П. Г. Удхаус
Законът на Устър (1)

1

Измъкнах ръка изпод завивките и звъннах на Джийвс.

— Добър вечер, Джийвс.

— Добро утро, сър.

Това ме изненада.

— Утро?

— Да, сър.

— Сигурен ли си? Вижда ми се тъмновато.

— Има мъгла, сър. Ако благоволите да си спомните, сега е есен — сезон на мъглите и кротката родитба.

— На кое?

— На мъглите, сър, и на кротката родитба. Така се е изразил по повод на този сезон поетът Кийтс в своята ода „Към есента“.

— Ъ? А, да, разбирам. Това ще ти попречи ли да ми донесеш една чаша от твоя специалитет?

— Готов е, сър, и чака в хладилника.

Изчезна безшумно от погледа ми, а аз седнах в леглото с пренеприятното убеждение, че ей сега ще умра. Снощи организирах в „Търтеите“ малка вечеря в чест на Гъси Финк-Нотъл — жест на дружеско сбогуване преди задаващата се негова венчавка с Мадлин, единствена щерка на сър Уоткин Басет, а подобни мероприятия не минават без поражения. Всъщност, точно преди да се появи Джийвс, сънувах, че някакъв злостен недоброжелател забива в главата ми клинове, и то не от простите железца, каквито е пускала в употреба Яел, съпругата на Хебер, а нажежени до червено шишове.

Джийвс се върна с животоспасителната течност. Обърнах чашата на един дъх и след като изтърпях неизбежното залепване на темето ми за тавана, отскачането на очите до най-далечната стена и възвръщането им в лоното на орбитите като топки за тенис, изпитах и жадуваното облекчение. Би било преувеличено да се твърди, че след балсама Бъртрам е възстановил поне средната си форма за сезона, но все пак прогресирах от умирающите към реанимиращите се и прецених, че един ненапрегнат разговор би бил по силите ми.

— Ха! — започнах аз, след като си получих обратно очите. — Е, Джийвс, какво става по широкия свят? Онова там вестник ли е?

— Не, сър. Това са няколко брошури на Пътническото бюро. Прецених, че може би ще пожелаете да им хвърлите един поглед.

— Нима? — откликнах аз. — Тъй ли прецени?

Настъпи кратко, но наситено с прескачащи искри мълчание.

Допускам, че когато двама мъже с желязна воля живеят под един покрив, не могат да минат без периодични сблъсъци, а тия дни в почтения дом на Устър възникна точно такава обстановка. Джийвс се опитваше да ме подмами на околосветско пътешествие, а аз не исках и да чуя. Въпреки непоклатимите ми изявления в този смисъл нямаше ден, в който да не довлече наръч от пъстроцветните диплянки, с които туристическите агенции превъзнасят морската шир с надеждата някой балък да глътне въдичката. С това свое поведение Джийвс неудържимо ми прилича на усърдна хрътка, която всеки ден оставя по един умрял плъх върху килима на гостната въпреки нееднократно отправяните на висок глас и с красноречиви жестове уверения, че пазарното търсене на подобен род стока е замряло, ако не и съвсем предало Богу дух.

— Джийвс — заявих аз, — налага се да престанеш с тези глупости.

— Пътешествията са високообразователни, сър.

— За какво ми е да се образовам толкова високо? Главата ми е натъпкана до отказ от най-ранно детство. Не, Джийвс, знам какво те човърка. Усещаш в кръвта си повика на викингите. Копнееш за острия солен дъх на морския бриз. Виждаш се застанал на палубата с шапка на яхтсмен. Може би някой ти е наприказвал разни работи за танцьорките от Бали. Разбирам те и ти съчувствам. Но тая работа не е за мен. Не желая да бъда насилствено качен на някой проклет презокеански кораб и влачен по света като куфар.

— Много добре, сър.

В гласа му се прокрадна известна студенина. Забелязах, че не кипи от недоволство, но тъй като не тънеше и в доволство, бързо и тактично смених темата.

— Джийвс, снощният гуляй беше знаменит.

— Настина ли, сър?

— О, да. Прекарахме прекрасно. Гъси те поздравява.

— Високо ценя любезността му. Вярвам, че господин Финк-Нотъл е бил в отлично настроение.

— Необичайно отлично, като се има предвид, че последните песъчинки на свободата му изтичат от часовника и скоро сър Уоткин Басет ще му стане тъст. По-добре негов, Джийвс, по-добре негов, отколкото мой.

Изрекох последните думи със силно вълнение и ще ви обясня защо. Преди няколко месеца, когато празнувахме вечерта след гребните гонки между Оксфорд и Кеймбридж, попаднах в лапите на закона само задето пожелах да разделя някакъв полицай от шлема му. След една неспокойна нощ в затворническата килия бях замъкнат на улица Бошър и глобен с цели пет от най-добрите. Съдията, издал тази чудовищна присъда, придружена, ако ми разрешите, с някои излишно ехидни забележки, беше не друг, а старият татко Басет, бащата на бъдещата Гъсева невеста.

Оказа се, че съм бил измежду последните му клиенти, защото след седмица-две наследи цяла бала пари от някакъв далечен роднина и се оттегли да живее кротко в провинцията. Поне такава беше официалната версия. Ако питате мен, старецът бе натрупал състояние от несекващата си любов към глобите. Петарка оттук, петарка оттам — можете да си представите как се наслагва с годините.

— Не си забравил оня гръмовержец, нали, Джийвс? Тежък случай!

— Възможно е сър Уоткин да не е толкова страховит в личния си живот, сър.

— Съмнявам се. Където и да го боднеш, звярът си остава звяр. Но стига сме си губили времето с Басет. Някакви писма?

— Не, сър.

— Телефонни съобщения?

— Едно, сър. От госпожа Травърс.

— От леля Далия? Значи се е върнала в града?

— Да, сър. Изрази желание да й позвъните при първа възможност.

— Ще направя нещо далеч по-добро — сърдечно изрекох аз. — Ще я посетя лично.

Половин час по-късно вече пъплех по стъпалата пред огромната й къща и бях въведен от стария иконом Сепингс. Прекрачих прага, без да подозирам, че преди още да съм изрекъл непротивоустърговорителствувайте, ще бъда въвлечен в размирица, поставяща Бъртрамовата душа на рядко по тегобата си изпитание. Говоря за злокобните събития, свързани с Гъси Финк-Нотъл, Мадлин Басет, стария татко Басет, Стифи Бинг, преподобния Х. У. Пинкър (Смрадльо), сребърната сметаниера от осемнайсети век във формата на крава и малкото, подвързано с кафява кожа тефтерче.

Така или иначе, когато влизах, дори сянка от мрачно предчувствие не се мяркаше върху безоблачното ми розово личице. Предвкусвах с радост предстоящата среща със споменатата леля Далия, която е моята свястна и достойна за похвали леля и не бива в никой случай да бъде бъркана с леля Агата, известна със способността си да ръфа стъкла и да носи бодлива тел на голо. Като се изключи чисто интелектуалното удоволствие от размяната на светски клюки, на хоризонта трепкаше и възможността да изкопча покана за обяд. Благодарение на несравнимата виртуозност на готвача французин Анатол лоченето от лелината копаня е празник за всеки изтънчен чревоугодник.

Докато минавах през коридора, видях, че вратата на утринната стая е отворена, и зърнах чичо Том да бърника в колекцията си от старо сребро. За секунда се изкуших да надникна и да проявя интерес към храносмилането му, което го мъчеше напоследък, но здравият разум надделя. Този мой чичо е от хората, които, щом видят племенник, го заклещват в ъгъла и започват да подробничат интимно на тема стенни свещници, обковани със сребърни листа, да не говорим за свитъци с древни ръкописи, погребални венци с релефни ленти, обточени със сърма и тям подобни, поради което спотаяването ми се стори най-препоръчително. Затаих дъх, минах на пръсти покрай вратата и се запътих към библиотеката, където бях уведомен, че в момента се помещава леля Далия.

Заварих скъпата си плът и кръв затънала до уши в бумаги. Всеизвестно е, че тя е благочестивата и уважавана собственичка на месечното списание за нежния пол, озаглавено „Будоарът на милейди“. Аз също имам принос към широката му популярност поради статията „Какво носи добре облеченият мъж“, която написах специално за него.

Влизането ми я накара да се върне към сивото ежедневие и да ме поздрави с веселото си „ехоо!“, което в дните на ловджийската й младост я бе популяризирало из ловните дружинки, известни със злонамереността си към британската лисица.

— Охо, грознико — ревна тя. — Какво те носи насам?

— Доколкото разбрах, скъпа прародителко, гориш от нетърпение да общуваш с мен.

— Не е ставало дума да ми се натрисаш тук и да ми пречиш на работата. Няколко думи по телефона щяха да са предостатъчни, но вероятно интуицията ти е подсказала, че днес е най-претовареният ми ден.

— Ако си се чудила дали мога да остана на обяд, не се притеснявай. Ще бъда, както винаги, очарован. С какво ще ни зарадва Анатол?

— Теб с нищо, досаднико. Поканила съм на обяд изтъкнатата романистка Помона Грайндъл.

— С удоволствие ще се запозная с нея.

— Не ти се урежда въпросът. Ще водим разговор на четири очи. Опитвам се да й изкрънкам роман с продължения за „Будоарът“. Не, не, исках само да ти кажа да отскочиш до антикварния магазин на Бромтън Роуд, точно до Ораторията — не можеш да го подминеш, и да поехидничиш над една сметаниера във формата на крава.

Не схванах мисълта й. Останах с впечатлението, че не е с всичкия си.

— Да направя какво над какво?

— Имат една сметаниера от осемнайсети век, която Том възнамерява да придобие днес следобед.

Изведнъж ми просветна.

— Ааа, да не е някаква сребърна джунджурия?

— Да. Нещо като съд за сметана. Иди там, поискай да го видиш и когато ти го донесат, регистрирай неодобрение.

— С каква цел?

— За да им разклатиш самочувствието, тъпчо. Да посееш в душите им съмнения и опасения и да ги принудиш да свалят цената. Колкото по-евтино купува Том, толкова по-слънчево е настроението му. А аз го искам преливащ от доволство, защото, ако успея да подпиша договор с Грайндъл за романа с продължения, ще бъда принудена да го врънкам за многонулева сума. Цените, които днешните авторки искат за писанията си, са срам и позор. Тъй че тръгвай веднага и започвай да клатиш неодобрително глава над кравата.

Винаги съм се стремял да бъда слънчев лъч в съществуванието на свестните си лели, ала в случая бях принуден на стъпка, която Джийвс нарича nolle prosequi^[1]. Въздействието на утринните му смески е самото вълшебство, но уви, дори след тях човек не е в състояние да си кандилка тиквата.

— Не мога да клатя глава. Не и днес.

Втренчи се в мен с осъдително потрепване на дясната вежда.

— А, значи такава била работата. Е, щом мерзките ти злоупотреби с алкохол толкова ти пречат да подруснеш глава, надявам се поне да си способен на едно свиване на устни.

— Виж, това го мога.

— Тогава действай. И не забравяй рязко да поемеш дъх и да го задържиш. Опитай и да цъкнеш с език. А, да, спомени, че ти прилича на холандски модернизъм.

— Защо?

— Не знам. Очевидно това е нещо, което сметаниерите във форма на крава в никой случай не бива да бъдат.

Помълча и очите й обходиха лицето ми на престоял на топло труп.

— Значи снощи си мяучил по керемидите, палавнико. Странно, всеки път, когато те видя, ти си в процес на все по-бавна реанимация след някакво блудничество. Спираш ли изобщо да пиеш? Поне докато спиш.

Възразих срещу подобна въпиюща несправедливост.

— Много грешиш, роднино. Аз съм човек с крайно въздържана глътка, като се изключат специалните поводи за пиршества. Два коктейла, чашка вино с вечерята и евентуално коняк с кафето — това е Бъртрам Устър. Но снощи дадох малък ергенски гуляй в чест на Гъси Финк-Нотъл.

— А, тъй значи. — Изкикоти се малко по-гръмко, отколкото бе полезно за крехкото състояние на организма ми, но тя е от жените, които, когато се веселят, не мирясват, докато от тавана не се посипе мазилка. — Спинк-Ботъл, а? Бог да го благослови! Как е този стар поклонник на тритоните?

— В доста дяволито настроение.

— Държа ли реч на оргията?

— За мое изумление — да. Очаквах отказ, гарниран с изчервяване. Но не. Пихме за негово здраве, а той се изправи на крака, хладен като краставичка, както би се изразил Анатол, и ни омая с красноречието си.

— Предполагам, че е бил по-къркан от коледно прасе.

— Нищо подобно. Беше оскърбително трезвен.

— Е, това е приятна новост.

Потънахме в замислено мълчание. И двамата си спомняхме за летния следобед в имението й в Уърстършир, когато Гъси, мотан до козирката, произнесе слово пред невръстните дечица от началното училище в Маркет Снодсбъри по случай раздаването на годишните награди.

Когато започвам да разправям някоя история, никога не знам дали вече не съм я разказал и затова не съм наясно какви подробности да включа. Това е проблем, който трябва да се разглежда всестранно. Например, ако в дадения случай реша, че публиката ми знае всичко за Гъси Финк-Нотъл и продължа весело напред, онези мои слушатели, които не са следили жадно думите ми от самото начало, могат да останат в пълно неведение. От друга страна, ако преди да пристъпя към същността на въпроса, опиша жизнения му път в осем тома, други ще започнат да не сдържат прозявките си и да мърморят: „Стари работи. Карай нататък.“

Предполагам, че единственият изход е да изложа основните факти възможно най-сбито, с оглед на първата част от аудиторията, като същевременно махна извинително с ръка на втората, с което да й подскажа да се позабавлява сама минута-две, докато мина към същината на разказа.

Та този Гъси е стара моя дружка с лице на моруна, която при достигане на зрялата си възраст се погреба в дълбоката провинция и изцяло се отдаде на изучаването на тритоните. Държеше малките създания в стъклени аквариуми и неотлъчно наблюдаваше нравите и обичаите им.

Ако го наречете закоравял отшелник, няма да сбъркате. По всички правила на аритметиката едва ли бихте намерили по-малко вероятен кандидат за женитба от Гъси Финк-Нотъл. Шепненето на нежни слова в изящни ушенца и последващото закупуване на златен пръстен и разрешително за брак бяха също толкова вероятни като две съботи в два последователни дни.

Но Любовта не се дава лесно и намира начин да поникне където най-малко я сееш. Един прекрасен ден той се запозна с Мадлин Басет, падна си по нея като тон стари тухли, излезе от своето отшелничество, впусна се в лудешко ухажване и след ред обрати в отношенията им капанът щракна. Вече наближаваше денят, когато щеше да обуе официалните панталони, да сложи гардения в бутониерата и да застане пред олтара с това не момиче, а отврат.

Наричам Мадлин отврат, защото е отврат. Устърови са рицари по душа, но това не им пречи да наричат нещата с имената им. Превзета, лигава, сантиментална особа с влажни очи, гукащо гласче и твърде екстравагантни възгледи за звезди и зайци. Никога няма да забравя как веднъж ми заяви, че зайчетата били гномчета, прислужващи на кралицата на феите, а звездите — венче от маргаритки на Дядо Боже. Нищо подобно. Всеки ще ви каже, че не е вярно.

Леля Далия издаде кратък гръмовен кикот, защото словото на Гъси в Маркет Снодсбъри бе един от най-щастливите й спомени.

— Добрият стар Джин-Ботъл! Къде е сега?

— Отседнал е в имението на стария Басет — Тотли Тауърс, до село Тотли-на-платото в графство Глостършир. Тази сутрин се върна там. Ще се венчават в местната църква.

— Ще ходиш ли на сватбата?

— Боже, опази.

— Да, предполагам, че за теб моментът ще е болезнен. Толкова си влюбен в момичето.

Аз зейнах.

— Влюбен? В момиче, което е убедено, че всеки път, когато някоя фея си секне носа, се ражда бебе?

— Е, не можеш да отречеш, че навремето беше сгоден за нея.

— Да, за пет безкрайно дълги минути, и то не по моя вина. Скъпа ми родственице — жегнах се аз, — много добре си запозната със задкулисните интриги на оная смразяваща афера.

Примижах от болка. Това е епизод от житейския ми път, към който не държа да се връщам. Накратко ето какво стана. С изтерзани от дългото общуване с тритоните нерви, Гъси се бе отчаял от липсата на благоволение от страна на Мадлин и ме помоли да му утъпча пътя и да вметна една-две хвалебствени думи за него в нейно присъствие. А когато го направих, щурото момиче помисли, че влюбеният в нея, за когото й говорех, съм самият аз. В резултат на това след изпълнението на Гъси при раздаването на годишните награди тя временно му би дузпата и обяви годежа си с мен, а аз, от немай-къде, трябваше да се нагърбя с това бреме. Искам да кажа, ако някое момиче си втълпи, че си щуро влюбен в него, и вземе да ти обяви, че е дало пътя на годеника си и е готово да се обвърже с теб, какво можеш да направиш?

За мое щастие, миг преди да падне гилотината, Всевишният се събуди и помилва агнеца невинен, двата горчиви хапа се одобриха, но мен още ме побиват тръпки при спомена за опасността, по-страшна от смъртта, на която бях изложен. Никога няма да си отдъхна истински, докато пасторът не изрече: „Съгласен ли си, Огъстъс?“, а Гъси свенливо не прошепне своето „Да“.

— Не знам дали това те интересува — сепна ме леля Далия, — но самата аз също не възнамерявам да присъствам на церемонията. Не одобрявам сър Уоткин Басет и не смятам, че трябва да бъде поощряван. Подлецът му с подлец!

— Познаваш ли дъртия? — учудих се аз, макар че това само потвърди истинността на едно от големите ми открития, че светът е малък.

— Познавам го. Приятел е на Том. И двамата колекционират старинно сребро и по този повод непрекъснато се джавкат като вълци. Миналия месец го поканихме в Бринкли Корт и знаеш ли как ми се отблагодари за топлите грижи, с които го обграждах, докато беше мой гост? Опита се да ми отмъкне Анатол изпод носа!

— Не! — олюлях се аз.

— Не, ама да. За щастие Анатол се оказа неподкупен, след като му удвоих заплатата.

— Удвои я пак — загрижено я посъветвах аз. — Не спирай да я удвояваш. По-добре го затрупай с пари, отколкото да изгубиш този ненадминат майстор на печеното и яхниите.

Бях видимо развълнуван. Мисълта, че Анатол, повелителят на неназоваеми гастрономични наслади, е бил на косъм от залязването от хоризонта на моя живот или по-точно от напускането на Бринкли Корт, където винаги можех да се самопоканя на гости, и е можел да постъпи на служба при стария Басет — последния човек, който би сложил на масата си прибор за мен, ме потресе до дъното на лакомата ми душа.

— Дааа — проточи леля Далия с тлееща ненавист в очите при спомена за чудовищното посегателство, — долен интригант и низък тип е тоя сър Уоткин Басет. Най-добре ще е да предупредиш Джин-Ботъл да внимава в деня на сватбата. Ако не си отваря очите на четири, старият мошеник ще му отмъкне карфицата от вратовръзката. А сега — продължи тя и посегна към купчина листа, които имаха вид на задълбочено есе върху грижите за детето по време на болест и здраве — дим да те няма. Трябва да редактирам шест тона материал. А, да, като видиш Джийвс, дай му това. Статия от „Рубрика за съпруга“. Пълна е с дълбокомислени разсъждения върху страничните ленти на мъжките официални панталони и бих искала да я прегледа. Нищо не разбирам от въпроса и, току-виж, се оказало комунистическа пропаганда. Мога ли да разчитам, че няма да оплескаш онази работа? Я повтори със свои думи какво очаквам да направиш.

— Да отида в антикварния магазин…

— … на Бромтън Роуд…

— … на Бромтън Роуд. Да поискам да видя сметаниерата…

— … и да й се подиграеш. Точно така. Изчезвай. Вратата е зад теб.

Изхвръкнах на улицата с леко сърце и взех кабриолет. Без съмнение редица мъже биха възразили срещу подобно нарушаване на утринния им покой, но аз бях обзет от светла радост при мисълта, че в моя власт е да извърша едно добро дело. Често съм казвал, че ако одраскате позлатата от Бъртрам Устър, отдолу ще се покаже един закоравял бойскаут^[2].

Антикварният магазин на Бромтън Роуд се оказа антикварен магазин на Бромтън Роуд и подобно на всички антикварни магазини, с изключение на тежкарските по Бонд Стрийт, беше мърляв отвън и мрачен и вмирисан отвътре. Не знам защо, но всички собственици на подобни заведения не спират да пържат нещо в задната стаичка.

— Ъъъ — започнах аз, щом влязох, но веднага млъкнах, защото продавачът бе насочил вниманието си към други двама посетители.

— Извинете — канех се добавя, за да намекна, че не съм прекъснал предумишлено заниманието им, но думите се смръзнаха на устните ми.

В магазина се диплеше плътен, тежкоуханен, прашен полумрак, но все пак успях да забележа, че по-ниският и възрастен клиент не ми е непознат.

Беше самият татко Басет. В плът и кръв. Не на портрет.

Устърови притежават упорита булдогска непоклатимост, често обект на коментари, и в момента точно тя взе връх над природата ми. Един по-слаб мъж несъмнено би се изнизал на пръсти и би отпрашил към хоризонта, без да погледне назад, ала аз не помръднах. Било каквото било, казах си. Бях се простил с пет любими лири, но по този начин бях изплатил дълга си към Обществото и нямаше защо да треперя при вида на този да-не-казвам-чий син с лице на туберкулозна скарида. Тъй че останах на мястото си и го заразглеждах крадешком.

Влизането ми го бе накарало да се обърне и да ме стрелне с поглед, след което се ограничи само сегиз-тогиз да ме мярка. Разбрах, че е въпрос на минути скритата струнка на паметта му да задрънка и той да осъзнае, че стройната изискана фигура, подпряна на чадъра си зад гърба му, е на стар познайник. След секунда стана ясно, че както винаги съм прав. Продавачът изчезна в задната стаичка, а той се приближи към мястото, където бях застанал, и в упор ме заразглежда от глава до пети през чифт пенснета.

— Гледай ти — рече. — Познавам ви, младежо. Не забравям лице, което съм виждал. Заставали сте пред мен и друг път.

Поклоних се леко.

— Но само веднъж — продължи той. — Браво! Взехте си поука значи? Виждам, че сте поели по пътя на добродетелта. Прекрасно. Чакайте да си спомня какъв беше случаят ви. Не ми подсказвайте. Сещам се. Да, разбира се. Кражба на куфари.

— Не, не. Беше…

— Кражба на куфари — неумолимо повтори той. — Много ясно си спомням. Все пак това е минало, нали? Обърнали сме нова страница. Чудесно. Ела тук, Родерик. Много интересен случай.

Приятелчето му, което до този момент не откъсваше поглед от някакъв сребърен поднос, го остави и се присъедини към групата.

Не бях пропуснал да забележа, че е забележителен екземпляр, от който дъхът секва. Висок към два метра и половина, облечен в разкроен балтон, който го правеше да изглежда също толкова в диаметър, той ловеше окото и не го пускаше. По всичко личеше, че майката Природа е искала да създаде горила, но в последния момент бе променила намерението си.

Но не само просторните му мащаби впечатляваха. Следващото нещо, което ярко се открояваше, бе лицето — четвъртито, могъщо, леко мустакато по посока на центъра. Погледът му бе свиреп и пронизващ. Не знам дали сте виждали по вестниците снимката на един Диктатор с вирната брадичка и огнен поглед, възпламеняващ населението с огнени слова по случай откриването на новия квартален кегелбан, но той силно ми замяза на него.

— Родерик — заговори старият Басет, — искам да се запознаеш с този младеж. Неговият случай прекрасно илюстрира тезата, която често повтарям — как затворническият живот не води до деградация на личността, не извращава характера, а позволява на човек да погребе престъпника в себе си, да се изкачи по стъпалата на мъртвото си „аз“ и да се устреми към възвишените цели.

Познах последната къдрава фраза, защото е на Джийвс^[3], но умът ми не го побра откъде я беше чул Басет.

— Погледни този младеж. Преди не много време му дадох три месеца за кражба на куфари по гарите и е съвсем очевидно, че престоят в затвора е имал върху него изключително отрадно въздействие. Той се е поправил.

— Ами? — учуди се Диктаторът.

Въпреки че това „Ами?“ не беше „Ами, как пък не!“, то никак не ми допадна. Гледаше ме с едно такова мръсно, високомерно изражение. Спомням си как през ума ми мина, че би бил идеалният избор на леля ми за човек, който да ехидничи над кравешка сметаниера.

— Какво те кара да допуснеш, че се е поправил?

— Поправил се е, разбира се. Погледни го само. Чистичък, спретнат, досущ като приличен член на обществото. Не знам с какво се занимава в момента, но от пръв поглед личи, че е спрял да краде куфари. С какво се занимавате понастоящем, млади момко?

— Краде чадъри — отговори вместо мен Диктатора. — Виждам, че вече е докопал твоя.

Отворих уста да запротестирам най-разгорещено срещу чудовищното обвинение, но в същия миг нещо като чорап, натъпкан с мокър пясък, ме клъцна под лъжичката, защото осъзнах, че твърдението съдържа съществена доза истина.

Защото в същия миг се сетих, че сутринта излязох без чадър, и все пак, без никаква сянка от съмнение, в момента бях начадърен до сливиците. Не мога да си обясня какво ме бе подтикнало да го взема от един стол от XVII век, на който бе облегнат. Вероятно праисторическият инстинкт, подтикващ мъжа без чадър да посегне към най-близкостоящия такъв подобно на слънчоглед, устремен към слънцето.

Налагаше се да поднеса едно честно мъжко извинение. Изказах го, докато ябълката на раздора минаваше от моите ръце в законните си.

— Ъъъ, таквоз… ужасно съжалявам.

Старият Басет заяви, че и той съжалявал и не само съжалявал, ами бил и горчиво разочарован. Именно подобни неща тровели сърцето на човека.

Диктаторът не остана да лежи на лаврите си. Попита дали не е препоръчително да извика полиция и очичките на стария Басет мигом светнаха. Съдиите мрат да викат полицията. Действа им като кръв на изгладнял тигър. Но той все пак поклати глава.

— Не, Родерик. Не бих могъл. Не и днес, в най-щастливия ден от живота ми.

Диктаторът стисна устни. Той явно бе убеден, че колкото по-щастлив е денят, толкова по-праведни трябва да са делата.

— Но, моля ви — изблеях аз, — това беше грешка.

— Ха! — възкликна Диктатора.

— Мислех, че чадърът е мой.

— Точно в това — обади се назидателно старият Басет — се крие фундаменталният ви недостатък, млади човече. Вие сте напълно неспособен да правите разликата между meum и tuum^[4]. Е, този път няма да настоявам да ви арестуват, но ви съветвам отсега нататък много да внимавате. Хайде, Родерик.

И те се изнизаха от магазина, като Диктатора поспря на прага, за да ми хвърли последен вампирски поглед и отново да изръмжи своето „Ха!“

Както можете да си представите, подобен инцидент е твърде смущаващ за всеки чувствителен мъж и първата ми реакция бе да сритам отзад поръчението, възложено ми от леля Далия, и да се прибера да изпия още една чаша от животворната бърканица на Джийвс. Знаете как сърцето жадува за прохладни потоци след дълъг и изнурителен лов. Нещо подобно изпитвах и аз. Осъзнах, че е било лудост да се впусна из лондонските улици, мушнал само една доза под пояса, и бях на косъм от размекването и бягството назад към извора, ала точно тогава собственикът на магазина изникна от задната стаичка, съпроводен от наситена вълна на пържено и пясъчножълта котка, и ме попита какво желая. След като въпросът, така или иначе, бе поставен, заявих, че доколкото ми е известно, той разполага със сметаниера от осемнайсети век във формата на крава.

Онзи поклати глава. Беше плесенясало старче с потиснат вид, почти изцяло скрито зад водопад от побеляла растителност.

— Закъснял сте. Обещах я на един клиент.

— На име Травърс?

— Аха.

— Тогава всичко е наред. Знайте, о, добри човече, с пощадени от времето черти и любезни обноски — заговорих аз в пристъп на вежливост, — че въпросният Травърс е мой чичо. Той ме изпрати да хвърля един поглед на тази вещ. Тъй че бъдете така добър да я изровите. Предполагам, че е пълен боклук.

— Сметаниерата е великолепна.

— Ха! — заимствах аз от Диктатора. — Вие си мислите. Ще видим.

Охотно признавам, че не си падам по старинното сребро и въпреки че не съм причинявал болка на чичо Том с откровения в тази насока, винаги съм смятал, че увлечението му е признак на умствена изветрялост, която би трябвало да се следи и наблюдава, за да не се разпростре и в други области. Поради това не очаквах сърцето ми да рипне от възторг при вида на експоната. Но когато мустакатото изкопаемо потъна в сенките и малко по-късно изплува с безценната антика, не знаех да плача ли, или да се смея. Мисълта, че имам чичо, готов да даде истински пари за подобно нещо, ме потресе до дъното на иначе бездънната ми душа.

Беше сребърна крава. Само че като казвам крава, не бързайте да си представите някое кротко, самоуважаващо се добиче, което хрупа трева на близката поляна. Това бе прокобно, изтъкано от злоба създание, дошло от Подземния свят — от онези, дето плюят цинично през лявата страна на устата. Беше десет сантиметра високо и петнайсет дълго. На гърба му имаше капак на панти. Опашката беше извита така, че върхът й докосваше гърба и по този начин оформяше дръжка, която да улесни любителя на сметаната. Видът му ме пренесе в един друг и много ужасен свят.

Това безкрайно улесни програмата, предначертана от леля Далия. Спонтанно стиснах устни и зацъках с език, без да пропусна да поема остро дъх и да го задържа. Цялостният ефект говореше за човек, напълно лишен от съчувствие към сметаниерата, и видях, че мухлясалият собственик трепна, сякаш го бях настъпил по мазола.

— Ццц! — заявих аз. — Божичко, Божичко! О, не, не, не, не, не! Не ми харесва. — Продължих да стискам устни и да цъкам на воля. — Нищо не струва.

— Нищо не струва?

— Нищо. Холандски модернизъм.

— Холандски модернизъм? — Не съм сигурен дали му излезе пяна на устата, но душевността му несъмнено агонизираше. — Как така холандски модернизъм? Това е английски осемнайсети век. Погледнете клеймото!

— Не виждам клеймо.

— Сляп ли сте? Ето, изнесете я навън на светло.

— Дадено — съгласих се аз и първоначално се запътих към вратата с небрежната елегантна стъпка на отегчен познавач, комуто губят времето с модерни холандщини.

Казвам първоначално, защото едва направил две-три крачки, аз се препънах в котката, а човек не може да съчетае небрежната елегантност с препъването. Залитнах напред и изхвръкнах през вратата като подгонен от полицията престъпник, устремил се към чакащата го кола след поредния банков обир. Сметаниерата изхвърча от ръцете ми като жива и слава Богу, че се блъснах в един минувач, иначе щях да свърша в канавката.

Слава Богу донякъде, защото минувачът се оказа не друг, а самият сър Уоткин Басет. Стоеше насреща ми, оцъклил зад пенснето пълни с ужас и възмущение очи, и несъмнено броеше на пръсти: първо, кражба на куфари, след това приджобване на чадъри, а сега и това. По всичко личеше, че капката е преляла чашата на съдийското му търпение.

— Извикай полиция, Родерик! — кресна той и се накокошини.

Диктатора не се помая нито миг.

— Полиция! — ревна той.

— Полиция! — изквича и старият Басет две гами по-нагоре.

— Полиция! — повтори Диктатора в басовия регистър. Тутакси нещо обемисто изплува от мъглата и попита:

— Какво става тук?

Смея да твърдя, че можех да обясня всичко, ако се бях свъртял там и заел със задачата, но нито се свъртях там, нито се заех със задачата. Чевръсто отскочих встрани, плюх си на петите и се понесох като волен вятър. Някакъв глас изрева „Стой!“, но аз, естествено, не стоях. Как не, стой! Що за глупости. Гмурнах се в странични улички и пасажи и в крайна сметка се озовах някъде в околностите на Слоун Скуеър. Там хванах такси и отпраших към цивилизацията.

Първоначалното ми намерение беше да отида в „Търтеите“ и да хапна там, но не след дълго разбрах, че не съм на нужната висота. Няма човек, който да обича „Търтеите“ повече от мен… интелигентните разговори, дружеската атмосфера, обединяваща всичко най-добро и надарено, свъртащо се в метрополията… но знаех, че ще има здраво замеряне с хлебни топчета между масите, а аз не бях в състояние да се справя с това отговорно занимание. Смених светкавично стратегията и наредих на шофьора да ме закара до най-близката турска баня.

Винаги се застоявам в турската баня, та когато се прибрах, времето беше доста напреднало. Бях успял да подремна два-три часа в кабинката, което, ръка за ръка с оздравителното потене в сауната и мъжественото гмуркане в ледения басейн, до известна степен бе възвърнало розите по бузките ми. Всъщност може да се каже, че мушнах ключа в ключалката с весело „тра-ла-ла“ на уста и влязох в дневната.

Ала миг по-късно, при вида на купищата телеграми върху масата, спрях да пускам весели мехурчета.