Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бландингс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heavy Weather, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2008)

Издание:

П. Г. Удхаус. Има нещо гнило в Бландингс

ИК „Колибри“, София, 1997

Английска. Първо издание

Редактор Жечка Георгиева

Печат „Балкан Прес“, София

История

  1. — Добавяне

1.

Ярка слънчева светлина пронизваше мъглата, обгърнала Лондон. Тя се спускаше надолу по Флийт Стрийт[1], свиваше надясно, поспираше край зданието на издателска къща „Мамут“ и прониквайки през един от горните прозорци, се усмихваше лъчезарно на лорд Тилбъри, основател и собственик на тази колосална фабрика за популярни четива, който в този момент преглеждаше купчината седмични вестници, оставени за инспекция на бюрото му от неговия секретар. Една от тайните на успеха на този велик мъж бе, че той лично държеше под око всички продукти на своята фирма.

Имайки предвид каква приятна рядкост е слънчевата светлина в Лондон, редно би било да се очаква, че човекът-мамут ще й се заумилква в отговор. Вместо това той просто натисна звънеца. Появи се секретарят му. Той посочи безмълвно. Секретарят спусна щорите и светлината, посетила офиса без предварителна уговорка, бе изритана.

— Моля за извинение, лорд Тилбъри…

— Да?

— Някоя си лейди Джулия Фиш току-що позвъни по телефона.

— Е, и?

— Казва, че би желала да се срещне с вас тази сутрин.

Лорд Тилбъри смръщи вежди. Той помнеше лейди Джулия Фиш като приемлива хотелска позната от неотдавнашната си почивка в Биариц. Но тук бе Тилбъри Хаус, а в Тилбъри Хаус той не желаеше компанията на хотелски познати, колкото и приемливи да бяха те.

— Каза ли какво иска?

— Не, лорд Тилбъри.

— Добре.

Секретарят се оттегли. Лорд Тилбъри се върна към прегледа на печата. Конкретното издание, което му попадна подръка, бе последният брой на възхитителното детско вестниче „Весели звънчета“, чиито страници той в продължение на няколко минути прелиства, мъчейки се да постигне обичайната си съвестна задълбоченост. Но явно сърцето му лежеше другаде. Приключенията на Пинки, Уинки и Поп в Страната на сладките сънища изобщо не успяваха да го трогнат. Той премина на една дълбокомислена статия от Лора Смедли, занимаваща се с това как добрите малки момиченца могат да помагат на мама, но очевидно Лора като никога бе изгубила омайната си хватка върху читателя. Накрая той със сумтене захвърли вестника и за трети път, откакто бе пристигнала сутрешната поща, взе лежащото върху бюрото му писмо. Вече го знаеше наизуст, тъй че нямаше особена нужда да го препрочита, но у повечето хора склонността да сипят върху раните си сол е непреодолима.

Писмото бе кратко. Прадедите на неговия автор, живели през осемнадесети век с твърдата вяра, че вземат ли веднъж перото в ръка, не бива да спират, преди да изпълнят дузина страници, биха премигнали болезнено при вида му. Но при цялата своя краткост то бе успяло да съсипе деня на лорд Тилбъри.

Съдържанието му бе следното:

Замъкът Бландингс

Шропшир

 

Уважаеми господине,

Тук приложен ще намерите чека за аванса, който ми изплатихте за ония мои „Спомени“.

Напоследък премислих нещата и реших в крайна сметка да не ги издавам.

 

Искрено ваш

Г. Трипуд

— Небеса! — възкликна лорд Тилбъри — едно възклицание, към което бе силно пристрастен в мигове на душевен потрес.

Сетне се надигна от стола си и се зае да кръстосва стаята. Поначало наполеоноподобен по вид със своята ниска, набита фигура и десетина килограма наднормено тегло, сега той съвсем вече напомняше за Наполеон по време на утринната му разходка из остров Света Елена.

И все пак, колкото и странно да звучи, в Англия имаше мъже, които биха заврещели неистово от възторг при вида на това писмо. Някои от тях вероятно биха стигнали дори до такива крайности като палене на огньове на открито и печене на цели волове за челядта на своите имения. Няколкото кратки слова над този подпис биха разпръснали светлина и радост над всяко графство от Къмбърланд до Корнуол. Защото вярно е казано, че на този грешен свят всичко зависи от гледната точка.

 

 

Когато преди няколко месеца се разнесе вестта, че Достопочтеният Галахад Трипуд, брат на граф Емсуърт и най-жизнерадостният стар джентълмен, изхвърлян някога от викториански мюзикхол, се е заловил да опише възпоминанията на своето колоритно битие като светски младеж от деветдесетте, шокът за много понастоящем високоуважавани членове на управляващите класи, другарували с него в дните на знойната си младост, бе жесток. Из цялата страна благопристойни херцози и улегнали виконти, разигравали си коня навремето в обществото на младия Галахад, се затресоха в чехлите и халатите си при мисълта какви ли отдавна тревясали и плесенясали нескромни тайни биха могли да видят бял свят с появата на тази книга.

Те познаваха своя Гали добре и въображението им рисуваше с кристална яснота що за творба би се пръкнала изпод неговото перо. Дълбоко в стареещите си кости те чувстваха, че тя ще да е от типа на онези, за които критиците казват „Истинска съкровищница на забавни анекдоти“. За немалко от тях — за сър Грегъри Парслоу-Парслоу например, най-близкия съсед на лорд Емсуърт — това бе все едно на някой безотговорен архангел внезапно да му хрумне да даде за печат архива на Страшния съд.

Лорд Тилбъри обаче гледаше на нещата от различен ъгъл. Той знаеше — при това по-добре от когото и да било — какви огромни пари се крият в подобен тип литература. Тиражът на неговото зловредно малко вестниче „Светски пиперки“ го доказваше. Макар и зловредният му малък редактор Пърси Пилбийм наскоро да си бе подал оставката, за да основе частно детективско бюро, то все още беше златна мина. При това той бе познавал Гали Трипуд в ония времена — наистина не отблизо, но все пак достатъчно, за да се втурне и откупи всички права върху историята на живота му, без дори да я е виждал. Предчувствието му бе, че тя неминуемо ще се превърне в скандалния гвоздей на сезона.

Ето защо колкото и жесток да бе кошмарът на херцозите и виконтите при новината, че призраците на мъртвото минало предстои да се надигнат от гроба, той бледнееше пред този на лорд Тилбъри, внезапно научил, че надигането няма да се състои. У всеки велик мъж се гуши по някое уязвимо място. Ахил е имал своята пета. При лорд Тилбъри това място бе джобът му. Той не понасяше да вижда как измежду пръстите му убягват пари, а от книгата на Гали Трипуд се бе надявал да спечели едно малко — пардон, голямо — състояние.

Затова бе съвсем естествено да скърби и да е неспособен да се съсредоточи върху „Весели звънчета“. И той все още продължаваше да скърби, когато секретарят влезе, за да му поднесе листче хартия.

Име: лейди Джулия Фиш.

Въпрос: личен.

Лорд Тилбъри изсумтя раздразнено. В момент като този!

— Кажи й, че съм…

И тогава изведнъж в съзнанието му проблесна споменът за нещо, което бе чул някой да споменава относно тази дама. То сякаш имаше някаква връзка с думите „Замъкът Бландингс“. Той грабна справочника на Дебрет[2] от бюрото и затърси на буква Е „Емсуърт, граф“.

Да, точно така. Моминското име на лейди Джулия Фиш бе лейди Джулия Трипуд или, иначе казано, родна сестра на вероломния Галахад.

Това коренно променяше нещата. Тук, долавяше той, му се предоставяше една възхитителна възможност да излее част от натрупалата се душаща го жлъч. Познанията върху живота му подсказваха, че тази жена не би го търсила, ако нямаше намерение да изкопчи нещо от него. Да я информира лично, че няма абсолютно никакъв шанс да го получи, щеше да бъде балсам за изтерзаните му чувства.

— Покани я да влезе — рече той.

 

 

Лейди Джулия Фиш бе внушителна жена на средна възраст от типа на едрите блондинки, притежаваща темперамент, едновременно жизнерадостен и властен. Тя влезе в стаята няколко секунди по-късно подобно на галеон с опънати платна, като решителната й брадичка и мразовитосини очи издаваха върховна увереност в собствените й способности да получи всичко, каквото поиска от когото и да било. Лорд Тилбъри, след един скован поклон, я загледа с враждебно оцъклени очи. Дори ако се оставеха настрана мерзките й семейни връзки, в поведението й се усещаше една покровителствена благосклонност, срещу която той негодуваше остро. И наистина, ако в обноските на лейди Джулия Фиш имаше някакъв недостатък, той се състоеше в силното им сходство с тези на едра помешчица, която за развлечение се опитва да се сприятели със слабоумното дете на някой от крепостните си селяни.

— Тъй, тъй, тъй — рече тя, без чак да разроши косицата на лорд Тилбъри, но създавайки впечатлението, че във всеки момент може да намери за уместно и да го стори. — Изглеждате свеж като маруля върху лед. Биариц явно ви се е отразил добре.

Лорд Тилбъри със сърдечността на уловен в капан вълк призна, че се намира в крепко здраве.

— Ето значи откъде тръгвали всички ония чудни малки вестничета, дето ги издавате. Трябва да кажа, че наистина съм впечатлена. Целият този ритуал на прага направо те изпълва със страхопочитание. Портиери с акселбанти те карат да попълваш формуляри с име и цел на посещението, а малки момченца с ливреи те зяпат тъй, сякаш всичко, което кажеш, би могло да се използва срещу теб в съда.

— И в крайна сметка каква е целта на вашето посещение? — запита лорд Тилбъри.

— Практичната нотка! — каза лейди Джулия със снизходително одобрение. — Колко е стимулиращо всичко това. Времето е пари и прочие. Напълно сте прав. Е, като прескочим въведенията, искам работа за Рони.

Лорд Тилбъри доби вид на хванат в капан вълк, който така е и предполагал.

— Рони? — произнесе той хладно.

— Моят син. Не се ли запознахте в Биариц? Той беше с мен. Дребен и розов.

Лорд Тилбъри си пое дъх за нанасянето на съкрушителния удар.

— Искрено съжалявам…

— Знам какво ще кажете. Задръстени сте от хора. Ужасна пренаселеност на работните помещения и прочие. Е, моят Рони бездруго не заема много място. А и не мисля, че би могъл да нанесе особен ущърб на здраво укрепен концерн като този. Убедена съм, че все ще му намерите нещо, което да човърка. Ами че сър Грегъри Парслоу, нашият съсед в Шропшир, ми каза, че сте взели на работа племенника му Монти. И макар аз да съм последната, която ще вземе да твърди, че Рони е гигант на мисълта, той поне има някакъв ум, за разлика от младия Монти Бодкин.

Тръпка пробяга по налетите форми на лорд Тилбъри. Тази жена бе разголила тайния му позор. Той бе мъж, който се гордееше с принципа си никога да не позволява да го врънкат за служби. При все това преди няколко седмици бе изпаднал в кратко умопомрачение и под въздействието на една особено обилна благотворителна вечеря се бе поддал на молбата на сътрапезника си отляво да намери за неговия племенник място в Тилбъри Хаус.

На следната утрин бе съжалил за прегрешението си. Още повече съжали при вида на въпросния племенник. И още не бе спрял да съжалява.

— Това — каза сухо той — няма нищо общо със случая.

— Хайде, стига. Като сте се хванали веднъж на хорото, поне играйте докрай.

— Нищо общо — повтори лорд Тилбъри — със случая.

Той започваше да долавя, че беседата не се развива изцяло според неговите очаквания. Бе възнамерявал да бъде силен, решителен, рязък — мъжът от стомана. А ето че тази жена го бе докарала дотам да спори и да се обяснява — едва ли не да изпадне в глуха защита. Както мнозина други, имали вземане-даване с лейди Джулия Фиш, той бе обхванат от усещането за някакво противно хипнотично въздействие.

— Но за какво искате синът ви да работи тук? — попита той и докато изричаше тези думи, си даде сметка, че един мъж от стомана би презрял подобен въпрос.

Лейди Джулия поразмисли.

— О, това е без значение. За каквито трохи там давате на вашите роби.

Лорд Тилбъри внесе яснота.

— Имам предвид защо. Показал ли е някакво влечение към журналистиката?

Това, изглежда, се стори забавно на лейди Джулия.

— Скъпи човече — рече тя, развеселена от чудатата идея, — никой от членовете на семейството ми досега не е показвал влечение към каквото и да било освен към ядене и спане.

— Тогава защо искате да го взема в издателството си?

— Ами най-вече за да си попроветри ума и да се разсее.

— Какво!

— Да си поразсее… онова, което при една по-свободна интерпретация би могло да се нарече и ум.

— Не ви разбирам.

— Вижте, нещата стоят така. Малкият имбецил си е навил на пръста, че иска да се жени за някаква вариететна танцьорка, затова реших, че ако се намира на сигурно място в Тилбъри Хаус с потопен в мастилницата нос, докато редакторът му трие сол на главата, това би му отвлякло мислите от нежната страст.

Лорд Тилбъри изпусна дълбока, дълга, стържеща въздишка. Слабостта бе отминала. Сега той можеше да бъде силен. Въпиющата обида, нанесена върху обичния му бизнес, бе разпръснала заклинанието, което тези мразовити сини очи и властен маниер тъчаха около него. Той заговори отривисто, пъхвайки палци под мишниците на жилетката си за по-голяма изразителност.

— Боя се, че схващате зле функциите на Тилбъри Хаус, лейди Джулия.

— Моля?

— Ние издаваме вестници и списания. Тук не е лазарет за разбити сърца.

Настъпи кратко мълчание.

— Разбирам — рече лейди Джулия, като го оглеждаше изпитателно. — Виждате ми се доста напушен — продължи тя. — Нищо общо с познатия веселяк от Биариц. Да не би сутрешната закуска да не ви е понесла?

— Небеса!

— Тук има нещо. Ами че в Биариц всички ви знаеха като Слънчевия Джим.

Лорд Тилбъри не бе в настроение за закачки.

— Да — отвърна той. — Наистина има нещо. И ако толкова искате да знаете, днес съвсем не съм предразположен да си троша краката, за да върша услуги на членове на вашето семейство. След онова, което се случи.

— Какво се е случило?

— Вашият брат Галахад… — Лорд Тилбъри се задави. — Вижте това — рече той и й подаде писмото с вида на човек, който бърза да се освободи от пепелянка. Лейди Джулия го прегледа с вял интерес. — Това е чудовищно. Възмутително. Той прие договора и е длъжен да го изпълни. Или най-малкото, поне от елементарно благоприличие, да даде някакво обяснение защо се държи по такъв нечувано коварен и неетичен начин. Но прави ли го той? Къде ти! Обяснения? От умрял писмо. Извинения? Съжаления? Трай, коньо. Той просто „решава да не издава“. През всичките си трийсет години като…

Лейди Джулия открай време не бе добър слушател.

— Странно — каза тя, като върна писмото. — Но брат ми Галахад е човек, който се движи по неведоми пътища в своите начинания. Напълно непредсказуем. Аз знаех, че пише книга, разбира се, но нямам никаква представа на какво се дължи тази внезапна промяна в плановете му. Вероятно някой херцог, който не е искал да се види в главата „Британски благородници, в чиято компания съм бил изхвърлян от кръчми с шут отзад“, го е заплашил, че ще му отреже главата с тъп нож.

— Небеса!

— Или някой виконт с гузна съвест. А може и да е баронет. „Автор на светски мемоари, пречукан от баронет“ — от това би излязло добро заглавие за вашите вестници.

— Намирам шегите за неуместни.

— Както и да е, драги човече, не виждам защо трябва да си го изкарвате на мен. Не съм отговорна за ексцентричностите на брат си Галахад. Аз съм само една беззащитна вдовица, която се опитва да изкопчи каква да е службица за единствената си сиротна рожба. И като си дойдохме на думата, доколкото разбирам от вашите реплики, вие не възнамерявате да включите Рони в журналистическото братство?

Корпусът на лорд Тилбъри се раздруса из основи. В очите му лумна гибелен пламък. Оголената човешка природа рядко се отличава с мекота.

— Аз абсолютно, категорично, окончателно и веднъж завинаги отказвам да наема вашия син на каквато и да било длъжност в Тилбъри Хаус.

— Какво пък, това е прям отговор на прям въпрос и, както изглежда, приключва разговора. — Лейди Джулия се изправи. — Много жалко, че Гали е решил да ви подложи динена кора — рече мило тя. — Ще изгубите куп пари по всяка вероятност. Тия откровени книги с мемоари са същински златни мини. Научих, че „Шейсет години на границата на приличието в Мейфеър“ на лейди Уенслидейл е стигнала стохиляден тираж. А доколкото познавам Гали, мога да се обзаложа, че е започнал да си спомня оттам, откъдето старата Джейн Уенслидейл е свършила. Е, приятен ден, лорд Тилбъри. Радвам се, че се видяхме отново.

Вратата се затвори. Собственикът на „Мамут“ остана да седи, вперил пред себе си незрящи очи, терзан от агония тъй остра, че не можеше да изрече дори „Небеса!“

Бележки

[1] Улица в центъра на Лондон, на която се намират редакциите на най-големите вестникарски издателства. — Б.пр.

[2] Ежегоден справочник на английското дворянство, излизащ от 1802 г. Носи името на първия си издател, Джон Дебрет. — Б.пр.