П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (8)

8

Казах „призракът на Джийвс“, защото в онзи пръв ужасен миг именно така изтълкувах появата му. Думите „Виж ти! Призрак!“ трепкаха на устните ми и аз реагирах почти като героинята в „Убийство в Грейстоун Грейндж“, когато откри, че Нещото си е харесало стаята й. Не знам дали някога сте виждали призрак, но общият ефект от вида му е, че ви изкарва ангелите.

След малко обаче до ноздрите ми доплува ухание на бекон и като предположих, че е малко вероятно изчадие на отвъдното да препуска из къщата с яйца и бекон, се поуталожих. Спрях да изливам чая върху завивката и възстанових членоразделната си реч. Вярно, че единствено съумях да изрека едно немощно: „Джийвс!“, но и това не е лошо за човек, чийто език допреди малко е бил залепен в сливиците, което единствено го възпрепятства от глътване.

Съществото сгуши подноса в скута ми.

— Добро утро, сър — заговори то. — Стори ми се, че ще предпочетете да се насладите на закуската в усамотението на покоите си, вместо да се присъедините към компанията в трапезарията.

Очевидно си даваше сметка не по-зле от мен, че в трапезарията щяха да са налице пет лели — една глуха, една смахната, една Благородна Дафни и всички заедно напълно негодни за човешка консумация напразен стомах. Не можех да не изръкопляскам на този негов благороден жест. Ентусиазмът на аплодисментите ми се засили, когато се сетих, че в подобен дом, където нещата положително се организират без съобразяване с полъха на новите времена, закуската вероятно щеше да се сервира от иконома.

— Нали така? — попитах. — Силвърсмит ли обслужва утринния гуляй?

— Да, сър.

— Божичко! — пребледнях под загара си аз. — Какъв човек, Джийвс!

— Моля, сър?

— Чичо ти Чарли.

— О, да, сър. Властна личност.

— Властна и още как! Как беше се изразил Шекспир за човека с очи на морж?

— С очи на Марс, сър, които плашат и нареждат, е вероятно цитатът, който търсите.

— Точно така. Чичо Чарли има точно такива очи. Наистина ли му викаш чичо Чарли?

— Да, сър.

— Невероятно. Да мисля за него като за чичо Чарли, е — все едно да го наричам Джими, Реджи или, ако щеш, дори Бърти. Друсал ли те е на коляно навремето?

— Много често, сър.

— И не ти е трепвало окото? Трябва да си бил дете от камък и стомана. — Отново се съсредоточих върху блюдото. — Прекрасен бекон, Джийвс.

— Доколкото разбрах, е домашно производство, сър.

— И без съмнение приготвен от щастливи прасета. Има и пушена херинга, да не говорим за препечения хляб, сладкото от портокалови корички и ако не ме лъжат сетивата, ябълката. Говори каквото щеш за Девърил Хол, но гостоприемството му е разточително. Не знам дали си забелязал, Джийвс, как една хубава, бодра пушена херинга сутрин на гладен стомах ти влива нов живот.

— Напълно сте прав, сър, въпреки че самият аз предпочитам парче шунка.

Засравнявахме животворното въздействие на пушената херинга и шунката и способностите им да укрепват моралните устои, като, естествено, и за двете имаше достатъчно аргументи, докато не споменах нещо, за което трябваше да заговоря много по-рано. Направо не мога да си обясня как го бях забравил.

— А, Джийвс — започнах, — знам, че имаше нещо, което трябва да те питам. Какво, в името на всичко свято, правиш тук?

— Допуснах, че ще проявите любопитство по този въпрос, сър, и смятах да ви предложа обяснение. Дойдох да прислужвам на господин Финк-Нотъл. Разрешете, сър.

Улови в полет парчето херинга, излетяло от вилицата след рязкото трепване на ръката ми, и го върна в чинията. Гледах го, както се казва, с разчекнати очи.

— На господин Финк-Нотъл?

— Да, сър.

— Но Гъси не е тук.

— Тук е, сър. Пристигнахме късно снощи.

Ослепи ме внезапна светкавица.

— Искаш да кажеш, че чичо Чарли е имат предвид Гъси, когато ми каза, че господин Устър е пристигнал в този грозен час? Аз съм тук в ролята на Гъси, а сега Гъси пристига като мен?

— Точно така, сър. Създаде се доста странна и объркана обстановка, сър…

— На мен ли го казваш!

Единствено вероятността да капична подноса ме възпря да не извърна лице към стената. Когато Езмънд Хадок, по време на раздумките ни над портвайна, говореше, че има времена за изпитание на душите мъжки, той и хабер си нямаше на какво са способни времената, като си запретнат ръкавите и се заловят за работа. В стремежа си да се нагодя към обстановка, която дори най-храбрият би оценил като печална, боднах хапка пушена херинга и равнодушно я прекарах през ларинкса си.

— Но как Гъси се измъкна от панделата?

— Съдията премислил и решил да замени присъдата му с глоба, сър.

— И кое го е накарало да постъпи така?

— Вероятно мисълта, че качеството милосърдие на човека е присъщо, сър, както се изразява поетът Шекспир.

— Имаш предвид, дето ни оросява, като благодатни капки дъжд?

— Точно така, сър. Напояващи земята долу^[1]. Негова Милост без съмнение е взел под внимание факта, че блажен е онзи, който дава, не по-малко от оногова, който получава, и милосърдието краси монарха повече от неговата корона.^[2]

Замислих се. Нищо чудно да беше прав.

— И колко го обръсна? Петарка?

— Да, сър.

— Значи Гъси му намаза ръката и литна на свобода?

— Да, сър.

— А ти му стегна багажа и го домъкна в Девърил Хол?

— Да, сър.

Сложих пръст в раната.

— Но защо? — запитах.

Мислех, че ще го хвана натясно, но, уви. Там, където по-дребна душица би затъпкала наместо и закършила ръце, мънкайки: „Да, разбирам мисълта ви, точно там е проблемът, нали?“, той имаше готово обяснение, което ми поднесе, без да му трепне окото.

— Това беше единственото, което можех да предприема, сър. От една страна, нейно благородие, леля ви беше изключително настоятелна в желанието си да посетите Девърил Хол, а от друга, госпожица Басет не по-малко държи господин Финк-Нотъл да се яви тук. Ако някой от двама ви не дойдеше, щяха да се предприемат проучвания, последвани от пагубни резултати. Нека разгледаме само единия аспект: госпожица Басет очаква всеки ден да получава писма от господин Финк-Нотъл, съдържащи разнообразни клюки от Девърил Хол и подробни описания на живота тук. Естествено, писмата трябва да са написани на хартията на Девърил Хол и да носят пощенско клеймо „Кингс Девърил“.

— Вярно. От устата ти се лее мед, Джийвс. Никога нямаше да се сетя за това.

Преглътнах мрачен залък препечен хляб със сладко от портокалови корички. Мислех си колко лесно можеше да се избегне тая бъркотия, ако оня тиквеник се беше сетил веднага да глоби Гъси. Казвал съм го преди, ще го повторя и сега — всички съдии са боклук. Покажете ми съдия и аз ще ви покажа магаре.

Захапах ябълката.

— Значи тъй стоят нещата?

— Да, сър.

— Аз съм Гъси, а Гъси е аз.

— Да, сър.

— И ще ни е нужна неизчерпаема бдителност, за да не изпортим работата. Ще стъпваме по пачи яйца.

— Извънредно живописен израз, сър.

Доядох ябълката и запалих замислена цигара.

— Е, предполагам, че така е било писано — заявих. — Само не ми цитирай Марк Аврелий, защото няма да понеса приказките, че това било част от предопределението на Вселената, предвидено за нас от самото начало и че всичко, което ни връхлита, е част от великата паяжина. Как приема нещата Гъси?

— С не твърде леко сърце, сър. Бих го описал като нагълтал се с оцет. Научих от господин Пърбрайт…

— А, значи си се видял с Коко?

— Да, сър, в залата за прислугата. Помагаше на Куини — момичето, което отваря вратата — да реши една кръстословица. Информира ме, че е успял да проведе разговор с госпожица Пърбрайт, осветлил я е за нежеланието ви да играете ролята на Пат в ирландския етюд на концерта, а госпожица Пърбрайт напълно е влязла в положението и е казала, че сега, щом като господин Финк-Нотъл е пристигнал, естествено е той да поеме ролята. Господин Пърбрайт се е видял и с господин Финк-Нотъл и го е уведомил за това решение, та точно това е причината за вкиснатото настроение на господин Финк-Нотъл.

— Задачата му е повод за колики, а?

— Да, сър. И донякъде е недоволен от онова, което е чул от дамите в Деверил Хол относно…

— Моите подвизи може би?

— Да, сър.

— Кучето?

— Да, сър.

— Портвайнът?

— Да, сър.

— И ало, ало, ало, на лов сме тръгнали сега?

— Да, сър.

Пуснах съжалително кръгче дим.

— Дааа — рекох, — опасявам се, че дадох лош начален тласък на Гъси. Съвсем неволно породих в очите на домакините ни представата за лицемерно херувимче, което се връзва на фльонга да заблуди обществеността, че не пие нищо освен портокалов сок, а в мига, в който публиката се обърне с гръб, се нахвърля като хиена върху портвайна. Разбира се, имам с какво да се оправдая. Езмънд Хадок направо ми навря шишето в устата, пък и умирах от жажда. Не е редно да упрекваш затрупан от лавина в Алпите планинар, задето е приел капка бренди от ръцете на санбернарско куче. Все пак да се надяваме, че ще си държат езика зад зъбите и няма да го напортят на госпожица Басет. Не искам прътове в колелата на Гъсевата любов.

Помълчахме колкото да си представим каква реколта ще пожънем, в случай че Мадлин Басет бъде дегъсирана. Побързах да сменя бодливата тема.

— Като казах любов, та се сетих. Коко довери ли ти своята история?

— Да, сър.

— Така си и мислех, фактът, че всички се изреждат да ридаят на рамото ти, е направо поразителен.

— Намирам го за твърде удовлетворително, сър, и винаги съм готов да окажа съдействие според възможностите си. Чувствам се удовлетворен, когато открия светлина в тунела. Вчера, малко след като отпътувахте, господин Пърбрайт ми отдели време да изложи проблемите, с които се сблъсква. Едва когато научих всички факти, се осмелих да му предложа да заеме мястото ми тук като ваш камериер.

— Бих желал все пак някой да ми беше телеграфиран. Щяхте да ми спестите прегаден шок. Последното нещо, което му трябва на човека след тежка спявка, е да позвъни на звънеца и да му се яви без предупреждение подменено лице. Ти самият няма ли да се почувстваш тъпо, ако някоя сутрин на мътна глава влезеш в спалнята ми с чая и откриеш, че от леглото ти се звери Понго Туисълтън? Когато се видя с Коко, той сподели ли последните новости?

— Моля, сър?

— За Езмънд Хадок и Корки.

— А, да, сър. Информира ме какво сте му съобщили относно непоклатимото обожание на господин Хадок спрямо госпожица Пърбрайт. Очевидно от сърцето му е паднал камък. Смята, че главната преграда към щастието му е преодоляна.

— Да, нещата на Коко се заформят благоприятно. Бих искал да кажа същото и за клетия стар Езмънд.

— Мислите, че госпожица Пърбрайт не споделя чувствата на господин Хадок, сър?

— О, не, споделя ги, та пушек се вдига. Без свян и срам призна, че той е светлина в живота й, но изобщо не си вади извода, че при това положение всичко ще е цветя и рози, защото ще изпаднеш в същото измамно заслепление като Езмънд Хадок. Нещастната заблудена овца си въобразява, че ще блесне с изпълнението на песента, която ще изпълни на концерта, и че тя, като чуе несдържаните овации на публиката, ще простене: „О, Езмънд!“ и ще падне в прегръдките му. Ще падне друг път.

— Няма ли, сър?

— Изключено, Джийвс. Има един подводен камък. Трагедията е, че тя не желае и да помисли за сдобряване с него, докато той не се опъне на лелите си, а той, съвсем естествено, получава гърчове само при мисълта за подобен подвиг. Положението, както съм чувал да се казва, е задънено.

— А защо младата дама държи господин Хадок да се опълчва срещу лелите си, сър?

— Твърди, че им разрешават да го тъпчат от дете и било време да отхвърли игото. Иска от него да демонстрира несломимо мъжество. Все старата история с драконите. Знаеш вероятно, че преди много години, когато рицарите били сърцати, момичетата ги подкокоросвали да ходят да се бият с дракони. Няма да се учудя, ако това е било ежедневието на твоя приятел рицарят Роланд. Но драконите са едно, а лелите съвсем друго. Не храня съмнение, че Езмънд Хадок би се възправил без колебание срещу огнедишащ дракон, но не го карайте да тръгне на бой срещу Благородната Дафни Уинкуърт и госпожиците Шарлът, Емелин, Хариет и Мъртъл Девърил и да ги накара да заиграят по свирката му.

— Питам се, сър…

— Какво се питаш, Джийвс?

— Мина ми през ума, че има вероятност в случай, че изпълнението на господин Хадок на концерта е толкова успешно, колкото той предполага, поведението му да стане видимо по-решително. Самият аз не съм имал възможност да проуча психологията на младия господин, но от това, което ми е разправял чичо Чарли, съм убеден, че е от господата, върху които акламациите на широките народни маси имат забележителен ефект. Ръкоплясканията на тълпата често действат като мощен стимулант върху млади господа с комплекс за малоценност.

Започнах да схващам мисълта му.

— Искаш да кажеш, че ако пожъне успех, ще си навири носа до небето, ще намери сили да погледне лелите в очите и ще ги накара да посърнат?

— Точно така, сър. Не помните ли случая с господин Литъл?

— Божичко, ти си абсолютно прав. Бинго стана нов човек! Джийвс, сигурен съм, че си на прав път.

— Поне теорията ми почива върху логични предпоставки, сър.

— Повече от логични. Тя е същинска кукла. Тогава трябва да впрегнем и сетни сили, за да го накараме, да успее. Какво използваха разните оперни?

— Имате предвид клакьори, сър?

— Точно така. Въртеше ми се на езика. Трябва да му се осигурят клакьори. Твоята задача, Джийвс, е да тръгнеш да шариш из селото и да пускаш тук блага дума, там халба бира, докато обществеността не се убеди в необходимостта да ръкопляска на изпълнението на Езмънд Хадок до пълно мазолясване на дланите. Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се, сър. Ще се погрижа за всичко.

— Добре. А сега май е време да ставам и да се видя с Гъси. Вероятно ще иска да обсъдим въпрос-два. Има ли в околностите порутена мелница?

— Доколкото знам не, сър.

— Тогава измисли някаква друга природна забележителност, където да му кажеш да се срещнем. Не искам да преоравам къщата и околностите, докато го открия. Идеята ми е да се промъкна през задното стълбище и да пропълзя през храстите в градината. Следваш ли мисълта ми, Джийвс?

— Напълно, сър. Бих ви предложил да съобщя на господин Финк-Нотъл, че ще се срещнете след около час пред селската поща.

— Добре — приех аз. — А сега, Джийвс, няма да е зле да ми приготвиш освежителната вана.