П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (15)

15

Листвениците в Уимбълдън Комън е едно от разкошните имения, построени сред просторни поля, със собствен водоизточник, осигуряващ топла и студена вода, неизбежните сгради за прислугата и всичко, което се полага. Ще ги видите от лявата си страна, когато излизате от Лондон през Пътни Хил. Не знам кои са собствениците на тези уютни гнезденца, но в едно можете да сте сигурни — не си броят грошовете. Не знаех и кой притежава Листвениците. Но знаех, че писмото на Гъси до Мадлин Басет ще пристигне на този адрес още с първата поща и намерението ми беше да напъна да спукване всичките си възможности, за да предотвратя прочитането му.

Съзнавах, че като се намесвам по този начин в пощенските услуги на Негово Величество, подлежа на около четирийсет години строг тъмничен, но рискът ми се струваше напълно приемлив. В края на краищата четирийсет години щяха да минат като сън, а само чрез възпрепятстване попадането на писмото в ръцете на адресата можех да си осигуря секунда, в която да поема дъх, да се огледам и да премисля нещата.

Поради тази причина на следващата сутрин просторните площи на Листвениците освен моравата, беседката, езерото, цветните лехи, храстите и дърветата съдържаха и един Устър, видимо не на себе си и склонен да припада всеки път, когато ранна птичка рано пропяваше при вида на някой лекомислен червей. Та въпросният Устър клечеше в декоративния храст недалеч от френските прозорци на помещението, което по силата на логиката трябваше да е трапезария, освен ако архитектът не е бил пълно куку. Беше дохвърчал с ранния влак, с който разнасят млякото и който тръгва от Кингс Девърил в 2:54 през нощта.

Казвам „дохвърчал“, макар че „довлякъл се“ щеше да отговаря повече на истината. Когато млякото се придвижва от място на място, то хич не си дава зор да бърза, поради което единайсетият час почти бе ударил, когато се прокраднах през портата и залегнах в изходна позиция сред флората. Слънцето се беше издигнало високо в синевата, както би се изразила Езмъндовата леля Шарлът, и ме завари потънал в тежък размисъл, поводи за какъвто напоследък Бог дал, относно безсърдечния начин, по който Природата се опъва и не скланя да помогне на затъналия в калта клетник.

Въпреки че виещи урагани и вледеняващи дъждовни бури биха били по-подходящ акомпанимент за начинанието ми, сутринта, или росната утрин, ако предпочитате да се придържаме към леля Шарлът, беше ясна и красна. Нервната ми система беше в окаяно състояние, една от не най-предназначените за любуване божи твари със сто и четиринайсет крайника бе избрала врата ми за утринната си гимнастика, но пукаше ли й на Природата? Пукаше й друг път. Небето си остана гадно лазурносиньо, а гореспоменатото слънце през цялото време се блещеше насреща ми с присъщото си дебелоочие.

Буболечки в гърба безспорно са кофти работа и изчерпват цялата сила и издръжливост на мъжа, но когато се заемеш с начинание, налагащо паркирането на трупа в гъсталака, ти повече или по-малко си ги просиш гадините. Обстоятелството, което ме тормозеше повече от дейността им, бе неизвестността, а именно как ще се процедира след появата на пощаджията. Ако всички в Листвениците закусваха в леглото, нищо чудно Гъсевият тринитротолуол да бъде отнесен на поднос от някоя услужлива камериерка право в стаята на Мадлин, и тогава мащабните ми намерения щяха да връчат Богу дух.

Тъкмо тази смразяваща мисъл прекоси мозъка ми и нещо изведнъж се сблъска с крака ми, предизвиквайки преждевременен сняг по слепоочията и отлепяне на темето от корените. Първото впечатление, че съм нападнат от могъща вражеска групировка, продължи около две секунди, макар че ми се стори една година. След това калейдоскопът пред очите ми изчезна и аз намерих сили да възприема факта, че в живота ми се е втурнала средно голяма рижа котка. Задишах отново, наведох се и я погалих зад ухото в съответствие с политиката ми на поведение спрямо това съсловие. Продължавах да я галя, когато чух тъп удар, дрънчене и някой отвори прозорците на трапезарията.

Малко след това парадната врата на къщата също се отвори, на стълбите излезе прислужница и морно се зае да изтръсква някаква изтривалка.

Вече имах възможност да хвърля едно око в трапезарията и като забелязах, че масата е сложена за закуска, мислите ми потекоха в умерено оптимистично русло. Мадлин Басет, казах си аз, не е момиче, което ще се излежава, когато другите са станали. Ако цялата банда нагъва долу, тя ще се труди рамо до рамо с тях. Значи една от чиниите беше наречена на нейно име и скоро до нея щеше да бъде поставено съдбовното писмо. Бърз пробег, и щях да впия нокти в него, преди Мадлин да е слязла. Напрегнах мускули в изходно положение, когато от югозапад дочух подсвиркване, някой възкликна: „Охо!“ и видях, че пощаджията е пристигнал. Стоеше в основата на стълбите и оглеждаше прислужницата.

— Здрасти, хубавице! — рече.

Това не ми хареса. Сърцето ми застина. Сега, когато имах възможност да го разгледам, установих, че е як младеж с дълги крайници и напълно излишен за длъжността му сексапил. От онези пощаджии, които в извънработно време са душата на селските вечеринки, а в работно смятат деня за загубен, ако не го започнат с десетминутен флирт с най-близката прислужница. Предпочитах да е стар и много по-грозен. С такъв служител предаването на пощата щеше да отнеме ценно време. А с всяка изминала секунда вероятността Мадлин Басет и другите да се появят на сцената нарастваше.

Страховете ми се оказаха напълно основателни. Минутите летяха, а онзи стоеше като вкопан на мястото си и подхвърляше майтап подир майтап, сякаш беше богат безделник, случайно минаващ по време на ранната си утринна разходка. Струваше ми се чудовищно обществен служител, за чиято заплата допринасях и аз, безотговорно да пилее времето на правителството и бях на крачка от написването на силно формулирано писмо до вестник „Таймс“.

Най-сетне чувството му за дълг се пробуди, той подаде на събеседничката си купчина пликове и след последна духовитост продължи по пътя си, а онази се изгуби от полезрението ми, за да се материализира след секунда в трапезарията. Там тя скучаещо прочете няколко пощенски картички, но явно нищо в тях не грабна интереса й, защото най-сетне направи това, което трябваше да направи най-малко преди четвърт час — разпредели пощата до различните чинии.

Напрегнах се. Усетих, че нещата започват да се раздвижват. Реших, че сега ще отпраши да изпълнява служебните си задължения из къщата и ще опразни терена, та още веднъж напрегнах мускули. Без да обръщам внимание на котката, която се отъркваше в краката ми с дружелюбие, подсказващо, че определено ме е причислила към приятелите на зоологичните видове на Уимбълдън, аз се приготвих за скок.

И представете си разочарованието и душевната ми мъка, когато, вместо да изчезне през вратата, оная мързелана излезе през френския прозорец, извади цигара, облегна се на стената и блажено запафка, завеяно заблеяна в небето, сякаш си мислеше за пощаджии.

Не знам нищо по-гадно от непредвидена спънка в единайсетия час и няма да преувелича, като кажа, че се загърчих в безсилен гняв. По принцип отношенията ми с обслужващия персонал са сърдечни и дружески. При среща с прислужница неизменно й се хиля и казвам: „Добро утро.“ Тя също ми се ухилва и ми отвръща: „Добро утро“ и всичко е мирно и кротко. Но тази с удоволствие бих замерил с тухла.

Клечах в храсталака и ругаех. Тя подпираше стената и пушеше. Не мога да ви кажа колко време клечах и ругах и колко време тя стоя и пуши, но тъкмо започвах да се питам дали това доказателство за упадъка на нравите няма да продължи вечно, когато онази се сепна, погледна бързо през рамо и като захвърли цигарата, отпраши зад ъгъла на къщата като нимфа, изненадана по време на баня.

А не след дълго разбрах и причината за изблика на внезапната й деловитост. За секунда си помислих, че е дочула гласа на съвестта, но нищо подобно. Някой излизаше през парадния вход и сърцето ми зае с подскок мястото на третата сливица, когато видях, че е Мадлин Басет.

Тъкмо си казах: „Това е краят“, защото изглеждаше неизбежно след две крачки да не влезе в трапезарията и да не попие последните новини от Девърил Хол, когато тя пое наляво, вместо надясно, и забелязах какво бях пропуснал в онзи ужасен пръв момент — носеше кошница и градински ножици. Явно беше тръгнала да бере цветя преди закуска. Изчезна от погледа ми, а аз отново останах насаме с котката.

Както веднъж доста сполучливо се изрази Джийвс, в плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава^[1], та сега веднага ми стана ясно, че за мен приливът е настъпи.

Ала последните събития бяха изцедили силиците ми. Видът на Мадлин Басет в такава непосредствена близост, че бих могъл да хвърля камъче в устата й, имаше върху мен мощното въздействие на удар по носа. В момента бях куха и крехка черупка, неспособна дори да ритне котката, която вероятно си беше затвърдила впечатлението, че вцепененият Устър е дърво, та се зае да точи ноктите си в крака му.

Извадих късмет, че бях куха черупка, а не дърво, защото точно в секундата, когато, ако имах конските сили, щях да нахълтам през прозореца на трапезарията, от него излезе момиче с бяло рошаво куче в ръце. На хубаво магаре щях да се направя, ако бях яхнал прилива, понасящ към слава, защото към никаква слава нямаше да ме доведе. Щеше да ме доведе до силен сблъсък на прага.

Защото новопоявилата се беше яко набито момиче от онези, дето изиграват пет сета тенис, без да променят ритъма на дишането си, а по траурното лице заключих, че трябва да е съученичката на Мадлин — същата, чийто сексуален живот наскоро беше ударил на камък. Лоша работа, разбира се, и човек можеше да съжалява, че тя и мъжът на нейните мечти не бяха успели да се споразумеят, но точно тогава не ми беше до любовните й несгоди. Вниманието ми бе канализирано върху факта, че търпя провал. Благодарение на закъснението, причинено от времегубието на оня палавник пощаджията, планът на кампанията ми се бе срутил из основи. Не можех да зафункционирам, когато из краката ми се мотаеха яки девици.

Имаше само една надежда. Поведението й бе на момиче, канещо се да разходи кучето си, и имаше вероятност тя и приятелчето й да поемат достатъчно надалеч, за да мога да си свърша работата. Тъкмо размишлявах на коя вероятност да заложа ризата си, когато тя сложи кучето на земята и аз установих с неописуеми чувства, че то се насочва право към моя храст. След секунда щеше да идентифицира съдържанието му и да се съдере от лай. Защото още не се е родило куче, което да приеме присъствието на чужди хора в храстите с безмълвно повдигане на едната вежда. Усетих, че работата може да свърши не само с разкриване, срам и позор, но и с ухапване по глезена.

Напрегнатото положение бе спасено от котката. Дали защото още не беше закусила, или очарованието от компанията на Бъртрам Устър бе започнало най-сетне да се износва, тя избра точно този момент да ме напусне. Обърна се на токове и излезе от храста, навирила опашка към небето, а бялото рошаво куче я видя, избухна в кучешка версия на творбата на леля Шарлът „На лов сме тръгнали сега“ и след лаконично „Ало, ало, ало“, тръгна с весел зов на лов. Преследването бе през храсталаци и над страшен ров във тази ловна утрин ясна, като съученичката на Мадлин Басет в ариергарда довършваше ловната сценка.

На завоя редът беше следният:

1. Котка.

2. Куче.

3. Съученичка на Мадлин Басет.

Водачите бягаха почти гърди до гърди. Между втория и третия имаше няколко дължини.

Повече не се чудих и маех. Случайният минувач, ако наоколо имаше такъв, щеше да стане свидетел само на някакъв вихър. Десет секунди по-късно стоях задъхан до масата с писмото на Гъси в ръка.

Миг — и то се ската в джоба на панталона, още миг — и бях до прозореца с оглед бързо смотаване от полесражението. Тъкмо да избръмча обратно към родния храст, когато внезапно забелязах яката девойка да се връща с рошавото куче в ръце и разбрах какво се е случило. На белите рошави кученца им липсва издръжливост. Бяха добри на спринтовите дисциплини, но безнадеждни на дълги разстояния. Това куче беше протичало в духа „Ало, ало“ първите петдесетина метра и — спряло да си поеме дъх — бе попаднало в ръцете на стопанката си.

Устърови са бързи в моменти на опасност. След като единият изход бе препречен, светкавично взех да търся друг. Юрнах се през вратата, юрнах се и през вестибюла и все така на юруш се добрах до временно убежище в лицето на отсрещната стая.