Метаданни
Данни
- Серия
- Джийвс и Устър (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Mating Season, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Савина Манолова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat (2009)
Издание:
П. Г. Удхаус. Любовният сезон на търтеите
ИК „Колибри“, София, 1996
Художествено оформление: Момчил Колчев
ISBN 954–529–068–4
История
- — Добавяне
6
Езмънд Хадок в близък план напълно се покриваше с Коковото описание „гръцки Бог“, та проумях опасенията на младия непрокопсаник, тресящ се пред опасността възлюбената му да бъде влачена по розови градини от подобен Адонис. Беше широкоплещест юначага на около трийсет години с лице като на Байрон, макар че по този въпрос трябва да се консултирам с Джийвс. Ако правилно сте ме разбрали, кръстоска между лиричен поет и борец свободен стил.
Нямаше да се изненадам, ако ми кажеха, че е автор на поредица от сочни и чувствени сонети, защото от пръв поглед личеше, че безпроблемно би плел и през три плета преплитал нежни рими. Нямаше да се изумя и ако ме уведомяха, че тия дни с един юмручен удар е повалил бивол. Просто щях да си помисля, че биволът е бил голямо магаре, за да влезе в противоречие с притежателя на тези бицепси.
Смайващото всъщност беше, че този супермъж, съгласно показанията на свидетелката Корки, имал навика да се гъне като настъпен червей пред лелите си. Ако не бяха нейните твърдения, бих се заклел, че пред мен седи племенник, способен да отметне назад коси, да се възправи срещу най-огнедишащата леля и да я принуди да му блее вакло. Естествено, външният вид нерядко подвежда. Има и друг един мъж с вид на властен самец, снимат се с лула в уста, който се нагърчва като опърлено индиго при среща с представителка на въпросното роднинство.
Хадок си сипа портвайн и последва краткото мълчание, налагащо се, когато двама непредставени официално силни мъже се озоват очи в очи. Той вглъбено опита от питието, докато аз не откъсвах жални очи от пълната до ръба бутилка.
Не се впусна в незабавен светски разговор. Маниерът му беше разсеян и останах с впечатлението, че е погълнат от някаква мисъл. Най-сетне заговори.
— Ъъъ — каза с особен, озадачен глас. — Оня ваш виц…
— Да?
— За двамата във влака.
— Точно така.
— Бях малко разсеян, когато го разказвахте, та май съм подминат същността. Доколкото разбрах, двама души пътували във влака.
— Така е.
— Единият казал: „Отивам на риболов“, а другият отвърнал: „Аз също“. Така ли беше?
— Не съвсем. Когато единият попитал другия на риболов ли отива, онзи отвърнал, че не отивал на риболов, а отива на риболов.
— А къде всъщност отивал?
— Не, не, и двамата били глухи, разбирате ли? Тъй че когато първият запитат: „На риболов ли отивате?“, вторият не го чул и затова отвърнат: „Аз също“.
— Разбирам. Да, много забавно — бавно изрече Езмънд Хадок.
Напълни повторно чашата си и ми се стори, че едва тогава забеляза напрегнатото и съсредоточено изражение на лицето ми, подобно на прегладнял сибирски вълк в присъствието на охранен мужик.
— Предполагам, че е излишно да ви предлагам алкохол — каза колебливо.
А по мое мнение трапезният ни разговор не би могъл да вземе по-красив обрат.
— Всъщност знаете ли — заусуквах го аз, — нямам нищо против да близна малко. Ще бъде интересно като пръв опит. Сигурно е уиски или може би шери?
— Портвайн е. Може да не ви хареса.
— Ще рискувам с една капчица. Току-виж, ми допаднат.
И само след секунда бях в състояние да го докажа. Портвайнът беше прекрасно отлежат, плътен и преливащ от аромати и букети, и въпреки че здравият разум настояваше да го отпивам на матки глътки, аз му обърнах гръб и изпразних чашата на един дъх.
— Прекрасен е — въздъхнах с наслада.
— Да, от най-добрата реколта. Още малко?
— Ами… Я да не ви отказвам.
— И аз ще си налея още — реши той. — Напоследък имам огромна нужда да подкрепя душата си. Нали сте чували: „То бяха времена, които изправяха пред изпитание душите мъжки.“[1]
— За пръв път го чувам. Вие ли сте авторът?
— Не, и аз не знам откъде се е забучило в главата ми.
— Много добре казано.
— Факт. Още малко?
— Благодаря.
— Ще ви правя компания. Да ви кажа ли нещо?
— На всяка цена.
Наклоних към него доброжелателно ухо. Три пълни до ръба бокала от най-добрата реколта бяха достатъчни да породят в сърцето ми топли братолюбиви чувства. Отдавна не помнех да съм харесвал толкова много един човек от пръв поглед и щом желаеше да ми довери тревогите си, аз бях готов да хлопам с уши внимателно и да го слушам, както барман изслушва дългогодишен и уважаван клиент.
— Причината, поради която споменах за времената, дето изправят пред изпитание душата мъжка, е, че точно в този момент ме тормозят такива времена. Душата ми е направо на пангара. Още портвайн?
— Благодаря. Много мазно се плъзга по канализацията. И защо душата ти е на пангара, Езмънд? Нали не възразяваш да те наричам Езмънд?
— Дори предпочитам. Аз пък ще ти викам Гъси.
Това, разбира се, ми се стовари като пренеприятен шок, тъй като в представите ми името Гъси стърже с нокти дъното на таблицата. Но бързо съобразих, че в ролята, която съм поел, трябва да съм готов наред с доброто да преглъщам и лошото. Пресушихме чашите и Езмънд Хадок побърза да ги напълни. Впечатли ме с кралското си гостоприемство.
— Езмънд — казах просълзено, — твоето кралско гостоприемство ти прави чест.
— Благодаря ти, Гъси — отвърна той. — Ти пък си от достоен по-достоен за кралско гостоприемство. Но ме попита защо душата ми е на пангара. Ще ти кажа, Гъси. Длъжен съм да започна с факта, че лицето ти ми харесва.
С готовност изтъкнах, че и аз харесвам неговото.
— Лице на почтен и честен човек — уточни той.
Уверих го чистосърдечно, че неговото е не по-малко честно и почтено.
— Само един поглед е достатъчен, да му стане пределно ясно на човек, че си достоен за доверие. С това целя да кажа: аз мога да ти имам доверие. Ако не можех, не бих, но понеже мога, ще. Защото това, което ще ти кажа, не бива да излиза от тази стая, Гъси.
— Няма да шавне и на крачка, Езмънд.
— Е, в такъв случай, причината, поради която душата ми се озова на пангара, е, че обичам едно момиче, а то ми отряза квитанцията и я изхвърли на боклука. Това не е ли достатъчен повод за една душа да се озове на пангара?
— Дори предостатъчен.
— Името й е… Не, не бива да споменавам имена.
— И дума да не става.
— Не е почтено. Един английски джентълмен не споменава женски имена.
— Ни най-малко.
— Затова само ще ти кажа, че името й е Кора Пърбрайт. За приятелите — Корки. Ти не я познаваш. Когато й споменах за твоето идване, тя обясни, че е чувана от ваши общи познати, че си безподобен смотаняк и донякъде дори нередовен, но това е само защото не те е виждат. А ти вероятно я познаваш от екрана. Артистичното й име е Кора Стар. Гледал ли си я?
— Ами да, доста често.
— Ангел в човешки образ, нали?
— Определено.
— И аз така смятам, Гъси. Бях влюбен в нея дълго преди да се запознаем. Гледач съм много от филмите й в Бейзингсток. И когато старият Пърбрайт, местният викарий, спомена, че пристига племенницата му, която току-що се е върнала от Холивуд, аз казах: „Така ли? И коя е тя?“, а той отговори: „Кора Стар“, направо щях да се гътна, Гъси.
— Не се и съмнявам, Езмънд. Продължавай. Разказът ти странно ме заинтригува.
— Тя пристигна. Старият Пърбрайт ни запозна. Погледите ни се срещнаха. Не минаха и два дни и двамата решихме, че сме родени един за друг.
— А след това тя те ритна?
— А след това тя ме ритна. Но запомни едно, Гъси. Дори да ме е ритнала, тя пак остава пътеводната звезда на моя живот. Лелите ми… Още портвайн?
— Благодаря, с удоволствие.
— Лелите ми, Гъси, ще се помъчат да те заблудят, че обичам братовчедка си Гъртруд. Не вярвай на нито една тяхна дума. Ще ти обясня как възникна недоразумението. Малко след като Корки ми връчи оставката, отидох на кино в Бейзингсток и във филма, който гледах, имаше един младеж, отблъснат от момиче, който, за да я накара да се почеше по главата и да промени решението си, започна да се усуква около друго момиче.
— За да я накара да ревнува?
— Точно така. Това страшно ми допадна.
— Има защо.
— Хрумна ми, че ако започна да се суча около Гъртруд. Корки ще промени решението си. Тъй че се заувъртах.
— Разбирам. Но не е ли малко рисковано?
— В какъв смисъл?
— Ами ако вземеш да се престараеш? Можеш да й разбиеш сърцето.
— На Корки?
— На Гъртруд.
— О, няма страшно. Тя е влюбена в брата на Корки. Изключено е да разбия сърцето на Гъртруд. Как мислиш, Гъси, можем ли да пием за крайния успех на тъй предначертания ми план?
— Гениално предложение, Езмънд. Как ти хрумна?
Както вече се досещате, бях дълбоко удовлетворен.
Чутото означаваше, че злокобната заплаха, наречена Езмънд Хадок, бе залязла от живота на Коко. Вече нямаше защо да се тревожи за розовите градини. Човек можеше на часа да отвърже Езмънд Хадок и да го пусне да се рее на свобода из розова градина под ръка с Гъртруд Уинкуърт, без да му трепне окото. Вдигнах чашата и я изпразних за щастието на Коко. Не помня дали очите ми се бяха навлажнили, но никак не го изключвам.
Жалко, разбира се, че след като от мен се очакваше да не познавам Корки, не бях в състояние да възрадвам Езмънд Хадок и да върна слънчевия лъч в живота му с новината, че така си пада по него, че чак ще си строши врата. Единствено можех да настоявам да не губи кураж до новия тираж, но той отвърна, че не е загубил кураж, нито капчица надежда.
— И ще ти кажа защо не съм изгубил надежда, Гъси. Онзи ден се случи нещо знаменателно. Тя дойде при мен и ме помоли да изпея нещо на гадния концерт, който организира. Разбира се, при други обстоятелства не бих се натискал за подобна безподобна излагация. Никога не съм пял на селски концерт. А ти?
— О, да. Доста често.
— Изпитанието трябва да е неописуемо мъчително.
— Ни най-малко. Бих казал дори, че е забавно. Не смея да твърдя същото и за публиката, но лично аз съм си прекарват добре. Да не би да си притеснен, Езмънд?
— Гъси, само като си представя какво ми предстои, се обливам в студена и много лепкава пот. Но тогава си казвам, че аз съм Младият феодал, радващ се на немалка народна обич в околността, и вероятно всичко ще мине добре.
— Така и трябва.
— Ти сигурно се питаш защо казах, че е знаменателно идването й при мен с молба да нея на скапания й концерт. Ще ти обясня. За мен това е неопровержимо доказателство за трепкащи у нея стари чувства. Ако не беше така, щеше ли да идва да ме моли да нея по концерти? Залагам всичко на тази песен, Гъси. Корки е емоционално момиче и когато чуе публиката да врещи от възторг, това ще й повлияе. Ще се разтопи. Ще се умилостиви. Няма да се учудя, ако простене: „О, Езмънд!“ и се метне на врата ми. Но само при положение, че не ме освиркат.
— Няма да те освиркат.
— Мислиш ли?
— Убеден съм. Всичко ще мине по мед и ноти.
— Голяма утеха си ми ти, Гъси.
— Старая се, Езмънд. Какво ще пееш? „Сватбената песен на кралския гвардеец“?
— Не. Текстът е от леля Шарлът, а музиката от леля Мъртъл.
Присвих устни. Прозвуча ми страшително и плашително. Нищо у леля Шарлът не навеждаше на мисълта, че в нея бумти божественият огън. Разбира се, не исках да произнасям присъдата, преди да съм изслушал засегнатата страна, но бях готов да заложа и последната си бутилка отлежало шотландско, че всичко, излязло изпод перото й, е достойно за кошчето.
— Таквоз — внезапно се вдъхнови Езмънд Хадок, — имаш ли нещо против да ти я изпея сега?
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.
— Освен, може би, капчица портвайн?
— Освен, може би, не една капчица портвайн. Благодаря.
Езмънд Хадок също обърна чашата си.
— Няма да пея куплетите, защото са миш-маш от високо издигнало се ясно слънце, росна и прекрасна утрин и други буламачи.
— Точно така.
— Припевът е гвоздеят на песента. Звучи така.
Прие мрачното, съсредоточено изражение на препарирана крастава жаба и започна:
— Ало, ало, ало, ало…
Вдигнах ръка.
— Почакай малко. Какво правиш според автора? Телефонираш ли?
— Не, песента е ловджийска.
— А, ловджийска? Ясно. Уплаших се да не е някоя от ония „Дай да се обадя на моята любима“. Карай нататък.
Започна отначало:
Ало, ало, ало, ало!
На лов сме тръгнали пам-пам,
На лов сме тръгнали, о, Гъси.
Отново вдигнах ръка.
— Не ми харесва.
— Кое?
— Пампамкането.
— А, това е само акомпанимент.
— Не ми харесва и „Гъси“. Изпортва впечатлението.
— Нима съм казал „Гъси“?
— Да. Каза: „На лов сме тръгнали пам-пам, на лов сме тръгнали, о, Гъси“.
— Грешка на езика.
— Значи го няма в сценария?
— Не, няма го.
— На твое място на концерта бих внимавал да не повторя грешката.
— Добре. Да продължавам ли?
— Да.
— Докъде бях стигнал?
— По-добре дай отначало.
— Чудесно. Още капка портвайн?
— Може би само капчица.
— Е, тогава започвам, като пак пропускам високо издигнатото слънце. „Ало, ало, ало, ало! На лов сме тръгнали, пам-пам, на лов сме тръгнали сега. Най-хубавият ден е днес, затуй очакваме го ний, на лов сме тръгнали сега“.
Започнах да разбирам, че съм бил прав в предчувствията си за Шарлът. Текстът беше безобразен. Всеки певец, осмелил се да излезе на селски концерт с подобна песен, зорлем си търсеше ритника, пък бил той и обичният Млад Феодал.
— Не става — отсякох.
— Как така не става?
— Ами, помисли сам. Започваш с „На лов сме тръгнали, на лов сме тръгнали сега“ и тъкмо публиката е изплезила език в очакване на ключовия стих, ти пак повтаряш, че си тръгнал на лов. Ще, зародиш разочарование.
— Така ли мислиш, Гъси?
— Сигурен съм, Езмънд.
— Тогава какво ще ме посъветваш?
Поумувах малко.
— Опитай така — рекох. — „Ало, ало, ало, ало! На лов сме тръгнали, момчета, на лов сме тръгнали сега, ръкави да запретнем, псета, лисицата да светнем, ето!“
— Ей, страхотно е!
— Според мен е доста по-силно.
— Къде-къде по-силно.
— Какво следва нататък?
Той отново надяна изражението на препарирана жаба.
Препускай подир веселия зов,
През храсталаци и над страшен ров,
Във тази ловна утрин ясна,
На лов сме тръгнали сега.
Претеглих чутото.
— Първите два стиха вършат работа — заявих. — „Веселия зов“. „Над страшен ров“. Никак не е зле. Бива те, Шарлът! Но финалът е скапан.
— Не ти ли допада?
— Слабичък е. Възслабичък. Не знам от коя порода са правостоящите в Кингс Девърил, но ако са брадясалите рецидивисти зад последния ред на всеки селски концерт, който съм посещават, направо ги подканваш да задюдюкат и да зацепят басма. Не, трябва ни нещо по-така. Зов… ров… покров… нов… Сетих се. „Препускай подир веселия зов, през храсталаци и над страшен ров, със устрем смел и вихър нов, напред, напред, напред, напред!“.
Бях почти сигурен, че ще го сащисам, и не сбърках. За миг онемя от възхита, след което заяви, че новият текст извисявал цялата песен и че нямал думи да ми благодари.
— Върховно е!
— И аз се надявах да ти хареса.
— Как измисляш подобни неща? — не спираше да се учудва той.
— Ами просто ми хрумват.
— Трябва веднага да изрепетираме новата версия, старче.
— Няма по-удобен момент, друже.
Странна работа — обърнеш ли поглед назад, почти винаги ясно проумяваш къде си сбъркал по време на гуляй или друго мероприятие. Да вземем например това наше малко хорово упражнение. За да вдъхна атмосфера на изпълнението, аз се възкачих на стола и заразмахвах бутилката като диригентска палка, а това, както сега виждам, е било грешка. Вярно, че неимоверно допринасяше за композицията, но създаваше у евентуалния наблюдател невярното впечатление за пиянска разюзданост.
И ако ми възразите, че във въпросния момент не е имало евентуален наблюдател, мога честно да ви отговоря, че имаше. Тъкмо бяхме стигнали до „храсталаци и над страшен ров“ и се готвехме за кулминацията на фината, когато зад нас се чу глас.
Той рече:
— Хубава работа!
Разбира се, има много начини да се каже „Хубава работа!“ Благородната Дафни Уинкуърт го произнесе като целомъдрената съпруга на царя на Вавилон, попаднала в банкетната зала тъкмо когато там се е завихрила една хубава вавилонска оргия.
— Хубава работа! — повтори тя.
Естествено, думите на Корки за лелиния комплекс на Езмънд Хадок би трябвало да са ме подготвили за онова, на което станах свидетел, но въпреки това трябва да призная, че бях сащисан от поведението му. Поведение на малодушен пъзливец и ниско стелещ се червей. Вероятно насърчен от качването ми на стола, той се бе покатерил на масата и пореше въздуха с банан вместо с ловджийски камшик, но щом чу гласа, се свлече като виновен чувал с въглища, а изражението му беше тъй съсипано и разкривено, че нямах сили да го гледам.
— Всичко е наред, лельо Дафни!
— Наред?
— Просто репетирахме. За концерта. Толкова скоро е, че не искам да губя дори секунда.
— Нима? А ние седим и ви чакаме в дневната.
— Да, лельо Дафни.
— Гъртруд те чака да играете табла.
— Да, лельо Дафни.
— Стига да си в състояние да играеш табла.
— О, да, лельо Дафни.
Изсули се от стаята с клюмнала глава и приведени рамене и тъкмо да последвам примера му, когато старата каменотрошачка ме спря с властен жест. Приликата й с Франкенщайн ме фрасна през очите и в главата ми се стрелна мисълта, че животът на невръстните несретници, изтеглили жребия да я имат за своя директорка, трябва да е бил като Шест Седмици на Слънчевия Дяволски Остров. Преди да се запозная с нея, винаги смятах, че преподобният Обри Ъпджон е най-плътното приближение до капитан Блай[2], което схоластичните среди са успели да навлекат на главите на подрастващите, но сега ми стана ясно, че в сравнение с бойната секира Дафни той беше вакло първолаче.
— Огъстъс, ти ли доведе със себе си едно голямо и зло куче? — заинтересува се тя.
Фактът, че изобщо не включих за какво става дума, е показателен за вихъра на събитията, сполетели ме в Девърил Хол.
— Куче ли?
— Силвърсмит твърди, че е твое.
— О, а! — възкликнах аз, след като паметта ми се възкачи обратно на трона си. — Да, да, да, разбира се. Да, със сигурност. Сам Голдуин като нищо може да мине за куче. Само че не е мой, а на Корки.
— На когооо?
— На Корки Пърбрайт. Помоли ме да го отглеждам ден-два.
Споменаването на името на Корки я накара да поеме рязко дъх и да тръсне глава, също както стана по време на вечерята, фактът, че популярността на това момиче в Девърил Хол вълци я яли, не можеше да мине незабелязан.
— Близка приятелка ли ти е госпожица Пърбрайт?
— Много — отвърнах аз и твърде късно включих, че Корки беше казала нещо съвсем различно на Езмънд Хадок. Зарадвах се, че не е в стаята. — Изпитваше известни съмнения относно начина, по който чичо и ще приеме кучето, и искаше да го пообработи предварително. Затова ми го даде. Настанено е в конюшнята.
— Не е в конюшнята.
— Тогава Силвърсмит ме е изпързалял. Каза, че е там.
— Завел го е в конюшнята, но то се е развързало и току-що нахлу в дневната като побесняло.
Усетих, че се налагат утешителни слова.
— Сам Голдуин не е откачен — уверих я аз. — Не бих се обзаложил, че е един от великите умове на човечеството, но иначе си е съвсем редовен. Що се отнася до нахълтването му в дневната, направил го е, воден от мисълта, че аз съм там. Развил е изпепеляваща страст към мен и всеки миг на разлъка му носи страдание. Нищо чудно, че първата му работа, след като е бил заточен в конюшнята, е била да загризе въжето, за да се освободи и да дойде да ме търси. Просто трогателно.
Маниерът й подсказа, че не е съгласна с мен. Очите й святкаха от антикучешки чувства.
— Беше крайно неприятно. Бяхме оставили прозорците към верандата отворени, защото нощта е топла, и изведнъж този отвратителен звяр влетя на галоп. Сестра ми Шарлът получи нервен шок, от който дълго няма да може да се възстанови. Животното се метна на гърба й и започна да я гони из стаята.
Не дадох гласност на мислите си, защото ако Устърови са известни с нещо, това е тяхната тактичност, но ми хрумна, че то си е наказание Свише за Шарлът, написала щуротии като „Ало, ало, ало, ало, на лов сме тръгнали сега“, и ще й бъде обица на ухото следващия път, когато посегне към перото. Вече можеше да види на нещата от гледната точка на лисицата.
— А когато позвънихме за Силвърсмит, гадината го ухапа.
Не крия тръпката на възхита, която изпитах при тези думи. „Ти си по-достоен мъж от мен, Гънга Дин“[3], едва се сдържах да не издекламирам. Самият аз не бих ухапал Силвърсмит дори за да доставя последна радост на умираща кръстница.
— Ужасно съжалявам — изрекох. — Мога ли да направя нещо?
— Не, благодаря.
— Имам значително влияние над този пес. Може би ще успея да го убедя да се оттегли в конюшнята на заслужил отдих.
— Не е необходимо. Силвърсмит успя да надвие животното и да го заключи в един шкаф. Но щом твърдиш, че домът му е във викарията, незабавно ще го пратя там.
— По-добре аз да го заведа.
— Моля те, не се тревожи. Струва ми се, че ще е най-добре веднага да си легнеш.
Предложението ми се стори достойно за възхищение. От момента, в който представителките на нежния пол се изнизаха от масата за вечеря, за да дадат на мъжкото съсловие възможност да пийнат портвайн и попушат пури, с известно притеснение очаквах тихата семейна вечер, която ме очакваше, след като двамата с Езмънд приключехме с мъжката програма. Знаете какво значи тиха семейна вечер в провинциално имение с преобладаващо женско присъствие. Заклещват ви в ъглите и ви показват албуми със снимки. Пеят ви народни песни. Главата ви започва да клюма като повехнала лилия на стеблото си и трябва непрекъснато да я отмятате в положение номер едно с усилие, което изчерпва до крайност крехките ви силици. Много, много по-добре щеше да бъде да се оттегля в будоара си незабавно, толкова повече, че бързах да се видя с Джийвс, който отдавна би трябвало да е пристигнал с влака и с основния багаж.
Не твърдя, че думите на тази жена с техния гнусен подтекст, че съм напортвайнен до козирката, не ме нараниха. Мнението й, че ако ме пуснат на воля в някоя дневна, първата ми работа ще е да се заема с възпроизвеждането на атмосферата в пристанищна кръчма, пълна с моряци отпускари, бе просто очебийно. Но ние Устърови сме справедливи дълбоко в себе си, та не можех да я упрекна за възгледите й. Наясно съм, че когато влезеш в трапезарията си и видиш как твой гост подскача върху стол с бутилка в ръка и се дере „Ало, ало, ало, ало, на лов сме тръгнали, момчета“, имаш всички основания да си направиш някои изводи.
— Наистина съм малко уморен от пътуването — заявих аз.
— Силвърсмит ще ти покаже стаята — отвърна тя и тогава схванах, че и чичо Чарли е сред нас. Не бях го видял, нито чул да влиза. Също като Джийвс се беше материализирал от небитието. Явно наследствена черта. — Силвърсмит.
— Да, госпожо?
— Съпроводи господин Финк-Нотъл до стаята му — нареди Благородната Дафни, въпреки че забелязах как на устата й беше да каже: „Помогни му да се добере до стаята си.“
— Много добре, госпожо.
Забелязах, че понакуцва, с което намекваше за връзката между Сам Голдуин и прасеца му, но се въздържах да задавам въпроси, защото инстинктивно схванах, че темата е болезнена не по-малко от самия прасец. Последвах го по стълбите до стаята и бодро му пожелах „лека нощ“.
— А, да, Силвърсмит — сетих се аз.
— Моля, сър?
— Пристигна ли камериерът ми?
— Да, сър.
— Можеш да ми го изпратиш.
— Много добре, сър.
Оттегли се и след няколко минути в стаята ми влезе позната фигура.
Само дето не беше познатата фигура на Джийвс. Беше познатата фигура на Клод Катърмоул Пърбрайт.