П. Г. Удхаус
Джийвс и феодалният дух (1)

1

Лежах си във ваната, сапунисвах замислено крака си и се разпявах, ако не ме лъже паметта с „Бледите ръце, които обичах край Шалимар“. Да кажа, че се чувствах в прекрасно разположение на духа, би било груба лъжа по отношение на читателите ми. Вечерта, която ме очакваше, обещаваше да бъде една от онези лепкави вечери, не вещаещи нищо добро за зверовете и хората. Бях получил писмо от леля ми Далия, пратено от резиденцията й в Бринкли Корт в Устършир. Та тя ме молеше като лична услуга да изведа някакви нейни познати на вечеря — двойка с фамилията Тротър.

Те били, според думите й, досадници от първа класа и щели да ме отегчат безумно, но било страшно наложително да им приложим малко четки, защото скъпата ми леля Далия била в средата на много сложна бизнес-сделка с мъжката половина от композицията, а в такива моменти и най-малката помощ можела да се окаже полезна. „Не ме разочаровай, мой прелестен, миличък Бърти“, завършваше писмото й с нотка на трогателен призив.

Тази Далия е моята добричка и достойна леличка, която не бива да бъркате с леля ми Агата. Последната умъртвява плъхове със зъби и разкъсва безмилостно малките си. Затова щом леля ми Далия ми каже: „Не ме разочаровай“, аз не я разочаровам. Но, както вече казах, по никакъв начин не жадувах за предстоящия гуляй.

На всичко отгоре това се случваше в момент, в който бях сломен от обстоятелството, че през последните две-три седмици Джийвс липсваше от родния дом, подмамен от задължителния си летен отпуск. Неизменно всяка година в началото на юли той нарамва куп сечива, лентяя му с лентяй, и се отправя към Богнър Риджис. Там си лови скариди на воля и ме оставя в положението на ония поети, дето ви карат да изчитате задължително в училище. Тези люде непрекъснато се жалват, че газелата им се изгубила или нещо от този род. А без незаменимата личност, каквато всъщност бе Джийвс, Бъртрам Устър се превръща в смътна сянка на собственото си „аз“ и не е в състояние да се справи с някакви си смотани Тротъровци.

Унесен в подобни мрачни мисли и зает с една от любимите ми академични дейности — излъскването на левия си лакът под звуците на „Ай, сладко тайнство на живота“, изведнъж бленуването ми бе прекъснато от прошумоляването на тихи стъпки в спалнята. Изправих се пъргаво като новобранец на пост. Бях обзет от трескава възбуда, адреналинът ми се раздвижи бясно, а пяната замръзна по ръцете ми. Ако в спалните ми покои се подвизаваха безшумни нозе, това за мен значеше единствено, че стожерът на дома се е завърнал от ваканцията си, несъмнено загорял и в отлична форма. Освен ако някой крадец не бе решил да намине насам.

Дискретно покашляне ме осведоми, че бях съобразил правилно ситуацията, но все пак реших да се уверя напълно.

— Ти ли си, Джийвс? — извисих глас.

— Да, сър — осведоми ме той.

— Завърна се у дома значи.

— Да, сър.

— Добре дошъл в 3 А Луксозни апартаменти Бринкли, Лондон, Запад 1 — приветствах го, чувствайки се като овчарят, когато някое залутало се овне доприпка обратно при стадото. — Добре ли изкара?

— Възможно най-приятно, благодаря ви, сър.

— Трябва да ми разкажеш всичко от игла до конец — предложих аз.

— Естествено, сър. Когато ви е удобно.

— Обзалагам се, че ще ме заплениш с разказа си. Какво вършиш там? — полюбопитствах.

— Току-що пристигна писмо за вас, сър. Тъкмо го поставях върху тоалетната ви масичка. У дома ли ще вечеряте, сър?

— Не, навън, да го вземат дяволите! Леля Далия ми уредила среща с два спаружени резена сирене. Затова, ако ти се иска да посетиш клуба си, чувствай се свободен като волна птичка в небесата.

И друг път в своите мемоари съм отбелязвал факта, че Джийвс се числи към един доста изтънчен клуб за икономи и камериери. Нарича се „Ганимед Младши“ и е разположен някъде по Кързън Стрийт. Знаех си, че след отсъствието си от метрополията, ще изгаря от нетърпение да полети натам и да се поразтуши с момчетата, да възобнови старите си връзки и въобще всичко останало в тоя дух. Когато аз самият отсъствам седмица-две, първата ми работа винаги е да хукна към Търтеите.

— Представям си какво бляскаво и разтърсващо посрещане ще ти окажат там — прочувствени песни и лудо ча-ча — рекох. — Да не би да ми се чу да казваш, че е дошло писмо за мен?

— Да, сър. Преди броени минути бе донесено от специален куриер.

— Важно ли е, как ти се вижда?

— Можем само да гадаем, сър.

— Я по-добре вземи го отвори и прочети съдържанието.

— Много добре, сър.

Времетраенето на последвалата сценична пауза бе около минута и половина, като в този интервал лирата ми, настроена в миньорните тонове поради гореспоменатото предстоящо събитие, отдаде значимото на „Изтъркаляйте бурето“, „Любя една девойка“ и „Всеки ден ти нося теменужки“ в посочения ред. След известно време гласът на Джийвс долетя през дървената врата.

— Писмото е с внушителна дължина, сър. Може би ще предпочетете да ви предам същината му? — предложи той и аз с готовност се съгласих.

— Точно така, Джийвс. Премини направо към края.

— Написано е от Пърси Гориндж, сър. Пропускайки незначителните подробности и концентрирайки се върху същественото, господин Гориндж изразява желание да вземе хиляда лири назаем от вас.

Стреснах се толкова силно, че сапунът се изстреля от ръката ми като тапа от бутилка шампанско и се приземи с глухо тупване на изтривалката. Без задължителното предварително подготвяне на почвата, което да омекоти удара, думите на Джийвс тутакси ме извадиха от равновесие. Не се случва често човек да се сблъска с врънкане за пари в такъв внушителен мащаб. Обичайната тарифа се движеше около петачка до идущата сряда.

— Каза… какво, Джийвс? Хиляда лири? — недоумявах аз.

— Но кой е този дяволски образ? Не познавам никакви Горинджисовци.

— От посланието му подразбирам, че не сте се срещали с джентълмена, сър. Но той споменава, че е заварен син на господин Л. Дж. Тротър, с когото явно госпожа Травърс се познава.

Кимнах. Не че това помогна особено на процеса на общуване, тъй като събеседникът ми не можеше да ме види.

— Да, тук вече е стъпил на здрава почва — признах. — Леля Далия наистина познава Тротър. Той е типът, когото ще трябва да угоявам тази вечер. Дотук добре. Но умът ми не побира как обстоятелството, че се пада заварен син на Тротър, дава правото на този Гориндж да смята, че може да се гушне в скута ми и да се подкрепи със съдържанието на портфейла ми. Имам предвид, че все пак това не е случай, в който важи формулата „Всеки твой заварен син, Л. Дж. Тротър, от днес нататък е и мой“. По дяволите, Джийвс, остави ли се човек веднъж да го разчувстват тия заварени синове… къде ще му излезе краят? В семейните среди мълниеносно ще се разчуе, че си щедър доставчик и докато се усетиш — вече се стичат на талази сестрите, братовчедките, стринките, племенниците, шуреите, шуренайките и чичовците, за да настояват за своя дял. Неколцина от тях могат дори да пострадат при блъсканицата. Джийвс, жилището ми ще се обърне на кланица.

— Има много истина във вашите думи, сър, но изглежда че не става въпрос толкова за заем, колкото за инвестиция. Той желае да ви предостави възможността да спомоществувателствате продукцията, която представлява драматизация на романа на лейди Флорънс Крей „Пръски от вълни“.

— О, така ли? Сега вече започвам да схващам тънката му мисъл.

Споменатата Флорънс Крей ми се пада нещо като доведена братовчедка или братовчедка по сватовство — не съм много сигурен в терминологията. Тя е дъщеря на Лорд Уърпълсдън, а дъртакът Уърпълсдън в момент на временно умопомрачение наскоро се ожени за леля ми Агата en secondes noces, както струва ми се е изразът. Тя спада към момичетата свръхинтелектуалки и мозъчният й пъпеш е нафрашкан до критичната точка на пръсване с онези мънички и щъкащи сиви клетчици. Преди около година, вероятно защото бе озарена от небесните пламъци на вдъхновението, но много по-вероятно, за да се занимае с нещо отвличащо вниманието й от леля Агата, тя написа въпросния роман. Той спечели пламенното одобрение на интелигенцията, която открай време примира за най-кошмарната бълвоч.

— Джийвс, ти прочете ли „Пръски от вълни“? — заинтересувах се и внимателно вдигнах сапуна от земята.

— Прегледах я набързо, сър.

— И какво ти е мнението? Хайде, Джийвс, няма какво да се смущаваш. Думичката май започва със „с“ и продължава с „капене“.

— Е, сър, лично аз не бих стигнал чак дотам, та да я определя с прилагателното, което предполагам имате предвид. Но ми се стори, че е донякъде незряло произведение, на което му липсва задълбочено смислово съдържание. Моите лични предпочитания клонят повече към Достоевски и другите велики руснаци. Въпреки това, сюжетът не е съвсем лишен от занимателност и е твърде възможно да допадне на публиката, посещаваща столичните театри.

Поразмислих се. Мъчех се да се сетя за нещо, ама то все ми се изплъзваше. Най-после обаче го налучках.

— Но ето какво ме озадачава — рекох. — Ясно си спомням как леля Далия ми каза, че Флорънс споменала пред нея, че някакъв образец взел пиесата и искал да я поставя на сцена. Помня как реагирах. Точните ми думи бяха: „Клетият заблуден човечец“. Добре, но ако това е тъй, защо тогава този Пърси се завира в мелето и ръга най-некултурно хората в ребрата? И за какво са му притрябвали тези хиляда лири? Намирисва ми на мътни води, Джийвс.

— Обяснението се съдържа в писмото на джентълмена, сър. Изглежда един от синдикатите, който щял да финансира начинанието и обещал въпросната сума, се е оказал неспособен да изпълни поетото задължение. Това, доколкото ми е известно, често се случва в света на театъра.

Отново потънах в размишления и оставих гъбата нежно да се плъзга по тялото ми. Неочаквано изникна и друга въпросителна.

— Но защо тогава Флорънс не е казала на Пърси да иде да потропа по портфейла на Стилтън Чийзрайт? След като все пак е сгодена за него, искам да кажа. Всеки би счел, че след като със Стилтън ги спояват нежните окови на любовта, върху него трябва да падне избора за благородното дело.

— Може би господин Чийзрайт няма на разположение хиляда лири, сър — предположи Джийвс.

— Вярно. Виждам накъде биеш. Искаш да намекнеш, че аз имам, нали?

— Именно, сър.

Положението донякъде се изясни. Сега, знаейки фактите, можех да прозра, че Пърси бе действал, уповавайки се на логични и изпитани принципи. Щом се стремиш да събереш хиляда лири, първото задължително условие, разбира се, е да се обърнеш към някого, който притежава хиляда лири, а несъмнено той се бе осведомил чрез Флорънс, че при мен от необходимия му артикул има задоволителна наличност и дори залежава. Но бе сгрешил фатално, подвеждайки се от предположението, че съм кралят на баламите и любимото ми занимание е да пръскам огромни суми все едно са трошички за птичета по щяло и нещяло.

— Ти би ли финансирал пиеса, Джийвс? — попитах и всеки слушател би доловил философска нотка в гласа ми.

— Не, сър — отвърна без да се замисли той.

— Нито пък аз. Мисля си да му отговоря с твърдо nolle prosequi^[1] и да оставя парите да си почиват в стария дъбов скрин. Ти как смяташ?

— Определено бих ви препоръчал този подход, сър.

— Чудесно. Нека тогава Пърси да гони вятъра. И да се спасява както може. А сега да минем към по-спешен проблем. Докато се обличам, ще ми забъркаш ли един от подкрепителните си коктейли?

— Естествено, сър. Мартини или някой от моите специалитети?

— Второто, Джийвс.

Заявих го с абсолютно непоколебим глас. Не само фактът, че ми предстоеше вечер с два екземпляра, които леля Далия — а тя винаги е умеела да преценява хората — бе описала като досадници, повлия на това мое решение. Чувствах нуждата от подсилващо питие и поради друга една причина.

Последните няколко дни, в които очаквах Джийвс да се завърне всеки момент, отвътре ме ядеше притеснението, че щом настъпеше моментът да се изправим лице в лице, щях да имам нужда от ободряваща глътка, която да ме насърчи за онова, което неминуемо щеше да се окаже изтощителен и тежък сблъсък. Последният изискваше да се запася с цялата си налична твърдост и воля за победа.

Защото сами знаете как е, когато двама силни мъже съжителстват в непосредствена близост, ако думата, която търся, е точна. Появяват се разногласия. Могъщата воля на единия ожесточено си противоборства с тази на другия. Ябълката на раздора се търкулва и започва да подскача от ръце в ръце. Никой не бе по-наясно от мен относно факта, че точно една такава ябълка ще направи дебюта си в момента, в който изплувам в полезрението на Джийвс. Затова усещах, че едно голо мартини, въпреки безчетните му достойнства, няма да ме зареди с достатъчно енергия за изпитанието, което ме очакваше.

Атмосферата, която витаеше около мен, докато изсушавах и обличах кръшната си снага, бе откровено тревожна. Вероятно ще бъде пресилено ако кажа, че когато четвърт час по-късно влязох във всекидневната, треперех от глава до пети, но безспорно едва удържах юздите на свръхизострената си напрегнатост. Щом Джийвс влезе с шейкъра, връхлетях върху му като тюлен, хвърлящ се след огризка от риба, и гаврътнах на един дъх чашката, едва поемайки си дъх и смотолевяйки: „Ха, наздравичка!“.

Ефектът бе магически. Тревожните томления ме напуснаха и бяха заместени от тихото усещане за мощ. За да го опиша по-точно, трябва да прибегна до помощта на алегорията: и така, докато огънят танцуваше по вените ми, плахият фавн Устър се преобрази светкавично в Устър с желязната воля; Устър, готов на всичко. Никога не съм успявал да установя какво слага Джийвс в тези свои специалитети, но тяхната мобилизираща сила е свръхестествена. Те разбуждат спящия тигър и в най-свенливия кротушко. А за да ви дам възможно най-ясна представа за силата на въздействието им, ще ви призная, че веднъж, след едно такова ободрително, тропнах по масата с железен юмрук и заповядах на леля ми Агата да престане да дрънка глупостите си. Дори не съм сигурен дали не казах „проклетите глупости“.

— Коктейлът ти отново е самото съвършенство, Джийвс — казах и повторно напълних чашата си. — Седмиците в компанията на скаридите не са лишили ръката ти от изкусните й умения.

Той не отговори. Изворът на красноречието му изглежда временно бе пресъхнал. Съзрях, както бях и предвидил, че ще стане, как взорът му е вперен в горните склонове на устата ми. Беше студен, гнуслив поглед — двойник на взора, който придирчивият гладник, не изпитващ влечение към гъсениците, отправя към диплещото се в салатата му животинче. Стана ми ясно, че сблъсъкът на воли, за който събирах сили дотогава, се канеше да надигне застрашително глава.

Заговорих любезно, но твърдо. В подобни ситуации нищо не дава по-благоприятни резултати от любезната категоричност, а благодарение на погълнатия животоспасяващ коктейл бях способен да блесна с желязната си учтивост в целия й наличен капацитет. Във всекидневната няма огледало, но ако имаше, и ако бях уловил отражението си в него, не се и съмнявам, че щях да видя гледка, силно напомняща високомерен сеньор от стария режим, който тъкмо възнамерява да разясни на домашната прислуга точно до къде се простират правата й.

— Изглежда нещо силно прикова вниманието ти, Джийвс? Да не би да съм си изцапал носа?

Отношението му се задържа в ледените градуси. Има моменти, когато видът на Джийвс е досущ като на взискателна гувернантка. Настоящият принадлежеше към тях.

— Не, сър. Петното е на горната ви устна. Едно тъмно леке, като от лютива супа с червен пипер.

Кимнах небрежно с глава.

— А, да — рекох. — Мустакът ми. Нали за него загатваш? Пуснах си го, докато ти отсъстваше. Доста е кокетен, не смяташ ли?

— Не, сър, не смятам.

Навлажних устните си със специалитета, продължавайки да преливам от любезност. Чувствах се силен и властен.

— Не ти ли допада?

— Не, сър.

— И не ти се струва, че ми придава по-особено очарование? Ъ-ъ-ъ… как да го определя? Нещо като достолепие и елегантност?

— Не, сър.

— Ти ме наскърбяваш и разочароваш, Джийвс — заявих, отпивайки няколко глътки, като направо се разтапях от любезност през цялото време. — Бих разбрал неодобрението ти, ако предметът на дискусията бе нещо рунтаво и зализано по краищата като на някой старши сержант. Но това тук е просто фината лентичка от растителност, благодарение на която Дейвид Нивън^[2] с години вече жъне овациите на милиони. Когато гледаш Дейвид Нивън на екрана не се гърчиш от ужас, нали?

— Не, сър. На господин Нивън мустакът много му отива.

— А на мен не, така ли?

— Да, сър.

Ето в такива моменти човек осъзнава, че единственият подход, който му остава да приложи, ако държи да запази себеуважението си, е да развърти кадифената ръка в желязна ръкавица или по-скоро обратното. Проявената слабост в подобни минути се оказва фатална.

Искам просто да изтъкна, че си има граници, при това строго очертани, а усещах, че тия граници Джийвс ги бе подминал с около миля и четвърт. Безпрекословно уважавам преценката на Джийвс по отношение на чорапите, обувките, ризите, шапките и вратовръзките, но проклет да бях, ако му се оставех да ми се наложи и да редактира Устъровото лице. Допих коктейла си и заговорих с тих, равен глас:

— Съжалявам, Джийвс. Надявах се да получа от теб нужното разбиране и сътрудничество, но след като ти е непосилно да проявиш съпричастие и сътрудничество, тъй да бъде. Каквито и да са последиците, обаче, аз ще поддържам статуквото. Подложих се на значителни затруднения и терзания, докато го отгледам тоя мустак, и не възнамерявам да го посичам, само защото определени предубедени личности, чиито имена не ще назова поради ред причини, не са способни да разпознаят красивото, когато то ще им избоде очите. J’y suis, j’y reste^[3], Джийвс — завърших словото си с малко парижка духовитост.

Е, след тази великолепна демонстрация на решимост от моя страна, предполагам, че на бедния човечец не му оставаше нищо друго освен да измънка: „Много добре, сър“ или нещо от сорта. Но се случи тъй, че не му стигна времето да изрече дори и това, понеже последната дума тъкмо се отронваше от устните ми, когато звънецът на входната врата напомни за себе си. Джийвс се изнесе от стаята и след броени секунди отново доплава.

— Господин Чийзрайт — оповести той.

В този миг в тежък тръс нахлуха масивните форми на птицата, за която той спомена. Новодошлият бе последният човек, когото очаквах да видя, и ако трябва да съм откровен докрай, почти последният, когото желаех да гледам насреща си.