Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джийвс и Устър (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mating Season, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

П. Г. Удхаус. Любовният сезон на търтеите

ИК „Колибри“, София, 1996

Художествено оформление: Момчил Колчев

ISBN 954–529–068–4

История

  1. — Добавяне

27.

Първата ми работа, като се добрах до спалнята, беше да грабна молива и да направя балансовия отчет, както следва:

Разделени сърца Събрани сърца
1. Езмънд 1. Езмънд
2. Корки 2. Корки
3. Гъси 3. Гъси
4. Мадлин 4. Мадлин
5. Добс 5. Добс
6. Куини 6. Куини
7. Коко 7. Коко
8. Гъртруд 8. Гъртруд

Всичко беше изравнено. Нямаше нито един неразплетен възел. С нелишена от мъжественост въздишка, защото това, което най-силно радва сърцето на почтения човек, е разчистването на недоразуменията между влюбените сърца, особено през пролетта, оставих пособията за писане и се заприготвях за честен сън, когато на прага се появи Джийвс.

— О, здрасти, Джийвс — поздравих го сърдечно аз. — Тъкмо се питах дали ще се мернеш насам. Голяма вечер, а?

— Несъмнено, сър.

Показах му балансовия отчет.

— Мисля, че няма грешка.

— Няма, сър.

— Удовлетворяващо, нали?

— Напълно, сър.

— И както винаги, благодарение на несекващите ти усилия.

— Много мило е да го отбележите, сър.

— Нищо подобно, Джийвс. Вписваме в аналите още един от триумфите ти. Трябва да призная, че по време на дебатите, когато осигури алибито на Гъси, за секунда се усъмних в правотата ти, защото усетих, че накисваш Коко. Но като поразмислих, разбулих замисъла ти. Преценил си, че ако над Коко надвисне ножът на гилотината, Гъртруд ще забрави начаса всичките си съмнения и ще се скупчи край него с размекнато от злочестието му благо сърце. Прав ли съм?

— Напълно, сър. Поетът Уолтър Скот…

— Зарежи замалко поета Скот, че ще загубя мисълта си.

— Много добре, сър.

— Но знам какво искаш да кажеш. „О, жена, в щастливите ни часове…“[1], а?

— Точно така, сър. „Несигурна, невярна и коварна, променлива кат сянката на трепетлика. Ала когато…“

— „… болка и тъга ми помрачат челото, ангелът хранител ти си мой“ и тъй нататък и прочее. Не можеш да ме слисаш с поета Скот. И това го рецитирах навремето. Най-напред „Кавалерийската атака“ и „Бен Батъл“, а после, в отговор на нестихващите овации, поета Скот. Но да се върнем на темата… Джийвс, точно както се опасявах, нямам спомен от мисълта, която възнамерявах да облека в слова. Предупредих те, че ще стане така, когато отплесна разговора към поета Скот.

— Говорехте за сдобряването на госпожица Уинкуърт с господин Пърбрайт, сър.

— Разбира се. И тъкмо се канех да кажа, че като си изучил психологията на индивида, си разбрал какво ще стане. Знаел си също, че Коко няма да е в истинска опасност. Езмънд Хадок не би теглил ножа на брата на любимото момиче.

— Точно така, сър.

— Не можеш с едната ръка да се сгодяваш за някое момиче, а с другата да дадеш на брат й трийсет дни.

— Прав сте, сър.

— А и бързият ти ум е преценил, че това ще даде повод на Езмънд Хадок да тропне с крак на лелите си. Според мен Неустрашимият Хадок беше похвално непоклатим.

— Безспорно, сър.

— Приятна ми е мисълта, че двамата с Корки са се упътили към олтара. — Спрях и му хвърлих остър поглед. — Ти въздъхна, Джийвс.

— Да, сър.

— И защо, ако смея да попитам?

— Мислех си за младия господин Томас, сър. Съобщението за годежа на госпожица Пърбрайт беше голям удар за него.

Отказах да позволя на духа ми да пада заради такава дреболия.

— Не губи време да съчувстваш на младия главорез, Джийвс. Той има жилава природа и агонията му скоро ще отмине. Може да е изгубил Корки, но Бети Грейбъл, Дороти Ламур И Дженифър Джоунс са налице.

— Доколкото ми е известно, въпросните дами са омъжени, сър.

— Това няма да стресне Томас. Нали ще продължи да получава автографите им? Чака го светло бъдеще. Или по-точно — поправих се аз, — полусветло. Първо ще трябва да преживее разговора с майка си.

— Това вече стана, сър.

Аз пребледнях.

— Какво искаш да кажеш?

— Първоначалният ми мотив да ви обезпокоя в този късен час на нощта, сър, беше да ви информирам, че нейно благородие е долу.

Раздрусах се от брилянтина до подметките.

— Леля Агата?

— Да, сър.

— Долу?

— Да, сър. В дневната. Нейно благородие пристигна преди малко. Очевидно младият господин Томас, загрижен да не й причини извънмерно безпокойство, й написал писмо, че е добре и на сигурно място, но за нещастие марката с клеймо „Кингс Девърил“ върху илика…

— Божичко! И тя е допрепускала?

— Да, сър.

— И…

— Между майка и син се разигра доста болезнена сцена, в хода на която младият господин Томас спомена…

— Мен?

— Да, сър.

— Изплюл е камъчето?

— Да, сър. Затова се питам дали при тези обстоятелства няма да ви се стори желателно да предприемете незабавно отстъпление по улука пред прозореца ви, сър. Доколкото ми е известно, в два и петдесет и четири има прекрасен влак, с който разнасят млякото. Нейно благородие изрази желание да ви види, сър.

Ще излъжа читателите си, ако взема да твърдя, че не се сгърчих. Сгърчих се и се вързах на фльонга. Но след това изведнъж в мен се вля незнайна сила.

— Джийвс — рекох, — новината е тревожна, но в живота на всеки мъж настъпва преломен момент, когато е готов да я посрещне. Току-що станах очевидец как Езмънд Хадок размаза под подкования ботуш цели пет лели и съм убеден, че след подобна героична изява ще е позор за чистокръвен породист Устър да лази пред един-единствен екземпляр. Изпитвам неимоверен прилив на сили и решимост, Джийвс. Ще сляза и ще бъда Езмънд Хадок за леля Агата. А ако нещата силно се спаружат, винаги мога да разчитам на оная твоя гумена папка, нали?

Изправих рамене и с твърда крачка тръгнах към вратата като същински Рицар Роланд на бой с поганците.

Бележки

[1] От поемата на Уолтър Скот „Мармион“ (1808). — Б.пр.

Край
Читателите на „Любовният сезон на търтеите“ са прочели и: