П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (9)

9

Предвид туй-онуй и най-вече факта, че се прувлякох с пеенето в банята, закъснях с пет-шест минути за срещата, та когато стигнах, Гъси вече се беше забучил пред пощата.

Ако си спомняте, Джийвс, когато говореше за въпросния Финк-Нотъл, го беше описал като разстроен. И наистина отдалеч се набиваше в зрението, че изтеклото време не е успяло да го настрои. Очите зад очилата с рогови рамки святкаха от ярост, негодувание и какво ли не. Приличаше на разлютен толстолоб. В емоционални моменти приликата на Гъси с подводен урод неизменно се засилва.

— Е — започна той, без да си губи времето с разните му там здрасти, — хубава работа!

Стори ми се, че обстановката плаче за няколко ободрителни и насърчителни слова, та взех да му ги редя. Съгласих се с мнението му, че работата е хубава и занастоявах да навири опашка, защото, макар и буреносните облаци да са надвиснали ниско, къде-къде е за предпочитане да царува в Девърил Хол, отколкото да се въргаля в мрачна тъмница със сълзящи каменни стени и пълчища плъхове.

Той отвърна сухо, че е в пълно несъгласие с мен.

— Хиляди пъти бих предпочел затвора — заяви. — Когато си в затвора, никой не те нарича господин Устър. Как според теб се чувствам, като знам че всички наоколо ме мислят за теб?

Признавам, че това ме сащиса. От всички грижи, които ме бяха налегнали, най-лютата беше, че народонаселението, виждайки Гъси, е под впечатлението, че пред него стои Бъртрам Устър. Само като си представех как малката, но отбрана общност на Кингс Девърил ще напусне белия свят с убеждението, че Бъртрам Устър е малогабаритна кръстоска между караконджул и моруна, горещи шишове пронизваха душата ми. Та неслучайно подскочих, когато научих, че и Гъси е подвластен на същата душевна мъка.

— Не знам дали подозираш — продължи той — каква е репутацията ти по тези места. В случай, че храниш някакви илюзии, съм длъжен да те осведомя, че името ти се валя в калта. Ония жени на закуска придърпваха полите си, като минавах покрай тях. Когато ги заговарях, направо се раздрусваха като трепетлики при вятър. От време на време ги улавях да ме гледат по начин, който би наранил душевността на най-печения рецидивист. И не ми стига това, ами си успял за една-едничка вечер да стъпчеш и моето име в калта. Чувам, че снощи си се нарязан като свинята на кръчмаря и си прегракнал от ловджийски песни.

— Не съм се нарязан, Гъси. Просто бях морно разнежен, дето има една приказка. А изпълнявах ловджийски песни, защото домакинът настояваше. Човек е длъжен да бъде любезен с домакина си. Значи споменаха за това, така ли?

— Споменаха и още как. Беше основна тема за разговор по време на закуската. Ами ако ме наклепят пред Мадлин?

— Съветвам те да отричаш до смърт.

— Каква полза…

— Защо пък не? — прекъснах го аз, защото бях мислил дълго по въпроса и се чувствах по-оптимистично настроен, отколкото в началото. — В края на краищата те нищо не могат да докажат.

— Кръстницата на Мадлин разказа как влязла в трапезарията и те заварила покачен на стола, размахващ бутилка и врещящ: „На лов сме тръгнали сега.“

— Така е. Защитата не оспорва това твърдение от обвинителния акт. Но кой може да докаже, че бутилката не е била еднолично употребена от Езмънд Хадок, който, нека не забравяме, се беше изтъпанил прав на масата и не по-малко от мен пееше: „На лов сме тръгнали сега“, като при това налагаше коня си с банан? Убеден съм, че ако случаят достигне до слуха на Мадлин, ще можеш да се измъкнеш с отричане до дупка.

Гъси се замисли.

— Може и да си прав. Но въпреки това бих искан да си по-въздържан. Тая работа е крайно тревожна.

— И все пак — рекох с убеждението, че си струва да опитам — нима всичко не е част от великата паяжина?

— Каква паяжина бе? — отчая се Гъси.

— Питай Марк Аврелий. Негови са думите: „Несгода ви е връхлетяла? Добре. Това е част от предопределението на Вселената, предвидено за вас от самото начало. Всичко, което ви връхлита, е част от великата паяжина.“

От необуздания начин, по който се впусна да проклина и ругае от сърце Марк Аврелий, схванах, че също като мен, когато Джийвс ме цапардоса с тази премъдрост, и той не намира утеха в нея. Не че хранех особени надежди. Дори се съмнявам, че лозунгите на Марк Аврелий са това, от което се нуждаят батальоните, когато си нахакал палеца на крака в тухлата на Съдбата. Трябва да се изчака да поутихне болката.

За да уталожа напрежението, смених темата и го запитах учудил ли се е, като е видял Коко да обитава Девърил Хол, но веднага осъзнах, че само наливам гориво в огъня. Колкото и невъздържани да бяха забележките му по адрес на Марк Аврелий, те бяха нищо в сравнение с онова, което имаше да изрече по адрес на Коко.

Естествено, не беше трудно да му вляза в положението. Ако някой ви предума въпреки съпротивата на здравия ви разум да нагазите в пет сутринта в Трафалгарския фонтан, за да съсипете най-хубавия си официален панталон и да ви смелят на кайма в зъбчатите колела на Закона, без съмнение ще стигнете до извода, че подкокоросвачът заслужава да бъде изкормен с тъп нож за рязане на хляб. Това, наред с дълъг поменик от други интересни неща, страстно желаеше един ден да направи Гъси на Коко, стига да му се разминело, и както споменах, напълно разбирах чувствата му.

След като изрече всичко, което му се беше насъбрало срещу Коко, той, точно според очакванията ми, мина на сценката, на която последният бе автор и продуцент.

— Какви са тия Пърбрайтови щуротии за някаква сценка, която той упорито наричаше диалог? — заинтересува се Гъси и аз разбрах, че разговорът е стигнал до препъникамък, плачещ за благи, медени слова.

— А, да, спомена ли ти? Това е номер от програмата на селския концерт, на който сестра му е импресарио. Аз трябваше да играя Пат, но поради променените обстоятелства сега ти ще поемеш ролята.

— Нима? Ще видим тая работа. Какво, по дяволите, е това проклето нещо?

— Не си ли го гледат? Понго Туисълтън и Барми Фипс го играят всяка година в пушалнята на „Търтеите“.

— Кракът ми не стъпва там.

— О! Ами, това е… Как да ти кажа… Нарича се диалог. Главните и единствени участници са двама ирландци — Пат и Майк. Те излизат на сцената и… Всъщност сценарият е у мен — сетих се аз и го измъкнах. — Ако му хвърлиш едно око, ще схванеш какво се иска.

Гъси взе сценария и намусено го зачете. Докато го наблюдавах, ми хрумна каква гадна работа е всъщност писането на пиеси. Връчваш плода на усилията си на някой режисьор с каменна физиономия и започваш да се тресеш като лист, а той го гледа като настъпен по мазола или друго деликатно място, готов да го запокити в лицето ти със сухото: „Да не ми се мяркаш повече с подобен боклук!“

— Кой е писал това? — запита Гъси, когато затвори последната страница, а щом обясних, че авторът е Коко, се учуди как сам не се е досетил. По време на прочита непрекъснато сумтеше на равни интервали и сега изпръхтя отново като шест настинали кобили.

— Бълвоч и лигоч. Няма драматична съгласуваност. Липсва мотивация и значима форма. Кои са ония двамата според замисъла?

— Обясних ти. Ирландци на име Пат и Майк.

— Тогава може би ще ми обясниш какво е общественото им положение, защото, честно казано, то ми убягна. Например Пат очевидно се движи в най-изискано общество, след като обявява, че е вечерял в Бъкингамския дворец, но пък, от друга страна, жена му дава стаи под наем.

— Разбирам. Странно наистина.

— Направо необяснимо. Възможно ли е човек от неговата черга да бъде поканен на вечеря в Бъкингамския дворец, след като той очебийно е лишен от всякакво умение да се държи в обществото? На вечерята, която описва, кралицата го попитала иска ли консоме, а той, смятайки, че няма да поднесат нищо друго, накарал да му сипят шест пъти, след което, по неговите думи, стоял в кьошето до края на вечерта, пълен до сливиците със супа. А при повествованието на случката няколко пъти започва репликите си с възклицанията „Гръм и мълнии!“ и „Бога ми!“ Ирландците не говорят така. Не си ли чел „Ездачи към морето“ от Синг^[1]? Ами вземи я проучи и ако можеш да ми посочиш един-единствен герой, който да казва „Бога ми!“, ще ти дам цял шилинг. Ирландците са поетични натури. Говорят за душата, за мъглата и прочее. Изразяват се така: „Подобни вечери ме карат да копнея да се пренеса обратно в графство Клеър и седнал в сочната трева, да съзерцавам кравите околовръст.“

Той намръщено запрелиства страниците, сбърчил нос, сякаш долавяше съмнителна миризма. Това събуди спомена за детските ми дни в Малвърн Хаус, когато носех съчиненията си по английски за преглед от преподобния Обри Ъпджон.

— Ето още едно място с несвързани бръщолевения. „Сестра ми е в балета.“ — „Казваш, че сестра ти е в балета?“ — „Гръм и мълнии, да, сестра ми е в балета.“ — „И какво прави сестра ти в балета?“ — „Рушка се напред-назад по сцената.“ — „Че защо се рушка?“ — „Бога ми, защото балетът е рушки.“ Това е пълна безсмислица. Ето и още нещо, което изобщо не мога да схвана — думата „дей“. След репликата „Защото балетът е рушки“, а и на други места в сценария се среща думата „дей“ в скоби. Това не ми говори нищо. Можеш ли да го обясниш?

— Съкратено от „действам“. На това място трябва да удариш Майк с чадъра. За да подскажеш на публиката, че е имало шега.

Гъси се стъписа.

— Ама това шеги ли са?

— Да.

— Ясно. Яаасноо… Е, разбира се, това хвърля нова светлина върху… — Млъкна и впи поглед в очите ми. — Добре ли чух, че ще трябва да удрям колегата си с чадър?

— Да.

— И ако правилно съм разбрал Пърбрайт, другият изпълнител е местният полицай?

— Точно така.

— Тогава участието ми е невъзможно. Дума да не става — яростно изрече Гъси. — Имаш ли представа какви са последиците, ако удариш полицай с чадър? Направих го, когато излизах от Трафалгарския фонтан и със сигурност никога няма да правя повторни опити. — По лицето му пропълзя сивкав ужас, сякаш бе надникнал в минало, което е искал час по-скоро да забрави. — Слушай, Устър, ще ти обясня точно позицията си по въпроса. Няма да казвам „Гръм и мълнии“. Няма да казвам „Бога ми“.

Няма да нападам полицаи с чадър. Накратко — твърдо и категорично отказвам да имам каквото и да било общо с тая безвкусна клоунада. Почакай само да се видя с госпожица Пърбрайт. Здравата ще я насоля. Ще й дам да разбере, че не може да се подиграва с човешкото достойнство по този начин.

Щеше да продължи словоизлиянието си, но изведнъж гласът му спадна до сподавено гъргорене и очите му се изцъклиха. Огледах се и забелязах задаващия се Сам Голдуин, придружен от самата Корки. Изглеждаше, както й е обичаят, като два милиона долара на цяло, облечена в рокля от някаква прилепнала материя, която повече изтъкваше, отколкото прикриваше грациозните й очертания, ако разбирате какво искам да кажа.

Бях очарован да я видя. При недружелюбното настроение на Гъси, който риеше с копито и подобно на Валаамовата ослица^[2], само се чудеше с какви долни думи да ме ругае, реших, че имаме нужда точно от тактична женска намеса. Вземането на решение да ги запозная и да я оставя тя да стопи мулешкия му инатлък беше въпрос на секунди.

Силно се надявах, че Корки ще успее да го навие. Въпреки че се различава от леля Агата в почти всяко възможно отношение, в един аспект Корки е същата напаст — много е властна. Поиска ли да направите нещо, вие го правите. Това датира от най-ранните й години. Спомням си как веднъж, когато ходехме заедно на уроци по танц, ми връчи гнил портокал, който представляваше лепкава, синкаво-жълта маса от семки и плесен, и ме заубеждава да замеря с него учителката ни, която по някаква убягваща ми в момента причина бе предизвикала гнева й. И аз го направих, без да гъкна, въпреки че бях кристално наясно с горчивите последици.

— Ей! — извиках аз, докато напразно избягвах опитите на звяра да сложи предни лапи на раменете ми и да ме ближе по лицето. Наклоних палец. — Гъси — обясних на Корки.

Лицето й светна, сякаш цял живот бе очаквала това запознанство, и незабавно отвори кранчето на чара си.

— О, нима това е господин Финк-Нотъл? Здравейте, господин Финк-Нотъл! Толкова се радвам да се запозная с вас, господин Финк-Нотъл. Имам късмет, че ви срещнах. Исках да поговоря с вас за сценката.

— Тъкмо разменихме някои мисли по въпроса — вметнах аз — и Гъси хвърля къчове относно участието си като Пат.

— О, не!

— Защо не се опиташ да го предумаш? Ще ви оставя — отсякох аз и отбръмчах. Когато завивах зад ъгъла, хвърлих поглед назад и видях, че бе сложила нежната си ръчица на ревера на Гъси, а с другата правеше широки молебствени жестове, което разкриваше и пред най-непроницателния наблюдател, че обработката е задвижена на пълни обороти.

Продължих доволен по обратния път към Девърил Хол, като си отварях очите за дебнещи лели, но, слава Богу, стигнах безпрепятствено до стаята си. Половин час по-късно, докато се наслаждавах на една замислена цигара, в стаята се втурна Гъси и можах да забележа с невъоръжено око, че това не е студеният нацупен Гъси, който тъй безкомпромисно направи на пух и прах Пат и Майк по време на последната ни среща. Видът му беше бодър. Лицето му сияеше. В бутониерата му имаше цвете, което преди липсваше.

— Здрасти, Бърти — започна той. — Ъъъ, Бърти, защо не ми каза, че госпожица Пърбрайт е филмовата звезда Кора Стар? Аз съм неин отколешен запален почитател. Очарователно момиче, нали, и изобщо не прилича на брат си, когото смятам и ще продължавам да смятам за най-видната отрепка на Англия. Накара ме да погледна на този диалог от съвсем нов ъгъл.

— Така си и мислех.

— Рядко се случва такова красиво момиче да има ум като бръснач и смайващото качество да излага доводите си с кристална яснота, която веднага те убеждава, че е абсолютно права.

— Да, Корки е убедителна млада напаст.

— Бих предпочел да не я наричаш напаст. Корки, а? Значи така й викате? Очарователно име.

— И какъв е резултатът от съвещанието? Ще приемеш ли ролята?

— О, да, въпросът е решен. Тя разби всичките ми възражения. След като ти си тръгна, прегледахме още веднъж сценария и Корки успя да ме убеди, че в тази простичка и здравословна форма на хумор няма нищо безвкусно й унизително. Евтино — да, но както изтъкна тя, това е един добър театър. Убедена е, че ще направя голяма роля.

— Направо ще ги шашнеш. Съжалявам, че самият аз не мога да изиграя Пат…

— Май така е по добре. Съмнявам се, че подхождаш на типажа.

— Подхождам, разбира се — нацупих се аз. — Изпълнението ми щеше да предизвика фурор.

— Корки е на противоположно мнение. Довери ми какво облекчение изпитала, когато ти си напуснал сцената, а аз съм изгрял на хоризонта. Ролята изисквала широк, мащабен подход, а ти си щял да я принизиш. Освен това на изпълнителя е нужна изявена индивидуалност и умение точно да се вмества във времето. Каза, че щом ме зърнала и разбрала, че съм роден за Пат. Момиче с нейния опит разбира тия неща от един поглед.

Предадох се. Човек не може да спори с бездарни актьорчета, а двайсет минути в компанията на Корки бяха превърнали Огъстъс Финк-Нотъл от безобиден тритонолюб в най-изявения ирландец, който някога е пил портвайн и е наричал хората „мой човек“. Усетих, че всеки момент ще се обърне и към мен с „мой човек“.

— Е, няма смисъл да си чешем езиците — рекох аз, — защото, така или иначе, не бих могъл да изиграя ролята. На Мадлин не би й харесало годеникът й да се развява на обществени места със зелена брада.

— Да, наистина, тя е много особено момиче.

Реших, че ще успея да изтрия от лицето му глупавата усмивка, като го подсетя за нещо, което май беше забравил.

— Ами Добс?

— Ъ?

— Когато за последен път те чух по въпроса, ти беше доста разстроен от перспективата да налагаш полицейския служител Добс с чадър по главата.

— Ааа, Добс? Той е вън от играта. Дойде при нас, докато репетирахме, и започна да чете репликите на Майк, но се оказа безнадежден случай. Никаква артистична техника. Никаква индивидуалност. А и не желае да приема режисьорски наставления. Непрекъснато противоречеше на началството, докато накрая на Корки й причерня и започна да повишава тон. Той също се разпали и повиши тон и в резултат кучето й, без съмнение възбудено от разправията, го сръфа по крака.

— Велики Боже!

— Да, възникна твърде неприятна обстановка. Корки изнесе прекрасно защитата на животното, като изтъкна, че вероятно от ей таквоз парче месо е било обект на полицейски произвол и че реагира срещу жандармерията в акт на законна самоотбрана, но Добс отказа да приеме възгледа й, че нарушението заслужава само порицание. Арестува добичето и ще го държи в участъка, докато изясни дали за първи път е ухапало човек. Очевидно куче, хапало само веднъж, е доста непоклатимо от юридическа гледна точка.

— Сам Голдуин снощи ухапа Силвърсмит.

— Тъй ли? Ако се разчуе, има опасност прокурорът да успее да спретне силна обвинителна реч. Но да продължа разказа си. Корки, напълно основателно вбесена от непримиримото поведение на Добс, го изхвърли от пиесата и реши да вземе брат си за ролята. Разбира се, има риск викарият да го познае, което ще доведе до усложнения, но тя смята, че зелената брада е достатъчна като дегизировка. А аз чакам с четири очи Пърбрайт да ми партнира. Малко са хората, които бих налаган с чадър с по-голямо удоволствие — замечтано провлече Гъси и добави, че първия път, когато оръжието му влезе в съприкосновение с главата на Коко, на онзи ще му се стори, че е ударен от гръм. Очевидно Времето, този велик Лечител, трябваше яко да запретне ръкави, докато Гъси забрави и прости. — Не мога повече да си губя времето с теб — продължи той. — Корки ме покани на обяд във викарията и трябва да тръгвам. Наминах само да ти дам тези стихотворения.

— Какво?

— Стихчетата на Кристофър Робин от „Мечо Пух“. На, вземи.

Подаде ми тънко томче, което изгледах с недоумяващи очи.

— За какво са ми?

— Ще ги декламираш на концерта. Отбелязаните с кръстчета. Трябваше аз да ги рецитирам по настояване на Мадлин, знаеш колко обича Кристофър Робин, но сега, естествено, ролите са разменени. И нямам нищо против да призная, че чувствам неимоверно облекчение. В начина, по който малкият кретен прави скок-подскок, скок-подскок има нещо… Е, както казах, камък ми се смъкна от сърцето.

Тънкото книжле се изплъзна от безжизнените ми пръсти, докато аз се блещех.

— Ама… таквоз!

— Няма какво да ми се таквозиш насреща. Да не мислиш, че аз не стенех, когато тя насилствено ми пробута тази бълвочеста продукция? Трябва да ги декламираш. Тя настоява. Първото нещо, което ще попита, е как е минал рециталът.

— По-криминално проявените от последните редове ще се юрнат на сцената да ме линчуват.

— Не бих се учудил. Но все пак, имаш една утеха.

— Каква?

— Че всичко, което те сполетява, е част от великата паяжина, ха-ха-ха — изрече Гъси и излезе силно развеселен.

И така, първият ден от престоя ми в Девърил Хол, пълен догоре с ураганни вихри и нерешени проблеми, клонеше към своя край.