П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (11)

11

Като ме забеляза, на бърза ръка изключи заблеяното изражение.

— О, Бърти, здрасти — рече. — Тъкмо исках да те видя.

— Така ли? — изрепчих му се светкавично, без да крия язвителността си, защото вече ми писваше от Коко.

Имам предвид следното: по собствено желание и крайно доброволно той се беше нагърбил с камериерстването и в качеството си на личен джентълмен на джентълмена негов дълг беше непрестанно да се суети около мен, тук да четка сако, там да глади панталон и всячески да ми бъде полезен, а по същество не бях му виждал и очите от вечерта на пристигането си. Човек се мръщи на подобни неизвинени отсъствия.

— Чаках те да ти съобщя добрата новина.

Изхилих се глухо.

— Добра новина ли? Съществува ли такова нещо?

— Съществува и добрува. Нещата се разведряват. Слънцето пробива иззад облаците. Струва ми се, че ще доведа до успешен край работата с Гъртруд. По вина на сковаващите социални условности, които възпрепятстват гостуващите камериери да общуват на желаната нога с дъщерите на господарския дом, аз, естествено, не съм имал възможността да разговарям с нея, но й пращам бележки по Джийвс, и тя ми праща бележки по Джийвс, а последната съдържа определени признаци, че се поддава на молбите ми. Още две послания, стига да са добре формулирани, и работата е опечена. Не се юрвай да купуваш ножа за риба^[1], но се подготви морално за разноските.

Раздразнението ми се стопи. Както вече съм имал повод да спомена, Устърови са справедливи хора. Знам какви неописуеми усилия изисква писането на любовни писма — времеемко занимание, налагащо върховно интелектуално съсредоточие. Ако Коко е бил зает с оживена кореспонденция от подобно естество, откъде време да се грижи за гардероба ми? Не можеш едновременно да изглаждаш отношения и панталони.

— Е, чудесно — откликнах аз, доволен да чуя, че въпреки мрачните обстоятелства като цяло, някой все пак успява да пробие. — Ще наблюдавам бъдещия ти прогрес с жив интерес. Но ако оставим за момент настрани любовния ти живот, Коко, случва се нещо ужасно и ще се радвам да ми окажеш съдействие и утеха. Оня криминално проявен луд Гъси…

— Какви ги върши?

— Проблемът е какви не ги върши. Преди малко, когато открих, че откак е пристигнал, не е написал нито ред на Мадлин Басет, можеше да ме събориш с клечка за зъби. Твърди, че й давал урок — добавих аз и с няколко думи му изложих фактите.

Коко придоби надлежно угрижен вид. Той е дарен с чувствително сърце, което лесно се трогва при вида на стар приятел, затънал до уши в блатото, а и е в течение на чувствителните ми взаимоотношения с Мадлин Басет, защото един ден тя споделила с него цялата история, когато се срещнали на някакъв благотворителен базар и случайно станало дума за мен.

— Но това е много сериозно — рече той.

— Можеш да не се съмняваш. Треперя като трепетлика.

— Момичета като Мадлин Басет придават огромно значение на ежедневното писмо.

— Точно така. И ако то не пристигне, дотърчават наместо и започват да разследват.

— И си сигурен, че Гъси е непоклатим?

— Като скала. Молих го, смея да кажа, страстно и разгорещено, на той отметна уши назад и отказа да ми сътрудничи.

Коко се замисли.

— Май знам какво се крие зад всичко това — каза. — Проблемът е, че в момента Гъси малко не е на себе си.

— Защо „в момента“? И защо малко?

— Омаян е от Корки.

— Знам. Както впрочем и цялата околност. Хлътването му е любима тема на разговор, когато леля срещне леля в цъфналата ръж.

— И в помещенията на прислугата не се гнусят от многословни обсъжданици.

— Не се учудвам. Също и в Бейзингстоук.

— Естествено, не можеш да го виниш.

— Естествено, мога.

— Мисълта ми е, че всъщност вината не е негова. Навън е пролет, Бърти, сезон на любовта, когато, както вероятно си чувал, най-светоцветната дъга снага протяга към гълъба небесен, а стремленията на юношата бледен с лекота обръщат се към любовта.^[2] Пълноструйното въздействие на момиче като Корки върху спаружена скарида като Гъси, обезсилен от непрекъснатото наливане с портокалов сок, и то в разгара на пролетта, трябва да е обезсилващо неотразимо. Корки, като запретне ръкави, вижда сметката и на най-силния мъж. Никой не го знае по-добре от теб. По едно време ти се правеше на невиждано магаре заради нея.

— Няма защо да се ровим в мъртвото минало.

— Разрових само колкото да докажа тезата си: той заслужава повече жал, отколкото упреци.

— Тя заслужава упреците. Защо го насърчава?

— Не мисля, че го насърчава. Той просто се изживява като лейкопласт.

— Насърчава го. Видях я. Преднамерено и целенасочено пуска чара си и му пробутва добре познатите ми едновремешни номера. Не ми казвай, че момиче като Корки, свикнало да разкарва от раз холивудски мъже, не може да се отърве от Гъси, стига да реши.

— Но тя не е решила.

— Нали затуй се тръшкам.

— И ще ти кажа защо не взема това решение. Всъщност не съм я питал, но съм убеден, че върти Гъси на пръста си, за да нарани Езмънд Хадок. Да му покаже, че щом той не я иска, има други, които я искат, и то много.

— Но той я иска.

— Да, ама тя не знае. Освен ако не си й казал.

— Не съм.

— Защо?

— Не бях сигурен дали това е правилната процедура. Все пак той изля най-съкровените си чувства, но ги заключи с тайната на изповедта, както се казва, като подчерта, че не иска да се разчува. „Това не бива да излиза от тази стая“, каза той. От друга страна, една навременна дума може да събере две наранени сърца. Цялата работа е крайно объркана.

— На твое място бих й казал. Ориентирай се към навременната дума. Гласувам изцяло за наранените сърца.

— И аз. Но май закъсняхме. Басет вече е подпалила жицата от телеграми, с които пита какво става. Току-що пристигна поредното нажежено послание. Намерих го на масата във вестибюла, като идвах насам. Звучеше като телеграма от момиче, на което му е писнало. Казвам ти, Коко, не виждам надежда. Загубен съм.

— Не си, не си.

— Съм. Когато съобщих на Гъси за телеграмата и настоях, че е време всички достойни мъже да се притекат на помощ на каузата, той просто, както казах, отметна уши назад и заяви, че давал урок на момичето и то нямало да помирише писмо, докато не си набиело урока в главата. Магарето се е заинатило на моста и повтарям, че не виждам и искрица надежда.

— На мен ми се струва съвсем просто.

— Искаш да кажеш, че имаш идея?

— Разбира се. Винаги разполагам с идея. Работата е очевидна. Щом Гъси се опъва да пише на момичето, ще й пишеш ти.

— Но тя не иска писма от мен. Иска ги от Гъси.

— И ще ги има, Бог да я благослови. Гъси е навехнал китката си и затова му се е наложило да ти диктува.

— Но Гъси не си е…

— Ще ме простиш, но я е изкълчил, когато спирал развилнял се кон и с огромен риск за живота си спасил малко момиченце от грозна смърт. Малко златокосо фъфлещо момиченце, ако ми позволиш, със сини очи и розови бузки. Смятам, че фъфленето ще се похарчи като топъл хляб.

Зяпнах. Схванах накъде биеше.

— Коко, това е страхотно. Ти ли ще измислиш писмото?

— Разбира се. Няма нищо по-лесно и ще стане кукличка. Пишех подобни писма на Гъртруд още като ходех прав под масата.

Настани се на бюрото, взе лист и писалка и веднага се потопи в съчинителство. Разбрах, че приказките му за кукличката не са празна работа. Дори не спираше да помисли. След нула време ми подаде завършения ръкопис и ми нареди да не се мотая, а да седна да го препиша.

— Трябва да замине веднага, всяка секунда е скъпа. Изтичай лично да го занесеш на пощата. Така ще го получи утре рано сутринта. А сега, Бърти, трябва да те напускам. Обещах на Куини да поиграем карти, а вече закъснявам. Клетото дете има нужда от ободряване. Чу ли за трагедията й? За развалянето на годежа й с копоя Добс?

— Ами? Значи годежът й се скапа? Сигурно затова имаше такъв вид. Срещнах я след обяда — заобяснявах аз — и останах с впечатлението, че нещо й гризе сърцето. Какво е станало?

— Не й харесва, че е атеист, а той упорства в безбожието си и най-сетне изтърсил нещо по адрес на Йона и кита, което тя не могла да преглътне. Тази сутрин му върнала пръстена, писмата и порцелановото украшение с надпис „За спомен от Блакпул“, което й донесъл миналото лято след гостуване у роднини. Опасявам се, че го понася много тежко. Влюбена е до полуда и копнее да стане негова, но не може да преживее тая работа с Йона и кита. Дано играта на карти пооблекчи болката й. Давай, Бърти, действай с писмото. Може и да не е от шедьоврите ми, защото бързах и не можах да го шлифовам, но ще ти хареса.

Прав беше. Внимателно го проучих и бях очарован от виртуозността му. И то без да е шедьовър. Значи шедьоврите му наистина си ги бива, та нищо чудно, че след получаването им Гъртруд Уинкуърт се е размекнала. Има писма, за които се чудиш дали на това място не можеш да се изразиш по-добре и дали да не позасилиш онова място, но има и писма, за които си казваш: „Това е то. Не пипай нито думичка.“ Въпросното беше от вторите. При описанието на развилнелия се кон беше постигнал необходимата доза скромност, а от описанието на фъфлещото дете дъхът ми секна. То се открояваше като гноясал палец и обираше овациите. Докато по-нежните части, където описваше как Мадлин му липсвала всяка минута, как копнеел да е тук, за да я притиснел в обятията си, просто нямаха равни на себе си.

Преписах го, напъхах го в илик и тръгнах към пощата. Едва го бях пуснал в кутията, когато музикален сопран ме поздрави изотзад и като се обърнах, видях приближаващата се Корки.