П. Г. Удхаус
Замъкът Бландингс и други истории (1)

ПОПЕЧИТЕЛСТВО НАД ТИКВАТА

Утринното слънце се изсипа като златен дъжд над Замъка Бландингс и заля с весели отблясъци обраслите с бръшлян стени, просторните паркове, градините, стопанските постройки, къщите и онези от обитателите му, които в този миг бяха излезли на чист въздух. Докосна зелени ливади и широки тераси, величествени дървета и пъстроцветни лехи. Докосна и провисналото дъно на панталоните на Ангъс Макалистър, главен градинар на деветия граф Емсуърт, който се беше навел, за да изтръгне с мрачна шотландска решителност някакъв гол охлюв от унеса, в който беше изпаднал върху едно марулево листо. Докосна белия спортен костюм на Достопочтения^[1] Фреди Трипуд, по-малкия син на лорд Емсуърт, който бързо крачеше сред ливадите. Докосна също и самия лорд Емсуърт, и Бийч, предания му иконом. Двамата бяха застанали на кулата над западното крило — първият поставил на окото си мощен телескоп, вторият — стиснал в ръка шапката, която го бяха изпратили да донесе.

— Бийч — каза лорд Емсуърт.

— Да, милорд?

— Измамили са ме. Тази проклета измишльотина не работи.

— Може би милорд не вижда много ясно?

— Аз изобщо не виждам, дявол да го вземе. Всичко е черно.

Икономът имаше наблюдателно око.

— Може би, ако сваля капачката от предната част на инструмента, милорд ще получи по-задоволителни резултати.

— Ъ? Каква капачка? Има ли капачка? Виж ти, имало. Свали я, Бийч.

— Много добре, милорд.

— Ааааа! — В гласа на лорд Емсуърт прозвуча доволство. Той позавъртя, донагласи туй-онуй и блажено се ухили. — Да, сега е по-добре. Сега е отлично. Бийч, виждам една крава.

— Наистина ли, милорд?

— Долу в ливадите. Забележително. Сякаш е на два метра от мен. Добре, Бийч, няма да ми трябваш повече.

— А шапката ви, милорд?

— Сложи я на главата ми.

— Много добре, милорд.

Извършил и това богоугодно дело, икономът се оттегли. Лорд Емсуърт продължи да съзерцава кравата.

Деветият граф Емсуърт беше завеян, добродушен старец със слабост към новите играчки. Независимо, че главният интерес в живота му бе градината на замъка, той винаги беше готов да опита и нещо странично, а последното странично нещо бе именно този телескоп. Поръчан от Лондон в изблик на ентусиазъм — резултат от прочита на статия по астрономия в едно месечно списание — той беше монтиран предната вечер. В момента се осъществяваше неговото първо изпробване.

Скоро притегателната сила на кравата започна да избледнява. Като крава тя наистина беше великолепен екземпляр, но и у нея, както у толкова други нейни посестрими, липсваше стаен драматизъм. След малко, преситен от гледката на изцъклените й очи и преживяща уста, лорд Емсуърт реши да завърти съоръжението с надежда да попадне на нещо поне малко по-вълнуващо. И тъкмо се канеше да го стори, когато в обсега на зрителното му поле се появи достопочтеният Фреди. Той пъргаво крачеше по тревата като овчар от митологията, забързан за среща със своята нимфа. Внезапен облак помрачи ведрото чело на лорд Емсуърт. Облакът неизменно се появяваше при вида на Фреди, защото с годините този младеж се превръщаше във все по-голяма грижа за притеснения си родител.

За разлика от мъжката риба треска, която — оказала се внезапно баща на три милиона и петстотин хиляди малки тресчици, бодро решава да дари с любовта си всичките, английската аристокрация е склонна да гледа накриво по-малките си синове. А Фреди Трипуд беше от онези по-малки синове, които си просеха кривите погледи. На главата на семейството й се струваше, че не съществува начин да се справи с това момче. Ако му разрешеше да живее в Лондон, той трупаше камара от дългове и вършеше щуротии; изтеглеше ли го в по-непорочните простори на Замъка Бландингс, Фреди просто се шляеше наоколо, изпаднал в блеещо униние. Присъствието на Хамлет в Елсинор сигурно се е отразявало на втория му баща както присъствието на Фреди Трипуд в Бландингс на лорд Емсуърт. И нищо чудно причината, която караше последния да го държи под око с помощта на телескопа, да бе поведението му — така загадъчно весело, така интригуващо освободено от обичайното смазващо страдание. Някакъв вътрешен глас подсказа на лорд Емсуърт, че този усмихнат скоклив младеж се кани да извърши нещо нередно и трябва да го държи под око.

Вътрешният глас се оказа прав. Само след тридесет секунди доводите му изцяло се потвърдиха. Едва милорд бе успял да си помечтае (както неизменно се замечтаваше при вида на отрочето си), че Фреди има съвсем друг нрав, поведение и външност, че е син на някой друг, който живее много, много далеч, когато от малката горичка в края на поляната изскочи момиче. А Фреди, след като хвърли предпазлив поглед през рамо, незабавно го сграбчи в пламенна прегръдка.

Лорд Емсуърт беше видял достатъчно. Когато се откъсна от телескопа си, той бе съсипан човек. Една от най-любимите му мечти беше как някое момиче от сой и с пари се явява един хубав ден и го отървава от Фреди. Само че вътрешният глас, сега по-уверен от всякога, му подсказваше, че това не е тя. Фреди не би се промъквал така потайно, за да се среща с момичета от сой, нито пък можеше да допусне, че някое момиче от сой, ако е с всичкия си, ще се метне така възторжено на врата му. Не, имаше само едно обяснение. Фреди бе успял да се обвърже в отшелническото уединение на Бландингс, далеч от столицата с всичките й предимства в това отношение. Запенен от мъка и гняв, лорд Емсуърт бързо се спусна по стълбите и излезе на терасата. Тук той се зае да дебне като застарял леопард в очакване на обеда си, докато най-сетне сред дърветата, които растяха покрай алеята, нещо се белна и бодро свирукане възвести приближаването на обвиняемия.

Погледът, с който лорд Емсуърт наблюдаваше сина си, бе навъсен и враждебен. Той намести пенснето си и с негова помощ успя да установи, че лицето на младежа е озарено от глупава усмивка на задоволство, която му придаваше вид на сияеща овца. От бутониерата му стърчеше китка полско цвете, която Фреди от време на време галеше с ласкава ръка.

— Фредерик! — изрева милорд.

Злосторникът замръзна на място. Потънал в розови блянове, той не беше забелязал баща си. Но толкова бе лъчезарно настроението му, че дори този сблъсък не успя да го помрачи. Той щастливо заприпка нагоре по стълбите.

— Здравей, папа — пропя Фреди и прерови ума си за приятна тема за разговор — нещо, което винаги му създаваше затруднения при подобни срещи. — Прекрасен ден, а?

Милорд обаче нямаше намерение да се разсейва с обсъждане на времето. Той пристъпи крачка напред, като в този миг удивително заприлича на удушвача на младите принцове в Тауър.^[2]

— Фредерик, кое беше онова момиче? — попита той.

Достопочтеният конвулсивно потръпна и с мъка преглътна нещо едро и нащърбено.

— Момиче ли? — треперливо повтори той. — Момиче? Момиче ли каза?

— Онова момиче, с което преди десет минути се целувахте на ливадата.

— О! — каза Достопочтения Фреди. После замълча. — О, аха! — той замълча отново. — О, да! Тъкмо за това исках да поговорим.

— Искал си да поговорим, така ли?

— Естествено. Ами да, разбира се. Работата е съвсем почтена. Нищо нередно, искам да кажа. Няма такива работи. Тя ми е годеница.

Лорд Емсуърт изрева така, сякаш някоя от жужащите в лавандулата пчелички за разнообразие го бе жилнала по врата.

— Коя е тя? — изгърмя гласът му. — Коя е тази жена?

— Казва се Доналдсън.

— Коя е тя?

— Аги Доналдсън. Аги е съкратено от Ниагара. Родителите й прекарали медения си месец край водопада. Американка е и прочие. Какви шантави имена дават на децата си тия американци — лекомислено продължи да бъбри Фреди. — Ама че работа! Ниагара! Представяш ли си?

— Коя е тя?

— Ужасно е умна. Страхотен мозък. Ще ти хареса.

— Коя е тя?

— И на саксофон може да свири.

— Коя е тя? — за шести път зададе въпроса си лорд Емсуърт. — И къде си се запознал с нея?

Фреди се прокашля. Усещаше, че повече не може да укрива сведенията и същевременно до болка му беше ясно, че едва ли би могъл да ги включи в списъка на големите радостни новини.

— Как да ти кажа, папа, пада се нещо като братовчедка на Ангъс Макалистър. Дошла е в Англия на гости и е отседнала у стария. Така се запознахме.

Очите на лорд Емсуърт изхвръкнаха от орбитите и от гърлото му се изтръгна глух хрип. Много неприятни видения, свързани с бъдещето на сина му, го бяха спохождали, но никога не си беше представял, че ще влезе в църквата с нещо като братовчедка на главния си градинар.

— О — изрева той. — Така значи?

— Това е голата истина, папа.

Лорд Емсуърт вдигна ръце към небето, сякаш го призоваваше да стане свидетел как тормозят един добър човек, и в ситен тръс се изнесе от терасата. След като препуска няколко минути из парка, той изнамери жертвата си в дъното на тисовата алея.

При шума от стъпките му главният градинар се обърна. Беше среден на ръст здравеняк с вежди, които по биха отивали на високо чело, а така, в комбинация с острата рижа брада, му придаваха зловещо и безкомпромисно изражение. Това бе лице, на което не липсваха нито честност, нито интелигентност, но трудно бихме го нарекли приветливо и лъчезарно.

— Макалистър — втурна се милорд без всякакво предисловие право в същината на въпроса. — Момичето! Незабавно трябва да го отпратиш!

Израз на недоумение помрачи онази част от лицето на Макалистър, която не беше прикрита от брадата и веждите.

— Какво момиче?

— Момичето, дето е отседнало у вас. Веднага да се маха!

— Къде да се маха?

Лорд Емсуърт не беше в настроение да го занимават с дреболии.

— Къде да е — отвърна той. — Не искам да остане тук нито ден повече.

— Защо? — позаинтересува се мистър Макалистър, който обичаше винаги да е наясно.

— Няма значение защо. Незабавно трябва да я отпратиш.

Макалистър излезе с необорим довод.

— Тя ми плаща по две лири седмично — простичко рече той.

Милорд не заскърца със зъби, защото подобен начин за изразяване на чувствата не беше в стила му, но пък подскочи трийсетина сантиметра във въздуха и изпусна пенснето си. И макар че при нормални обстоятелства беше човек с широки възгледи и добре разбираше, че един съвременен граф трябва да помисли два пъти преди да се прави на феодал пред подчинените си, този път се запъна като едър земевладелец от ранния нормандски период и се зае да кастри крепостния си селянин.

— Слушай, Макалистър! Добре слушай какво ще ти кажа! Или ще изпратиш това момиче да си върви още днес, или ти самият ще си отидеш. Говоря ти съвсем сериозно.

Върху лицето на шотландеца Макалистър се появи странно изражение — като не пропуснем да изключим, разбира се, обраслите участъци. Това бе изражението на човек, който не е забравил Банскбърн^[3] и Робърт Брус^[4]. В гърлото му заклокочиха шотландски звуци.

— Милорд ще получи молбата ми за напускане — изрече той със сдържано достойнство.

— Ще ти платя заплатата за един месец като компенсация за това, че не съм те предупредил, и ще си отидеш още днес следобед — непреклонно отвърна лорд Емсуърт.

— Хм! — изфуча мистър Макалистър.

Лорд Емсуърт напусна бойното поле с приповдигнат дух, все още в лапите на животинската ярост от стълкновението. Не изпита и капка угризение, че Макалистър му е служил вярно десет години, нито пък му мина през ума, че градинарят може да му липсва.

Вечерта обаче, докато лордът, пушеше последната за деня цигара, Здравият разум, така грубо прогонен, плахо се промъкна до трона си и ледена ръка стисна сърцето на лорд Емсуърт.

След като прогони Макалистър, какво ще стане с тиквата?

Може би е редно да поясним с няколко думи какво място заемаше тази тиква в живота на лорд Емсуърт. Всеки древен английски род има своя пропуск в списъка на великите си дела. Същото важеше и за рода на лорд Емсуърт. Поколения наред неговите предци бяха вършили забележителни подвизи: от Замъка Бландингс бяха излезли държавници и воини, губернатори и народни водачи, но това — според сегашния притежател на титлата — не беше достатъчно. Колкото и бляскава на пръв поглед да изглеждаше историята на рода, това с нищо не променяше факта, че нито един граф Емсуърт не беше спечелил първа награда за тикви на изложението в Шрузбъри. За рози — да. За лалета — вярно. За зелен лук — положително. Но не и за тикви. И лорд Емсуърт изживяваше дълбоко липсата. Не едно и две лета той неуморно се бе стремил да изтрие това петно от фамилния герб, само за да стане свидетел на опропастените си надежди. Тази година обаче победата като че ли най-сетне се задаваше на хоризонта, защото в земите на Бландингс бе благоволила да поникне състезателка с такива размери, че милорд, наблюдавал растежа й от семка, не можеше да допусне провал. Няма начин, казваше си той, докато наблюдаваше златистата й окръгленост, дори сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол, победител в три последователни години, да произведе нещо, което да се сравнява с този изумителен зеленчук.

А сега, уволнявайки Макалистър, той рискуваше благополучието на тази великолепна тиква. Защото Ангъс Макалистър беше нейният старши треньор. Той разбираше тиквата и дори, макар и сдържано, по шотландски я обичаше. А сега, след като Ангъс вече го нямаше, какво ще да стане с нея?

Такива работи минаваха през главата на лорд Емсуърт, докато обмисляше новосъздалото се положение. И макар че, докато дните се нижеха, той се опитваше да си внуши, че Ангъс Макалистър не е единственият човек, който разбира от тикви и че той има пълно и непоклатимо доверие в Робърт Баркър — доскоро и помощник на Ангъс, а сега издигнат в ранг главен градинар и първи опекун на Надеждата на Бландингс, милорд много добре съзнаваше, че това бе само голо перчене. Когато си собственик на тиква и голямата победа е в ръцете ти, изискванията ти към хората неимоверно се повишават. С всеки изминат ден ставаше все по-ясно, че Робърт Баркър е само едно бледо подобие. След седмица лорд Емсуърт вече копнееше за Ангъс Макалистър.

Може би това бе плод на въображението му, но във възбуденото състояние, в което се намираше, на милорд му се струваше, че тиквата също чезне по Ангъс. Вехне и линее. Лорд Емсуърд не можеше да се отърве от ужасяващата мисъл, че е започнала да се спаружва. А на десетата нощ след заминаването на Ангъс Макалистър сънува нещо много странно. Беше тръгнал с крал Джордж да покаже на Негово Величество тиквата, като му обещаваше, че ще изпита едно от най-големите удоволствия в живота си; но когато пристигнаха, там, в ъгълчето ги чакаше нещо сбръчкано, с големината на грахово зрънце. Събуди се облян в пот, а разочарованите крясъци на неговия повелител още кънтяха в ушите му. След този сън Гордостта потръпна в последни конвулсии и се предаде. Да възстанови правата на Ангъс означаваше да признае поражението си, но трябваше да го направи.

— Бийч — каза лорд Емсуърд по време на закуска, — случайно…, ъ-ъ-ъ… да имаш адреса на Макалистър?

— Да, милорд — отвърна икономът. — Той е в Лондон. Живее на номер единайсет в „Бъкстън Кресънт“.

— „Бъкстан Кресънт“ ли? За пръв път чувам.

— Предполагам, милорд, че става дума за частен пансион или нещо подобно, недалеч от Кромуел Роуд. Когато посещаваше столицата, Макалистър винаги отсядаше там, защото е близо до Кенсингтънските градини. Той обича — добави Бийч с почтителен укор в гласа, защото Ангъс му беше приятел от девет години — да бъде близо до цветята, милорд.

Двете телеграми, преминали в следващите дванайсет часа през пощата на градчето Маркет Бландингс, дадоха храна на много приказки.

Първата гласеше:

Макалистър

Бъкстън Кресънт №11

Кромуел Роуд

Лондон

 

Върни се незабавно

Емсуърт

 

Втората:

Лорд Емсуърт

Замъкът Бландингс

Шропшър

 

Няма

Макалистър

Лорд Емсуърт притежаваше мозък, който, ако изобщо се стигнеше дотам, можеше да подслони една-единствена мисъл, затова не му беше хрумвало, че Ангъс Макалистър ще откаже да се върне. На милорд му бе трудно да се нагоди към новия проблем, но най-после успя. Преди мръкнало беше взел решение. Робърт Баркър, тази неблагонадеждна личност, можеше да се грижи за тиквата още ден-два, а междувременно той ще отиде в Лондон и ще си намери истински главен градинар, най-добрият главен градинар, който може да се купи с пари.

Доктор Джонсън^[5] поддържал мнението, че в Лондон има всичко, което животът би могъл да предложи. Ако човек, твърдял той, е уморен от Лондон, значи е уморен от самия живот. Стига, разбира се, да знаеше за това твърдение, лорд Емсуърт щеше разпалено да го оспори. Той мразеше Лондон. Ненавиждаше тълпите му, миризмите, шума, омнибусите, такситата и твърдите тротоари. И като връх на всичките си други недостатъци, този нещастен град не можеше да предложи нито един свестен главен градинар. Лорд Емсуърт обикаляше агенция след агенция, разговаряше с кандидатите, но нито един от тях не се доближаваше и на миля до неговите изисквания. Не му харесваха лицата им, не вярваше на препоръките им. Жестоко беше да изрече такова нещо за когото и да било, но да пукне, ако и най-добрият от тези изобщо можеше да се сравнява с Робърт Баркър.

Ето защо, когато на третия ден от посещението си, след скромния обяд в Клуба на заслужилите консерватори милорд излезе на огряното от слънце стълбище, настроението му беше така мрачно и вкиснато. Да не говорим, че се чудеше как по дяволите да прекара и този следобед. Сутринта премина в отхвърляне на главни градинари, а следващата партида беше определена чак за другата сутрин. А какво друго може да прави един разумен човек в този безнадежден град, освен да отхвърля главни градинари?

И тогава в съзнанието му изплува забележката на Бийч във връзка с цветята в Кенсингтън. Той също може да отиде в Кенсингтънските градини и да погледа цветята.

Тъкмо лорд Емсуърт се канеше да махне на някое от спрелите край тротоара таксита, когато от хотела отсреща излезе млад човек. Този млад човек започна да пресича улицата и колкото повече се приближаваше, толкова повече на лорд Емсуърт му се струваше, че във външния му вид има нещо странно познато. Той дълго гледа преди да се довери на очите си, а после с нечленоразделен вик се юрна надолу по стълбите, тъкмо когато другият започна да ги изкачва.

— О, здравей, папа — възкликна Достопочтеният Фреди, очевидно изненадан.

— Какво… какво правиш тук? — запита лорд Емсуърт.

Говореше разпалено и с пълно право. След няколко бурни лудории, все още незабравени от бащата, който трябваше да плати сметките, Лондон беше забранена територия за Фреди.

Младежът очевидно се чувствуваше в небрано лозе. Имаше вид на човек, когото бутат към опасна и заплашително скърцаща машина, в която не му се иска да попада. Той запристъпя от крак на крак, после повдигна левия и започна да бърше обувката си в десния крачол.

— Работата е там, папа, че…

— Много добре знаеш, че ти е забранено да идваш в Лондон.

— Разбира се, папа, но работата е там, че…

— И не виждам защо изобщо човек, стига, разбира се, да не е пълен идиот, би пожелал да дойде в Лондон, когато може да си стои в Бландингс…

— Знам, папа, но работата е там, че… — Фреди положи блуждаещия си крак на земята, повдигна другия и затърка с него левия крачол. — Исках да те видя — каза той. — Да, особено държах да те видя.

Това не беше съвсем вярно. Последният човек на света, когото Достопочтеният Фреди искаше да види, бе собственият му родител. Беше дошъл в Клуба на заслужилите консерватори, за да остави една предпазливо съчинена бележка, след което намеренията му бяха да си плюе на петите. Тази непредвидена среща обаче обърка плановете му.

— Да ме видиш ли? — учуди се лорд Емсуърт — Защо?

— Имам… ъ-ъ-ъ… да ти казвам нещо. Имам новина за теб.

— Надявам се, че е достатъчно важна, за да оправдае идването ти в Лондон, въпреки изричната ми забрана.

— О, да. О, да, ами да, да. О, разбира се. Дяволски важно е. Да, откровено казано, дяволски е важно. Слушай, папа, смяташ ли, че си във форма да понесеш малък удар?

Злокобна мисъл проблесна в съзнанието на лорд Емсуърт. Тайнственото пристигане на Фреди… странното му поведение… необяснимото неудобство и колебание… можеха ли да означават…? Той трескаво сграбчи ръката на младежа.

— Фредерик! Говори! Кажи ми! Да не са я докопали котките?

Това беше фикс-идея на лорд Емсуърт, която никакъв довод не можеше да обори. Беше си внушил, че котките са в състояние да сторят непоправимо зло на тиквата му и само я дебнат ден и нощ. Затова поведението му беше оставило незаличими следи в паметта на едно от тези животни, което, бродейки из задната градина, го забелязало да съзерцава Надеждата на Бландингс и имало неблагоразумието дружелюбно да се отърка в крака му.

Фреди се втрещи.

— Котки ли? Защо? Къде? Какви котки?

— Фредерик! Случило ли се е нещо с тиквата?

В този груб, материален свят с положителност ще се намерят малцина, чиито сърца да не трепнат при споменаването на думата „тиква“. Достопочтеният Фреди Трипуд беше един от тях. Той имаше навика да се отнася подигравателно към всички тикви. Беше стигнал дотам, че най-непочтително се обръщаше към Надеждата на Бландингс с „Пърси“. Ето защо тревогите на баща му само предизвикаха у него кикот.

— Аз поне не съм чул за такова нещо — отвърна той.

— Тогава, какво означава всичко това? — прогърмя гласът на лорд Емсуърт, който бе разтърсен до дън душа от този кикот. — Защо по дяволите се появяваш тук, та да ми изкараш акъла? Какви са тези глупости, че съм щял да понеса удар?

Достопочтеният Фреди внимателно огледа разпенения си родител. Пръстите му се плъзнаха в джоба, напипаха сгушената вътре бележка и я измъкнаха.

— Виж какво, папа — притеснено измънка той — Мисля, че най-добре ще е да прочетеш това. Смятах да го оставя на портиера да ти го предаде. Това е… хвърли му едно око. Довиждане, папа. Имам среща с един човек.

И като напъха бележката в ръката на баща си, Достопочтеният се обърна и дим да го няма.

Озадачен и раздразнен, лорд Емсуърт го видя как изприпка по улицата и скочи в едно такси. Задуши го безсилен гняв. На практика поведението на сина му Фредерик винаги можеше да го раздразни, но когато на всичкото отгоре се държеше тайнствено и говореше несвързано, направо го влудяваше.

Милорд погледна писмото в ръката си, обърна го и го опипа. После изведнъж му хрумна, че ако иска да разбере какво пише вътре, най-добре ще е да го прочете, затова разкъса плика.

Бележката бе кратка, но затова пък съдържателна.

Скъпи папа,

Ужасно съжалявам и прочие, но не мога да издържам повече. Отскочихме с Аги до Лондон тази сутрин и се бракосъчетахме. По едно време работата за една бройка да се изпорти, но Агиният папа, който е пристигнал от Америка, успя да оправи нещата, като уреди специално разрешително или нещо подобно. Много го бива. Ще дойде да се запознаете. Иска надълго и широко да си поприказвате за цялата работа. Прояви гостоприемство и гледай хубавичко да го напоиш, защото е страхотен арабия и ще ти хареса.

Хайде чао.

 

Твой любящ син Фреди

 

P.S. Нали нямаш нищо против временно да задържа колата? Може да ни потрябва за медения месец.

Клубът на заслужилите консерватори е здрава, масивна постройка, но когато, след прочитането на писмото, лорд Емсуърт вдигна поглед, определено му се стори, че тя се е понесла във вихрен танц. Всъщност, милорд имаше чувството, че вибрира целият квартал, обвит в гъста мъгла. Беше втрещен. Дори няма да преувеличим, ако кажем, че писмото го разтърси до дъното на душата. На никой баща не му е приятно да бъде пренебрегван и предизвикван от сина си; да не говорим, че е крайно неоснователно да очакваме ведро отношение към живота от човек, застрашен до края на дните си да издържа по-малък син, съпругата на същия, а вероятно и няколко внучета.

Лорд Емсуърт дълго стоя като вкопан насред тротоара. Минувачи се бутаха в него или, мърморейки, го заобикаляха, за да избегнат сблъсъка. Кучета душеха глезените му. Опърпани субекти се опитваха да насочат вниманието му към себе си, за да го запознаят с финансовите си проблеми. Той никого не забелязваше. Стоеше на мястото си, зеещ като риба на сухо, докато изведнъж разумът му като че ли отново се върна.

Милорд почувствува жизнена необходимост от цветя и зелени дървета. Шумът на уличното движение и нажежените от слънцето камъни на уличната настилка го измъчваха като кошмар. Той енергично замаха на минаващото такси.

— Кенсингтънските градини — каза и се отпусна върху тапицираната седалка.

След като плати на шофьора и потъна в прохладните сенки на градината, в душата на лорд Емсуърт плахо пропълзя нещо като спокойствие. Още от улицата бе зърнал ободрителните жълти и червени багри, а когато зави по асфалтовата алея, цветните лехи се ширнаха пред погледа му с цялото си умиротворително великолепие.

— А-а-а! — възторжено въздъхна милорд и поспря пред пламтящ килим от лалета. Някакъв човек с вид на парков служител (носеше униформа и фуражка) се приближи, когато чу възклицанието и го изгледа с одобрение, дори с обич.

— Чудесно време, нали? — отбеляза той.

Лорд Емсуърт не отговори. Не беше чул. Има нещо в една добре подредена цветна леха, което действува като наркотик на хората, които обичат градините си, и той беше изпаднал в транс. Вече напълно бе забравил къде се намира и му се струваше, че отново се е върнал в рая на Бландингс. С вид на сетер, открил дивеч, милорд пристъпи още една крачка напред.

Одобрителното отношение на парковия служител се засили. Човекът с фуражката беше пазачът, упълномощен да раздава правосъдие в тази част на градината. Той също обичаше цветните лехи и му се стори, че в лорд Емсуърт е открил сродна душа. Повечето хора, унесени в личните си грижи, бяха склонни да ги подминават и това често го наскърбяваше. Затова сега реши, че лорд Емсуърт е човек на място.

— Чудесно… — започна той.

Наложи се да прекъсне изказването си и да нададе пронизителен писък. Ако не беше видял със собствените си очи, никога нямаше да повярва. Уви, грешка нямаше. Трябваше да понесе ужасен удар, защото изведнъж прозря, че този симпатичен непознат го е заблудил. Прилично, макар и небрежно облечен, чист и почтен на пръв поглед, в действителност непознатият се оказа опасен престъпник, най-страшният злосторник в класацията на пазача. Това беше Крадец-на-цветя. Защото, още докато произнасяше думата „чудесно“, онзи бе прекрачил ниската оградка, прегазил тревната ивица и преди пазачът да успее да каже „време“, вече се бе заловил за тъмното си дело. В краткия миг, в който гласните струни на пазача отказваха да му служат, той го бе изпреварил с две лалета и посягаше към трето.

— Ей!!! — изрева пазачът, който рязко си възвърна дар слово. — Ей, ти там!!!

Лорд Емсуърт стреснато се обърна.

— О, Господи! — засрамено продума той.

Разумът му, доколкото изобщо го имаше, си дойде на мястото, така че той напълно осъзна мащабите на своето деяние и съкрушено потътри крака назад към алеята.

— Драги човече… — разкаяно започна милорд.

Пазачът заговори скорострелно и обстоятелствено. От време на време лорд Емсуърт раздвижваше устни и правеше умолителни жестове, но не можеше да заприщи пороя. Речта на пазача ставаше все по-гръмка и реторични, а бързо увеличаващата се тълпа от зяпачи — все по-гъста и любопитна. И тогава, насред словесния порой, се разнесе друг глас.

— К’во става тук?

Властта се бе материализирала във внушителната фигура на здравеняк-полицай.

Пазачът безпогрешно отгатна, че е изместен. Той все още не млъкваше, но вече не беше баща, който гълчи съгрешилия си син. Сега поведението му по-скоро напомняше за по-голям брат, призоваващ за справедливо наказание на извършилия нарушение хлапак. В един-единствен прочувствен пасаж той успя да изложи случая.

— Значи — безпристрастно обобщи полицаят, като натъртваше началото на всяка дума, сякаш насреща си имаше малограмотен чужденец. — Значи Вие Късахте Цветята.

— С очите си го видях. Бях на две крачки от него.

— Той Ви Е Видял — разясни полицаят. — Стоял Е Съвсем Наблизо.

Лорд Емсуърт се чувствуваше омаломощен и объркан. Без да има намерение да обиди или стори някому зло, той бе отприщил разбунтувалите се страсти на една същинска Френска революция; и в същия миг си рече, че е несправедливо именно той — човек и без това смазан от бреме, по-тежко от това на библейския Йов, да понесе поредния удар на съдбата.

— Трябва да запиша името и адреса ви — рече полицаят малко по-делово.

Огризък от молив потъна за миг в неумолимата му уста и увисна, обилно и прилежно наплюнчен, над все още девствената страница на тефтерчето му — това всяващо ужас тефтерче, при вида на което шофьори на таксита се смаляват, а закоравели кондуктори ги втриса.

— Аз… аз… драги човече… искам да кажа, старши… аз съм граф Емсуърт.

Много нещо е изписано за психологията на тълпата с цел да се докаже колко странна и неподлежаща на обяснение е тя, но в повечето случаи това са преувеличения. Обикновено тълпата се държи съвсем естествено и понятно. Когато например тя види как човек в измачкан костюм и шапка, от която би трябвало да се срамува, го насапунисват за кражба на цветя от парка и същият този несретник твърди, че е граф, тя се смее. Така че тълпата избухна в смях.

— Ами? — полицаят не падна толкоз ниско, че да се присъедини към веселбата на простолюдието, но устните му язвително трепнаха. — Да имате визитна картичка, милорд?

Никой познат на лорд Емсуърт не би задал такъв глупав въпрос. Визитните картички бяха второто нещо след чадъра, което той губеше веднага след пристигането си в Лондон.

— Ами аз… боя се, че…

— Аха! — каза полицаят, а тълпата се закикоти като стадо хиени. Толкова оскърбително прозвуча това, че милорд повдигна глава и събра сили да хвърли един възмутен поглед. В същия миг изражението на преследвано животно изчезна от очите му.

— Макалистър! — изрева той.

Тълпата току-що се беше попълнила с двама новодошли и тъй като бяха едри и яки, вече бяха успели да заемат по-предни позиции. Единият беше висок, хубав, гладко избръснат господин с властна външност и ако не носеше очила, щеше да прилича на римски император. Другият беше по-нисък и набит, с остра рижа брада.

— Макалистър! — жално изстена милорд. — Макалистър, скъпи, кажи, моля ти се, на този човек кой съм.

След случилото се между него и бившия му работодател, някой по-дребнав от Ангъс Макалистър би погледнал на затрудненото положение, в което беше изпаднал лорд Емсуърт, като на заслужено възмездие. Някой не толкова великодушен би изпитал злорадство.

Но не и този доблестен шотландец.

— Да — каза той. — Това е лорд Емсуърт.

— Кой сте вие? — изпитателно попита полицаят.

— Бях главен градинар в замъка.

— Точно така — проблея лорд Емсуърт. — Съвсем вярно. Моят главен градинар.

Полицаят беше потресен. Лорд Емсуърт може и да не приличаше на граф, но видът на Ангъс Макалистър беше поразително главноградинарски и по това две мнения не можеше да има. Верен почитател на аристокрацията, полицаят прозря, че усърдието му този път го е вкарало в заблуда.

Но и в този кризисен миг той се оказа на висотата на полагаемото се на един полицай умение властно и същевременно тактично да се справя с положението. Свъси вежди срещу заинтригуваната тълпа и изкомандува строго:

— Разотивайте се, моля! Разотивайте се! Стига сте задръствали движението! Разотивайте се!

И отмина, като побутваше тълпата пред себе си.

Римският император с очилата се приближи до лорд Емсуърт, протегнал напред едра десница.

— Радвам се най-после да се запозная е вас, лорд Емсуърт — каза той. — Казвам се Доналдсън.

Известно време името не будеше асоциации у милорд. След малко обаче неговото значение се стовари с цялата си тежест върху му и той високомерно се натопорчи.

— Надявам се, ще ни извините, Ангъс — продължи мистър Доналдсън. — Крайно време е да си поприказваме, лорд Емсуърт.

Милорд се канеше да отговори, но улови погледа на събеседника си. Той имаше властни, проницателни, спокойни сиви очи. Необикновено твърдият поглед накара лорд Емсуърд да изпита необяснимо чувство за малоценност. Нищо чудно мистър Доналдсън да бе изкарал онези курсове за изграждане силата на личността, които, според рекламите в списанията, само след десет урока, изпратени по пощата, даряват ученика със способността с един поглед да накара шефа си да посърне. Мистър Доналдсън погледна лорд Емсуърт в очите и лорд Емсуърт посърна.

— Много ми е приятно — немощно издума той.

— Вижте какво, лорд Емсуърт — продължи мистър Доналдсън. — Няма смисъл, след като вече сме роднини, да се гледаме накриво. Доколкото разбирам, вече сте научили, че вашето момче и моето момиче бързо-бързо уредиха работата? Лично аз много се радвам. Момчето е чудесно.

Лорд Емсуърт премигна.

— За сина ми Фредерик ли става дума? — попита недоверчиво.

— За сина ви Фредерик. В момента несъмнено се чувствувате засегнат. Не ви обвинявам. Имате пълно право да сте дори по-засегнат. Но не бива да забравяте, че това е млада кръв. Сигурен съм, че до края на живота си този чудесен младеж с мъка ще си спомня отношението ви…

— Все още за сина ми Фредерик ли говорите?

— Да, за Фредерик. Както казах, мисълта, че си е навлякъл гнева ви, ще е мъчителен спомен за него. Трябва да му простите, лорд Емсуърт. Нужна му е вашата подкрепа.

— Как няма да му е нужна! — съкрушено отвърна милорд. — Не мога да го оставя да умре от глад.

Ръката на мистър Долалдсън описа широка величествена окръжност.

— За това не се безпокойте. Тук грижата ще имам аз. Не съм богат човек, но…

— О! — мрачно възкликна лорд Емсуърт. Нещо в широтата на жеста бе подхранило надежди у него.

— Съмнявам се — откровено продължи мистър Доналдсън, защото вярваше, че за тези неща трябва да се говори искрено, — че ако направим сметка на капиталите ми, ще се съберат и десет милиона.

Лорд Емсуърт се олюля като фиданка, огъната от вятъра.

— Десет милиона ли? Десет милиона? Десет милиона ли казахте?

— Някъде между девет и десет. Не повече. Не бива да забравяте — каза мистър Доналдсън с нотка на извинение, — че напоследък положението в Америка много се измени. Преживяхме тежки времена, дяволски тежки времена. Доста мои приятели пострадаха по-зле и от мен. Но всичко се връща на мястото си. Да, сър, нещата се връщат на мястото си. Аз съм твърд привърженик на Президента Рузвелт и Новия курс^[6]! При Новия курс американското куче започна да яде повече бисквити. Може би трябваше да спомена, че това е моята специалност. Аз съм „Кучешките бисквити на Доналдсън“.

— „Кучешките бисквити на Доналдсън“? Наистина ли? Я виж ти! Да не повярва човек!

— Чували ли сте за „Кучешките бисквити на Доналдсън“? — развълнувано попита техният собственик.

— Никога — чистосърдечно си призна лорд Емсуърт.

— О! Е, както и да е. Това съм аз и както казах, след депресията бизнесът започна бързо да се съвзема. Търговските ми пътници от цялата страна носят вести, че американското куче отново обръща поглед към бисквитите. Ето защо имам възможност, с ваше съгласие естествено, да предложа на Фредерик солидна и най-вероятно доходна работа. Предлагам, винаги с вашето съгласие, разбира се, да го изпратя в Лонг Айланд Сити, където ще започне да се учи на занаят. Не се съмнявам, че след време ще бъде много полезен за фирмата.

Лорд Емсуърт не проумяваше по какъв начин Фреди би могъл да бъде полезен на фирма за кучешки бисквити, освен може би като дегустатор, но нищо не каза, за да не охлади ентусиазма на събеседника си. Впрочем мисълта, че младият човек на практика сам ще изкарва прехраната си и то на три хиляди мили от Замъка Бландингс и без туй го бе лишила от дар слово.

— Пращи от желание за работа. Но, според мен, за да може да даде най-доброто от себе си и изведе „Бисквитите на Доналдсън“ до необходимите висоти, той трябва непременно да чувствува моралната ви подкрепа, лорд Емсуърт, бащината ви подкрепа.

— Да, да, да — сърдечно отвърна милорд. Беше го завладяло чувство на дълбоко възхищение от мистър Доналдсън. Той самият не бе успял да се отърве от Фреди цели двадесет и шест години, а този богоподобен производител на кучешки бисквити го постигна за по-малко от седмица! Какъв човек! — мислеше си лорд Емсуърт. — О, да, да, да! — повтори той. — Да, разбира се. Категорично!

— Те заминават в сряда.

— Отлично!

— Рано сутринта.

— Превъзходно!

— Значи мога да предам поздравите ви? И бащината ви благословия?

— Разбира се, разбира се, разбира се. Кажете на Фредерик, че му желая всичко най-добро.

— Ще му кажа.

— Споменете му, че ще наблюдавам бъдещото му развитие с огромен интерес.

— Естествено.

— Уведомете го, че се надявам да работи упорито и да си спечели добро име.

— Точно така.

— И — завърши лорд Емсуърт с бащинско вълнение, което беше в унисон с тържествения миг, — предайте му… ъ-ъ-ъ… да не бърза да се прибира у дома.

И стисна ръката на мистър Доналдсън с чувство твърде силно, за да се изрази с думи. После пъргаво заприпка към Ангъс Макалистър, който стоеше замислен край лехата с лалетата.

— Макалистър!

Брадата на главния градинар мрачно се поклати. Той вдигна към бившия си работодател хладен взор. Никак не е трудно да се направи разлика между огорчен шотландец и слънчев лъч, и лорд Емсуърт, който се взираше в намусената му физиономия, веднага разбра към коя категория спада Ангъс Макалистър. Езикът сякаш залепна за небцето му, но той направи усилие и заговори:

— Макалистър… иска ми се… питам се…

— Дааа?

— Чудя се… много ми се иска… Искам да кажа — смутено заекна лорд Емсуърт, — започнал ли си вече работа на друго място?

— Все още обмислям две предложения.

— Върни се при мен! — примоли се милорд с треперещ глас. — Робърт Баркър е по-скоро вреден, отколкото полезен. Върни се при мен!

Ангъс Макалистър бе втренчил безжизнен поглед в лалетата.

— Добре… — най-сетне изрече той.

— Ще се върнеш значи? — щастливо извика лорд Емсуърт. — Чудесно! Отлично! Превъзходно!

— Не съм казал, че ще се върна.

— Стори ми се, че каза „добре“ — сломено промълви лорд Емсуърт.

— Не казах „добре“, а „добре…“ — неотстъпчиво настоя Макалистър, — което значи, че може да се върна, а може и да не се върна.

Лорд Емсуърт постави разтреперана ръка върху рамото му.

— Макалистър, ще ти повиша заплатата.

Брадата потрепери.

— Ще я удвоя, по дяволите!

Веждите се повдигнаха.

— Макалистър… Ангъс… — тихо промълви лорд Емсуърт. — Върни се! Тиквата има нужда от теб!

Във век, припрян и забързан като днешния, когато времето никому не стига, е възможно тук-там, из средите на прочелите тази хроника, да се намерят един-двама, които по най-различни причини не са успели да посетят Селскостопанската изложба в Шрузбъри. Заради тях се налага да добавя някои разяснения.

Сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол беше там, разбира се, но от окото на по-внимателния наблюдател не би убягнал фактът, че в изражението му липсваше високомерната надменност, тъй характерна за него през изминалите години. От време на време, докато кръстосваше шатрата, в която бяха изложени зеленчуците, той хапеше устни и имаше замислен вид, какъвто сигурно е имал и Наполеон при Ватерло.

Но сър Грегъри не беше замесен от какво да е тесто. Той беше джентълмен и спортсмен. В традицията на рода Парслоу нямаше нищо подло и дребнаво. Той спря насред шатрата, с бърз, мъжествен жест протегна ръка и дрезгаво продума:

— Поздравявам ви, Емсуърт.

Лорд Емсуърт, който беше потънал в дълбок размисъл, стреснато вдигна поглед.

— Ъ? О, благодаря. Благодаря, драги, благодаря, благодаря. Много ви благодаря. — Той се поколеба. — Ъ-ъ-ъ… не може и двамата да сме първи, нали?

Сър Грегъри се замисли над думите му и се убеди, че е прав.

— Така е — каза той. — Разбирам какво искате да кажете. Не можем и двамата да сме първи. Няма две мнения по въпроса.

Той кимна и отмина, разяждан кой знае от какви терзания. А лорд Емсуърт, край когото беше застанал Ангъс Макалистър — този безмълвно клатещ брада свидетел на току-що разигралата се сцена — отново се обърна и с благоговение се вторачи в онова, което лежеше върху покритото със слама дъно на най-голямата щайга, появявала се някога в град Шрузбъри.

От външната й страна беше закачено картонче със следния лаконичен надпис:

ТИКВИ. ПЪРВА НАГРАДА.