Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Psmith (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leave It to Psmith, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (12.12.2008)

Издание:

ИК „Колибри“, София, 1996

Първо издание

Редактор Жечка Георгиева

Печатни коли 16. Издателски коли 13,44. Формат 84/108/32

Художествено оформление Момчил Колчев

Печат: ДП „Абагар“, В. Търново

ISBN 954–529–073–0

История

  1. — Добавяне

Първа глава
ЧЕРНИ КОЗНИ В ЗАМЪКА БЛАНДИНГС

1

До отворения прозорец на прочутата библиотека в замъка Бландингс, клюмнал като мокър чорап, което бе обичайната му стойка при липса на опора за гърба, стоеше граф Емсуърт — този колкото добродушен, толкова и завеян благородник — и съзерцаваше своите владения.

Утрото бе прекрасно и нежни летни ухания изпълваха въздуха. Но в мътносините очи на Негова светлост се четеше поголовна тъжовност. Челото му бе набраздено, а устните свадливо свити на фунийка. Всичко това бе крайно озадачаващо, тъй като той бе безоблачно щастлив по природа, както може да е щастлив само мисловно необременен човек с превъзходно здраве и необозрими доходи. Един журналист, описвайки в статия замъка Бландингс, беше се изразил по следния начин: „Процепите между вековните камъни са покрити с нежен мъх и отблизо замъкът сякаш е покрит с растителна козина.“ Това описание би подхождало и на собственика. Повече от петдесет години кротко и ненарушавано спокойствие бяха придали на лорд Емсуърт интересен мъхест вид. Много малко неща бяха в състояние да нарушат душевния му покой. Дори по-малкият му син, Достопочтеният Фреди Трипуд, невинаги успяваше да го стори.

Ала ето че сега бе тъжен. И за да не задълбаваме в мистерията, ще побързаме да поясним, че причината за необятната му тъга се криеше във факта, че бе забутал някъде очилата си, без които беше сляп като къртица, ако използваме собственото му доста сполучливо сравнение. Той усещаше с мъчителна острота плискащата се върху градините му слънчева светлина и копнееше да се юрне навън и да започне с все сили да се тутка и размотава сред любимите си цветя. Ала никой човек, колкото и сръчно да се юрка, не може да се надява на успешно туткане, а още по-малко на размотаване, ако светът тъне в тинеста мътилка.

Вратата зад гърба му се отвори и в библиотеката влезе икономът Бийч, подобен на изпълнена с достойнство едночленна процесия.

— Кой е? — рязко попита лорд Емсуърт, завъртайки се около оста си.

— Аз, Ваша светлост, Бийч.

— Намери ли ги?

— Не още, Ваша светлост — въздъхна икономът.

— Сигурно не си търсил като хората.

— Претърсих целия замък най-щателно и усърдно, Ваша светлост, но безрезултатно. Томас и Чарлс също рапортуваха неуспех. Стоукс още не се е явил да докладва.

— Пфу!

— Изпращам отново Томас и Чарлс в спалнята на Ваша светлост — обяви Ръководителят на ловната дружинка. — Надявам се усилията им да бъдат възнаградени.

И Бийч се оттегли, а лорд Емсуърт се обърна отново към прозореца. Гледката, проснала се под него — макар че за зла врага той не можеше да я оцени по достойнство, — беше пленително красива, тъй като замъкът, един от най-старите обитавани домове в Англия, се извисяваше върху хълм в южната част на знаменитата долина Бландингс в графство Шропшир. Гористи хълмове в синкавата далечина се спускаха до низината, в която река Севърн блестеше като извадена от ножница сабя, а от другата страна на реката просторни гористи красоти с хълмчета и долчинки се надигаха като зелена вълна почти до стените на замъка и се разбиваха върху терасите в многоцветен вихър от цветя там, откъдето започваше юрисдикцията на Ангъс Макалистър, главен градинар на Негова светлост. И понеже денят беше четиринадесети юни и време на изобилие за летните цветни благини, прилежащите до замъка земи пламтяха с цветовете на рози, диви карамфили, трицветни теменуги, питомни карамфили, ружи, кандилки, делфиниуми, потайничета, кампанули и какви ли не други превъзходни дарове Божии, чиито имена само Ангъс можеше да произнесе. Добросъвестен човек беше Ангъс и макар да бе всячески възпрепятстван от несекващото аматьорско усърдие на лорд Емсуърт, той все пак съумяваше да даде превъзходни резултати в своята област. В лехите му имаше доста неща за посочване с гордост и малко за разглеждане с тревога.

Едва Бийч се махна, и лорд Емсуърт трябваше да се обърне отново. Вратата се отвори повторно и на прага застана млад мъж в прекрасно скроен костюм от сива каша. Той притежаваше длъгнесто задръстено лице, увенчано със сресана назад, обилно напомадена с брилянтин съгласно текущата мода коса, и пристъпваше от крак на крак. Защото Фреди Трипуд рядко се чувстваше непринудено в присъствието на своя татко.

— Здравей, родителю.

— Е, Фредерик?

Ще изкривим истината, ако кажем, че поздравът на лорд Емсуърт беше топъл. Липсваше му нотка на истинска бащина любвеобилност. Преди няколко седмици му се бе наложило да се сбогува с петстотин лири, за да уреди дълговете от конните залагания на потомъка си, и макар че това в никакъв случай не нанесе съкрушителен удар върху банковата му сметка, то безспорно накърни обаянието на Фреди в неговите очи.

— Чух, че си изгубил очилата, родителю.

— Така е.

— Неприятно, а?

— Несъмнено.

— Трябва да имаш резервен чифт.

— Имам, ама го счупих.

— Кофти късмет. И си изгубил другите?

— И, както казваш, изгубих другите.

— Търси ли ги пущините?

— Търсих ги.

— Все някъде трябва да си ги дянал.

— Твърде е възможно.

— Къде — попита Фреди, увличайки се в задачата си — ги видя за последен път?

— Я се разкарай! — изскърца лорд Емсуърт, върху когото думите на рожбата му започнаха да упражняват потискащо въздействие.

— Ъ?

— Махай се!

— Да се махна?

— Да, върви си!

— Ами дадено.

Вратата се затвори. Негова светлост се върна отново при прозореца.

Беше стоял там няколко минути, когато се случи едно от онези чудеса, които непрекъснато се случват в библиотеките на старинните замъци. Без звук или предупреждение част от книгите започнаха плавно да се отделят от останалите и завъртайки се като врата, разкриха зад себе си малък кабинет. Оттам безшумно изникна млад очилат мъж, а книгите все така плавно и безшумно се върнаха на мястото си.

Контрастът между лорд Емсуърт и новодошлия беше поразителен, бих го нарекъл дори драматичен. Лорд Емсуърт беше тъй тъжно и очебийно без очила, докато Рупърт Бакстър, неговият секретар, бе тъй крайно очилат. Именно очилата първи впечатляваха при среща с него. Блестяха дееспособно насреща ви. „Тук — казвате си вие — имаме насреща си един кадърен млад мъж с очила.“

Описвайки Рупърт Бакстър като кадърен, човек не го надценяваше. В основата си беше такъв. Макар технически да се явяваше подчинено лице на заплата, той постепенно и благодарение на мекушавата добродушност на работодателя си се бе превърнал в същинския господар на дома. Той бе мозъкът на Бландингс, диспечерът, кормчията, който водеше кораба през бури и несгоди. Лорд Емсуърт бе преотстъпил с готовност цялата власт на Бакстър и желаеше само да го оставят да се тутка на спокойствие, а Бакстър, повече от достоен за задачата си, се справяше, без да му мигне окото.

Щом навлезе в обсега на графа, Бакстър се изкашля. Лорд Емсуърт, разпознавайки звука, се завъртя на пети с лека искрица надежда. Той не би се учудил, ако дори този явно неразрешим проблем с пенснето капитулираше пред свръхчовешките способности на секретаря му.

— Бакстър, драги, аз си загубих очилата! Моите очила! Забутал съм ги някъде. Не мога да се сетя къде. Да си ги виждал случайно някъде?

— Да, лорд Емсуърт — отговори секретарят, извисил се кротко на равнището на кризата. — Те висят отзад на гърба ви.

— На гърба ми! Господ да ме благослови! — Негова светлост провери изявлението и го намери — подобно на всички други Бакстърови изявления — за вярно. — Ами да, там са си! Знаеш ли, Бакстър, ще взема наистина да повярвам, че започвам да ставам разсеян. — Той дръпна връвчицата, улови пенснето и сияещ го нагласи върху носа си. Раздразнението му изчезна като росата от някоя негова роза. — Благодаря ти, Бакстър, благодаря ти. Ти си незаменим.

И с лъчезарна усмивка и пружинираща походка лорд Емсуърт се насочи към вратата, на път към свежия въздух и още по-свежата компания на Макалистър. Придвижването му предизвика у Бакстър ново прокашляне — този път остро и безапелационно. Негова светлост с неудоволствие спря — с единия крак във въздуха, подобно на куче, повикано с изсвирване от гонитбата. Облак се спусна над слънцезарното му настроение. Колкото и възхитителен да беше Бакстър в много отношения, той бе склонен понякога да го главоболи. А нещо подсказа на лорд Емсуърт, че сега се канеше точно това да прави.

— Колата ще бъде пред вратата — обяви Бакстър с учтива безпрекословност — точно в два часа.

— Кола ли? Каква кола? Откъде-накъде кола? Откъде се пръкнаха тези коли?

— Колата, която ще ви откара до гарата.

— Гара ли? Каква гара? Откъде-накъде…

Рупърт Бакстър запази спокойствие. Имаше моменти, в които той намираше работодателя си определено труднопоносим, но никога не го показваше.

— Сигурно сте забравили, лорд Емсуърт, че се уговорихте с лейди Констанс да заминете за Лондон днес следобед.

— Лондон! — ахна лорд Емсуърт изумен. — В това хубаво време? С хиляди неща за правене в градината? Що за нелепо хрумване! Защо да ходя в Лондон? Аз мразя Лондон.

— Уговорихте се с лейди Констанс да дадете утре в клуба си обяд на господин Мактод.

— Кой, по дяволите, е господин Мактод?

— Нашумелият напоследък канадски поет.

— Щом като е толкова нашумял, защо не съм чувал за него?

— Лейди Констанс отдавна е голяма почитателка на неговото творчество. Поканила го да посети Бландингс, ако някога дойде в Англия. Сега той е в Лондон и ще пристигне утре тук, да ви гостува две седмици. Лейди Констанс предложи, в знак на почтителност към изтъкнатостта на господин Мактод в света на литературата, самият вие да го посрещнете в Лондон и да го доведете тук.

Сега вече лорд Емсуърт си спомни. Спомни си също така, че този пъклен план не бе рожба на сестра му Констанс. Бакстър беше този, който направи предложението, а лейди Констанс просто го одобри. Той използва нововъзвърнатото си пенсне, за да изгледа кръвнишки през него секретаря си, и не за пръв път през последните месеци си каза, че този Бакстър се превръща в същинска напаст и наказание свише. Бакстър се изхвърляше, налагаше се на куцо и сакато и започваше да става дяволски досаден. Де да можеше да се отърве от него. Но откъде да намери подходящ заместник? При всичките си недостатъци Бакстър беше отвратително кадърен. Независимо от това лорд Емсуърт за миг си поигра с приятната мечта да го уволни. И такова бе неговото раздразнение този път, че съществуваше вероятност да предприеме нещо в тази посока, ако в същия момент вратата на библиотеката не се отвори за трети път, пропускайки поредния неканен гост, при вида на когото войнственото настроение на Негова светлост тутакси се изпари.

— О, здравей, Кони! — каза той гузно като малко момче, спипано в килера с конфитюра. Сестра му неизменно упражняваше такова въздействие върху него.

От всички, влезли сутринта в библиотеката, новодошлата най-много заслужаваше да бъде гледана. Лорд Емсуърт беше висок, жилест и изпосталял, Рупърт Бакстър — набит и загрозен от онзи смътно мърляв вид, характерен за мургавите младежи с лоша кожа, и дори Бийч, колкото и да бе достолепен, и Фреди, макар и мършаво-строен, никога нямаше да стигнат далеч в конкурс за красота. Ала лейди Констанс Кийбъл тутакси ловеше окото. Тя бе поразително хубава жена в средата на четирийсетте си години. Имаше ясно високо чело, безупречно бели зъби и осанка на императрица. Очите й бяха големи, сиви и кротки — между другото безподобно заблуждаващи, защото „кротък“ едва ли бе прилагателното, което всеки, който я познаваше, би употребил за лейди Констанс. Макар и достатъчно добросърдечна, щом ставаше нейното, в редките случаи, когато хората се опитваха да й се опълчат, тя беше склонна да се държи по начин, напомнящ за Клеопатра в някоя от сутрините, когато е станала накриво.

— Надявам се, че не те безпокоя — каза лейди Констанс със сияйна усмивка. — Просто влязох да ти напомня, Кларънс, че днес следобед отиваш в Лондон, за да се срещнеш с господин Мактод.

— Току-що казвах на лорд Емсуърт — обади се Бакстър, — че колата ще бъде пред вратата в два часа.

— Благодаря ви, господин Бакстър. Трябваше да знам, разбира се, че няма да забравите. Вие сте тъй безупречно изпълнителен. Не мога да си представя какво щяхме да правим без вас.

Незаменимия Бакстър се поклони. Но макар и поласкан, той не беше оставен без дъх от похвалата. Същата мисъл често му хрумваше самостоятелно.

— Ако ме извините — каза той, — трябва да се погрижа за едно-две неща…

— Разбира се, господин Бакстър.

Незаменимия се оттегли през вратата сред книжните лавици. Той си даваше сметка, че работодателят му е в плен на вироглаво настроение, но знаеше, че го оставя в сигурни ръце.

Лорд Емсуърт се извърна от прозореца, през който с тъжовна вглъбеност съзерцаваше красотите.

— Виж какво, Кони — изропта немощно той. — Ти знаеш колко мразя литераторите. Не ми стига, дето ги приемам в къщата си, ами чак пък да се тътря до Лондон, за да ги водя за ръка…

Той навъсено взе да шари с крака. Тази практика на сестра му да колекционира литературни знаменитости и да ги натриса в замъка за неопределено продължителни визити му беше постоянен трън където най-боли. Никога не знаеше кога ще му стовари поредното величие на главата. От началото на годината вече беше изстрадал през кратки интервали присъствието на кръгла дузина от тази порода и дори в този момент животът му се отравяше от факта, че Бландингс приютяваше някоя си госпожица Ейлийн Пийви, само при мисълта за която кранчето на слънчевата светлина начаса се затягаше за него.

— Не понасям литераторите — продължи Негова светлост. — Никога не съм ги понасял. И за Бога, литераторките са още по-лоши. Госпожица Пийви… — Тук думите временно изневериха на собственика на Бландингс. — Госпожица Пийви… — подхвана отново той след красноречива пауза. — Коя е тази госпожица Пийви?

— Скъпи ми Кларънс — отвърна лейди Констанс като никога толерантно, тъй като хубавата сутрин бе упражнила миротворно влияние върху й, — ако не знаеш, че Ейлийн, е една от водещите поетеси в по-младата школа, трябва да си пълен невежа.

— Нямах предвид това. Знам, че пише поезия. Искам да кажа: коя е? Ти я измъкна изневиделица като заек от цилиндър — продължи да негодува Негова светлост. — Откъде я изкопа?

— Запознах се с Ейлийн на кораба, когато се връщахме с Джо от околосветското пътешествие. Тя беше много мила с мен, когато усещах люлеенето… Ако въпросът ти се отнася до корените на рода й, мисля, че Ейлийн спомена за връзката си с рода Пийви от Рътландшир.

— Никога не съм ги чувал! — сопна се лорд Емсуърт. — И ако приличат на госпожица Пийви, Господ да е на помощ на Рътландшир!

Както настроението на лейди Констанс беше спокойно тази сутрин, така една зловеща студенина се появи в сивите й очи при тези думи и нямаше съмнение, че след миг тя ще стовари върху разбунтувалия се брат едно от онези съсипващи възражения, с които бе прочута в семейството още от кърмаческа възраст. Ала в този момент Незаменимия Бакстър се появи отново през стената на библиотеката.

— Извинете — каза той, осигурявайки си внимание с проблясване на очилата. — Забравих да спомена, лорд Емсуърт, че за всеобщо удобство уредих госпожица Халидей да намине да се види с вас в клуба ви утре следобед.

— Господи, Бакстър! — Измъченият благородник подскочи като ухапан по крака. — Таз пък госпожица Халидей откъде се появи? Нали не е поредната литераторка?

— Госпожица Халидей е младата дама, която ще дойде в Бландингс да актуализира каталога на библиотеката.

— Каталога на библиотеката? Че за какъв дявол му е да се актуализира?

— Това не е правено от 1885 година.

— И виж колко чудесно се оправяме — изквича лорд Емсуърт.

— Не ставай смешен, Кларънс — скастри го лейди Констанс с досада. — Каталогът на знаменита библиотека като тази трябва да се осъвременява. — Тя тръгна към вратата. — Ще ми се да започнеш да се събуждаш и да проявяваш интерес към важните неща. Ако не беше господин Бакстър, не знам какво щяхме да правим.

И с усмихнат поглед на одобрение към нейния съюзник тя напусна величествено стаята. Бакстър, хладно строг, се върна към обсъждания предмет.

— Писах на госпожица Халидей и й предложих два и половина като подходящ час за интервюто.

— Но виж какво…

— Вие ще искате да я видите преди окончателното потвърждаване на ангажимента й.

— Да, но виж какво, ще ми се да не ми връзваш ръцете с всички тези срещи.

— Помислих, че след като така и така отивате в Лондон да се срещнете с господин Мактод…

— Но аз не отивам в Лондон да се срещна с господин Мактод — кресна лорд Емсуърт в безсилна ярост. — Това е изключено. Не мога да напусна Бландингс. Времето може да се промени всеки момент. Не искам да изтърва такъв хубав ден.

— Всичко вече е уредено.

— Изпрати на човека телеграма… „неотложно възпрепятстван“.

— Аз самият не мога да поема подобна отговорност — каза студено Бакстър. — Но ако вие го предложите на лейди Констанс…

— О, по дяволите! — каза нещастно лорд Емсуърт, моментално осъзнавайки неосъществимостта на плана си. — Е, добре, щом трябва да вървя, значи ще вървя — каза той след мрачна пауза. — Но да оставя градината си и да се задушавам в Лондон по това време на годината…

Изглежда, нямаше какво повече да се каже по въпроса. Свали очилата си, избърса ги, сложи си ги отново и се затътри към вратата. В края на краищата, разсъждаваше той, въпреки че колата щеше да дойде в два часа, поне разполагаше с тази сутрин и възнамеряваше да я използва най-пълноценно. Но първоначалният му безгрижен възторг пред перспективата да се потутка между цветята избледня и не можеше да се възстанови. Дори не размисли над щурата идея да се опълчи срещу сестра си Констанс, но изпитваше силна горчивина заради цялата история. По дяволите Констанс!… Проклет да е Бакстър!… Госпожица Пийви…

Вратата се затвори зад лорд Емсуърт.