П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (14)

14

Да, това беше бомбата, взривена под носа ми, и внезапно изпитах усещането, че някакъв шегаджия без особено изискан вкус набързо е измъкнал всички кости от краката ми и ги е подменил с долнокачествено желе. Препрочетох телеграмата с надеждата, че очите са ме излъгали и като разбрах, че не са, зарових лице в ръце.

Това, което правеше положението особено отчайващо, бе пълната липса на мъдри съветници. Когато Съдбата, след като ви е насинила окото, се запретва и да ви рита по дъното на панталоните, първата ви работа е да свикате момчетата и дружно да измислите нещо, но наоколо нямаше момчета за свикване. Джийвс беше в Лондон, Коко в Бейзингстоук. Започвах да се чувствам като министър-председател, насрочил важно заседание на кабинета и откриващ в последния момент, че Държавният секретар и Председателят на съвета са духнали към Париж, а Министърът на селското стопанство и рибодобива, заедно с останалата част от тайфата, са на кучешки надбягвания.

Очевидно не ми оставаше друго освен да изчакам Коко да изгледа прегледа, главния филм и двусерийната комедия, след което да благоволи да се прибере. И напук на здравия разум, който ми нашепваше, че той ще се върне след повече от два часа, а и тогава вероятността да роди нещо съзидателно е сто към осем не в негова полза, отидох при портата на имението, започнах да крача нагоре-надолу и да се взирам в хоризонта.

Вечерта бе доста напреднала и местните птички отдавна бяха приключили работния си ден, когато най-сетне забелязах колата да се задава по пътя. Размахах ръце и Коко натисна спирачките.

— О, Бърти — изрече той задавено и след като слезе и го дръпнах встрани, ми обясни причината за мрачното си настроение. — Пренещастно съвпадение — започна той и хвърли съчувствен поглед към обитателката на колата, която се звереше втренчено пред себе си с изтерзани очи и от време на време ги попиваше с кърпичка. — Трябваше да се сетя какво ще стане, като знам колко са популярни тия гангстерски истории, филмът гъмжеше от ченгета, които търчаха напред-назад и повтаряха: „А, значи не искаш да говориш!“, което се оказа прекадено за клетата малка Куини. Направо я настъпи по мазола, тъй да се каже. Вече се пооправи, макар че още подсмърча.

Ако преорете целия пощенски район на Лондон, отбелязан с W1^[1], и го претърсите с глутница хрътки, пак няма да намерите мъж, по-готов от Бъртрам Устър да пламне от съчувствие към женската скръб. При нормални обстоятелства непременно щях да подсвирна съжалително с уста и да промълвя: „Цъ-цъ, кофти работа.“ Но в момента нямах време да оплаквам съдбата на разстроени прислужнички. Цялото съжаление, с което разполагах, бе канализирано към по-заслужаващата особа на Б. Устър.

— Прочети това — изсъсках аз.

Коко ми хвърли особен поглед.

— Виж ти! — изпръхтя той по начин, известен като саркастичен. — Значи в закона на Устърови се намери пролука? Така и очаквах.

Стори ми се, че се кани да се разпростре по темата и да поупражни чувството си за хумор за моя сметка, но точно тогава започна да шари с очи по документа и съдържанието му го цапардоса в междувеждието.

— Хм! — измрънка той. — Това плаче за бърза намеса.

— Да — потвърдих аз.

— Налага се прилагането на усъвършенствани методи. Ще трябва да пообмислим нещата.

— Обмислям ги часове наред.

— Твоето е евтина имитация и не върши работа. Ще видиш разликата, когато човек като мен посвети на проблема каймака на могъщия си интелект.

— Ако само Джийвс беше тук!

— Даа. Джийвс би свършил добра работа. Жалко, че не е сред нас.

— А още по-жалко е — не можах да се сдържа аз, въпреки че разумният мъж не обича да натяква, — че именно ти забърка цялата каша, като накара Гъси да се пличка из Трафалгарския фонтан.

— Прав си. Съжалявам. И все пак тогава мероприятието ми се стори тъй правилно, тъй неизбежно. Той беше там и фонтанът беше там. Изпитах силното усещане, че ми се открива възможност, която може нивга вече да не се повтори. И макар да съм последният, който ще отрече, че последствията можеха да са и по-благоприятни, със сигурност си струваше парите. Човек, видял Гъси Финк-Нотъл в изискано вечерно облекло в пет часа сутринта да търси тритони из Трафалгарския фонтан, не е изживял живота си напразно. Има какво да разказва на внуци и правнуци. Но щом ще разпределяме вината, защо не се върнем още по-назад във времето? Изворът на бедите е в настояването ти да му дам вечеря. Пълна лудост. Би трябвало да знаеш, че нещо ще се пропука.

— Няма смисъл да говорим за това.

— Няма. Нужни са действия. Крути, решителни действия, достойни за Наполеон. Предполагам, че скоро ще се преобличаш за вечеря?

— И аз така предполагам.

— Колко време след вечерята ще се качиш в стаята си?

— Ще се измъкна при първа възможност.

— Тогава чакай ме там. Сигурно ще дойда с напълно готов план за действие. А сега ще се върна при Куини. Скоро трябва да е на работа и ще иска да понапудри нослето си, за да скрие петната от сълзите. Бедната душица! Бърти, ако знаеш каква кръв капе от сърцето ми заради нея, ще се уплашиш.

И естествено, поради факта, че бе жизненонеобходимо да се видим час по-скоро, вечерта беше от ония, дето е невъзможно да се измъкнеш овреме. Беше истинска оргия с гости от цялата околност. Поне десет видни хампширски клечки бяха привикани около копанята и така се бяха вкопчили в нея, че и най-отраканият кръчмарски бияч не би могъл да ги изхвърли вън. Естествено, ако си се потил двайсет мили зад волана, само и само да седнеш на вечеря, няма да се задоволиш с една пържола и да отпрашиш. Оставаш и за музикалната вечер, в очакване да сервират напитките в десет и половина.

И така, наближаваше полунощ, когато и последната кола се изниза през портала. А като нахълтах в стаята си, най-сетне отбил дежурството, от Коко нямаше и следа.

Но на възглавницата си намерих забодена бележка от него и разкъсах плика с непослушни пръсти.

Бележката бе с дата единайсет вечерта и тонът й бе укорителен. Упрекваше ме, цитирам, че съм се прехласнал да нагъвам и лоча в изискана компания, вместо да седна на масата за преговори да свърша малко полезна работа. Питаше ме дали не си въобразявам, че цяла нощ ще си протрива дъното на панталоните в проклетата ми стая и го тешеше надеждата, че на другата сутрин ще се пръсна от махмурлук, съчетан със стомашно разстройство от прекаляване с обилна тежка храна. Не можел повече да виси тук, щял да вземе колата ми и да отскочи до Лондон, за да бъде утре сутринта бодър и свеж в Уимбълдън Комън на задушевен разговор с Мадлин Басет. А по време на този разговор, привършваше той с по-бодър тон, щял да уреди всичко като грижовна майчица, защото му хрумнала идеята на века, дотолкова велика, че съм можел да успокоя разбълникания си ум, ако моето въобще можело да се нарече ум. Съмняват се, твърдеше той, че дори самият Джийвс след преяждане с риба би могъл да измъдри по-добър план за действие.

Това, разбира се, звучеше окуражително, ако приемех, че е толкова умен, за колкото се имаше. Човек никога не може да е спокоен с Коко. В училищния отчет, на който случайно налетях, когато посред нощ търсех бисквити в кабинета на преподобния Обри Ъпджон, преподобният го описваше като „блестящ, но ненадежден“ и ако някога училищен директор с лице на австралийска птица ему е уцелвал десетката и е получавал пура или кокосов орех по избор, то този директор е тъкмо той.

Не мога да не призная обаче, че съобщението му определено уталожи моя дух. Отдавна установен факт е, че сърцето, превито под бремето на скръбта, се вкопчва и в най-малката надежда и точно така постъпи и моето. Докато се къпех и надявах нощните одеяния, духът ми доста се бе възстановил. Дори, ако не се лъжа, изпях куплет-два от нашумяла напоследък песен.

Тъкмо наметнах халата и се канех да запаля последна цигара преди лягане, когато вратата се отвори и влезе Гъси.

Гъси беше в лошо настроение. Важните клечки не бяха му допаднали и той горчиво се вайкаше, че е бил принуден да прахоса цяла вечер в тяхното общество, вместо да я прекара сред Корки.

— Няма как да се измъкнеш от официална вечеря — рекох аз.

— Така каза и Корки. Каза, че не било редно. Noblesse oblige^[2] беше един от изразите, които използва. Принципността й е направо смайваща. Рядко се среща такова красиво момиче с такива възвишени принципи. А колко е хубава, нали, Бърти? Тоест, като казвам хубава, имам предвид ангелски красива.

Съгласих се, че лицето на Корки не е от ония, дето ще те накарат да побегнеш с писък, а той разпалено поиска да знае какво точно имам предвид с това побягване с писък.

— Та тя е божествена! Най-красивото момиче, което някога съм срещал. Просто не мога да повярвам, че е сестра на Пърбрайт. Човек би помислил, че е логично сестрата на Пърбрайт да е точно толкова отблъскваща, колкото е и той.

— Бих описал Коко като хубавец.

— Не съм съгласен. Той е хиена и си му е изписано на сурата. „В този фонтан има тритони, Гъси — рече ми той. — Улови си няколко, без да губиш време.“ И не искаше и да чуе възраженията ми. Насъскваше ме с остри ловджийски крясъци. „Дръж!“ — викаше той. И: „Давай!“ Но това, за което дойдох — рязко смени темата Гъси, сякаш този допир с минатото му причини болка, — е да те попитам дали би ми услужил с оная твоя вратовръзка на розови ромбчета върху гълъбовозелен фон. Утре сутринта ще се отбия във викарията, та искам да изглеждам безупречно.

Като се изключи неизбежно натрапващата се мисъл какъв оптимист е, щом се надява, че вратовръзка на розови ромбчета върху гълъбоворезедав фон може да се пребори с последиците от делото на Майката Природа, реакцията ми бе дълбоко облекчение, задето бях успял да проведа онзи разговор с Корки и да получа обещание за бързо и своевременно натирване на Гъси по живо по здраво.

Защото беше ясно, че време за губене няма. Всяка дума, изречена от разгорещения тритонолюбец, показваше все по-ясно колко дълбоко е затънал. Да разговаряш с Огъстъс Финк-Нотъл за Корки, беше все едно да се заприказваш с Марк Антоний за Клеопатра. Беше недвусмислено ясно, че Листвениците и Уимбълдън Комън не играеха вече роля в живота му и от светилище, обитавано от любимото момиче, се бяха превърнали в най-обикновен адрес в телефонния указател. Дадох, му връзката, Гъси ми благодари и тръгна да излиза.

— Между другото — сети се той и спря на вратата, — помниш ли, дето ми досаждаше да напиша писмо на Мадлин? Е, написах го. Днес следобед. Какво ми се звериш като умиращ лебед?

Зверех се като умиращ лебед, защото, разбира се, имаше защо. Какво, питах се аз, ще си помисли Мадлин Басет, когато след писмото за изкълчената китка получи друго, написано собственоръчно от Гъси и несъдържащо нито дума за развилнели се коне и фъфлещи дечица?

Разкрих пред Гъси последните действия на дуета Коко-Устър и той неодобрително изсумтя. Крайно нахално, каза, било да се пишат любовни писма вместо хората и при това издържани в такъв невиждано лош вкус.

— Но — продължи той — за щастие това е без значение, защото в моето писмо ясно заявявам, че между нас всичко е свършено.

Залитнах и щях да падна, ако не бях се уловил за минаващ наблизо шкаф.

— Свършено?

— Развалих годежа. От известно време чувствам, че Мадлин, макар и мило момиче, не ми върши работа. Сърцето ми принадлежи на Корки. Още веднъж лека нощ, Бърти. Благодаря ти за връзката.

И се оттегли със сантиментална балада на уста.