П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (7)

7

Е, ако бях някой средновековен рицар, например рицарят Роланд, в дните, когато човек не би могъл да хвърли тухла, без да уцели по главата някой магьосник, вълшебник или чародей и хората час по час са се превръщали в какво ли не, нямаше да му обърна и нула внимание. Просто щях да си кажа: „А, значи Джийвс е омагьосан и се е превърнал в Коко. Кофти работа. Но какво да се прави, такъв е животът“ и щях най-непринудено да му поискам лулата и тютюна.

Но в наши дни човек е склонен да позагуби широките си възгледи и определено ще излъжа публиката, ако заявя, че не се стреснах. Вторачих се в него, очите ми изхвръкнаха като на охлюв и се залюляха на стебълцата си.

— Коко! — хлъцнах аз.

Видението закандилка укорително кочана си като заклятник, чийто съзаклятник е изтърсил баш каквото не бива.

— Медоус — поправи ме той.

— Как така Медоус?

— Това е името ми, докато работя при теб. Аз съм твоят камериер.

Внезапно ми светна. Вече ви споменах похвалните качества на отлежалия портвайн и може би прекалено фриволния начин, по който му отдадох дължима почит в обществото на Езмънд Хадок. Сега осъзнах, че нищо чудно да е бил доста по-мощен, отколкото ми се стори тогава, и че Благородната Дафни Уинкуърт явно е била напълно права по отношение на градусното съдържание на организма ми. Тъкмо реших да обърна лице към стената и да си отспя, когато той продължи:

— Твой прислужник. Твой покорен слуга. Личен джентълмен на джентълмена. Всичко е съвсем просто. Джийвс не може да дойде.

— Какво!

— Не може.

— Искаш да кажеш, че Джийвс няма да стои до рамото ми?

— Точно така. Тъй че аз ще заема мястото му. Какво правиш?

— Извръщам лице към стената.

— Защо?

— Ти нямаше ли да извърнеш лице към стената, ако беше сгащен в къща, където всичко живо те мисли за Гъси Финк-Нотъл, без утехата и мъдрите съвети на Джийвс? По дяволите! Гръм и мълнии! Проклятие! Защо Джийвс не може да дойде? Да не е болен?

— Едва ли. Разбира се, говоря като лаик, не като медицинско лице, но последния път, когато го видях, пращеше от здраве и бъкаше от витамини. Очите му блестяха. Бузките му розовееха. Не, Джийвс не е болен. Попречи му да дойде фактът, че чичо му Чарли е иконом тук.

— Но защо, по дяволите, това трябва да му пречи?

— За Бога, Бърти, размърдай си мозъка или каквото имаш в чайника си. Чичо Чарли знае, че Джийвс е твой ангел-душеприказчик. Без съмнение, Джийвс всяка седмица му пише писма колко е щастлив при теб и как за нищо на света не би сменил работодателя си. Та какво ще стане, ако изведнъж цъфне тук като служител на Гъси Финк-Нотъл? Ще ти обясня какво. Чичо Чарли ще започне да мъти подобрения. „Тук има нещо гнило“, ще си рече той. И преди да успееш да гъкнеш, ще ти отлепи мустаците и брадата и ще те разобличи. Естествено, че Джийвс не можеше да дойде.

Бях принуден да призная, че в думите му има нещо. Все пак поупорствах още малко.

— Но защо той сам не ми го каза?

— Сетил се, след като си тръгнат.

— А не би ли могъл да укроти Силвърсмит?

— Спряхме се на този въпрос при дебатите и Джийвс заяви, че чичо му Чарли е от непоклатимите. Бил човек с извънредно праволинейни принципи.

— Всеки има своята цена.

— Не и Джийвсовият чичо Чарли. Божичко, Бърти, какъв тип! Прие ме, след като пристигнах, и кокалите ми направо се втечниха. Помниш ли какво въздействие е имал цар Соломон върху Савската царица при първата им среща? Реакциите ми бяха като нейните. „И ето, мене и половината не ми е било казано“^[1], помислих си аз. Ако не беше Куини да ме изведе от царственото му присъствие и да ме ободри с чашка вино за готвене, сигурно щях да се капична в несвяст.

— Коя е тая Куини?

— Не си ли я видял? Прислужницата, която отваря вратата. Възхитително момиче. Сгодена е за селския полицай, някой си Добс. Бърти, опитвал ли си някога вино за готвене? Много интересно питие.

Усетих, че се отклоняваме от същността. Не беше време за безгрижно споделяне на алкохолни рецепти.

— Виж сега, дявол да те вземе, мога да разбера причините за отстъплението на Джийвс, но не разбирам защо ти трябваше да се домъкнеш.

Коко повдигна една-две вежди.

— Не разбираш защо е трябвало да дойда? Нима, когато обсъждахме идеята аз да дублирам Гъси, самият ти не изрече с ей тази твоя собственоръчна уста, че тук е единственото място, където трябва да се нахождам? От жизнена важност било, твърдеше ти, да се мотая наоколо, непрестанно да лицезрея Гъртруд, да я умолявам, да я убеждавам, да се опитам да сломя волското й упорство. — Замълча и ме изгледа проницателно. — Нямаш нищо против присъствието ми тук, нали, Бърти?

— Ами…

— Така значи! — сряза ме той с глас, корав и студен като варено яйце на излет. — Значи имаш някакво свое нечисто възражение срещу присъствието ми? Не искаш да спечеля момичето, което обичам, така ли?

— Естествено, че искам да спечелиш пършивото момиче, което обичаш.

— Все пак не мога да го правя по пощата.

— Но не виждам защо трябва да си в Девърил Хол. Защо не отседна във викарията?

— Нали не очакваш чичо Сидни да приюти едновременно и Корки, и мен? Комбинацията е прекалено силна за него.

— Тогава иди в странноприемницата.

— Тук няма странноприемници. Има само кръчми, на които тук им викат бирарии.

— Можеше да наемеш легло в някоя къща.

— И да го споделям със собственика? Не, благодаря. С колко легла смяташ, че разполага местното селячество?

Отново потънах в смутено мълчание. Но при подобни случаи няма смисъл да се вайкаш. Съмнявам се, че когато проговорих, Коко забеляза трепета в гласа ми. Такива сме ние Устърови. В моменти на вътрешни терзания сме досущ като индианците, които си остават душата на компанията дори когато ги въртят на шиш над бавен огън.

— Видя ли я?

— Гъртруд ли? Да, точно преди да се кача. Бях във вестибюла и тя внезапно изникна от дневната.

— Предполагам, че е била изненадана.

— Изненадана е точно казано. Залитна и преплете крака. Куини рече: „Ах, госпожице, да не ви е зле?“ и хукна да й носи амонячни соли.

— Нима и Куини е била там?

— Да, и Куини беше там цяла-целеничка. Тъкмо ми разправяше колко е разстроена от духовните възгледи на годеника си. Той е атеист.

— И Корки твърди същото.

— Всеки път, когато го умолявала да получи просветление, той само си засуквал мустака и започвал да й говори за падналата от небето манна. Това силно разстройва клетото момиче.

— Много е хубава.

— Дори извънредно. Не си спомням да съм виждал по-красива прислужница.

— Гъртруд, не Куини.

— Ааа, Гъртруд. По дяволите, на мен ли трябва да го казваш? Тя е върхът. Започва там, където свършва Хубавата Елена.

— Успя ли да поговориш с нея?

— За съжаление, не. От дневната изпълзя глутница лели и трябваше да се измитам. Това му е лошото да си камериер. Не можеш да общуваш с хората. Между другото, Бърти, открих нещо крайно важно. Оргията при „Скалата на влюбените“ е насрочена за четвъртък. Куини ми подшушна. Щяла да приготвя сандвичите. Надявам се, че не си се размекнал? Още ли си преизпълнен от вчерашната похвална решимост? Мога ли да разчитам на теб да натриеш носа на оня гадняр Езмънд Хадок.

— Аз харесвам Езмънд Хадок.

— Срам и позор.

Хвърлих му небрежна усмивка.

— Всичко е наред, Коко. Можеш да изпуснеш пара. Гъртруд Уинкуърт не значи нищо за Езмънд Хадок. Всъщност той не я преследва с брачни намерения.

— Не ставай магаре. А „Скалата на влюбените“? За какво са сандвичите?

— Всичко това е, за да накара Корки да ревнува.

— Какво!

— Той смята, че така ще си я върне. Разбираш ли, не той е бил дузпата на Корки. Ти си объркал фактите. Тя го е изритала, защото са имали някои политически разногласия и все още е негова пътеводна звезда. Чух го от собствената му уста. Сдружихме се около портвайна. Тъй че можеш да спреш да гледаш на него като на заплаха.

Той зейна. Изгряващата надежда се забелязваше и с невъоръжено око.

— Това комюнике официално ли е?

— Абсолютно.

— Твърдиш, че Корки му е пътеводна звезда?

— Така сподели.

— И цялото това усукване около Гъртруд е чисто и просто прах в очите?

— Именно.

Коко изпусна дълбоко поетия въздух със звуковия ефект на умиращ петел.

— Божичко, смъкна огромен товар от плещите ми.

— И аз си помислих, че ще се зарадваш.

— Можеш да не се съмняваш. Е, лека нощ.

— Тръгваш ли?

— Да, Бърти, колкото и да ми е приятна компанията ти, трябва да те оставя, защото имам да върша мъжка работа другаде. Докато си бъбрех с Куини, тя спомена, че знае къде чичо Чарли държи ключовете от избата. Довиждане. Надявам се в близките дни да се видим за по-дълго.

— Чакай малко. Ще видиш ли скоро Корки?

— Това ще е първата ми работа утре заран. Трябва да й кажа, че съм тук, и да я въведа в обстановката, за да не стане някой гаф. Защо?

— Предай й от мое име, че трябва да намери друг човек за Пат.

— Отказваш се от участие?

— Да — отвърнах аз и го осветлих.

Той ме изслуша интелигентно и заяви, че разбира.

— Разбирам. Да, мисля, че си прав. Ще й кажа.

Оттегли се, стъпвайки на пръсти и създавайки впечатлението, че ако имаше шапка и тази шапка беше пълна с рози, щеше да започне да ги ръси невъздържано наляво и надясно, та за известно време мисълта за основната ми роля при връщането на слънчевия лъч в живота на стар приятел ме поободри.

Но за да се ободри за дълго човек, излежаващ безсрочна присъда в Девърил Хол, трябва нещо далеч по-силно, та мрачното настроение скоро ме налегна отново. Стараех се да уловя синята птица, но се разминавах на километри с нея.

Отдавна съм открил, че когато сърцето се превива от болки, най-препоръчително е да се сгушиш в кревата с роман на ужасите и да се опиташ да забравиш. За щастие бях пъхнал в багажа подобно книжле, наречено „Убийство в Грейстоун Грейндж“. Започнах да поглъщам страниците и забелязах, че не бих могъл да направя по-сполучлив избор. Беше една от творбите, в които непрекъснато откриват мъртви баронети в библиотеката, а героинята не може да си легне, без от стената на спалнята й да изскочи нещо и да почне да се прави на голямо началство. Това дотолкова ме успокои, че не след дълго бях в състояние да угася лампата и да потъна в ободрителен сън, който като всички мои ободрителни сънища продължи до часа на сутрешния чай.

Последната мисъл, преди уморените ми клепачи да се склопят, беше, че май чух звънеца на входната врата и ромон на далечни гласове, подсказващи наплива на нови гости.

Силвърсмит лично ми поднесе дозата чай и макар хладното му поведение да подсказваше, че снощните подвизи на Сам Голдуин не са забравени, аз опитах да завържа лек разговор. Винаги се старая, стига да мога, да установя топли дружески отношения между мен и вносителя на чая.

— О, добро утро, Силвърсмит, добро утро — започнах аз. — Какъв ден е навън, Силвърсмит? Хубав?

— Да, сър.

— Твърдиш, че чучулигата е на клона и охлювът е на тръна^[2]?

— Да, сър.

— Великолепно. А, Силвърсмит — продължих аз, — не знам дали не съм сънувал, но късно снощи ми се стори, че чух звънеца на входната врата и доста говор зад кулисите. Прав ли съм бил? Пристигна ли някой в извънработно време?

— Да, сър. Господин Устър.

Хвърли ми леден поглед, сякаш да ми напомни, че би предпочел да не бъде въвличан в разговор с отговорника за появата на Сам Голдуин в живота му, и изчезна безследно.

Както вероятно се досещате, подпряният на възглавниците Бъртрам, отпиващ от чая си, остана силно замислен, с недоумяващо, смръщено лице. Нищо не разбирах.

Човекът беше заявил „Господин Устър“ — факт, който можеше да има само две обяснения: а) че подобно на рибарите във влака не бях чул добре и б) че съм бил в присъствието на иконом, гаврътнал чашка-две.

Нито едно от двете допустими предположения не ме удовлетвори. От дете се радвам на превъзходен слух, а вероятността не друг, а тъкмо Силвърсмит да е злоупотребил, ми се стори още по-слабоподобна. Само много фриволен иконом ще седне да се разхожда на градус от ранни зори и би трябвало да съм допуснал груба грешка в обрисуването на характера, ако съм ви оставил с впечатлението, че Джийвсовият чичо Чарли е фриволен. По-лесно ще си представите натаралянкан малкия лорд Фонтлерой.

И все пак той безспорно беше казал „Господин Устър“.

Продължих да си блъскам главата без никакъв приемлив резултат, когато вратата се отвори и в стаята влезе призракът на Джийвс със закуска на поднос в ръце.