, след като полицейският началник Хошина го бе напуснал. Но сега тя бе удобна мишена за отчаянието му. Грозноватото й лице поруменя; тя се сви, стресната от гнева му.

— Аз… съжалявам — прошепна тя. — Ако не желаете присъствието ми, ще си отида.

Жената отстъпи назад, без да откъсва поглед от него, сякаш искаше да го запази в полезрението си колкото се може по-дълго. Изведнъж вдъхновението го връхлетя със стъписваща, лъчиста сила. Потребностите му внезапно се съчетаха с околните обстоятелства. Навъсеното му изражение се разведри и той се усмихна:

— Чакай. Не си отивай. Искам да останеш.

Тя се поколеба, озадачена от внезапната промяна на настроението му.

— Съжалявам, че се отнесох с теб тъй грубо — Янагисава не бе възнамерявал да се възползва от въздействието на чара си върху съпругата му, но сега му се налагаше. — Моля те, прости ми.

Дори и най-преданият роб щеше да се отдръпне, стреснат от онова, което възнамеряваше да поиска от нея. За да осигури съдействието й, щеше да има нужда от цялото си умение да убеждава. Отиде бързо при нея и я прегърна.

— Ела, влез — покани я той и я въведе в съседната стая, уютно обзаведена с наредени по пода възглавници и фрески с морски пейзажи по стените.

Усети как тя потръпна от радост при допира му и как дишането й се ускори. Докато я настаняваше, тя вдигна поглед към него със замаяно изражение, сякаш не можеше да повярва, че бе удостоена с редкия и прекрасен дар, какъвто представляваше вниманието му. Той се настани срещу нея тъй близо, че коленете им се докоснаха. Наля две чаши вино и постави едната в треперещите й ръце.

— Господарю… Това е огромна чест…

Обзета от благоговение, тя едва си поемаше дъх, а речта й бе накъсана и несигурна. Страните й пламтяха.

— Не е повече от онова, което заслужаваш за предаността си към мен — каза Янагисава. — Радвам се, че имаме възможност да поговорим.

Тя се вкопчи в думите му с унесено изражение. Той изпи виното си, тя погълна своето.

— Опасявам се, че досега не съм бил много добър съпруг. Давам си сметка, че не съм ти обръщал внимание. Това бе грешка, особено при положение, че ти си моя вярна съпруга.

Докато го слушаше, сияещият й поглед подсказваше, че той казваше онова, което тя винаги бе копняла да чуе. Госпожа Янагисава движеше устни, безмълвно повтаряйки думите му на себе си, за да може да ги запомни.

— А ти имаш толкова прекрасни качества — Янагисава не си бе давал сметка, на какво бе способна съпругата му, докато тя не му бе разказала как бе нападнала Рейко. — Искам да ти се реванширам за начина, по който се държах с теб. Ще ми позволиш ли?

— Да! О, да!

Ръцете й пуснаха празната чаша. Тя ги притисна до гърдите си, тъй развълнувана и ликуваща, че той си помисли, че ще изпадне в несвяст.

— Хиляди благодарности — каза той, симулирайки смиреност. — Великодушието е една от чертите, които най-много ценя у теб. Отсега нататък ще се опитам да бъда по-добър съпруг. Освен това ще се помъча да бъда и по-добър баща. Ще обръщам повече внимание и на Кикуко, и на теб.

Тя излъчваше щастлива, безусловна вяра в него. Хората имаха склонност да вярват в онова, което желаят, а Янагисава бе измамил и доста по-мъдри люде.

— Толкова сте мил с мен — прошепна тя. — Как бих могла да ви се отплатя за добротата?

Янагисава се подсмихна с лукаво задоволство.

— Има една малка услуга, която би могла да ми направиш — той се наклони към нея, доближи устни до ухото й и зашепна.

* * *

Стъписана, госпожа Янагисава се отдръпна от дворцовия управител. Той повдигна вежди в очакване на отговор. Онова, което бе поискал от нея, бе тъй ужасно, че съзнанието й отхвърли дори думите му, макар че тя изгаряше от желание да му угоди.

— Аз… аз… не мога да го направя — отвърна тя. — Не бих могла.

Тя отклони поглед от страх да не види изписан на лицето му гняв, ужасена, че ще се върне към обичайната си същност — както винаги студен и недостъпен.

— Защо? — попита той с такава нежност в гласа, че тя рискува да го погледне.

Красивото му лице изразяваше единствено загриженост за нея и желание да разбере възраженията й.

— Това е… грешно.

В съзнанието на госпожа Янагисава припламна смътно подозрение. Това, че съпругът й внезапно бе започнал да се държи с нея така, както тя самата винаги бе мечтала, бе колкото прекрасно, толкова и обезпокоително. Дали не играеше роля, предназначена да я убеди да изпълни ужасната му заповед? Сърцето й отхвърли това предположение.

— Знам, че звучи зле — каза дворцовият управител — и ми е неприятно да те моля да го извършиш, но няма друг, на когото бих могъл да се доверя. Обграден съм с врагове и предатели. Ти си единственият и човек, който ми остана верен. Имам нужда от теб.

Госпожа Янагисава копнееше да удовлетвори желанието му. Струваше си да извърши предателство, ако можеше да спечели одобрението му, но при все това общественият морал не го допускаше.

— Никога не съм вършила нещо подобно — каза тя. — Аз… мисля, че не съм способна.

— Знам, че можеш — възрази й дворцовият управител.

И двамата знаеха, че бе вършила неща, не чак толкова различни от онова, което той искаше. Тя обаче имаше извинение за тях, тъй като ги възприемаше като пориви, провокирани от неподвластни на волята й обстоятелства. Ако изпълнеше неговите желания, тя щеше да действа преднамерено, с пълното съзнание за действията си и за вероятните последствия от тях.

— Ще ти обясня точно какво да кажеш и да направиш — подкани я той за пореден път.

— Но аз не бих могла да го сторя нито на приятел, нито на враг — възрази госпожа Янагисава.

Дворцовият управител я изгледа укорително.

— Нима благоденствието на приятелите или враговете за теб е по-важно от мен?

— Разбира се, че не, господарю! — възкликна припряно госпожа Янагисава. — Вие сте най-важният за мен. Само че ме е страх.

— Страхуваш се да не си навлечеш неприятности? Недей — личността и красотата му й въздействаха с невероятна сила. — Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

Волята й се сриваше и тя направи отчаяни усилия да устои.

— Просто не мога да го направя. Не бих ли могла да направя за вас нещо друго?

Гласът й трепереше, очите й смъдяха от нахлуващите сълзи. Тя си даде сметка, че най-съкровените й желания зависеха от това, дали ще му се подчини. Тази ужасна услуга бе цената на любовта му към Кикуко и към нея. Дворцовият управител я изгледа с дълбоко състрадание, което възбуди неизменното й желание към него.

— Нека ти обясня защо трябва да ми направиш точно тази услуга и никоя друга.

Той пое ръката й в своята. Дъхът й секна, когато от натиска на топлата му плът я пронизаха тръпки на неистова възбуда.

— Необходимо ми е да отслабя враговете си — продължи той. — А заедно можем да ги уцелим право в сърцето.

Пръстите му галеха нейните и се вплитаха в тях. Тя седеше неподвижна, със сведени клепачи, наслаждавайки се на неговия допир и на собствената си възбуда.

— Но ако не ми помогнеш, ще загубя битката срещу владетеля Мацудайра. Той ще вземе главата ми като боен трофей. И двамата с теб ще бъдем разделени — в гласа му прозвуча скръбна нотка. — Ти не би искала това да се случи… нали?

Янагисава се отпусна тъй близо до нея, че тя чуваше дишането му, усещаше мъжкия мирис на тютюнев дим и ароматното масло за коса. От близостта му кръвта й закипя и забушува. Той я погали по бузата.

От устните й се отрони трескав стон, когато кожата й пламна под ласката, която пробяга по устните й и се плъзна надолу по шията й. Той разхлаби кимоното й. Искрящият му настоятелен поглед и усмивка я парализираха, докато той галеше гърдите й. Зърната й се втвърдиха и изтръпнаха. Тя извика от удоволствие и желание, чиято сила не бе изпитвала никога досега. Дворцовият управител я отпусна на пода и прилегна отстрани. Ръцете му се движеха под полите и нагоре по бедрата й, пращайки тръпки по цялото й тяло. Пръстите му се плъзнаха ласкаво по влажната й гладка женственост. Тя се чу да стене, докато удоволствието й нарастваше до неподозирани висини. А той единствен можеше да я изпрати там.

— Ако ме обичаш, ще ми помогнеш — промърмори дворцовият управител, чийто дъх тя усети като пламък върху ухото си.

Смисълът, който се криеше зад тези думи, бе, че той никога нямаше да я обича, ако тя не му се подчинеше, и госпожа Янагисава го схвана безпогрешно.

— Моля ви — изплака тя, умолявайки го да я обича без налагане на условия.

Преизпълнена с желание да го има, тя се вкопчи в дрехата му и го дръпна към себе си. Той откопчи пръстите й от себе си и седна на пети.

— Не и преди да си направила онова, което поисках.

Красив и непреклонен, изкусителен и жесток, Янагисава се надвеси над нея. Отчаяната й потребност да го има срина и последните остатъци от волята й. Ако искаше той да изпълни страстните й желания и мечти, тя нямаше друг избор, освен да се предаде. Госпожа Янагисава се разрида от ужас и от съзнанието, че няма сили да се съпротивява повече. Тялото й се сгърчи конвулсивно.

— Да! — изплака тя. — Ще го направя!