П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (23)

23

Не мога да ви кажа колко време съм стоял като вкопан. Несъмнено доста, защото цялото това непредвидено развитие на нещата ме свари напълно неподготвен. Груби селяшки гласове, ревящи: „Ало, ало, ало, ало, на лов сме тръгнали сега, момчета, на лов сме тръгнали сега“, ме изтръгнаха от унеса. Установих, че хоровото изпълнение се носи от помещенията на селската кръчма „Гъска и иглика“ на отсрещната страна на улицата. Внезапно получих просветление, смаях се как не бях се сетил досега, че там може да разполагат с душевния тоник, от който така се нуждаех. Може би всичко се дължеше на силен алкохолен недостиг в организма. Прибрах долната си челюст и се метнах към кръчмата.

Гуляйджиите, пеещи бисера на тазвечерната класация, се намираха в общия бар. Единственият обитател на по-лъскавите сепарета беше богоподобен мъж с бомбе, сериозни, остро изваяни черти на лицето и глава, чиято леко издутина откъм тила говореше недвусмислено за нечовешка умствена мощ. С една дума — Джийвс. Пиеше замислена бира на масата до стената.

— Добър вечер, сър — изправи се да ме поздрави той с присъщата си почтителност. — Щастлив съм да ви информирам, че опитите ми да отнема палката от младия господин Томас се увенчаха с удовлетворителен успех. В момента местонахождението й е в джоба ми.

Вдигнах ръка.

— Сега не е време за палки.

— Да, сър. Просто го споменах мимоходом. Триумфалното представяне на господин Хадок бе твърде задоволително, не смятате ли, сър?

— Не му е времето и за Езмънд Хадок, Джийвс — отсякох аз. — Здравата съм го закършил.

— Нима, сър?

— Джийвс!

— Извинете, може би трябваше да кажа: „Тъй ли, сър?“.

— Недей. Единствената адекватна реакция би била „Проклятие!“ и „Гръм и мълния!“ Имало е безброй случаи, когато Бъртрам Устър се е накисвал до шия, но никога досега не е било тъй всеобхватно. Нали ги знаеш ония трижди проклети стихчета, които трябва да рецитирам? Забравил съм ги до последната думичка. Едва ли е необходимо да наблягам на сериозността на положението. След половин час ще се наложи да се изтъпанча на подиума очи в очи с публика, затаила дъх в очакване на рецитата ми. Ала уви — напразно ще бъда изпиван с погледи безброй! Ще мълча като пукат. Публиката на селски концерт и без това би роптала невъздържано, ако я запеят със стихчетата на Кристофър Робин, но недоволството й рязко ще се изостри, ако рецитаторът само отваря и затваря уста като златна рибка.

— Напълно прав сте, сър.

— Влязох тук с надеждата да поразкърша паметта си. В тази дупка има ли бренди?

— Да, сър. Бих ви препоръчал двойно.

— Две двойни.

— Много добре, сър.

Придвижи се услужливо към малкото гише в стената и изрази желанието ми пред невидимия доставчик от другата страна. След малко се подаде ръка с препълнена чаша и той я донесе на масата.

— Да видим дали ще помогне — рекох аз. — Дано положението се оправи, Джийвс.

— Плюйте си в пазвата, сър, ако ми разрешите подобен израз.

Пресуших чашата и я сложих на масата.

— Иронията се състои в следното — започнах аз, докато чаках лекът да се задейства. — Макар да пазя само смътен спомен, че Кристофър Робин прави скок-подскок, аз съм в състояние да кажа наизуст „Бен Батъл“, без да се запъна. Чу ли изпълнението на младия господин Джордж Кегли-Басингтън?

— Да, сър. Намерих го за крайно незадоволително.

— Не там е въпросът, Джийвс. Това, което се опитвам да ти внуша, е, че докато го слушах, времето се върна назад в полета си, ако разбираш мисълта ми, така че от гледна точка на рецитациите аз съм отново старият Бъртрам Устър от дните на отминалото детство и си спомням всяка дума от „Бен Батъл“, както беше в епохата, когато се лееше без запънка от устенцата ми. Мога да го кажа на един дъх, без да пропусна сричка. Но помага ли ми това?

— Не, сър.

— Не, сър, е правилният отговор. Благодарение на Джордж, точката на насищане на тази публика по отношение на „Бен Батъл“ е постигната и ако и аз седна да им го казвам, няма да стигна по-далеч от първия куплет. Към сцената ще се втурне грозна, озверяла тълпа и аз ще бъда подложен на малтретиране. Така че какво предлагаш?

— Не получихте ли достъп до вътрешната си енергия от напитката, която изконсумирахте, сър?

— Все едно, че пих вода.

— В такъв случай намирам за препоръчително да се въздържите от излизане пред публика, сър. Най-добре да оставим господин Хадок да свърши тази работа.

— Ъ?

— Уверен съм, че господин Хадок с удоволствие ще ви замени. В приповдигнатото душевно състояние, в което е сега, той ще прегърне възможността да се яви повторно пред публиката.

— Но няма начин да наизусти стихотворенията за петнайсет минути.

— Така е, сър, но може да ги чете от книжката. Нося я със себе си, защото възнамерявах да застана зад кулисите и да ви суфлирам, както е техническият израз, в случай, че изникне нужда от помощта ми.

— Дяволски мило от твоя страна, Джийвс. Много английско. Много феодално.

— Ни най-малко, сър. Обикновена човещина. Да отида ли при господин Хадок да му обясня положението?

Замислих се. И колкото повече мислех, толкова повече ми харесваше това предложение. Ако ви предстои да се спуснете по Ниагарския водопад в каца, винаги ще ви се стори привлекателно предложението някой верен приятел да ви замести. Единственото, което ви възпира от извършването на размяната, е мисълта, че това може да се окаже трудносмилаемо за добрия ви приятел. Но в дадения случай въпросното съображение не важеше. В своята звездна нощ Езмънд Хадок можеше да върши безнаказано какво му скимне. В паметта ми смътно изплува някакво четиристишие за десетте пръстчета на крачетата на Кристофър Робин. Но дори то, произнесено от устата на идола на Кингс Девърил, не би довело до масови безредици.

— Да, тръгвай да уреждаш сделката, Джийвс — отсякох аз, без повече колебания. — Както винаги, ти намери изход.

Той нахлупи бомбето, което вежливо беше свалил при влизането ми, и отбръмча да изпълнява милосърдната си мисия. Аз също бях прекалено възбуден да остана седнал, та излязох на улицата и започнах да правя тигели пред кръчмата. Тъкмо се бях поспрял да погледам звездите и да се чудя, както винаги се чудя, като видя звезди, защо Джийвс все ги нарича хор многореден от ангели с усмихнати очи^[1], когато потупване по рамото и блеещо: „Ъъъ, Бърти“, ми подсказаха, че някаква рожба на нощта се опитва да привлече вниманието ми. Обърнах се и съзрях урод със зелена брада и крещящ кариран костюм. Тъй като не беше достатъчно висок да бъде Коко, а единственият друг глупак, в състояние да се проветрява наоколо в подобен тоалет беше Гъси, правилно изчислих, че е той.

— Ъъъ, Бърти — повтори Гъси, очевидно в плен на силни чувства, — дали не можеш да ми набавиш малко бренди?

— Искаш да кажеш портокалов сок?

— Не, не искам да кажа портокалов сок. Искам да кажа бренди. Една кофа.

Озадачен, но обзет от санбернарски дух, аз се върнах в кръчмата и изнесох едно шише. Гъси го прие признателно, изпразни половината в гърлото си, задави се, облещи се, но пак отпи.

— Благодаря — изхриптя, като се съвзе. — Имах нужда от това. А не ми се искаше да влизам с тая брада.

— Защо не я махнеш?

— Не мога. Залепих я със специално лепило и сега адски боли като я дръпна. По-късно ще трябва да се обърна за помощ към Джийвс. Това бренди ли беше?

— За такова ми го продадоха.

— Ама че гадост. Същински витриол. Как, за Бога, ти и приятелчетата ти го пиете за удоволствие?

— Че ти за какво го пиеш? Защото си обещал на майка си?

— Пия го, Бърти, за да се успокоя пред едно ужасяващо изпитание.

Потупах го съчувствено по рамото. Стори ми се, че умът му блуждае.

— Забравил си, Гъси. Изпитанието ти премина. Изпълни номера си. При това крайно отвратително — допълних аз, неспособен да се въздържа от критиката. — Какво те беше прихванало?

Запремига като нахокана мерлуза.

— Не бях ли добър?

— Не, не беше. Беше кашкавал на слънце. В работата ти липсваше огън и живец.

— И в твоята работа ще липсва огън и живец, ако трябва да играеш комичен диалог с пълното съзнание, че веднага след него ще влезеш с взлом в полицейски участък и ще крадеш куче.

Звездите за секунда спряха да приспиват младооки херувими и се завъртяха в бърза мазурка.

— Я повтори!

— Какъв смисъл да повтарям? Чу ме прекрасно. Обещах на Корки да вляза с взлом в къщата на Добс и да измъкна кучето. Тя ще чака в колата си наблизо и ще го откара у свои приятели на трийсетина километра оттук, извън Добсовата юрисдикция. Сега знаеш защо се нуждаех от брендито.

И аз се зануждах от бренди. Бренди или нещо не по-малко възстановително. О, рекох си аз, една гарафа, пълна с топлия юг, пълна с истинската, заруменяваща страните Хипокрена^[2]. Вече споменах за тенденцията духът Устъров да се възправя дори когато е стъпкан в калта, но всяко нещо си има граница и в момента тази граница бе достигната. След тези страховити слова, духът Устъров се почувства възседнат от слон. При това не от някой строен като гимназистка слон. Охранен, тлъст слон.

— Гъси! Не бива!

— Как да не бива? Разбира се, че бива. Корки го иска.

— Но ти не осъзнаваш заплахата. Добс те дебне. И Езмънд Хадок те дебне. Само чакат сгоден случай, за да се нахвърлят.

— Откъде знаеш?

— Довери ми го самият Хадок. Никак не те харесва и лелее надеждата някой ден да престъпиш линията на закона, та да те натика зад решетките. Той е мирови съдия и е напълно в състояние да се ощастливи по този начин. Ще се почувстваш голям глупак, като се озовеш за трийсет дни в кафеза.

— Заради Корки съм готов и на цяла година. Всъщност — продължи Гъси в изблик на откровеност, — въпреки че не си пролича от начина, по който жадувах за брендито, няма възможност да ме сгащят. Добс гледа концерта.

Това, естествено, беше светъл лъч в непрогледния мрак. Не твърдя, че задишах с пълни гърди, но се престраших да поема глътка въздух.

— Сигурен ли си?

— Видях го с личните си очи.

— Да не си сбъркал?

— Скъпи ми Бърти, ако Добс е нахълтал в стая, в която ти невъздържано си ръсил жаби, и в продължение на няколко безкрайни часа се е зверил насреща ти, дъвкал е мустак и е скърцал със зъби, няма начин да не го познаеш при повторна среща.

— И все пак…

— Всякакви „все пак“ са безпредметни. Корки иска да спася кучето й и аз ще го спася. „Гъси — каза ми тя, — ти си ми от такава помощ!“ И аз ще бъда достоен за тези думи:

Като изрече всичко това, той навири зелена брада и изчезна в смълчаната нощ, като ме остави да платя брендито.

Тъкмо бях приключил, и Джийвс се върна.

— Всичко е уредено задоволително, сър — заобяснява той. — Видях се с господин Хадок и както очаквах, той изгаря от желание да заеме мястото ви на сцената.

Тежко бреме се свлече от мозъка ми.

— Тогава Бог да благослови господин Хадок! — възкликнах аз. — В тези млади земевладелци все пак има нещо, нали, Джийвс?

— Безспорно, сър.

— Понякога ги наричам гръбнак на империята. Но дългосрочното ти отсъствие навява на мисли за къртовски труд, докато го склониш.

— Не, сър. Господин Хадок прие веднага, на драго сърце и с възторг. Забавянето ми се дължи на разговора ми с полицая Добс. Желаеше да ми зададе голям брой въпроси от теологично естество и държеше да изслуша подробните ми обяснения. Особено живо го вълнуват Йона и кита.

— Харесва ли му концертът?

— Не, сър. Изказа се за представените развлечения с пренебрежителни изрази.

— Значи Джордж Кегли-Басингтън не му е допаднал?

— Не, сър. По въпроса за младия господин Кегли-Басингтън се изказа с особено силни думи и беше почти толкова хаплив по отношение на ритмичния танц на госпожица Кегли-Басингтън. За да не стане свидетел на усилията на останалата част от семейството, той се прибра в дома си, където смята да прекара остатъка от вечерта с лула в уста и произведенията на полковник Робърт Ингърсол в ръка.