П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (26)

26

Реакциите на пиещите кафе и дъвчещите сандвичи в дневната на аристократичен дом, които, тъкмо заели се с това приятно занимание, забелязват местното ченге да си пробива път към вратата, се различават според прословутата Джийвсова психология на индивида. Така например, докато Езмънд Хадок поздрави новодошлия с приветливо: „Лу-лу-лу“, лелите повдигнаха вежди — демек На-какво-дължим-честта-на-посещението, викарият изправи гръбнак и се стегна по начин, подсказващ, че само една дума на съвестния пазител на закона по адрес на Йона и кита и ще последват съответни мерки от негова страна. Гъртруд Уинкуърт, която и дотогава беше разсеяна и нервозна, си остана разсеяна и нервозна, Силвърсмит съхрани каменната физиономия, която е задължителен реквизит на икономите, а прислужницата Куини пребледня и издаде приглушено „Ъъър!“, с което остави впечатлението за жена, готова да завие от мъка по демоничния си любовник. Аз самият реагирах със серия сухи преглъщания. Настроението за безоблачно благополучие ме заряза от раз и усетих хлад в краката. Когато ходът на събитията е довел до положение, отличаващо се с крехка деликатност, окото не се радва, ако домът загъмжи от полиция.

Полицаят отправи първите си слова към Езмънд Хадок.

— Идвам с неприятна мисия, сър — започна той и хладината в Устъровите крака се обърна в ледина. — Но преди да се спра на нея — продължи той, вече обърнат към преподобния Сидни Пърбрайт, — има нещо друго. Дали не бих могъл да разменя с вас няколко думи по духовни въпроси, сър?

Видях как пресветия Сидни застина и разбрах, че си казва: „Ето на, започва се.“

— Работата е там, че получих просветление, сър.

Някой хлъцна сподавено като пекинез, глътнал залък, надхвърлящ брутното му тегло, и като се огледах, видях, че произлиза от Куини. Взираше се в полицая Добс с оцъклени очи и зейнали устни.

Сподавеното хлъцване можеше да привлече повече внимание, ако не бе засенчено от друго, не по-малко сподавено, чийто източник се оказа преподобният Сидни. И той гледаше с изхвръкнали очи. Имаше вид на викарий, наблюдаващ как аутсайдер, на когото е заложил и последния си нагръдник, си пробива път през тълпата бегачи и къса лентата с гърдите си.

— Добс! Какво каза? Получил си просветление?

Бих могъл да обясня на ченгето, че е глупаво да кима с глава толкова скоро след получаването на сочен удар по лимона с малък, но услужлив гумен инструмент, ала той го направи и следващото, което каза, беше „Ох!“ Но английският полицай е омесен от жилаво тесто и след като за секунда имитираше човек, погълнал чаша от Джийвсовия сутрешен съживител, успя да възвърне обичайния си вид на нескопосно препарирана горила.

— Рррр — потвърди той. — И ще ви разправя как стана, сър. Вечерта на двадесет и трето число на настоящия… искам да кажа, тази вечер… изпълнявах служебните си задължения чрез проследяването на мародер до високо дърво, когато неочаквано ме порази гръм:

Както можеше и да се очаква, това изявление сътвори сензация. Викарият рече: „Гръм?!?“, две от лелите ахнаха: „Гръъм?“, а Езмънд Хадок извика: „Ойларипи!“.

— Да, сър — потвърди копоят, — гръм. Улучи ме по тила, а почти нямам цицина.

Викарият избъбри: „Колко необичайно“, двете лели зацъкаха с езици, а Езмънд реагира с: „Лу-лу-лу?“

— Е, сър, аз не съм глупак — продължи Ърнест Добс. — Разбирам от намеци. „Добс — рекох си, — няма смисъл да се залъгваш какво е туй, Добс. Туй е предупреждение Свише, Добс — рекох си. — Щом се е стигнало до гръмотевици, Добс — рекох си — време е да направиш драстична ревизия на духовните си възгледи, Добс — рекох си.“ — Тъй че, ако следите мисълта ми, сър, получих просветление, та исках да ви попитам дали да се запиша в детските курсове по вероучение или направо да постъпя в църковния хор?

Вече имах възможност да се спра в повествованието си на въпроса, че никога не съм виждал фактически как пастир приема обратно в стадото заблудена овца, но наблюденията ми върху Благородната Дафни Уинкуърт при описания вече случай ме бе подготвило за техниката, защото веднага включих, че именно това ще последва. Беше видно от блесналите очи и добронамерената усмивка, да не говорим за издигнатата в благословия ръка, че това неочаквано обръщане кръгом от страна на местния неверник напълно е откъснато мислите на преподобния Сидни от църковния орган. Мисля, че след миг-два щеше да се представи с нещо твърде впечатляващо в областта на простите мъжествени слова, но стана така, че не му позволиха да започне. Тъкмо устните му помръднаха, и откъм кулисите се чу шум от излитащ иззад храсталаците фазан, някакъв масивен предмет напусна редиците на правостоящите и се метна на гърдите на Добс.

Един по-внимателен поглед ми разкри, че е Куини. Беше се вкопчила в блюстителя на закона като вендуза и от факта, че мълвеше: „О, Ърни!“ и подмокряше униформата му с щастливи сълзи, стигнах благодарение на нечовешката си съобразителност до заключението, че се опитва да внуши прошка и забрава и че очаква незабавно връщане на пръстена, писмата и порцелановото украшение с надпис: „За спомен от Блакпул“. От вниманието ми не убягна и фактът, че той на свой ред покриваше вдигнатото й личице с пламенни целувки и повтаряше: „О, Куини!“ Така разбрах, че кривата на Ощастливените Изтерзани Души отново е поела нагоре и че мога да отметна от списъка си още две разбити сърца.

Подобни сърцераздирателни сцени влияят на различните хора по различен начин. Самият аз, осъзнат, че задълженията на Коко по отношение на това момиче, наложени от честта, могат да се смятат за нищожни, се заех да попивам с радост зрелището. Но чувството, кипнало в гърдите на Силвърсмит, очевидно бе всеразтърсващ ужас, че подобни сцени се разиграват насред дневната на Девърил Хол. Превърна се набързо в суров баща, пристъпи към щастливата двойка и с мощно дръпване на китката подбра рожбата си и я изведе от стаята.

Полицаят Добс, макар и още замаян, се възстанови достатъчно, за да се извини за публичното разголване на чувства, а преподобният Сидни благо заяви, че напълно, напълно го разбира.

— Ела утре при мен, Добс — предразполагащо рече той, — и ще си поговорим надълго и нашироко.

— Много добре, сър.

— А сега — продължи преподобният Сидни, — мисля, че е време да поема към дома. Ще дойдеш ли с мен, Кора?

Корки отвърна, че ще поостане, а Томас, ясно осъзнаващ наличието на купища сандвичи по подносите, също отказа да помръдне, тъй че сияещият преподобен сам напусна компанията ни и едва след като вратата се затвори зад гърба му, забелязах, че полицаят Добс още присъства сред нас, и си припомних първите му думи за неприятната мисия, с която бил дошъл. Температурата на краката ми отново спадна и аз трепетно го загледах.

Пристъпи към точка втора от дневния ред без повече размотаване. Ченгетата са обучени бързо да превключват.

— Сър — обърна се той към Езмънд.

Езмънд го прекъсна, за да го попита дали не желае сандвич със сардела, а той отвърна: „Не, сър, благодаря“, и когато Езмънд продължи, че не настоява на сарделата и че ще бъде не по-малко доволен, ако гостът се подкрепи с шунка, език, краставичка или печено месо, Добс обясни, че би предпочел да не поема никаква храна поради неприятната мисия, с която бил дошъл. Очевидно, когато полицаите идват с неприятни мисии, те се въздържат от витамини.

— Сър, издирвам господин Устър — обяви той.

Мислех, че в екстаза на скорошното сдобряване с любимата жена Езмънд временно е забравил колко не харесва Гъси, но при тези думи стана ясно, че неприязънта към безочливеца, позволил си да се суче около предмета на обожанието му, придойде на мощна приливна вълна, защото очите му засвяткаха, лицето му помрачня, а веждите му се вързаха на възли. От ангелогласния бард на Девърил Хол не остана и мокро петно, а мястото тутакси бе заето от суров и отмъстителен мирови съдия.

— Устър, а? — рече той и се облиза. — По служба ли го търсиш?

— Да, сър.

— Какви ги е надробил?

— Осъществил е нахлуване с взлом с цел грабеж, сър.

— Ами!?

— Да, сър. На двадесет и… Тази вечер, сър, от страна на обвиняемия бе осъществено влизане с взлом в полицейския участък с цел грабеж и последващо отнемане на собственост на Британската корона, а именно едно куче, задържано под арест за две ухапвания. Спипах го по бели гащи, сър — поопрости слога Добс. — Той именно беше мародерът, когото преследвах по дърветата в момента, когато непредвидено бях поразен от гръм.

Езмънд продължи да въси вежди. Беше очевидно, че е склонен да погледне крайно сериозно на въпроса. А когато мировите съдии гледат сериозно на някой въпрос, най-добре е да ви няма.

— Заварил си го на местопрестъплението, докато е извършвал деянието незаконно освобождаване на куче? — остро изрече той с изражението на съдията Джефрис^[1], готов да пристъпи към действие.

— Да, сър. Влязох в поверения ми полицейски участък в момента, в който той развързваше кучето и го подкокоросваше да избяга. То търти да бяга, а аз започнах да викам: „Ей, ти!“, при което той осъзна присъствието ми и също търти да бяга, а аз го последвах по петите. Преследването продължи до едно дърво и тъкмо да извърша арест, когато оная гръмотевица ме лиши от свяст. Кат се съвзех, обвиняемият беше духнал.

— А кое те кара да мислиш, че е бил Устър?

— Имаше зелена брада, сър, и силно кариран костюм. Това го правеше твърде осезаем за зрението.

— Разбирам. Не се е преоблякъл след концерта.

— Точно така, сър.

Езмънд отново се облиза мечтателно.

— Значи първото, което трябва да направим — каза той, — е да открием Устър. Виждал ли го е някой?

— Да, сър. Господин Устър замина с колата си за Лондон.

Отговорът прозвуча откъм Джийвс и Езмънд му отправи доста учуден поглед.

— Ти пък кой си? — заинтересува се той.

— Името ми е Джийвс, сър, и съм личен камериер на господин Устър.

Езмънд го загледа с нараснал интерес.

— О, значи ти си Джийвс. Джийвс, по някое време бих желал да разменим една-две думи.

— Много добре, сър.

— Но не сега. По-късно. Значи Устър е заминал за Лондон?

— Да, сър.

— Бяга от правосъдието значи?

— Не, сър. Мога ли да кажа нещо, сър?

— Давай, Джийвс.

— Благодаря, сър. Само искам да вметна, че господин полицаят греши в предположението си, че злосторникът, отговорен за престъплението, е господин Устър. Бях в компанията на господин Устър от мига, в който напусна концертната зала. Придружих го до стаята му, където той престоя до отпътуването си за Лондон. Помагах му да отлепи брадата си, сър.

— Искаш да кажеш, че му осигуряваш алиби?

— Стопроцентово алиби, сър.

— О? — изпъшка Езмънд, объркан като злодей в мелодрама. Виждаше се как осъзнаването на факта, че няма да е в състояние да лепне на Гъси тежка присъда, го прониза право в сърцето.

— Хо! — извика полицаят Добс, вероятно не за да внесе съществена лепта в дебатите, а просто защото полицаите не пропускат възможността да изхокат. Внезапно лицето му се озари от странен плам и той пак ревна: „Хо!“, но този път вложи огромно съдържание.

— Хо! — продължи той. — Щом не е бил обвиняемият Устър, трябва да е бил другият. Оня Медоус, дето играеше Майк. Нали и той имаше зелена брада.

— Ааа! — рече Езмънд.

— Ха! — рекоха лелите.

— О! — рече Гъртруд Уинкуърт и видимо трепна.

— Хо! — рече Корки и също видимо трепна.

Трябва да призная, че и на мен ми се викаше: „Хо!“

Смаях се как Джийвс не загря веднага какво ще е неизбежното последствие от алибито на Гъси. Той направо хвърли Коко на вълците. Не беше характерно за него да прави такива гафове. Срещнах погледа на Корки. Беше поглед на момиче, чието любимо братче за трети път затъва в калта. А като се поогледах, очите ми се спряха на Гъртруд Уинкуърт.

Гъртруд Уинкуърт очевидно се бореше с някакво силно чувство. Лицето й бе опънато, гръдта й се вълнуваше. Изящната кърпичка стана на парчета в ръцете й, вследствие на внезапно движение на пръстите.

Езмънд продължи да е образцов мирови съдия.

— Доведете Медоус — нареди той.

— Много добре, сър — отвърна Джийвс и отбръмча.

Когато той излезе, лелите започнаха да разпитват полицая Добс за повече подробности и когато схванаха, че въпросното куче е не друго, а нахлулото в дневната им вечерта след моето пристигане и погнало леля Шарлът из къщата, единодушното им мнение беше Езмънд да даде на тоя Медоуо най-строгата възможна присъда, като леля Шарлът бе особено настойчива.

Когато Джийвс се върна и въведе Коко, продължиха да насъскват Езмънд да не проявява слабост. Езмънд строго изгледа Коко.

— Медоус?

— Да, сър. Пожелали сте да разговаряте с мен.

— Желая не само да разговарям с теб — пренеприятно заяви Езмънд. — Желая да ти дам трийсет дни без право на обжалване.

Чух полицаят Добс бързо да подсмърква и разпознах екстаза в това подсмърчане. Впечатлението ми беше, че ако на негово място стоеше по-слаб човек, необучен на желязната дисциплина на органите, щеше да извика: „Ойларипи!“ Защото така, както Езмънд Хадок имаше зъб на Гъси за попълзновенията му по посока Корки, полицаят Добс имаше зъб на Коко за попълзновенията му спрямо Куини. И двамата бяха силни мъже, убедени, че съперниците не заслужават пощада.

Коко изглеждаше озадачен.

— Моля, сър?

— Чу ме много добре — озъби се Езмънд и засили мрачността на погледа си. — Нека ти задам няколко простички въпроса. Игра ли ролята на Пат в диалога на Пат и Майк тази вечер?

— Да, сър.

— Носеше ли зелена брада?

— Да, сър.

— А кариран костюм?

— Да, сър.

— Значи си вътре — отчетливо изрече Езмънд, четирите лели оживено го подкрепиха, а леля Шарлот жално заразпитва Езмънд дали трийсет дни са максимумът, разрешен от закона. Била чела някаква книга за живота в Съединените щати и там дори за сравнително безобидни нарушения отнасяли по три месеца. Тъй и тъй целият съвременен живот на Англия вървял към планирана американизация и тя по изключение в дадения случай го одобрявала, защото чувствала, че сме имали какво да научим от американските си братовчеди. Тук последва рязко повторение на шума от излитащ фазан, предхождащ едноактния скеч Добс — Куини и с невъоръжено око забелязах Гъртруд Уинкуърт да става от мястото си и да се мята в ръцете на Коко. Без съмнение беше усвоила едно-друго от техниката на Куини, защото изпълнението й в никой случай не се даваше. Главната разлика беше, че докато рожбата на Силвърсмит бе простенала: „О, Ърни!“, тя стенеше: „О, Клод!“

Езмънд се втрещи.

— Ало! — извика той и по навик добави: — Ало-ало-ало!

Представях си, че човек в Коковото положение, изправен пред перспективата за трийсет дни каторга, би бил твърде улисан да намери време да прегръща момичета и не бих се изненадал, ако беше се отстранил от обятията на Гъртруд Уинкуърт, мърморейки: „Да, да, точно така, но не може ли някой друг път?“ Ама не стана така. Притискането до гърдите му отне не повече от секунда и стана очевидно, че за него това е гвоздеят на вечерта и няма време за мирови съдии.

— О, Гъртруд! Задръжте топката! — Последното се отнасяше до Езмънд. — О, Гъртруд! — продължи да се обръща към красивия си товар в ръцете. И също като полицая Добс преди малко обсипа с жарки целувки вирнатото й нагоре личице.

— Иииик! — изквичаха лелите като една леля.

Не ги упреквам за объркаността и невъзможността да проследят сценария. Не всеки ден една племенница се държи с гостуващ камериер по начина, по който тяхната Гъртруд се държеше в момента, та с пълно право цвърчаха като настъпени по опашките мишки. Бяха водили затворен начин на живот и всичко това бе ново и прекомерно прогресивно за тях.

И Езмънд не изглеждаше съвсем в крак.

— Какво става?

Корки пристъпи напред и мушна ръка в дланта му. Явно усещаше, че моментът за едно откровено мъжко обяснение е назрял.

— Езмънд, това е брат ми Коко.

— Кое?

— Това.

— Кое, това?

— Да. Дойде тук като камериер от любов към Гъртруд и ако ме питаш, това е материал за цели две серии.

Езмънд сбръчка чело. Изглеждаше по същия начин, както докато се опитваше да проумее разказания от мен виц вечерта на моето пристигане в Девърил Хол.

— Дайте да изясним тая работа — рече той. — Да разчепкаме всички подробности. Този човек не е Медоус?

— Не е.

— И не е камериер?

— Не е.

— Но е брат ти Коко?

— Да.

Лицето на Езмънд се проясни.

— Сега разбрах — отдъхна си той. — Сега вече всичко е ясно. Как си, Коко?

— Добре съм — отвърна Коко.

— Чудесно — сърдечно откликна Езмънд. — Прекрасно.

Млъкна и се сепна. Предполагам, че лаят, издигнал се в този момент откъм глутницата лели, съпроводен от факта, че току-що се бе препънал в шпорите си, за секунда го заблуди, че е на лов, защото на устните му затрептя едно: „Дръж!“ И той вдигна ръка да потупа коня си.

Лелите не бяха в членоразделно състояние, но постепенно становището им се изясняваше. Мъчеха се да внушат на Езмънд, че след като обвиняемият се явява брат на Корки, това само задълбочава вероломността на престъплението и Езмънд трябва да продължи да съдейства и да си произнесе полагаемата се тежка присъда.

Забележките им може би щяха да се посрещнат по-добре, ако Езмънд ги слушаше. Но той не ги слушаше.

Вниманието му бе посветено на Коко и Гъртруд, които се възползваха от объркването в процедурата, за да разменят поредица от горещи целувки.

— Вие и Гъртруд ще се жените ли? — попита той.

— Да — каза Коко.

— Да — каза Гъртруд.

— Не — казаха лелите.

— Моля — вдигна ръка Езмънд. — Как ще действате? — обърна се отново към Коко.

Коко обясни, че най-добре ще е веднага да отпрашат за Лондон и да се венчаят още сутринта. Имал готово разрешително в джоба си и не виждал трудности, които едно добре организирано гражданско да не можело да разреши. Езмънд изрази съгласие и им предложи колата си, а Коко отвърна, че това е много мило от негова страна, при което Езмънд рече: „За мен е удоволствие.“

— Ако обичате — обърна се той към лелите си, които вече пищяха като орда банши^[2].

В този момент напред се метна полицаят Добс.

— Хо! — извика полицаят Добс. Езмънд се оказа на висотата на положението.

— Разбирам накъде биеш, Добс. Ти, естествено, искаш да осъществиш арест. Но помисли, Добс, колко крехки са доказателствата в подкрепа на обвинението ти. Твърдиш, че си преследвал мъж със зелена брада и кариран костюм до някакво дърво, на което се бил покатерил. Но видимостта е била много лоша и самият ти признаваш, че през цялото време си бил ударен от гръм, което няма начин да не е отклонило вниманието ти. Повече от вероятно е да си сбъркал. Питам те, Добс: когато си въобразяваш, че виждаш човек със зелена брада и кариран костюм, не е ли напълно възможно да е бил гладко избръснат мъж, облечен в нещо кротко и синьо?

Млъкна да изчака отговора, който очевидно затрудни Добс.

Това, което трови живота на селския полицай и го кара да се мята неспокойно в леглото, е неизменно присъстващият страх, че един ден може с дума или действие да разгневи мировия съдия. Знае какво го чака, когато стъпи накриво по отношение на мировия съдия. Той му поставя засади. Не бърза. И рано или късно го улавя в нередност и докато се усети, получава остър упрек откъм съдийската маса. А ако има нещо, което всяко младо ченге държи да избегне, това е да стои на свидетелското място, да получава хладни погледи откъм съдията и да отговаря на въпроси, започващи с: „Трябва ли да разбираме, господин полицай, че…“ и завършващи с юридическия еквивалент на освиркването. А беше очевидно, че възрази ли на Езмънд в момента, последствията ще са точно такива.

— Питам те, Добс — повтори Езмънд.

Полицаят въздъхна. Предполагам, че няма по-голяма душевна мъка за едно ченге от това да залови разбойника и да бъде принуден да го пусне. Но той склони глава пред неизбежното.

— Може и да сте прав, сър.

— Прав съм, разбира се — сърдечно заяви Езмънд. — Знаех, че и ти ще го разбереш, когато ти се разясни. Не искаме никакви съдебни грешки, напи така?

— Да, сър.

— И аз това казвам. Ако има нещо, от което се ужасявам, това са съдебните грешки. Коко, освободен си без петънце върху доброто ти име.

Коко отвърна, че много се радвал, а Езмънд отбеляза, че така си и мислел.

— Предполагам, че вие с Гъртруд няма да се мотаете и дълго да събирате багаж?

— Не, смятахме да тръгнем веднага.

— Същото бих предложил и аз.

— Ако Гъртруд се нуждае от дрехи — обади се Корки, — може да вземе от апартамента ми.

— Прекрасно — отсече Езмънд. — В такъв случай най-краткият път за гаража е оттук.

И посочи към френския прозорец, който поради меката нощ бе отворен. Похлопа Коко по гърба, раздруса ръката на Гъртруд и двамата се изнизаха.

Полицаят Добс изпусна поредната дълбока въздишка, докато ги гледаше да се отдалечават, та Езмънд похлопа и неговия гръб.

— Знам как се чувстваш, Добси — продума той. — Но като премислиш нещата, съм сигурен, че ще останеш доволен, задето не си изиграл най-важната роля при разбиването на две млади сърца през пролетта. На твое място щях да прескоча до кухнята и да си побъбря с Куини. Сигурно имате какво да си кажете.

Лицето на полицая Добс не беше от ония, дето лесно изразяват чувства. Приличаше на издялкано от неподатливо дърво от ръката на обучаващ се задочно скулптор, непрескочил третия урок. Но като чу това предложение, то определено се разведри.

— Прав сте, сър — рече, пожела лека нощ на всички и изчезна в споменатата посока с вид на полицай, съзнаващ, че животът, макар и сивкав на места, има своите компенсации.

— Е, това е всичко — заключи Езмънд.

— Да — потвърди Корки. — Ангелче, имам чувството, че лелите ти се опитват да привлекат вниманието ти.

Натискът на по-съществени събития ми попречи да спомена, че по време на предходната сцена лелите го даваха извънредно гласовито. Дори смятам, че няма да преувелича, като кажа, че вдигаха чудовищна олелия. А олелията вероятно бе пробила до горните етажи на къщата, защото в този момент вратата внезапно се отвори и разкри Благородната Дафни Уинкуърт по розов пеньоар и изражение на жена, погълнала шепа аспирини и масажирала слепоочията си с одеколон.

— На какво прилича това! — викна тя. Тонът й беше порядъчно кисел и не можах да я упрекна. Когато се оттеглиш в спалнята си с главоболие, не ти се иска половин час по-късно да се наложи да се връщаш поради възникнали безредици. — Ще бъде ли някой тъй любезен да ми обясни причината за тази врява?

Четири едновременни лели се оказаха тъй любезни. Фактът, че заговориха заедно, би трябвало да направи забележките им трудноразбираеми, ако не бистреха една и съща тема. Гъртруд, казаха те, току-що избягала с брата на госпожица Пърбрайт, а Езмънд не само изразил одобрение, ами им предложил услужливо колата си.

— Ето! — възкликнаха те, когато в подкрепа на изявленията им в тихата нощ се разнесе звукът на набиращ, скорост двигател и веселото бибипкане на клаксон.

Благородната Дафни запремигва като шляпната с мокра пачавра. Обърна се застрашително към младия благородник с напълно разбираема ярост. Малко неща са по-отблъскващи за една майка от бягството на единственото й дете с мъж, когото винаги е смятала за мръсно петно върху лицето на човечеството. Такова нещо като нищо може да й развали настроението за целия ден.

— Езмънд! Вярно ли е всичко това?

Гласът, с който заговори, би ме накарал да се покатеря по стената и да потърся убежище в полилея, ако се беше обърнала към мен, но Езмънд Хадок дори не посърна. Изглеждаше направо неустрашим. Приличаше на централната фигура на цирков плакат, показващ як мъжага във военна униформа, взиращ се с презираща смъртта решимост в очите на дванайсет кръвожадни човекоядни монарси на джунглата.

— Съвсем вярно — отвърна той. — И няма да търпя никакви пререкания по въпроса. Действах, както намерих за добре, и точка. Тихо, лельо Дафни. По-кротко, лельо Емелин. Млък, лельо Шарлът. Затваряй устата, лельо Хариет. А от теб, лельо Мъртъл, нито гък! Боже мой, като ви гледа човек, трудно би заподозрял, че аз съм господарят на този дом, глава на семейството и думата ми е закон. Не знам дали сте в течение, но в Турция за подобно неподчинение и опити да се диктува на господаря на дома и главата на семейството отдавна да са ви удушили и хвърлили в Босфора. Лельо Дафни, смятай се за предупредена. Още едно хлъцване, лельо Мъртъл, и ще ти спра джобните пари. А сега — продължи Езмънд Хадок, защото получи исканата тишина, — нека ви разясня кое как е. Допуснах осъществяването на брачните въжделения на младата Гъртруд, защото мъжът, когото обича, е наше момче. Това го знам от сестра му Корки, която се изказва извънредно ласкаво за него. Да, между другото, докато не съм забравил, ние със сестра му Корки също ще се оженим. Прав ли съм?

— До последната запетая — потвърди Корки.

— Хайде, хайде — мило заговори Езмънд, когато воят на персонала замря, — няма смисъл да се разстройвате. Това няма да се отрази на добрите ви стари душици. Ще продължавате да живеете тук, ако наричате това живот, както сте го правили досега. Единственият резултат е, че ще бъдете с един Хадок по-малко. Възнамерявам да придружа съпругата си до Холивуд. А когато договорът й там изтече, ще се установим в някое селце и ще завъдим прасета, крави, овце и друга полезна стока. Май това покрива всичко?

Корки отбеляза, че и тя смята така.

— Чудесно — рече Езмънд. — Тогава какво ще кажеш за една кратка разходка на лунна светлина?

И я изведе нежно през френския прозорец, а аз се промъкнах през вратата и се качих в стаята си. Можех да остана да си побъбря с лелите, но нямах настроение за това.