П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (22)

22

Селската зала се намираше по средата на Главната улица зад езерото с патките. Издигната през 1881 година от баронета сър Куинтин Девърил — човек, нищо неразбиращ от архитектура, но знаещ какво харесва, сградата бе една от типичните постройки на викторианския период от лакирани червени тухли, изобилстващи във всички забравени от времето и Бога селца и така силно допринасящи за миграцията към градовете. Вътрешността й, също като на посестримите й, в които бях влизал, беше мрачна и неприветлива и миришеше равнопропорционално на ябълки, тебешир, влажна мазилка, бойскаути и английски селяни.

Концертът трябваше да започне в осем и петнайсет и няколко минути преди началото, като разбрах, че номерът ми ще е след антракта, обиколих салона и застанах сред правостоящите в дъното. С прискърбие забелязах, че ще се проявявам пред пълна зала. Населението се беше стекло поголовно, макар да можех да го предупредя, че зорлем си го проси. Бях видял програмата и знаех най-лошото.

От мига, в който й хвърлих един поглед, разбрах защо онзи следобед в апартамента ми Корки толкова ръмжеше срещу наличните таланти и, общо взето, се държеше като момиче, на което препятстват, всячески му слагат прът в колелата на прогреса и не му дават да се разгърне. Вече знаех какво се е случило. Клетото дете беше се хвърлило в организирането на оргията, преизпълнено от жарки надежди, възвишени идеали и други такива, но беше се препънало във фаталния подводен камък, неизбежно щръкващ пред импресариото на подобен род развлечения. Говоря за факта, че на всеки селски концерт се сблъскват могъщи групови интереси, с които трябва да се съобразяваш. Имам предвид местната интелигенция, която — участвала веднъж — се засяга смъртно, ако не я поканят пак. В случая Корки трябваше да се пребори с клана Кегли-Басингтън.

За човек с моя огромен опит, изпълнения като: „Соло: Госпожица Мюриъл Кегли-Басингтън“ и „Дуолог (Двойка откачени): Полковник и госпожа Р. П. Кегли-Басингтън“ говореха сами по себе си. Същото се отнасяше и до: „Имитации: Уоткин Кегли-Басингтън“, „Фокуси с карти: Пърсивал Кегли-Басингтън“ и „Ритмични танци: Госпожица Попи Кегли-Басингтън“. Оневиних младия господин Джордж Кегли-Басингтън, който трябваше да рецитира. Силно подозирах, че и той като мен е бил поставен в това положение от форсмажорни обстоятелства и също като мен бе готов да се откупи с пари.

В промеждутъците между братското съчувствие към младия господин Джордж и желанието да се втурна към него и да му подам утешителна бира внимателно разучавах лицата на съседите ми, с надеждата да открия някакви зачатъци на състрадание, жалост и онова, което се нарича кротко съчувствие. Нито искрица. Като всички селски правостоящи, и тези бяха сдържани, непроницаеми мъже, неспособни на широки благотворителни възгледи и отказващи да разберат, че мъж в пълна свяст, излязъл на сцената да декламира как Кристофър Робин прави скок-подскок или казва молитвите си, не действа вследствие на гола разпътица, а защото е беззащитна жертва на обстоятелства извън контрола му.

С особена загриженост се взирах в твърде опасен индивид от лявата ми страна — търсач на удоволствия с кофи брилянтин на главата и подвижни устни, създадени да свиркат и дюдюкат, когато слаби ръкопляскания от предните редове ми подсказаха, че потегляме. Викарият откри процедурата с кратко обръщение.

Като се изключи информацията ми, че играе шах и споделя негодуванието на сегашната Кокова годеница от полицаи, издевателстващи над Йона и кита, преподобният Сидни Пърбрайт бе затворена книга за мен и за пръв го виждах в действие. Беше висок попрегърбен мъж, сякаш препариран от некадърен препаратор и веднага ми стана ясно, че не е от ония буйни викарии, които при откриването на селски концерти рипват на сцената с бодри възгласи, поздравяват гръмко енориашите, изтърсват виц-два за търговски пътници и фермерски дъщери и се оттеглят сияещи. Изглеждаше потиснат и с пълно основание. При постоянното присъствие на Корки в ролята на Грижовна Майчица, Гъси, непропускащ нито едно хранене, и като капак на всичко младия Томас, паркиран в стаята за гости, не можете да очаквате да бълбука от жизнерадост. Тези неща си казват думата.

И не бълбукаше. Темата му беше Църковният орган, за чието подпомагане се предприемаха всички тези зловещи мероприятия. Говореше за перспективите му с лек песимизъм. Църковният орган, откровено сподели той, бил в дяволски лошо състояние. От години се разхождал с дупки на чорапите, просел петачета, а сега бил на път направо да ритне камбаната. Имало период, когато се надявал духът на взаимопомощ да надигне глава, но в момента му се струвало, че нещата били отишли твърде надалеч и бил готов да заложи и последната си риза, че пършивият инструмент ще пукяса и ще си остане пукясал.

Приключи с мрачното съобщение, че първият номер от програмата ще бъде соло на цигулка в изпълнение на госпожица Юстейша Пълбрук, като успя да ни предаде внушението, че и той като нас знае от какъв дол дрянка е изпълнителската класа на Юстейша, но нека й се порадваме докато можем, защото след нея в гърлата ни ще се впият Кегли-Басингтънови.

С изключение на максимата, че когато си чул едно соло на цигулка, си чул всичките, не знам нищо за цигулковите сола, тъй че не мога определено да заявя дали Пълбрук правеше чест на съучастниците си, обучили я да използва инструмента, или не. На места скрибуцаше силно, на други — не толкова и се отличаваше с качеството, което бях забелязал и при други цигулкови сола — изглеждаше по-дълго, отколкото всъщност беше. Когато най-сетне отзвуча, разбрах какво е имал наум светият Сидни по отношение на Кегли-Басингтънови. На сцената излезе слуга, мъкнещ маса. Сложи отгоре й снимка в рамка и разбрах, че сме загазили. Покажете на Бъртрам Устър маса със снимка в рамка и няма защо да му обявявате номера. Мюриъл Кегли-Басингтън се разкри като пристрастена към „Шоколадовият войник“^[1].

Помислих си, че момчетата зад последния ред се държат с необичайно достойнство и сдържаност и тази изисканост ми вдъхна първата искрица надежда, че когато дойде моят ред да се изправя срещу взвода за разстрел, ексцесиите, които очаквах, ще ми бъдат спестени. По моя преценка „Шоколадовият войник“ заема второ място след „Сватбена песен на кралския гвардеец“ по умението си да буди народния гняв, та когато на сцената излезе мощна блондинка, сграбчи снимката, впи в нея влажен поглед, запретна ръкави и пое дъх, зачаках нещо мащабно. Ала прекрасните мъже около мен явно не воюваха с жени. Не само че се въздържаха от издаването на неприлични цъкания с език, но и един-двама направо си изръкопляскаха — твърде необмислена постъпка, защото заедно с аплодисментите от платилите по два шилинга на първите два реда, които ръкопляскат на всичко, доведоха до английска народна песен на бис.

Възпламенена от обещаващото начало, Мюриъл май охотно би продължила, вероятно с „Индиански любовен зов“, но нещо в маниера ни й подсказа, че въпросът не й се урежда, та тя повехна и се оттегли. Настъпи кратка сценична пауза и момче с цилиндрична глава и униформа на „Итън“ се появи иззад кулисите по начина, по който Кристофър Робин прави скок-подскок, което навя на мисълта, че кръвни родственици зад сцената са преодолели съпротивата му с помощта на мощен тласък в гърба. Младият господин Джордж Кегли-Басингтън и никой друг. Сърцето ме заболя. Знаех точно как се чувства.

Човек ясно можеше да си представи пътя към този акт на насилие. Първото фатално предположение на майка му колко ли ще се зарадва викарият, ако Джордж изпълни рецитацията, която така му се удава. Изпълненото с агония: „Ой!“ Опитът за опровержение. Семейният натиск. Намусеното мълчание. Призоваването на бащата да упражни авторитета си. Неохотното съгласие. Опитът за спасение в единайсетия час, завършил, както всички видяхме, с бърз тласък между плешките.

И ето го там, насред на сцената.

Хвърли ни неприязнен поглед и обяви:

— „Бен Батъл“^[2].

Стиснах устни и поклатих глава. Познавам добре Бен Батъл, защото от ранно детство бе включен в репертоара ми. Зловеща антика с каламбури през ред и последното нещо, на което доброволно би се подложило едно нормално здраво момче, да не говорим, че не подхождаше на стила на конкретния артист. Ако полковник и госпожа Р. П. Кегли-Басингтън ме слушаха в момента, щях да им кажа: „Полковник, госпожо Кегли-Басингтън, вслушайте се в съвета на стар приятел. Дръжте Джордж настрана от комедията и се придържайте към добрия стар «Опасен Дан Макгрюс». Силата му е в трагедийността.“

След като произнесе „Бен Батъл“, Джордж млъкна и повтори неприязнения поглед. Разбирах какво мисли. Искаше да знае дали някой там отпред няма да го повдигне на въпрос. Паузата беше войнствена. Но очевидно бе погрешно разтълкувана от най-близките му и любими същества, защото иззад кулисите едновременно се обадиха два гласа. Единият с тръбните нотки на командващ парад, другият — на певицата, доскоро превъзнасяла се по „Шоколадовият войник“.

— „Бен Батъл бе войниче храбро…“

— Добре де! — отсече Джордж и пренасочи неприязнения поглед нататък. — Знам. Бен-Батъл-бе-войниче-храб-ро-и-свикнал-бе-с-тревоги-бойни-но-в-бой-гюлето-му-крака-отнесе-та-тревогите-му-окуцяха — произнесе той като една дума. След това продължи в този дух.

Виж ти, виж ти, мислех си аз, докато го слушах, това е твърде обнадеждаващо. Възможно ли е, питах се, под коравите селяшки външности около мен да туптят златни сърца? Положително беше така, защото макар да беше трудно, ако не и невъзможно, да си представите нещо по-отблъскващо от изпълнението на младия господин Джордж Кегли-Басингтън, то не предизвика никакъв намек за подобаваща реакция от страна на правостоящите. Не бяха воювали с жени, сега не воюваха и с деца. Не беше ли твърде вероятно да не воюват и с Устърови? Горе опашката, Бъртрам, рекох си аз и с почти леко сърце догледах как Джордж забравя последните три куплета и се омита от сцената, без да забрави да ни хвърли през рамо поредния неприязнен поглед, и в оживлението, с което посрещнах дребния човечец с лице на разтревожен маймуняк (Ейдриън Хигинс, пишеше в програмата ми, а по професия, както разбрах по-късно — вежливият и обичлив гробар на Кингс Девърил) имаше нещо почти безгрижно.

Ейдриън Хигинс спря любезното ни внимание върху „Импресии на горски певци, познати на всички вас“, и макар че импресиите не се приеха с бурни овации, имитациите от селскостопанския двор, които ги последваха, бяха посрещнати сърдечно, а звуците от отпушване и наливане на бутилка бира на финала бяха истински гвоздей, оставил публиката в отлично разположение на духа. С приключването на декламацията на Джордж тя сякаш усети, че най-лошото е зад гърба й и още малко стискане на зъби ще я преведе през остатъка от офанзивата на Кегли-Басингтънови. Настъпи всеобщо отпускане и Гъси и Коко не биха могли да мечтаят за по-добър момент. Когато се появиха, украсени със зелени бради, получиха бурни ръкопляскания.

Но се оказаха първи и последни. Номерът умря прав. От самото начало разбрах, че ще се провали, и се оказах прав. Беше разсеян. Липсваше му огън и живец. От началните думи повея хлад.

— Здрасти, Пат — започна Коко с кух, безизразен глас.

— Здрасти, Майк — изрече Гъси не по-малко тъжно. — Как е баща ти?

— В момента не е добре. Лежи.

— Болен ли е?

— В пандиза е вече седма година — смотолеви Коко и продължи в същия потискащ дух да говори за брат си Джим, който, след като започнал работа като учител по плуване, нагазил в дълбоки води.

Не виждах какво можеше да тревожи Гъси, освен ако не преживяваше за Църковния орган, но отчаянието на Коко имаше лесно обяснение. От мястото си на сцената той виждаше прекрасно Гъртруд Уинкуърт, седнала на първия ред, бледа и горда в муселиновата си рокля, и гледката сигурно го пронизваше като сабя в гърдите. Както допускате един викарий да бъде скръбен и вглъбен в себе си, когато личният му живот е претъпкан с Коркита, Гъсита и Томасовци, така, ако сте справедливи, трябва да позволите на изстрадалия влюбен, намиращ се очи в очи с момичето, което е изгубил, да се потопи в бездната на скръбта.

Лично аз кървях душевно. Ако бяхте ме запитали: „Даваш ли, даваш, Устър, на Клод Катърмол Пърбрайт цялото си топло съчувствие?“, щях да ви отговоря: „Давам го и още как! Душата ми е в траур.“ Но все пак не мога да не отбележа, че байроновският маниер не допринася за артистично вживяване в роля от комичен диалог между Пат и Майк.

Цялото изпълнение внушаваше някакво сиво усещане за безнадеждност, все едно, че слушате проливен дъжд в три часа през ноемврийски неделен следобед. Дори правостоящите — груби, обръгнали мъже, които не биха познали възвишените чувства дори ако им ги поднесете на тепсия, гарнирани с кисели краставички и стръкчета магданоз, очевидно усетиха дълбокия трагизъм. Слушаха, потънали в унило мълчание и пристъпваха от крак на крак. Не ги винях. Няма нищо сърцераздирателно, когато човек запита друг човек коя е дамата, с която го е срещнал вчера на улицата, а другият отвърне, че това не е дама, а жена му. Забавно малко недоразумение, бихте казали вие. Но когато Гъси и Коко правеха тези изявления, до вас тутакси достигаше тяхното послание, че животът е много тъжно нещо.

В началото не можах да се сетя за какво ми напомня сценката. После ми изплува. Навремето, когато бях сгоден за Флорънс Крей и тя се опитваше да облагороди душата ми, един от методите, които пускаше в действие, беше да ме води в неделя вечер да гледам руски пиеси — от ония, в които старият роден дом е продаден и хората са се събрали наоколо да говорят колко тъжно е всичко. Ако трябваше да направя критичен разбор на Коко и Гъси, бих казал, че внасяха излишно много руска душевност в изпълнението си. Всички до един облекчено си отдъхнаха, когато трагедията наближи към края си.

— Сестра ми е в балета — безутешно съобщи Коко.

Последва пауза, защото Гъси бе изпаднал в унес и безмълвно се взираше пред себе си, сякаш Църковният орган най-сетне бе предал Богу дух, а Коко след като осъзна, че от Гъси може да очаква единствено морална подкрепа, при това не твърде сигурна, беше принуден да продължи диалога сам — нещо, което е в състояние да развали ефекта от всеки диалог. Неговата същност се състои в живата размяна на реплики и впечатлението, когато човекът сам си задава въпроси и сам си отговаря, е много, много различно.

— Казваш, че сестра ти е в балета? — през сълзи продължи Коко. — Да, проклятие, сестра ми е в балета. И какво прави сестра ти в балета? — продължи той, след като погледна Гъртруд Уинкуърт и се разтърси от спазми на мъчителна агония. — Рушка се насам-натам. И защо й трябва да се рушка? — сподавено изхлипа Коко. — Гръм и мълния, защото балетът е рушки.

И прекалено съсипан, за да халоса Гъси с чадъра, той го хвана за лакътя и го насочи към изхода. Движеха се бавно, обронили глави, сякаш изнасяха тленните останки на скъп приятел, но в последния момент бяха открили, че са забравили ковчега и трябва да се върнат за него. Откъм подиума закънтяха бодрите трели на „Ало, ало, ало, ало, на лов сме тръгнали сега, пам-пам“ и Езмънд Хадок пристъпи величествено на сцената.

Езмънд изглеждаше страхотно. Загрижен да не пропусне нито дума или действие, които биха му помогнали да прикове вниманието на клиентелата си, той се бе издокарал в пълен ловджийски костюм — барабар с розовото сако и всичко останало, — та ефектът беше убийствен. Внесе нотка на надежда в помръкналата зала. В края на краищата, почувствахме ние, на този свят все още съществува щастие. Животът, рекохме си, не се състои само от мъже със зелени бради, повтарящи „Проклятие“ и „Гръм и мълнии“.

Опитното ми око веднага регистрира факта, че след лекото ядене, заменило днес вечерята, младият благородник бе подложил чашка-две, но както често съм заявявал, защо не? Няма случай, при който свит човек с комплекс за малоценност и всички, произтичащи от това последици, да се нуждае повече от спасителната течност, както при предстоящо изпълнение на селски концерт, а при наличието на такъв висок залог щеше да е лудост да не се джинира умерено.

Именно с поредицата от няколко бързи на крак си обясних самоуверената му поява, но поведението на публиката трябва веднага да го е убедило, че спокойно е можел да мине и с лимонада. Всяко съмнение в собствената му популярност, трепкащо в душата му, вероятно моментално се е разсеяло от гръмотевичните ръкопляскания, екнали от всички краища на залата. Забелязах най-малко дванайсет добре видими правостоящи, които свиркаха възторжено с пръсти, а тези, които не свиркаха, тропаха с крака по пода. Мъжът с брилянтина отляво нравеше и двете.

След това настъпи критичният момент. Едно плахо изтичане на газ от спукана тръба или невъзможност да се сети за повече от една-две думи от текста и първото благоприятно впечатление щеше да се сгромоляса. Вярно, че по-костеливата част от публиката дни наред беше поена с бира, в резултат на което се бе съгласила на джентълменско споразумение да бъде кротка, но въпреки това много зависеше от това как Езмънд Хадок ще представи стоката си.

Направи го щедро и невъздържано. Онази първа вечер над портвайна, когато репетирахме, мисълта ми беше съсредоточена главно върху поезията и бях прекалено зает да оправям материала на леля Шарлът, за да обърна внимание на гласа му. А след това, ако си спомняте, пях предимно аз, което ми налага пълно вглъбяване и съсредоточие. Докато размахвах бутилката, изправен на стола, долавях откъм масата някакви смътни звуци, но ако Благородната Дафни Уинкуърт при влизането си беше поискала мнението ми относно тембъра и живостта на Езмънд Хадок, щях да отвърна, че не съм ги забелязал.

В момента се оказа, че е притежател на очарователен баритон, пълен с чувство и живот и най-вече с мощ. На селски концерт най-важното изискване е силата. Накарай лампите да замигат и мазилката да се зарони от тавана и нищо повече не ти трябва. Езмънд Хадок не мислеше само за платилите да го чуят, погрижи се и за разхождащите се по главната улица и дори за останалите по домовете си с интересно четиво в ръка. Може би си спомняте, че когато Коко говореше за виковете, нададени от Благородната Дафни и госпожиците Девърил при научаването на новината за годежа му с Гъртруд Уинкуърт, той изрази мнение, че вероятно са се чували чак в Бейзингстоук. Смея да твърдя, че Бейзингстоук без усилие слушаше и ловджийската песен на Езмънд Хадок.

Ако това беше така, то Бейзингстоук се е радвал на изпълнението доста време, защото Езмънд три пъти излиза на бис, два пъти за поклон, четвърти път на бис, още няколко поклона и още веднъж бисира само припева. Но дори тогава доброжелателите му неохотно го пуснаха да слезе от сцената.

Неохотата се прояви и по време на следващия номер от програмата — Химн („О, слез сред пясъците жълти“), изпълнен от Църковния хор под диригентството на училищната директорка, чрез ропот в дъното на залата и някое и друго „Ало, ало“, но намери пълен израз по време на ритмичния танц на госпожица Попи Кегли-Басингтън.

За разлика от сестра си Мюриъл — девица от категорията на барманките от старата школа — Попи Кегли-Басингтън беше длъгнеста, тъмнокоса и мършава, с гъвкавата фигура на дългобедреста змия. С други думи, от онези момичета, които, без да им мигне окото, се впускат в ритмични танци само като им покажеш пръст и могат да бъдат разубедени единствено с помощта на сатър. Музикалният съпровод беше нещо ориенталско и ми се стори, че в началото танцът е бил замислен като превъплъщение на Саломе, но е бил цензуриран на места, за да не се накърнят чувствата на членките на Дамския клуб. Състоеше се от серии гърчове, подчертавани от паузи, през които завързалата се на фльонга танцьорка чакаше някой да си спомни комбинацията и да дойде да я размотае.

Точно по време на една от тези паузи грозникът с брилянтина подхвърли забележка. След напускането на Езмънд той остана да стърчи с навъсеното изражение на слон, комуто са отнели кифлата, и на всички ни ставаше недвусмислено ясно колко жалее за преждевременната загуба на младия господар. От време на време изломотваше нещо нечленоразделно с начумерено съскане и имах чувството, че долавям името на Езмънд. И ето че проговори, при което установих, че със слуха ми всичко е наред.

— Искаме Хадък! — рече той. — Искаме Хадък, искаме Хадък, искаме ХАДЪК!

Произнесе думите с гръмкия, ясен, всепроникващ глас на продавач от сергия, който осведомява публиката, че продава най-хубавите, най-сладките портокали, а чувствата му явно влязоха в съзвучие с възгледите на стоящите около него. Не се наложи да чакаме дълго, преди двайсетина или повече взискателни клиенти да се присъединят към скандирането му:

— Искаме Хадък, искаме Хадък, искаме Хадък, искаме Хадък, искаме ХАДЪК!

И за да ви демонстрирам колко са заразителни тези изяви, ще ви кажа само, че плътно след това чух още един глас да крещи:

— Искаме Хадък, искаме Хадък, искаме ХАДЪК! — И с кротко учудване установих, че е моят собствен. А тъй като и останалите трийсетина правостоящи издигнаха лозунга ни като свой, единодушието ни ме трогна до сълзи.

Откъм редиците с платилите по два шилинга взеха да ни шъткат, но ние бяхме непреклонни и макар че госпожица Кегли-Басингтън продължи още малко да се кълчи, сблъсъка на силни воли можеше да завърши само по един-единствен начин. Тя се оттегли, съпроводена от великодушни ръкопляскания, защото ние сме щедри в своята победоносност, и на сцената излезе Езмънд, целият в ботуши и розови сака. И като заловува значи от единия край на залата, а ние интелектуалците от другия, като нищо можехме да си прекараме приятно до края на вечерта, ако някой бързосъобразяващ не беше се сетил да спусне завесата за антракт.

Може би си мислите, че когато напуснах залата да изпуша една цигара, настроението ми е било въодушевено. В интерес на истината, в продължение на няколко секунди така си и беше. Главната цел на външната ми политика бе да осигури успеха на Езмънд и той бе осигурен. Беше ги сразил в сърцата и отнесъл лаврите. В продължение може би на четвърт цигара ликувах невъздържано.

Но радостта бързо ме напусна. Цигарата падна от безжизнените ми пръсти и останах прикован наместо, с увиснала до гърдите долна челюст. Току-що бях осъзнал, че поради една или друга причина — нездрав нощен сън, неплатени данъци, различни тегоби, тегнещи на душата ми, стихчетата на Кристофър Робин бяха изтрити от мозъка ми до последната сричка.

А трябваше да изляза на сцената след два номера.