П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (13)

13

Следващия следобед един твърде пребледнял, посърнал и с подчертана склонност към подскачане с изпищяване при най-малкия звук Бъртрам Устър седеше в стаята си и от време на време ставаше да тегли няколко тегела от стена до стена. Малко от познатите му биха разпознали в тази разтреперана дрипа печения и лъскав светски лъв от по-щастливите му години. Чаках Коко да се върне с доклад от столицата.

Когато анализирахме положението предишната вечер, почти незабавно стигнахме до заключението, че ще е лудост да се опитваме да се справим сами с възникналата криза и че цялото провеждане на операцията час по-скоро трябва да се връчи в ръцете на Джийвс. И тъй като Джийвс беше в Лондон, а щеше да е неуместно да отсъствам цяла нощ от Големия дом, Коко замина да се съвещава с него. Беше се измъкнал тайно с колата ми, с надеждата да се върне до обяд.

Но обядът, по време на който патицата с грах се обръщаше на пепел в устата ми, мина и отмина, а от него — ни вест, ни кост. Вече минаваше три, когато най-сетне се появи.

При вида му сърцето ми срита отзад бремето си и се впусна във вихрен валс. Веднага осъзнах, че жив човек не може толкова да прилича на спасителния американски флот, без да носи добри новини. Когато го видях за последен път при отпътуването му, видът му беше на настъпен плужек, сякаш се опасяваше, че този път дори Джийвс ще вдигне бялото знаме. А сега беше навирил гребена.

— Съжалявам, че закъснях — започна той. — Трябваше да изчакам Джийвсовия ум да набере скорост. Този път беше по-бавен от обикновено.

Сграбчих го за ръката.

— И прещракна ли? — изкрясках с разтреперани мартинки.

— О, да, прещракна. Кога не е прещракал? Но този път след тежък размисъл, който му отне цяла вечност. Намерих го в кухнята на апартамента ти да пие чай и да чете Спиноза. Изложих му проблема, като го заклех във всичко свято незабавно да пусне в обращение сивите си клетчици и да предотврати пристигането на проклетата ти леля в Девърил Хол. Той обеща и аз отидох в хола, седнах, опрях крака на полицата над камината и се отдадох на мисли за Гъртруд. Сегиз-тогиз ставах, хвърлях по един поглед в кухнята и го питах как върви, но той ме отпращаше с мълчалив жест и се отдаваше на поредния умствен напън. Най-сетне се появи на прага и обяви, че го е измислил. Както винаги беше размишлявал върху психологията на индивида.

— На кой индивид? На леля Агата?

— Разбира се, че на леля ти Агата. Върху психологията на кой друг да разсъждава? На Чърчил? И започна да ми разкрива замисъл, който, смятам ще се съгласиш, снася нужното яйце. Кажи ми, Бърти, да си отмъквал някога тигърче от тигрица?

Отговорих, че в залисията си така и не съм намерил време да крада тигърчета от тигрици, а той попита: ако някога реша да го сторя, каква според мен би била реакцията на тигрицата, при положение, че е образцова съпруга и майка. Аз заявих, че макар и да не съм експерт по тигриците, не изключвам върло да се вкисне и да ме погледне накриво.

— Точно така. А като й привлекат вниманието върху липсата на малкото, според теб ще зареже ли цялата домакинска работа и ще се впусне ли да го търси? Не само това, ами ще промени в календара си разписанието на светските си ангажименти. Ако например е решила да навести други тигрици в близка пещера, ще отмени гостито и ще се юрне да души наоколо за следи. Съгласен ли си?

Отговорих, че не изключвам вероятността.

— Е, Джийвс е убеден, че леля ти Агата ще постъпи аналогично, когато разбере, че синът й е изчезнал от училището си в Брамли-на-морето.

Не мога да ви обясня какво точно бях очаквал, но със сигурност не беше това. След като дишането ми се възстанови достатъчно, за да успея да задам въпрос, попитах да вярвам ли на ушите си и той повтори всичко, сякаш ми диктуваше. Аз възкликнах: „Ама такова, как така!“, а той реагира с: „Е?“

— Напи не ми казваш, че Джийвс се кани да отвлече младия Томас?

Коко изцъка нетърпеливо.

— Не е нужно да отвличаш маниакални кинаджии като братовчед ти, ако доведеш до знанието им, че любимата кинозвезда се надява да съумеят да се свият от училище и да дойдат да прекарат няколко дни във викарията, където е отседнала. Това е съобщението, с което Джийвс отпраши към Брамли-на-морето и аз съм убеден, че ще подейства безотказно като рициново масло.

— Искаш да кажеш, че ще избяга от училище?

— Разбира се, че ще избяга от училище. Без дори да се почеше замислено по главата. Както и да е, за да избегнем всяка евентуалност, упълномощих Джийвс от твое име в случай на колебание да му предложи петарка. Джийвс, комуто младият Томас се е доверил, твърди, че в момента младият главорез се нуждаел от пари повече от всякога. Спестявал за фотоапарат.

Изръкоплясках на тази далновидност, но не смятах, че ще се стигне дотам. Томас е надарен с вулканични страсти и би жертвал последните си три пенса за марка на писмо до Дороти Ламур^[1] с молба за автограф. Съобщението, за което спомена Коко, беше достатъчно да го възпламени.

— Да — съгласи се Коко, — сигурен съм, че младежът скоро ще е сред нас. За разлика от леля ти Агата, която ще има други грижи. Разбира се, жалко, че временно ще я лишат от малкото й, и човек не може да не съчувства на тревогите на една майка. Бих предпочел въпросът да се уреди по друг начин, но няма как. Нека просто си кажем, че животът не е само удоволствие.

Моето лично мнение беше, че леля Агата нямаше да е толкова разтревожена, колкото ще фучи от бяс.

— Томас — поясних аз — е превърнал бягането от училище в своя тясна специалност. Правил го е вече два пъти — единия път да присъства на финал за купата, а втория — да търси заровено на Карибски остров съкровище, но и в двата случая леля Агата не се покри с представата ми за сломена от тревога майка. Томас беше сломеният. Довери ми, че е получил шест тояги от най-яките по съответното място. Струва ми се, че това ще го сполети отново и затова, ако се нагърби с мисията, воден от чиста и безкористна любов, ще му мушна петарката като компенсация за неминуемото възмездие.

— Твърде благороден жест.

— В края на краищата какво са парите? Не можеш да ги вземеш със себе си.

— Колко красиво се изразяваш.

— Но Корки няма ли да се пообърка, когато онзи цъфне изневиделица?

— Въпросът е уреден. Срещнах я в селото и я предупредих.

— И тя прие?

— С цялото си сърце. Корки винаги е съгласна с неща, които неминуемо ще доведат до други неща.

— Тя е прекрасно момиче.

— Достойна за възхищение. Между другото ми каза, че си я осветлил по нейния въпрос.

— Да. Сякаш й поникнаха крила.

— И на мен ми направи същото впечатление. Странно, че е толкова хлътнала по Езмънд Хадок. Естествено, виждал съм го само отдалеч, но ми се струва малко сух и надут за Корки.

— Никак не е сух. Трябва да го видиш подквасен с портвайн.

— Може да си прав. Пък и от всяко положение любовта не подлежи на логични преценки. Колко хора не биха могли да смелят факта, че Гъртруд ме обича, Бог да я благослови. И все пак тя ме обича. А погледни и клетата малка Куини. Сърцето й е разбито заради жандарм, с когото не бих искал да ме видят дори мъртъв в канавката. Като казах Куини, та се сетих. Смятах днес следобед да я заведа на кино в Бейзингстоук, стига да ми дадеш колата.

— Разбира се. Мислиш ли, че това ще я разведри?

— Нищо чудно. Бих искал, стига да мога, да намажа с балсам тази наранена душа. Странна работа, но когато си влюбен, гориш от желание да ръсиш добро наляво и надясно. Тези дни направо ще се пръсна от благородна доброжелателност, също като Дикенсов герой. Едва се сдържах да не ти купя вратовръзка в Лондон. Божичко! Кой ли е?

Някой бе почукал на вратата.

— Влез — обадих се аз, а Коко се метна към гардероба и взе да вади оттам джентълменски одеяния. Най-сетне влезе в някакъв досег с професионалните си задължения.

Силвърсмит се появи прага. Този царствен мъж винаги се носи с осанката на посланик, канещ се да връчи акредитивни писма на управляващ монарх, но в момента приликата се задълбочи от факта, че пред окръгленото си шкембенце държеше поднос с няколко телеграми. Поех ги и той отплава навън.

Коко захвърли панталоните. Беше леко разтреперан.

— Как ти влияе присъствието на тоя индивид, Бърти? — запита шепнешком, сякаш говореше в катедрала. — Лично мен ме парализира. Не знам дали си запознат с творчеството на Джоузеф Конрад^[2], но в „Лорд Джим“ има един герой, за когото казва: „Дори да си император на Изтока и Запада, не би могъл да не усетиш нищожеството си в негово присъствие.“ Те това е Силвърсмит. Преизпълва ме със страхопочтителна плахост. Размазва безсмъртната ми душа и я свежда до размера на сушено грахче. Той е олицетворение на големите професионалисти, които навремето, докато прохождах на сцената, се надпреварваха да ме тъпчат в калта и да ми демонстрират превъзходството си. Хайде де. Отвори ги.

— Телеграмите ли?

— А какво друго?

— Но те са адресирани до Гъси.

— Естествено. Но всъщност са за теб.

— Не можем да сме сигурни.

— Няма начин. Едната вероятно е от Джийвс, който съобщава, че операцията е задействана.

— А другата? Може да е някоя лиготня от Мадлин.

— Хайде, отваряй.

Аз обаче бях непоклатим.

— Не, Коко. Законът на Устър ме възпира. Законът на Устърови е по-суров от закона на Кокови. Един Устър не може да отвори телеграма, адресирана до друг дори ако в момента той е този друг. Ще трябва да ги връчим на Гъси.

— Добре, щом виждаш нещата по този начин. Аз трябва да тръгвам. Отивам да внеса малко слънчева светлина в живота на Куини.

Измете се, а аз седнах и продължих да бъда непоклатим. Беше точно три часът и четирийсет и пет минути.

Не се поклатих до четири без пет.

Особеното в закона на Устър е в това, че ако го подложиш на изпитание с няколко оцъклени насреща ти телеграми, едната от които със сигурност съдържа жизненоважна новина, откриваш след известно време как започваш да се питаш дали в края на краищата е чак такава голяма работа. В мозъка започва да се промъква мисълта не са ли Устърови безподобни магарета да се оставят да бъдат ръководени от подобен закон. Към четири часа видимо омекнах. В четири и десет пръстите определено ме сърбяха.

Точно в четири и петнайсет отворих първата телеграма. Както предсказа Коко, тя беше старателно формулирано съобщение от Джийвс, пуснато от Брамли-на-морето и подписано „Магазините на Боджър“. В него предпазливо се намекваше, че всичко е протекло според предначертания план. Стоката, твърдеше телеграмата, била вече на път и щяла да бъде доставена с редовен транспорт до края на деня. Напълно задоволително.

Драснах клечка кибрит и я превърнах в пепел, защото човек не може да бъде прекалено предпазлив в подобни случаи. Но след като свърших тази работа, взех, че хвърлих едно око на втората телеграма и с тревога установих, че пръстите продължават да ме сърбят. Замислено я повъртях в ръце.

Сещам се какво ще кажете. Ще кажете, че след като съм отворил първата и съм се запознал със съдържанието й, не е имало никаква неотложна нужда да отварям и втората. И ще бъдете напълно прави. Но знаете какъв е животът. Питайте първото срещнато лъвче и то ще потвърди, че веднъж опитало вкуса на кръв, връщане назад няма. Същото е и с отварянето на чужди телеграми. Съвестта ми нашепваше, че тази е адресирана до Гъси и е предназначена само и единствено за очите Гъсеви и аз бях напълно съгласен с нея. Но бях способен да не я отворя точно колкото и вие сте способни да се въздържите да не си вземете още един солен бадем.

Скъсах плика и бузите ми набързо се покриха с розовото було на срама, когато зърнах подписа „Мадлин“.

Но тогава очите ми се спряха на останалата част.

А тя гласеше:

Финк-Нотъл

Девърил Хол

Кингс Девърил, графство Хантс

 

Писмо получено. Не разбирам защо вместо него не пусна успокоителна телеграма. Убедена криеш злополуката трагично сериозна. Съм трескаво тревожна. Опасявам най-страшното. Пристигам Девърил Хол утре следобед. Любов. Целувки.

Мадлин.