П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (18)

18

Типовете, които управляват железниците, са положили топли грижи върло да усложнят придвижването ви от Уимбълдън до Кингс Девърил, ръководени без съмнение от благородното чувство, че колкото по-далеч сте от това убежище на змии и скорпиони, толкова е по-здравословно. За да стигнете до Бейзингстоук трябва да направите две смени, а там отново слизате за прехвърляне в теснолинейката. А веднъж стъпили в нея, се убеждавате, че е по-бързо пеша.

Първият човек, когото видях, когато със сетни сили и с твърдото убеждение, че от ранно детство пребивавам във влака, учуден как не съм обрасъл с мустачки като манастирска лозница, беше братовчед ми Томас. Купуваше от павилиона филмови списания.

— О, привет — поздравих го аз. — Значи все пак пристигна.

Изгледа ме хладно и отвърна: „Проклятие!“ — израз, към който е топло привързан. Въпросният Томас е печен и невъзмутим млад мъж, нещо като недорасъл Джеймс Кагни^[1] с лек примес на Едуард Робинсън^[2]. Има коса с цвят на морков, цинично изражение и надменно държане. Логично бе човек, наясно с компрометиращото наличие на майка като леля Агата, което във всеки момент може да се изтъкне в негов ущърб, да се държи плахо и извинително, но случаят далеч не е такъв. Навсякъде се чувства като едноличен собственик, а разговорите с братовчеда Устър се отличават с липса на такт и са на ръба на личната обида.

В момента прекрачи този ръб по повод външния ми вид, който, трябва да призная, търпеше редакция. Среднощните пътешествия с млекарски влакове неизменно помрачават лустрото, а и не можете безнаказано за елегантността да клечите из храстите с буболечки в гърба.

— Проклятие! — възкликна той. — Приличаш на нещо, домъкнато от котката.

Разбирате ли сега какво имам предвид? Какъв тон! Не бях предразположен към приказки, затова го пернах мрачно през тила и отминах. Когато излязох на гаровия площад, някой извика: „Ехоо!“ и забелязах седналата в колата си Корки.

— Здрасти, Бърти — рече тя. — Откъде изникна, радост за очите ми? — Огледа се предпазливо и заговорнически, сякаш превъплъщаваше коварство в шпионски филм. — Видя ли какво има на гарата? — прошепна съзаклятнически.

— Видях.

— Джийвс го достави снощи в съответствие с предварителната уговорка. Чичо Сидни остана сащисан в първия миг и доби изражение, сякаш ще употреби думи, от които се е отказал под клетва при ръкополагането, но всичко свърши добре. Обича да играе шах, а Томас се оказа безспорният училищен шампион и гъмжи от гамбити, тъй че намериха общ език. А аз го обожавам. Какво сладко момченце, Бърти.

Премигнах.

— За братовчед ми Томас ли говориш?

— Толкова е предан. Когато му казах, че кретенът Добс е арестувал Сам Голдуин, направо кипна от благородно негодувание. Каза, че ще го друсне.

— Какво ще го направи?

— Това е нещо, което се практикува в детективските истории. За целта се използва малка, но вършеща добра работа гумена палка.

— Той няма малка, вършеща добра работа гумена палка.

— Има, има. Купил я от Севън Дайълс^[3], докато ти беше на гости в Лондон. Първоначалното му намерение било да я използва върху съученик от Брамли-на-морето, на име Смрадльо, но сега я е посветил на Добс.

— О, Божичко!

— Добс направо плаче за едно хубавичко друсване. Може да се окаже повратна точка в живота му. Имам чувството, че напоследък нещата се разплитат и скоро ще се възцари всеобщо щастие. Погледни Коко, ако ти трябва пресен пример. Виждал ли си го?

— Безспорно — отвърнах разсеяно аз, защото мислите ми бяха заети от Томас и намеренията му. Последното нещо, което ви трябва, когато нервната ви система е на кълбо, е първият ви братовчед да друса полицаи с гумени палки. — Какво Коко?

— Току-що го срещнах, чуруликащ като славей. Снощи получил бележка от Гъртруд. Пише, че е готова, когато и ако се изплъзне от погледа на майка си, да избяга с него. Чашата на радостта му прелива.

— Радвам се, че поне нечия чаша е пълна догоре.

Тъгата в гласа ми я накара да ми хвърли проницателен поглед и като забеляза безпорядъка в горните ми слоеве, очите й се разшириха.

— Бърти! Агънце! — извика тя, очевидно потресена. — Какво си направил със себе си? Приличаш на…

— Нещо, домъкнато от котката?

— Щях да кажа нещо, изкопано от гробницата на Тутанкамон, но и твоето предложение върши работа. Какво е станало?

Прекарах по челото си уморена ръка.

— Корки — въздъхнах аз, — тази нощ минах през всички кръгове на ада.

— Аз пък мислех, че само оттам не се минава, за да стигнеш до Кингс Девърил. Как са всички там?

— Имам да ти разправям ужасии.

— Да не те е друснал някой?

— Току-що пристигам от Уимбълдън.

— Уимбълдън ли? Нали Коко пое Уимбълдън? Разказа ми всичко.

— Не ти е разказал всичко, защото не е в течение. Ако си се запозната само с мемоарите на Коко, се разминаваш с фактите на милиони километри. Той само се плъзна едва-едва по повърхността на Уимбълдън, докато аз… Искаш ли да се запознаеш с отблъскващите подробности?

Отвърна, че нищо не би й доставило по-голямо удоволствие и аз й ги изложих. По изключение този път ме изслуша внимателно от начало до край — положителна промяна от обичайната й тактика на глуха пепелянка. Беше добра публика. Впечатли се достатъчно, когато говорех за писмото на Гъси, не пропусна да затаи дъх, когато описах Гъджън и зловещата история със снимката, фактите около бялото рошаво куче също предизвикаха внимание.

— Велики Боже! — възкликна тя. — Бива те да живееш, Бърти.

Съгласих се, че живея, но изразих съмнение дали при така стеклите се обстоятелства си струва да продължавам да го правя. На човек му писва, дощява му се да промърмори: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“^[4] и да опъне петалата.

— Най-доброто, което може да се каже — заключих аз, — е, че отвоювах временна отсрочка. И това само при условие, че Коко е успял да отклони Басет от ужасяващото намерение. Защото нищо не й пречи да довтаса със следващия влак.

— Няма. Отклонил я е.

— Направо от устата на вълка ли го научи?

— От личните му устни.

Поех дълбоко дъх. Това безспорно поразсея струпалите се облаци. Дори ми се стори, че едно „Алилуя!“ най-добре ще обобщи положението.

С тревога забелязах, че тя прояви известно съмнение.

— „Алилуя!“ може и да обобщава положението… донякъде. Мисълта ми е, че можеш да спиш спокойно, що се отнася до гостуването й. Няма да дойде. Но в светлината на това, което ми сподели за Мървин Кийн, и снимката, жалко, че Коко не е използвал друг довод да я отклони. Такова чувство имам.

Сърцето ми се вкочани. Вкопчих се в предното стъкло за опора и закаквоках.

— Най-важното, което винаги трябва да помниш и непрекъснато да си повтаряш, е, че намеренията му са били благородни.

Сърцето ми стана на буца лед. Като се разхождате из Лондон, често се натъквате на смазани, изтерзани фигури с вид на току-що минали през ситно ренде. Това са хората, влезли в допир с благородните намерения на Коко.

— Казал на госпожица Басет следното. Когато си научил, че тя пристига в Девърил Хол, си проявил признаци на смущение и тревога и той най-сетне успял да те накара да споделиш грижите си. Безнадеждната ти любов към нея те карала да изживяваш неописуеми мъки при мисълта, че ден подир ден ще я виждаш в компанията на Гъси.

Сърцето ми спря да замира и за една бройка да ми избие предните зъби.

— Казал е това на Мадлин Басет? — изпелтечих, разтреперан от глава до пети.

— Да, и я помолил да стои далеч, за да не те излага на подобно изпитание. Обясни ми как направил страхотна роля и съжалявал, че наблизо нямало един-двама режисьори да наблюдават работата му, а и аз съм убедена, че е бил добър, защото госпожица Басет напълнила няколко кофи със сълзи и заявила, че напълно разбира и, естествено, ще отмени посещението си. После добавила тихичко нещо за молец, бленуващ за звезда и колко бил тъжен животът. Какво каза?

Обясних й, че не съм проговарял, а само съм издал глухо стенание и тя се съгласи, че обстоятелствата си просят глухи стенания.

— На клетия ангел не му е било лесно да измисли добър начин да я убеди да не идва — разпали се тя. — Най-важното е, че все пак я е спрял.

— Вярно.

— Тъй че на твое място щях да се постарая да погледна на нещата откъм светлата им страна. Всяко зло за добро и обратно.

Вцепенението, предизвикано от думите й, не изчезна напълно, но все пак позагуби остротата си. Разбрах мисълта й.

— Има нещо такова — съгласих се аз и намерих сили да се въздигна по стъпалата на мъртвото си „аз“ и да се устремя към по-възвишени неща, какъвто си ми е обичаят. — Най-важното, както казваш, е да се спре нахлуването на Басет и щом това е постигнато, човек не бива да вдига пара за начина, по който е сторено. Пък тя и без това вече беше твърдо убедена в непоклатимото ми преклонение пред нея, тъй че Коко само ми е натискал малко главата, докато съм се давел. Браво, храбрецо мой. Това да се чува.

— Важна е временната отсрочка и всичко зависи от това колко скоро ще поставиш Гъси върху леда в хладилника. Щом това стане, положението ще се изясни. Освободен от фаталния ти чар, той автоматично ще се върне към старата си любов, изпълнен с чувството, че най-добре да се усуква там, където е желан. Кога ще го охладиш?

— Много скоро.

— А защо не по-скоро?

— Ами ще ти кажа, Бърти. Има една работа, която искам да ми свърши преди това.

— Каква работа?

— А, ето го най-сетне и Томас. Май е изкупил филмовите списания. За да ги чете по време на концерта, ако има мозък в главата. Нали не си забравил, че е довечера? Внимавай да не забравиш. А когато видиш Джийвс, питай го какво става с клакьорите на Езмънд. Скачай, Томас.

Томас скочи, хвърли ми един от характерните си презрителни погледи, а когато седна, наведе се през прозореца, пусна едно пени в ръката ми, промърмори: „Дръж, клетнико“, и настоя да не го харча в кръчмата. При други обстоятелства тази груба непочтителност би разбудила звяра у Бъртрам Устър и би довела до още един по врата на младия нахалник, но тогава нямах време за Томасовци. Приковах Корки с пламтящ поглед.

— Каква работа? — повторих.

— О, едва ли ще ти е интересно — отвърна тя. — Една съвсем обикновена работа в селото.

И подкара колата, като ме остави в ноктите на неназоваем ужас.

Повлякох се към Девърил Хол, потънал в безрадостни мисли какво ли е имала предвид под „една съвсем обикновена работа“, но когато минах един завой, на хоризонта изплува нещо едро по вълнено сако, което идентифицирах като Езмънд Хадок.