П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (21)

21

За първи път имах честта да видя в плът и кръв изтъкнатия пазител на закона, за когото бях чувал толкова много, и ми се струва, че дори обстоятелствата да бяха по-спокойни, пак щях да спра да го погледам, защото подобно на Силвърсмит и той приковаваше вниманието и караше случайния минувач да затаи дъх.

Неуморният блюстител на реда и покоя в Кингс Девърил беше набит жилав жандарм. Сякаш Майката-природа, когато се заела да го твори, си беше рекла: „Няма да се стискам.“ И не беше, може би с единствено изключение по отношение на ръста. Мислех си, че за да станете служител на полицията, трябва да сте високи най-малко метър и седемдесет и осем по чорапи, но Ърнест Добс можеше спокойно да се наслага два пъти под летвата. Но този лек перпендикулярен недостиг правеше още по-впечатляващ обема му. Очебийно бе човек, който при добро желание спокойно би заместил селския ковач, защото от пръв поглед се забелязваше, че мускулите на яките му ръце са като стоманени въжета.

За да увеличи приликата с ковач, в момента челото му бе покрито с трудова пот. Имаше вид на човек, наскоро преживял тежко емоционално сътресение. Очите му възбудено пламтяха, мустаците възбудено стърчаха и носът възбудено се бърчеше.

— Гррх! — заяви той и се изплю. Нито дума повече. Немногословен до лаконичност, но добър плювач.

Гъси, добрал се до големите открити пространства, отпаднало се усмихна. И той имаше вид на овладян от силни чувства. С мен станахме трима.

— Добър ден, господин полицай — каза той.

— Добър ден, сър — отвърна полицаят.

Върна се в къщурката и тресна вратата, а аз се метнах към Гъси.

— Какво става? — попитах с разтреперан от вълнение глас.

Вратата на къщурката се отвори и полицаят Добс отново излезе на сцената. В ръката си носеше лопата, а в лопатата имаше нещо, което на пръв поглед приличаше на жаби. И на втори поглед приличаше на жаби. Той тръсна лопатата и безсловесните твари се разлетяха във въздуха като конфети. Приземиха се в тревата и тръгнаха да си гледат работата. Законоохранителят спря, отправи тежък поглед към Гъси, изплю се още веднъж с ненамаляваща сила и точност и се оттегли, а Гъси си свали шапката и избърса чело.

— Да се махаме оттук — настоя той и едва когато се отдалечихме на половин миля от участъка, възстанови донякъде душевното си спокойствие. Свали си очилата, избърса ги, сложи ги пак на носа си и сякаш му олекна. Дишането му стана по-равномерно.

— Това беше полицаят Добс — обясни ми той.

— И аз така прецених.

— Сигурно поради униформата.

— И шлема.

— Така — рече Гъси. — Разбирам. Така. Разбирам. Така. Разбирам.

Явно се канеше да продължи в този дух, но след като каза „Така“ още шест пъти и „Разбирам“ още седем, прекъсна цикъла.

— Бърти — започна той, — нали често си попадал в ръцете на закона?

— Чак пък често. Веднъж.

— Гнусно преживяване, а? Целият ти живот минава като на лента пред очите ти. Божичко, умирам за глътка портокалов сок!

Не отговорих веднага, за да се отърся от световъртежа.

— Какво стана? — попитах, когато силите ми се повъзвърнаха.

— Ъ?

— Какви ги вършиш?

— Кой, аз?

— Да, ти.

— О — заяви Гъси разсеяно, като че ли ставаше дума за ежедневието на английския джентълмен, — разпръсвах жаби.

Аз се озверих.

— Какво?

— Разпръсвах жаби. В будоара на полицая Добс. По идея на викария.

— На викария?

— Той подсказа идеята на Корки. Бедното момиче бе съсипано от високомерното поведение на Добс в случая с кучето, а снощи викарият случайно заговори за фараона и Божиите напасти, които го връхлетели, когато не позволил на чедата на Израел да напуснат земите му. Сигурно помниш случката? Думите му дадоха известна насока на мислите ни. На Корки й хрумна, че ако Добс бъде връхлетян от жабя напаст, жестокостта му може да се притъпи и той да освободи Сам Голдуин. Тъй че ме помоли да посетя дома му и да се погрижа за това. Заяви, че едновременно ще й доставя радост и ще направя добро на Добс, а и ще струва само няколко минути от ценното ми време. Смяташе, че въша напаст може да се окаже по-резултатна, но като практично здравомислещо момиче си даде сметка, че въшки трудно се набавят, докато жабите се прескачат из живите плетове.

И последната мишка във вътрешностите ми се възроди за нов живот. С последно усилие се въздържах да не завия като осъдена душа. Струваше ми се невъзможно подобен ненормалник толкова години да се носи по вълните на живота, без да попадне в специализирано заведение. Човек би помислил, че една реномирана лудница като Колни Хач, чиито търсачи на таланти обикалят надлъж и шир по родната страна, би го забърсала още преди години.

— Кажи ми какво точно се случи. Пипна ли те?

— За щастие, не. Влезе с около половин минута закъснение. Бях пресметнал времето и когато се убедих, че къщата е празна, влязох и разпръснах жабите.

— А той бил зад ъгъла?

— Бил, чумата да го тръшне. В навеса до задната врата, където вероятно е садил цветя, защото ръцете му бяха изплескани с пръст. Сигурно беше влязъл да ги измие. Моментът бе извънредно смущаващ. В такива случаи човек не знае как да подхване разговор. Най-сетне казах: „О, добър ден, ето ви и вас!“, а той известно време се кокори на жабите и след това изръмжа: „Какво значи всичко това?“ Те доста подскачаха наоколо. Знаеш ги как скачат.

— Искаш да кажеш, насам-натам?

— Точно така. Насам-натам. Е, запазих присъствие на духа и отвърнах: „Какво значи всичко кое, господин полицай?“ А той: „Всички тия жаби.“ А аз: „О, да, тук май има доста жаби. Ваши домашни любимци ли са?“ След това попита дали жабите са мое дело. А аз: „В какъв смисъл мое дело, господин полицай?“ А той: „Вие ли донесохте тук тези жаби?“ И тогава, опасявам се, че съзнателно го подведох, защото го погледнах в очите и казах: „Не.“ Душата ми се късаше, като му казах преднамерена лъжа, но смятам, че има времена, когато човек е оправдан да…

— Карай по същество!

— Объркваш ме, Бърти. Докъде бях стигнал? А, да. Казах: „Не, по никакъв начин не бих могъл да дам обяснение за присъствието им в стаята.“ Обясних му, че това е едно от нещата, които никога няма да проумеем. А може би, допълних аз, не ни е дадено да ги проумеем. Той, разбира се, не можа да докаже нищо. В края на краищата всеки може най-невинно да влезе в стая, където подскачат жаби, дори и Кентърбърийският архиепископ. Мисля, че и той го осъзна, защото само промърмори, че внасянето на жаби в полицейски участък било извънредно сериозно провинение, а аз се съгласих и съжалих, че няма надежда да залови нарушителя. След това ме запита какво търся в участъка и аз обясних, че съм отишъл да го помоля да освободи Сам Голдуин, но той отказа, защото бил установил, че ухапването на Сам било второ по ред, а това силно влошавало положението на животното. Тъй че се изнизах с думите: „А, тъй значи, тогава да тръгвам.“ Той излезе с мен, както и ти видя, като мърмореше нещо под носа си. Този полицай не ми хареса. Бих го нарекъл невъзпитан. Груб. Рязък. Не е човек, който лесно би печелил приятели. Е, отивам да докладвам на Корки. Опасявам се, че тая работа с второто ухапване ще я разтревожи.

Повтори забележката за въпиющата си нужда от портокалов сок, взе курс към викарията и отбръмча, а аз възобнових похода си към Девърил, като тъпо се чудех какъв ли ще е следващият ужас, който ще нахлуе в живота ми. Трябваше ми само среща с Благородната Дафни, която да забие последния пирон в ковчега на този мрачен ден.

Целта ми беше да се промъкна незабелязано и в началото щастието беше на моя страна. От време на време, докато се прокрадвах, търсейки убежище в храстите и треперещ да не настъпя някоя съчка, чувах далечния вой на лели, но останах незабелязан. С „тра-ла-ла“ в душата влязох през главния вход в преддверието и що да видя — точно в центъра му Благородната Дафни Уинкуърт подреждаше цветя.

Допускам, че Наполеон Бонапарт, Атила и Чингис хан биха махнали с ръка и подвикнали: „Здрасти, о ти там!“ и отминали, но такъв подвиг бе непосилен за мен. Очите й ме приковаха като пеперуда към хербарий. Ако си спомняте, и Сватбеният гост се е сблъскал със същия проблем при срещата си със Стария моряк^[1].

— А, Огъстъс, ето те и теб.

Нямаше смисъл да отричам. Застанах на един крак и изтрих капка пот от морното си чело.

— Снощи нямах време да те питам. Писа ли на Мадлин?

— Ами да.

— Надявам се, че тонът е бил достатъчно извинителен.

— Ами да.

— А защо изглеждаш като че ли си спал с дрехите? — попита тя и изгледа с погнуса тапицерията ми.

Най-важното качество на Устърови е, че знаят кога да говорят и кога да мълчат. Нещо ми подсказа, че в случая мъжествената прямота ще се окаже печеливша.

— Всъщност — отвърнах аз — то си е така. Снощи отскочих до Уимбълдън с млекарския влак. Да се видя с Мадлин, нали разбирате? Знаете как стават тия работи. Не можеш в писмо да изразиш всичко, което чувстваш, та си помислих… личният елемент: ако разбирате какво искам да кажа.

Не би могло да се приеме по-добре. Никога не съм виждал как пастир посреща заблудена овца обратно в стадото си, но предполагам, че поведението му би било точно повторение на реакцията на старата секира, когато чу думите ми. Погледът се смекчи. Лицето цъфна в доволна усмивка. Бръчките по носа, толкова забележими допреди секунда, сякаш бях отровен газ или недотам прясно яйце, изчезнаха напълно. Няма да преувелича, ако заявя, че тя се усмихна.

— Огъстъс!

— Мисля, че постъпих правилно.

— Да, наистина. Точно такова нещо би допаднало на романтичната натура на Мадлин. Огъстъс, ти си бил истински Ромео. С млекарския влак! Сигурно си се друсал цяла нощ.

— Почти.

— Клетото момче! Разбирам, че си изтощен. Ще звънна на Силвърсмит да ти донесе малко портокалов сок.

Натисна звънеца. Настъпи сценична пауза. Натисна го пак и последва втора сценична пауза. Тъкмо се канеше да потрети, когато той се появи. Чичо Чарли влезе отляво и с изумление забелязах по лицето му щастлива усмивка. Вярно, че веднага я изключи и прие обичайния си вид на почтителна буца тесто, но мускулният гърч безспорно беше на лицето му.

— Длъжен съм да се извиня за закъснението, с което откликнах на повикването ви, милейди — заговори той. — Когато ваше благородие позвъни, произнасях реч, поради което мина известно време, преди да осъзная, че ме викате.

Благородната Дафни премигна. Аз също.

— Държал си реч?

— По случай щастливото събитие, милейди. Дъщеря ми Куини се сгоди, милейди.

Благородната Дафни възкликна: „О, нима!“, а аз едва се сдържах да не река по Джийвсовски: „Нима, сър?“, защото съобщението ме смая. Първо, дори за секунда не бих предположил, че между този обемист иконом и засуканата прислужница има кръвно родство, и второ, стори ми се, че доста скоропостижно се бе съвзела от тъгата по Добс. Помня, че си помислих: „Ето колко струва женското постоянство!“ и не съм убеден, че не произнесох: „Пфу!“

— И кой е щастливецът, Силвърсмит?

— Много солиден младеж, милейди. Млад мъж на име Медоус.

Имах чувството, че съм чувал това име, но не можах да се сетя къде и кога. Медоус? Медоус? Не, убягваше ми.

— Така ли? От селото ли е?

— Не, милейди. Медоус е личният камериер на господин Финк-Нотъл — обясни Силвърсмит и определено ми отправи лъчезарна усмивка. Изглежда, искаше да покаже, че след това събитие ме смята за свой човек и едва ли не роднина по сватовство и че поне от негова страна повече няма да се повдига въпросът за изпълнението ми на ловджийски песни върху стола по време на портвайна и за въвеждането на хапещи като змии кучета в почтените провинциални имения.

Предполагам, че ахването ми прозвуча на Благородната Дафни като гъргорене на умиращ от жажда, защото моментално предаде поръчката си за портокаловия сок.

— Най-добре ще е Силвърсмит да го занесе в стаята ти. Вероятно ще искаш да се преоблечеш.

— Медоус да ми го донесе — едва изкряках аз.

— Да, разбира се. Сигурно искаш да му пожелаеш щастие.

— Точно така — потвърдих.

Мина известно време, докато Коко ми се представи. Естествено, когато си имат намерение да се ожениш за дъщерята на господарския дом и внезапно се озовеш сгоден за прислужницата, имаш нужда от известно време да се приспособиш към обстоятелствата. Когато най-сетне се появи, обърканото му изражение ми подсказа, че го чака дълъг път в тази посока. Видът му бе на човек, току-що праснат с малка, но добросъвестна гумена палка.

— Бърти — започна той, — случи се нещо ужасно.

— Знам.

— А, значи знаеш? И какво ще ме посъветваш?

На това можеше да има един-единствен отговор.

— Изложи проблема пред Джийвс.

— Непременно. Този велик ум може да намери изход дори от това положение. Ще му изложа фактите и ще го оставя да размишлява.

— Но какви са фактите? Как се случи?

— Ще ти обясня. Искаш ли този портокалов сок?

— Не.

— Тогава аз ще го изпия. Може да ме съживи.

Изпи го жадно и попи чело.

— Бърти, за всичко е виновен Дикенсовият дух, който ме бе обладал. Съветът ми към всеки младеж, поемащ по житейския друм е: „Никога не се влияй от Дикенс.“ Помниш ли как ти разправях, че през последните дни просто преливам от милосърдна доброжелателност подобно на Дикенсов герой? Тази сутрин тя стигна апогея си. Получих бележка от Гъртруд, че ще избяга с мен, и бях истинска твърдина от радост и сияние. В обзелия ме екстаз исках всички около мен да са щастливи. Обичах човешкия род и копнеех да му сторя добро. С тези преливащи в сърцето ми чувства, бълбукащ от млякото на човешката доброта^[2], влязох в помещението за прислугата и заварих Куини, потънала в сълзи.

— И от сърцето ти закапа кръв?

— Обилно. Казах й: „Хайде, хайде.“ Взех ръката й и я потупах. А след това, защото очевидно не постигах никакъв резултат, почти несъзнателно я сложих да седне на коляното ми, прегърнах я през кръста и започнах да я целувам. Като брат.

— Хм.

— Не ми хъмкай, Бърти. На мое място сър Галахад или всеки друг рицар би постъпил по същия начин. По дяволите, няма нищо лошо в това да действаш като съчувстващ по-голям брат, когато момичето е изпаднало в беда. Това си е направо похвално. Но не се заблуждавай, че не съжалявам, задето се поддадох на този любезен импулс. Съжалявам дълбоко, защото в този миг влезе Силвърсмит. И какво мислиш стана? Оказа се, че той й е баща.

— Знам.

— Ти май всичко знаеш.

— Знам.

— Е, има нещо, което не знаеш, и то е, че го придружаваше Гъртруд.

— По дяволите!

— Да. Начинът, по който реагира, бе доста сдържан, за разлика от Силвърсмит. Същински второразреден библейски пророк без брада, внезапно сблъскал се със седемте смъртни гряха. Веднага започна да сипе гръмовити порицания. Има бащи, които умеят да порицават прегрешилите си дъщери, и бащи, които не ги бива за тази работа. Силвърсмит определено е от първите. И тогава като насън чух Куини да му казва, че сме сгодени. След това ми обясни, че това й се сторил единственият начин да го укроти. И, разбира се, думите й веднага разведриха обстановката.

— А как го прие Гъртруд?

— Не твърде радушно. Получих кратка бележка, че уговорката ни отпада.

Изпусна глухо стенание, подобно на стенанията, които аз изпусках почти непрекъснато напоследък.

— Бърти, пред теб стои развалина, у която всяка надежда е мъртва. Случайно да имаш малко цианкалий? — Изпусна още едно глухо стенание. — И на всичкото отгоре — продължи — трябва да сложа зелена брада и да играя Майк в комичен диалог!

Съжалявах нещастния млад глупак, но се подразних от факта, че смяташе единствено себе си за затънал в нечистотии.

— Аз пък трябва да рецитирам стихотворенията на Кристофър Робин.

— Чудо голямо! Ами ако бяха на Мечо Пух?

Прав беше.