П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (2)

2

А трябва да имате предвид, че въпросният субект рядко може да бъде забелязан в подобно състояние. По правило Коко е чудно безгрижна птичка. От всички шумни веселяци в „Търтеите“ Клод Катърмоул Пърбрайт (наричан за по-семпло Коко) е най-шумният както на сцената, така и извън нея.

Казвам „на сцената“, защото получава седмичното си пликче за честен труд в светлините на рампата. Издънка е на видно театрално семейство. Баща му написа музиката на „Самотната дама“ и други горещи хитове, които за нещастие съм пропуснал, тъй като съм бил още невръстен. Майка му Елси Катърмоул дълги години е била звезда в Ню Йорк. А сестра му Корки омайва зрителите, откак навърши шестнайсет.

Следователно беше почти неизбежно, след като завърши Оксфорд и затърси жизнени друмища, подсигуряващи му три прилични хранения на ден и таксата за крикет, Коко да избере грима и перуката. Днес той е човекът, на когото режисьорите веднага се спират, когато поставят комедия от висшето общество и им трябва изпълнител за „Фреди“ — лекомисления приятел на главния герой, носител на втората любовна интрига. Ако посетите такава постановка и забележите малко след вдигането на завесата строен младеж да се юрва на сцената с тенис ракета в ръка и с вик: „Привет, момичета“, няма смисъл да поглеждате в програмата. Това е Коко.

В пиесите той започва с леко сърце и завършва с леко сърце. Същият е и в личния живот. И там лекосърдечието е ключова дума. Понго Туисълтън и Барми Фипс, които всяка година разиграват в пушалнята на „Търтеите“ комичен диалог между ирландците Пат и Майк, на който Коко е сценарист и режисьор, са ми разправяли, че по време на репетиции прилича повече на Гручо Маркс, отколкото на редовно човешко същество.

А ето че беше унил и скапан. Личеше му от километри. Около него витаеше атмосферата на човек, който, ако изобщо каже: „Привет, момичета“, ще го направи като герой от руска пиеса, съобщаващ, че дедушка току-що се е обесил в плевника.

Поздравих го сърдечно и изразих съжаление, задето не съм бил вкъщи, когато е поискал аудиенция, още повече, че и Корки е била с него.

— Много бих се зарадвал на Корки — уверих го аз. — Нямах представа, че е в Англия. Опасявам се, че я изпуснах.

— Не си.

— Съм. Утре заминавам за някаква дупка в Хампшир Хол да помагам за селския концерт. Племенницата на викария настоява да ме включи в трупата и не проумявам откъде е чувала за мен. Не предполагах, че съм прочут надлъж и шир из империята.

— Не си. Това е Корки, тъпанар такъв.

— Корки ли?

Бях смаян. Малко са момичетата, с които съм бил в по-любвеобилни приятелски отношения още от дните на розовото детство от Кора (Корки) Пърбрайт. Ходехме заедно и на уроци по танци, но нищо в поведението й не ми е подсказало, че се родее с духовенството.

— Чичо Сидни е викарий там, а леля замина за Борнмът^[1]. В нейно отсъствие Корки се грижи за домакинството му.

— Олеле, Боже! Горкият стар чичо Сидни! Тя сто на сто разтребва кабинета му.

— Не бих се учудил.

— И оправя възела на връзката му?

— Не бих се изненадал.

— И му мърмори, че пуши много, а всеки път, когато се разположи удобно в креслото си, го разбутва, за да му оправи възглавничките. Старецът сигурно се чувства насред Апокалипсиса. А животът във викарията не й ли се струва скучничък след Холивуд?

— Ни най-малко. Дори много й е присърце. Корки не е като мен. Не бих издържал и ден без театъра, но тя всъщност никога не си е падала по актьорството, въпреки че пожъна огромни успехи. Мисля, че изобщо не би стъпила на сцената, ако мама не беше настояла. Мечтае да се омъжи в провинцията и да прекара остатъка от живота си, нагазила до колене в крави, кучета и други гадини. Предполагам, че се е метнала на дядо ми, стария фермер Джайлс. Едва го помня. Имаше двуметрови мустаци и винаги се вайкаше за времето. Да си тика носа в работите на енорията и да организира селски концерти е точно по нейната част.

— Имаш ли представа какво ще ме кара да правя пред крепостните селяни? Надявам се да не пея „Сватбената песен на кралския гвардеец“.

— Не. Ти си предвиден за ролята на Пат в моя комичен диалог.

Тази новина можеше да мине под заглавието „Прилив на велика радост“. Прекалено често се случва организаторите на подобни оргии да насилват участниците да пеят „Сватбената песен на кралския гвардеец“, която, кой знае защо, пробужда най-низките страсти на правостоящите рецидивисти. Но няма случай селяците да не са глътнали като топъл хляб комичен диалог. Гледката как изпълнител А халосва с чадъра си по главата изпълнител Б и на свой ред е ръгнат в диафрагмата с не по-малко остър инструмент ги пленява до дън душа. Със зелена брада на лицето и малко помощ от страна на партньора си щях да накарам клиентите да се търкалят по пода и да ритат от смях.

— Чудесно. Прекрасно. Превъзходно. Вече мога да погледна бъдещето с открито чело. Но щом й трябва човек за Пат, защо не е взела теб, печения професионалист? А, сещам се. Предложила ти е ролята, а ти надменно си отказал, воден от убеждението, че стоиш над тия любителски щуротии.

Коко мрачно поклати китарата.

— Нищо подобно. Малко са нещата, които биха ми доставили по-голямо удоволствие от участието в концерта в Кингс Девърил, но не ми се отвори парашута. Ония женоря в Девърил Хол не могат да ме траят.

— Значи ги познаваш? Какво представляват въпросните динозаври?

— Не ги познавам. Но съм сгоден за племенницата им Гъртруд Уинкуърт, а идеята тя да се омъжи за мен ги пронизва като шиш в сърцето. Ако наближа Девърил Хол, ще насъскат кучетата. Като казах кучета, та се сетих — тази сутрин Корки купи едно от Батърси Хоум^[2].

— Бог да я благослови — разсеяно произнесох аз, защото мислите ми бяха съсредоточени върху любимата му. Опитвах се да я отсея от плевелите, състоящи се от тълпи лели. Най-после се сетих. Гъртруд беше дъщерята на Благородната Дафни Уинкуърт, вдовица на покойния П. Б. Уинкуърт, известен историк.

— Точно затова дойдох да те видя.

— За кучето на Корки?

— Не, във връзка с Гъртруд. Нуждая се от помощта ти. Ще ти разкажа всичко от игла до конец.

Още при влизането на Коко го бях обзавел с гостоприемна чаша уиски с капка сода, от което до момента беше пийнал няколко малки и една голяма глътка. Сега гаврътна остатъка и той сякаш си падна на мястото, защото след като течността мина по тръбопровода, Коко заговори оживено и без запъване.

— Бърти, бих искал да започна с това, че откак първият човек е изпълзял от праисторическата кал и на планетата е разцъфнал живот, никой не е обичал никого така, както аз обичам Гъртруд Уинкуърт. Споменавам това, защото искам да разбереш, че не си изправен пред някой лек летен флирт, а пред дебела работа. Аз я обичам!

— Браво. Къде се запознахте?

— В едно имение в Норфък. Бяха организирали любителски представления и ме впримчиха да ги поставям. Боже мой! Ония сумрачни вечери в старата градина със сънни птички в храсталаците и звездите, току-що затрепкали на…

— Добре, добре. Карай нататък.

— Тя е прекрасна, Бърти. Още не мога да си представя защо ме обикна.

— Обича ли те?

— Да, обича ме. Сгодихме се и тя се върна в Девърил Хол да съобщи новината на майка си. И когато го направи, какво, мислиш, стана?

Е, естествено, той вече беше издал тайната.

— Родителката е приритала?

— Надала вой, чут чак в Базингстоук.

— А Базингстоук е…

— На трийсетина километра птичи полет.

— Познавам Базингстоук. Бог да ми е на помощ, познавам го добре.

— Тя…

— Ходил съм там като дете. Стара моя бавачка живееше в Базингстоук в доста отдалечена вила, наречена „Балморал“. Бавачката Хог. Страдаше от хълцукане.

Коко се впрегна досущ като правостоящо селячество, комуто пеят „Сватбената песен на кралския гвардеец“.

— Слушай, Бърти — прекъсна ме той. — Нека си представим, че не говорим нито за Базингстоук, нито за бавачката ти. По дяволите Базингстоук, по дяволите тъпата ти бавачка. Докъде бях стигнат?

— Спряхме се на момента, когато Благородната Дафни Уинкуърт надала вой.

— Точно така. Сестрите й, като научили, че Гъртруд ще се омъжва за брата на госпожица Пърбрайт от викарията, който по професия е актьор, също завили на умряло.

Поблазни ме идеята да поставя въпроса дали и този вой се е чул в Базингстоук, но здравият разум надделя.

— Не обичат Корки, не обичат и актьорите. В дните на тяхната младост, съвпадаща с царуването на кралица Елизабет^[3], актьорите са били смятани за нехранимайковци и разбойници и сега не могат да си набият в кухите чайници факта, че съвременният актьор е солиден бизнесмен, който печели шейсетарка седмично и влага голяма част от нея в държавни ценни книжа. По дяволите, ако можех да намеря начин да заобиколя данъчните власти, щях да съм богат човек. Ти знаеш ли начин да заобиколиш данъчните власти, Бърти?

— За жалост, не. Съмнявам се, че дори Джийвс може да измисли нещо. Та значи ти скроиха шапката.

— Да. Получих тъжно писмо от Гъртруд: „Няма начин“. Може би ще ме попиташ защо не избягаме?

— Тъкмо това се канех.

— Не можах да я убедя. Страхува се от майчиния гняв.

— Тая майка май си я бива.

— Бронтозавър. Бивша директорка на девическа гимназия. Гъртруд е била сред каторжничките и още не може да се съвземе. Не, бягството е изключено. А сега следва най-лошото, Бърти. Корки ми е уредила договор със студиото си в Холивуд и може би ще се наложи да отплавам всеки момент. Положението е катастрофално.

Замълчах. Опитвах се да си припомня нещо за нещо, което не можело да угаси друго нещо^[4], но не успях. Както и да е, в общи линии мисълта ми беше, че ако дадено момиче те обича, а си принуден да я оставиш за малко на склад, тя ще чака, къде ще ходи, тъй че изтъкнах този момент, но той възрази, че това било прекрасно, но не съм знаел всичко. Играта, увери ме той, била извънредно загрубяла.

— Сега стигаме — рече той — до онова псе Хадок. И точно тук ми е нужна твоята помощ, Бърти.

Искрено го уверих, че не схващам връзката, а той отвърна, разбира се, че няма как да схвана проклетата връзка, след като не млъквам и за секунда, дяволите да ме вземат, за да му дам възможност да ми я разясни.

— Хадок! — процеди Коко през стиснати зъби, като прояви и други признаци на вълнение. — Хадок Съсипвача на щастливи домове! Знаеш ли нещо за този изтъкнат боклук, Бърти?

— Само, че покойният му баща е бил собственик на хапчета против главоболие.

— И му оставил пари, достатъчни да потопят кораб. Разбира се, не намеквам, че Гъртруд би се омъжила за него за парите му. Тя би презряла подобна вулгарност. Но освен дето е червив с пари, външността му е на гръцки бог и е крайно обаятелен. Поне по думите на Гъртруд. А на всичкото отгоре от писмата й долавям, че върху нея се упражнява натиск от страна на семейството. А можеш да си представиш какво значи натиск от страна на майка и половин дузина лели.

Започвах да загрявам тенденцията.

— Искаш да кажеш, че Хадок прави опити да те изтика в периферията?

— Гъртруд ми пише, че се стелел като килим под краката й. И това за сетен път доказва що за пърхава пеперудка е тоя гадник. Съвсем доскоро се стелеше така в краката на Корки. Можеш да я питаш, като я видиш, но ако обичаш да го направиш тактично, защото е бясна по този въпрос. Казвам ти, този човек е обществена напаст. Трябва да го оковат с вериги в интерес на чистата женственост. Но ние ще го озаптим, нали, Бърти?

— Ние?

— И още как. Чуй сега какво искам от теб. Ще се съгласиш, че дори мръсен койот като Езмънд Хадок, чието истинско име е Дон Жуан, няма да се осмели да натрапва низките си попълзновения в твое присъствие.

— С други думи, ще му е нужно усамотение?

— Точно така. Затова още щом кракът ти прекрачи прага на Девърил Хол, започваш да проваляш злокобните му кроежи. Не се отделяй и на крачка от Гъртруд. Лепни се за нея като пощенска марка. Погрижи се да не остава сама в розовата градина. Ако чуеш, че се мъти посещение натам, ти си третият. Бърти, разбираш ли ме, като ти говоря?

— Да — потвърдих неуверено аз. — Искаш от мен да бъда агънцето на Мери^[5]. Аз го декламирах като дете и в общи линии същността му беше, че Мери си имала агънце с белоснежно руно и накъдето и да мръднела Мери, то не пропускало случай да я настъпва по петите и да й диша във врата. Значи искаш да копирам неговата техника на поведение?

— Точно така. Бъди нащрек всяка секунда, защото заплахата е страховита. За да получиш поне бегла представа, последното му предложение е някоя следваща сутрин двамата с Гъртруд да си вземат храна за из път и да пояздят двайсетина километра до някакво романтично местенце с отвесни скали и други глупости. И знаеш ли какъв е пъкленият му план, когато стигнат там? Да й покаже „Скалата на влюбените“.

— Да?

— Не ми дакай небрежно. Мисли, човече, мисли. Двайсет километра езда, после „Скалата на влюбените“, после още двайсет километра обратно. На въображението му се завива свят при мисълта на какво е способен изверг като Езмънд Хадок по време на четирийсеткилометрова разходка със „Скала на влюбените“ но средата. Не знам за кой ден се мъти мероприятието, но когато и да е, ти ще участваш дейно в него и ще бъдеш душата на компанията. Ще яздиш между тях. И, за Бога, дори за миг не сваляй очи от него, докато сте при „Скалата на влюбените“. Там е най-опасното. Ако забележиш и зачатък на склонност да й шепне на ухото, прекъсни го като светкавица. Разчитам на теб, Бърти. Щастието на моя живот е в ръцете ти.

Естествено, ако човек, с когото сте били в заедно в началното училище, в Итън и после в Оксфорд ви каже, че разчита на вас, нямате голям избор освен да се оставите да разчитат на вас. Да твърдя, че чутото ми допадна, ще рече силно да изкривя истината, но избъбрих едно „добре“, той ме сграбчи за ръката и заяви, че ако на този свят имало повече хора като мен, той (светът) щял да бъде далеч по-приятно място — мнение, диаметрално противоположно на леля Агатиното и за което ме глождеше предчувствието, че силно ще се различава от това на Езмънд Хадок. В Девърил Хол може би щеше да се намери някой, който да обикне Бъртрам, но отсега бях готов да заложа и последната си риза, че името на Е. Хадок няма да фигурира на челно място в списъка им.

— Да знаеш само какъв товар смъкна от сърцето ми — въздъхна Коко, пусна ми ръката, сграбчи я отново и усърдно я заизкълчва. — Като знам, че си там, наместо, и се трудиш като пор в моя полза, мога да дишам спокойно. От известно време не съм в състояние да хапна и залък, но днес на вечеря ще се налапам до насита. Единственото, което искам, е да мога да направя нещо за теб в знак на признателност.

— Има такова нещо — рекох аз.

Внезапна мисъл се беше стоварила върху ми, очевидно подсказана от думата „вечеря“. От мига, когато Джийвс ми каза за прохладата между Гъси Финк-Нотъл и Мадлин Басет, бях повече от разтревожен, че Гъси ще вечеря сам тази вечер.

Защото знаете какво е да си в разгара на любовна разпра и да вечеряш сам. Започваш да разглеждаш момичето под лупа и да се чудиш дали не си се минал, като си се захванал с нея. При поднасянето на рибата това чувство се задълбочава, а при приключването с poulet roti au cresson и поръчването на кафето вероятно вече е достигнато заключението, че тя е чисто и просто шепа кокали и кичур коса и че трябва да си луд да я избереш за другар в живота.

В такива случаи е належаща весела компания, която да отклони мрачните мисли и аз мълниеносно включих, че възниква възможност да я осигуря на Гъси.

— Има — повторих. — Нали познаваш Гъси Финк-Нотъл? В момента е в тежък душевен смут и по уважителни причини бих предпочел тази вечер да не е сам и да се дави в мъчителни размишления. Ще можеш ли да хапнеш с него?

Коко задъвка долната си устна. Знаех какво минава през ума му. Мислеше, както бяха мислили и други, че първото и най-съществено условие за приятна вечеря е Гъси да не присъства.

— Да поканя Гъси Финк-Нотъл на вечеря?

— Точно така.

— А защо не го поканиш ти?

— Леля Агата държи да заведа сина й Томас в „Стария Вик“.

— Ами не го води.

— Не мога. Няма да живея достатъчно дълго да дочакам края на натякванията.

— Добре тогава.

— Бог да те благослови, Коко — изрекох аз.

Гъси вече не ми беше грижа. Вечерта се оттеглих в спалнята с леко сърце, без да подозирам какво ми вещае утрото.