П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (12)

12

Стана ми хубаво. Тъкмо момичето, за което копнеех. Сграбчих я за ръката, за да не ми се изниже, какъвто й е навикът.

— Корки — започнах аз, — искам да проведем един дълъг и мноого задушевен разговор.

— Да не е за Холивуд?

— Не е за Холивуд.

— Слава Богу. Днес следобед не съм в състояние да понеса повече приказки за Холивуд. Никога не бих повярвала — продължи тя, измествайки, както винаги разговора, — че човек, който не се казва Луела Парсънс или Хеда Хопър,^[1] може да бъде такъв капацитет по въпросите на филмовия свят, каквато е госпожа Клара Уелбилавид. Знае много повече от мен самата, а през август ще станат две години, откак се движа из тези среди. Известно й е точно колко пъти са се развеждали всички и защо, какви приходи е донесъл всеки филм през последните двайсет години и колко са братята Уорнър. Знае дори колко пъти се е женил Арти Шо^[2] — нещо, с което и той самият не може да се похвали. Пита ме дали някога съм се омъжвала за него и когато й казах: „Не“, май реши, че я поднасям и съм го сторила, без да забележа. Опитах се да й обясня, че когато едно момиче отива в Холивуд, то не е задължено да встъпва в брак с Арти Шо и че това е въпрос на избор, но не успях да я убедя. Забележителна старица, но след първите час-два става доста уморителна. Каза ли, че искаш да говорим за нещо, или тъй ми се стори?

— Казах.

— Тогава защо мълчиш?

— Защото не мога да взема думата.

— Да не би да съм се разприказвала? Прощавай. Какво тежи на душата ти, кралю мой?

— Гъси.

— Финк-Нотъл?

— Финк-Нотъл е точно казано.

— Най-сладкият мъж, когото познавам.

— Най-тъпият мъж, когото познаваш. Слушай, Корки, току-що разговарях с Коко…

— Каза ли ти, че скоро ще успее да предума Гъртруд Уинкуърт да избяга с него?

— Да.

Пусна стоманена усмивка, като ония жени от Стария Завет, чието любимо занимание било да забиват железни игли в хорските глави.

— Чакам с четири очи това да стане — рече тя, — за да се полюбувам на сурата на Езмънд, когато открие, че възлюбената му Гъртруд е отпрашила с друг. Ще бъде страшно забавно. Ха-ха — добави тя.

Това „ха-ха“, тъй наподобяващо предсмъртния крясък на мисирка, умираща от разбито сърце, ми разкри всичко, което исках да знам. Разбрах, че Коко не е сбъркал в диагнозата си относно мотивите на младата гъска при омайването на Гъси, та не ми остана друг избор освен незабавно да й пусна информацията. Потупах я по рамото и задръстих ефира с шлагера на сезона.

— Корки — казах нежно, — ти си тъпо магаре. Гледаш на Хадок от съвсем неправилен ъгъл. Толкова далеч е от влюбване в Гъртруд Уинкуърт, че сърцето му не би трепнало освен по един далечен братовчедски начин дори ако се задавеше с рибя кост. Ти си все още пътеводната звезда на живота му.

— Какво!

— Чух го от личната му уста. Беше малко мотан, което прави работата още по-впечатляваща, защото in vino не знам си какво.

Очите й светнаха. Тя преглътна бързо.

— Той ти е казал, че съм му пътеводна звезда?

— Все още. „Имай предвид — отбеляза той и си сипа портвайн, който и без това вече потичаше от ушите му, — че макар да ми би дузпата, тя е все още пътеводната звезда на моя живот.“ Тъй ми каза.

— Бърти, ако ме будалкаш…

— Как ще те будалкам!

— Надявам се, защото иначе ще те прокълна с проклятието на Пърбрайтови, а то хич няма да ти легне на сърцето. Казвай нататък.

Продължих. Всъщност повторих всичко. Когато свърших, тя се закикоти като болна хиена и зарони сълзи, с което за сетен път доказа, че у момичетата няма капчица логика.

— Колко типично за него да му щукне подобна идиотщина, Господ да го благослови! — възкликна тя по повод страхотната идея на Езмънд Хадок, почернена от киното в Бейзингстоук. — Какво пухкаво сладуресто агънце ми е той!

Не бях сигурен, че „сладуресто агънце“ е най-точното описание за Езмънд Хадок, но го пропуснах покрай ушите си, защото не ми влизаше в работата. Щом предпочиташе да нарича сладуресто агънце мъж с гръден кош метър и половина и мускули като преплетени в люта схватка змии, нека. Моята задача беше след като започна нещо добро, да го довърша.

— При тези обстоятелства — продължих аз — вероятно имаш нужда от съвета на печен светски мъж. Коко постигна прекрасни резултати на Гъртрудиния фронт, като си изливаше душата в епистоларна форма и ако схващаш намека ми, можеш да отпочнеш кореспонденцията. Драсни на Езмънд Хадок няколко цивилизовани реда в смисъл, че душата ти копнее за присъствието му, и той ще счупи световния рекорд по бързо бягане към викарията, за да те грабне в прегръдките си. Чака само зелената светлина.

Тя поклати глава.

— Не — отсече.

— Но защо?

— Нещата трябва да останат каквито са.

Естествено, веднага разбрах накъде бие.

— Знам какво си мислиш. Намекваш за гражданското неподчинение, което трябва да обяви срещу лелите си. Е, длъжен съм да заявя, че тази малка затрудненост скоро ще бъде отстранена. Слушай сега. Езмънд Хадок ще пее на концерта ловджийска песен по текст на леля Шарлът и музика на леля Мъртъл. По това спор няма.

— Дотук — да.

— Добре, да допуснем, че песента му пожъне бурен успех.

И с няколко точно подбрани думи я вкарах в течение на желязната теория на Джийвс.

— Схващаш ли? Овациите на електората често действат като мощен наркотик на комплексираните човеци. Само ги пробуди, като засвиркаш с пръсти и креснеш: „Бис! Бис!“, щом запеят ловджийска песен, и стават чисто нови. Моралните им устои укрепват. Опашките им се вирват рязко нагоре. Откриват, че гледат на костеливите орехи, пред които винаги са пълзели, като на прах под копитата си. Ако Езмънд Хадок пожъне успеха, който очаквам, не след дълго лелите му ще се изкатерват по дърветата и ще ги издърпват след себе си само като ги погледне накриво.

Красноречието ми не отиде на вятъра. Корки видимо трепна и изрече нещо като „из устата на младенци и кърмачета“^[3], за което после обясни, че не било нейна шега, а на чичо й Сидни. В отговор на това заявих, че гореизложената желязна теория не е моя, а на Джийвс. Всеки отдаде заслуженото, комуто се падаше.

— Вярвам, че е прав, Бърти.

— Разбира се, че е прав. Джийвс винаги е прав. Пък и номерът вече е сработвал. Познаваш ли Бинго Литъл?

— Само на здрасти сме. Нали той се ожени за някаква писателка?

— За Роузи М. Банкс, авторка на „Мървин Кийн“ и „Просто една работничка“. Съюзът им даде плод. След полагаемия се срок към отбора им се прибави и жизнерадостен младенец, който те съветвам да не изпускаш от очи, защото сюжетът се върти около него. Та след последния път, когато си виждана Бинго Литъл, госпожа Бинго, използвайки големите си връзки, му осигури редакторски пост в „Гащеризончета и лигавчета“ — издание за невръстните подрастващи. Работа, в много отношения прекрасна, но с един-единствен недостатък — съпровождащата я заплата далеч не беше всичко, което можеше да се желае. Собственикът на списанието, П. П. Пъркис, се оказа виден столичен пинтия, в чийто портфейл битуват молци и отглеждат многолюдна челяд. Несекващият стремеж на Бинго беше да притисне дъртата циция за повишение. Дотук ясно ли е?

— Напълно.

— Седмица подир седмица той се гърчел в присъствието на П. П. Пъркис, пелтечейки извинителни изречения, започващи с: „Ъъъ, господин Пъркис, таквоз, дали не бихте…“ и „Ъъъ, господин Пъркис, смятате ли, че бихте имали евентуална възможност…“, но насреща му се цъклел рибешки поглед и оня изслушвал поредното красноречие и му го връщал тъпкано с тиради за преразхода на оборотни средства и нарастващата цена на хартиената каша. А Бинго отвръщал: „Да, господин Пъркис“ и „Разбирам, господин Пъркис, напълно ви разбирам“, след което се измъквал заднишком от стаята. Край на първо действие.

— Но да очаквам развитие на сюжета?

— Със затаен дъх. Един прекрасен ден жизнерадостното отроче на Бинго взело, че взело участие в силно оспорвано състезание за най-красиво бебе в южен Кенсингтън и при силна конкуренция отнесло първата награда — прекрасен биберон залъгалка, получило целувка от съпругата на кабинетен министър и било обсипано с комплименти от куцо и сакато. А на следващата сутрин Бинго, със странно грейнало лице, без да чука, нахълтал в личния кабинет на П. П. Пъркис, ударил с юмрук по писалището му и заявил, че от този ден нататък желае да вижда в плика със заплатата си по една десетачка повече и че за всеобщо удобство това трябва да стане още следващата събота. А когато П. П. Пъркис пуснал дежурната плоча, той повторно стоварил юмрук по писалището и отсякъл, че не е дошъл да спори. „Да или не, Пъркис!“, настоял той и П. П. Пъркис, свлякъл се като мокър чорап, измрънкал само: „Но, да, разбира се, без никакво съмнение, господин Литъл“ и добавил, че самият той тъкмо се канел да предложи повишение. Е, това нищо ли не ти говори?

Разказът ми я впечатли. Нямаше две мнения. Издаде едно замислено: „Виж ти!“ и се почеса по главата.

— И тъй — продължих аз, — ще напрегнем и последното си мускулче, за да направим от песента на Езмънд Хадок гвоздея на вечерта. Джийвс ще пообиколи селото и ще пръска наоколо си бири, за да събере клакьори и да подсигури оглушителни овации. И ти можеш да помогнеш в тази част от подготовката.

— Разбира се. В селото ме обожават. Всички са в малкото ми джобче. Трябва веднага да се заема с това. Изгарям от нетърпение. Нали нямаш нищо против да те зарежа?

— Нямам, нямам, тоест, имам, и то много. Преди да си тръгнеш, трябва да оправим оная работа с Гъси.

— Коя работа с Гъси?

Изцъках с език.

— Прекрасно знаеш коя. Поради причини, в които не смятам за нужно да навлизам, напоследък си превърнала Огъстъс Финк-Нотъл в своя безволна играчка. На това трябва да се сложи край. Нужно ли е да повтарям какво ще ме сполети, ако продължаваш в този дух? По време на разговора ни в Лондон изложих фактите с яснота, достъпна дори за най-нищожния интелект. Много добре знаеш, че ако злото се разпростре, ако в зъбчатите колела на романа Финк-Нотъл-Басет попадне пясък и той спре да мели, Бъртрам Устър ще бъде изправен пред съдба, по-страшна от смъртта — сиреч пред женитба. Вече съм сигурен, че след като ти припомних страшната заплаха, тлееща около мен, доброто ти сърце няма да допусне да продължиш да насърчаваш гореспоменатия Финк-Нотъл, както си го правила досега според твърденията на пет броя лели. Стресната от представата как клетият стар Устър си глади сватбените панталони и си стяга куфарите за меден месец с непоносимата Басет, ти ще се вслушаш в гласа на доброто у себе си и ще го поохладиш.

Тя схвана мисълта ми.

— Искаш отново да пусна Гъси в обръщение?

— Абсолютно.

— Да затворя кранчето на чара си? Да го изчегъртам изпод ноктите си?

— Точно така.

— Ами дадено. Веднага ще се погрижа.

Разделихме се в тези напълно задоволителни отношения. От плещите ми се свлече огромна тежест.

Не знам какъв е вашият личен опит, но моят гласи, че няма смисъл да свличам тежести от плещите си, защото, щом свлека една, на нейно място веднага се намества друга, и то забележително по-мръсна. Това е игра, която няма начин да спечелиш.

Едва успях да се прибера в стаята си, успокоен и обезгрижен, когато вътре влетя Коко с изражение, което ме смрази като удар с мокър парцал през окото. Лицето му беше мрачно, а поведението далеч не излъчваше безгрижието на човек, доскоро играл карти с прислужница.

— Бърти — започна той, — седни и се улови за нещо. Възникна критично положение.

Подът се олюля под краката ми като море на сцена. Мишките в стомаха ми, които след разговора за писмата и последвалите го консултации с Корки бяха позадрямали, отново се заеха да тренират лека атлетика.

— Пресвета лельо! — простенах аз и Коко отбеляза, че много точно съм се изразил, защото тя именно била знаменосецът на белята.

— А ето я и бомбата — продължи той. — Преди малко, когато бях в залата за прислугата, пристигна Силвърсмит. И знаеш ли какво научил току-що от момичетата на горния етаж? Казали му, че пристига леля ти Агата. Не знам точно кога, но е или утре или вдругиден. Благородната Дафни Уинкуърт получила писмо от нея със следобедната поща и в него тя обявява намеренията си да озари с присъствието си този скапан курник. Казвай какви ще ги дъвчем сега.