П. Г. Удхаус
Любовният сезон на търтеите (5)

5

Успях да се появя там преди полунощ, но все пак бях порядъчно закъснял. Както можеше да се очаква в такъв ден, двуместната ми кола, по правило безотказна като арабски жребец, насред път разви скоротечна скарлатина, благодарение на която графикът ми отиде на кино и когато завих към главния вход, часът наближаваше осем. Натиснах газта до дупка и това ми даде възможност да дръпна звънеца в осем без двайсет.

Спомням си как веднъж пристигнах с Джийвс в едно провинциално имение, където прекарването се очертаваше извънредно лепкаво, и той промърмори в ухото ми: „Рицарят Роланд стигна до Мрачната кула, сър“^[1]. Тогава не разбрах нищо от думите му. След като поразпитах обаче, се оказа, че въпросният Роланд бил от онези средновековни, дето трепят времето си с размотаване насам-натам, та когато веднъж се добрал до някакъв зандан, известен като Мрачната кула, се почесал озадачено по темето, защото нещо в атмосферата й хич не му вдъхнало доверие.

Същото се случи с мен тогава. Като имение Девърил Хол много ми допадна. Възхитих се от старинната сграда с бойници, кули и всичко, което се полага, и ако онзи Девърил, който я беше построил, се навърташе тогава около мен, щях да го хлопна по гърба и да му кажа: „Добре си се справил, Девърил“. Но се сгърчих при мисълта какво се крие вътре. Зад масивната порта дебнеха пет лели с ранновикторианска^[2] закваска и един Езмънд Хадок, който, щом осъзнаеше факта, че съм агънцето на Мери, вероятно щеше да забрави задълженията си на домакин и да ми извие врата. Тези обстоятелства попречиха на окото ми полагаещо да се порадва на тюдорианската архитектура и да обгърне поне сочната прелест на безкрайните зелени площи и искрящи цветни лехи.

Вратата се отвори и разкри поне сто кила живо икономско тегло.

— Добър вечер, сър — заяви масивният екземпляр. — Господин Устър?

— Финк-Нотъл — бързо изрекох аз, за да загладя впечатлението.

Всъщност не бих и могъл да кажа нещо повече, защото от непредвидените обеми на Чарли Силвърсмит почти ми секна дъхът. Веднага се върнах в годините, когато започвах живота си на светски мъж и тръпнех под погледите на величествени икономи.

Вече съм по-обръгнал и в крачка прегазвам подобна фауна. Когато ми отварят вратите, небрежно подръпвам маншетите си. „Ей ти, иконом — подвиквам, — как е животът?“ Но Джийвсовият чичо ме стресна. Приличаше на метална гравюра на държавник от миналия век с голяма плешива глава, бледи, пронизващи, изпъкнали очи, които — впити в моите — неимоверно засилиха усещането ми за Мрачна кула. През главата ми светкавично се стрелна мисълта, че ако нещо подобно беше изскочило срещу рицаря Роланд, той щеше да подбере полите на доспехите си, да забие шпори в хълбоците на коня и да отпраши яко заек.

Сам Голдуин, привързан с дебела връв към предното стъкло, сякаш бе осенен от същите размисли, защото след един стреснат поглед към чичо Чарли отметна назад глава и зави на умряло. Разбирах потреса му. Бидейки южнолондонско псе от долните прослойки на средната класа или защо направо не си го кажем — бидейки псе от народа, той едва ли беше виждат жив иконом, та си беше срам и позор, че от раз изтегли от кутията самия чичо Чарли. С извинителен жест привлякох вниманието на последния към животното.

— Куче — казах, защото това ми се стори достатъчно подходящ начин да ги представя един на друг. Чичо Чарли го изгледа навъсено, сякаш го бе спипал да яде ордьовъра си с приборите за риба.

— Ще наредя да отведат животното в конюшните, сър — хладно се произнесе той, а аз се изтрепах да му благодаря.

— А сега — продължих, — май ще е най-добре да бягам да се преоблека. Не искам да закъснявам за вечеря.

— Вечерята вече е сервирана, сър. Тук вечеряме точно в седем и половина. Ако желаете да си измиете ръцете, сър — рече той и ми посочи врата вляво.

В средите, където се движа, съм всеобхватно известен като много печен, защото под напора на обстоятелства, които биха прекършили по-крехки натури, неизменно съм успявал да се възкача по стъпалата на мъртвото си „аз“ и да се устремя към възвишени цели^[3]. Отбийте се в „Търтеите“ и питайте, когото срещнете: „Може ли да се сломи прекрасният Устъров дух?“ и той ще ви предложи добър облог срещу подобна вероятност. „Колкото и да се напече положението — ще каже той, — и колкото и да са отровни стрелите на свирепата Съдба^[4], Устър пак ще си свирка и ще е душата на гуляя.“

Но дотогава не бях се натрисал в положението хем да се представям за Гъси Финк-Нотъл, хем да гуляя в чужда къща, без съответната премяна, та няма как да не призная, че краката ми поддадоха в коленете. Няма нищо по-смъртоносно за един английски джентълмен от принудата да седне да вечеря без подобаващо вечерно облекло. Човекът, който се затътри подир чичо Чарли към трапезарията, беше един смазан и преплитащ крака Бъртрам Устър с надлежно измити горни крайници, но със самочувствието на дрипав велосипедист, смазан от унижението да нагъва храната си под погледите на всички, които според възпаленото ми въображение цъкаха с езици, барабаняха с пръсти по масата и си шушукаха каква досада е да изчакваш закъснелия, когато толкова ти се иска да поднесат следващото ястие, та да се наядеш като хората. Поради това мина време, преди да събера сили и да хвърля поглед към действащите лица около трапезата. Разбира се, имаше някакво представяне. Май си спомням чичо Чарли да обявява със сдържан тон: „Господин Финк-Нотъл“, сякаш искаше да се разграничи от всяка отговорност за думите си, но нищо повече.

Около мен се простираше неизбродно море от лели, стигащо до хоризонта. Имаше високи лели, ниски лели, дебели лели, мършави лели и една леля, която не спираше да говори, но на която никой не обръщаше и нула внимание. По-късно щях да науча, че това е обичайната практика на госпожица Еметин Девърил — лелята, която Корки описа като смахната. Водеше неспирен монолог от началото до края на всяко ястие. Щеше много да допадне на Шекспир.

Начело на масата се мъдреше млад екземпляр с добре скроено вечерно облекло, което ме накара още по-остро да осъзная напрашената от пътуването тапицерия, обвиваща мощите ми. Вероятно беше Е. Хадок. Седеше до момиче в бяло — толкова очебийно най-младият член на женското присъствие, че я изчислих като Коковата Гъртруд.

Подложих я на обстоен оглед и започнах да разбирам как Коко е хлътнал до хрилете. Детето на Благородната Дафни, вдовица на покойния П. Б. Уинкуърт, беше стройна, руса и крехка, в крещящо противоречие с майка си, която вече идентифицирах като бореца полутежка категория от дясната ми страна. Очите й бяха сини, зъбите — като бисери, а и в останалите аспекти Бог дал, та се забравил. Мисловният процес на Коко напълно ми се изясни. Според собствените му изявления беше се разхождал с това момиче в градината по здрач, птичките сънливо чуруликали из храсталака, а звездите започвали да надничат отгоре. Никой жив мъж в подобна обстановка и с това момиче до себе си не би избегнал световъртежа.

Тъкмо се бях замислил не без известно вълнение за двете млади сърца, разцъфнали през пролетта, и за възможностите им да се доберат до щастлив край, когато на дневен ред изникна концертът.

До този момент разговорът на масата беше предимно технически и труден за схващане от новопристигнал. Една леля каза, че получила писмо от Емил и със следобедната поща, друга леля се заинтересува пише ли нещо за Фред и Алис, първата отговори, че да, с Фред и Алис всичко е наред, защото Агнес вече била предала на Едит какво Джейн казала на Елинър. Пълна мистика.

Но сега една леля с очила заяви, че срещнала викария. Клетият старец плюел кръв и сипел огън и жупел, защото племенницата му, госпожица Пърбрайт, настоявала да включи в концерта нещо, което наричала злободневен диалог, изпълнен от полицая Добс и племенника на Агата Уърпълсдън господин Устър. Нямала представа какво значи злободневен диалог. Може би вие ще можете да ни обясните, Огъстъс?

Зарадвах се безмерно, че най-сетне ще имам възможност да вмъкна няколко думи, защото с изключение на дрезгавия кикот в самото начало не бях издал звук, откак се присъединих към компанията. Та чувствах, че е крайно време, в името на Гъси, да изплувам от мълчанието. Ако продължавах още малко така, цялата банда щеше да се юрне към писалищата си да пише умолителни писма на Басет да помисли добре, преди да повери щастието си в ръцете на тъпанар с вързан език, който ще вгорчи медения месец, като зареже всичко по средата и забегне в трапистки манастир^[5].

— Ъъъ, да, ще мога — заговорих аз. — Това е диалог между двама ирландци. Пат и Майк. На сцената значи излизат двама със зелени бради, въоръжени с чадъри, и единият казва на другия: „Коя беше дамата, с която снощи те срещнах на улицата?“, а другият отвръща на първия: „Гръм и мълния, това не беше дама, а жена ми.“ Тогава вторият фрасва първия с чадъра по лимона, а първият, да не остане по-назад, друсва втория по китарата със своя чадър. И тъй нататък до края.

Не се прие добре. Всички рязко и едновременно поеха дъх.

— Колко вулгарно! — заяви една от лелите.

— Ужасно, ужасно вулгарно! — изхриптя друга.

— Отблъскващо вулгарно — отсече Благородната Дафни Уинкуърт. — Но е типично за госпожица Пърбрайт да предложи подобно нещо за селски концерт.

Останалите не реагираха с „Комай си права, Даф“, но маниерът им предполагаше точно тези думи. Стискаха се устни и в чиниите се забиваха носове. Започнах да схващам какво имаше предвид Коко, когато каза, че тези дами не одобрявани Корки. Акциите й очевидно се котираха твърде ниско и пазарът беше муден.

— Е, радвам се — започна пак очилатата леля, — че не вие, Огъстъс, а онзи господин Устър ще се опозори с участие в подобна долнопробна сценка. Представям си как би се почувствала Мадлин!

— Мадлин не би го преживяла — отбеляза кльощавата леля.

— Скъпата Мадлин е тъй възвишена — поднесе мнението си и Благородната Дафни Уинкуърт.

Ледена ръка стисна сърцето ми. Почувствах се като Гадаринската свиня^[6], озовала се на косъм от ръба на бездната. Не е за вярване, но до този момент не ми беше минало през ума, че щом Мадлин Басет научи как любимият й е вилнял из околността със зелена брада и е налагал полицаи с чадър, тя ще се отврати до дъното на лигавата си душа. По дяволите, годежът щеше да предаде Богу дух в момента, в който новината стигнеше до ушите й. Човек трябва да борави с тия романтични момичета с възвишени идеали като с рохки яйца. А Гъси със зелена брада щеше да е далеч по-трагичен от Гъси в кафеза.

Неприятно ми беше да призная провала си, защото очаквах сензационен успех във въпросния монолог, но поне знам кога съм повален. Реших, че първата ми работа на другата сутрин ще е да изпратя на Корки кратко и интелигентно съобщение, че Бъртрам е извън играта и трябва да потърси услугите на друг артист за ролята на Пат.

— От това, което съм чувала за господин Устър — обади се една леля с клюновиден нос, — точно този вид вулгарност ще е напълно в негов стил. Между другото, къде е господин Устър?

— Да — пропя очилатата. — Трябваше да пристигне днес следобед, а дори не изпрати телеграма.

— Явно е извънредно вятърничав — отсъди трета леля с плачевна нужда от пластична хирургия.

Благородната Дафни взе разговора в ръцете си като училищна директорка на съвещание на подчинените си.

— „Вятърничав“ — започна тя — е меко казано. Доколкото разбирам, е напълно безотговорен. Агата ми е казвала, че понякога направо вдига ръце от него. Твърди, че често се колебае дали няма да е най-добре за него да го затворят в съответно лечебно заведение.

Можете да си представите чувствата, завладели Бъртрам, като научи, че собствената му плът и кръв има навика да го разголва публично в такава светлина. Естествено, човек не бива да очаква признателност, но когато си влязъл в разноски и едва си преживял досадата да мъкнеш синчето й в „Стария Вик“, оправдано е да очакваш тя да се държи като леля, чийто син е бил заведен в „Стария Вик“, и да демонстрира елементарно приличие и поне частица от благородния повик „живей и остави другите да живеят“. Спомням си думите на Джийвс, че неблагодарността на детето родно е по-отровна от змийски зъб^[7] и смея да ви уверя, че да имаш неблагодарна леля никак не е за предпочитане.

Лицето ми поморавя и ако в чашата ми имаше нещо заслужаващо внимание, щях да я пресуша до капка. Да, но не. Околовръст като чешмяна вода се лееше шампанско от най-добрите френски реколти, китката на чичо Чарли се изкълчи от наливане, а аз, в знак на съобразяване с печално известните вкусове на Гъси, бях обслужван само с непреглътваема помия, получена чрез слагане на половин портокал в сокоизстисквачката и натискане.

— Изглежда — продължи Благородната Дафни със студения и неодобрителен глас, който навремето вероятно е използвала да кастри подопечните си, задето пушат в храстите — неговите подвизи нямат край. Съвсем скоро бил арестуван и глобен за кражба на полицейски шлем насред Пикадил и.

Тук можех да я осветля.

— Това — заобяснявах аз — се дължеше на злополучно недоглеждане. При кражбата на полицейски шлем, както едва ли има нужда да ви обяснявам, най-важното е, преди да го вземеш, сръчно да изхлузиш каишката изпод брадичката на съдържащия се вътре полицай. Въпросният Устър обаче пропусна да го стори и това доведе до описания от вас тъжен резултат. Освен това трябва да вземете предвид факта, че инцидентът възникна доста късно през нощта след гребните гонки, когато и най-добрите между хората не са на себе си. Но както и да е. — Усетих, че не съм спечелил симпатиите на аудиторията и ловко смених темата. — Знаете ли вица за стриптийзьорката и дресираната бълха? Всъщност не, не този — прехапах езика си, като се сетих, че не е подходящ за ушите на присъстващите. — Ще ви кажа вица за двамата мъже във влака. Старичък е и ако сте го чували, кажете.

— Моля ви, Огъстъс, продължавайте.

— Вицът е за двама глухи, които се срещнали във влака.

— Сестра ми Шарлът има бедата да е глуха. Това е голямо нещастие.

Кльощавата леля проточи врат.

— Какво казва?

— Огъстъс ще ни разкаже виц. Шарлът. Моля ви, Огъстъс, продължавайте.

Това, разбира се, хвърли вода върху огъня ми, защото последното нещо, което му се иска на човек, е да го заподозрат, че се присмива над недъга на възрастна госпожица. Но вече беше твърде късно да се поклоня и напусна сцената.

— Ами във влака пътували двама глухи и единият погледнал през прозореца и попитал другия: „На риболов ли отивате?“, а онзи отвърнал: „Не, отивам на риболов“, а първият рекъл: „Аа, аз пък помислих, че отивате на риболов“.

Не хранех големи надежди. От самото начало нещо ми нашепваше в ушенцето, че не си постилам добре. Засмях се от сърце, но бях единствен. Точно когато лелите трябваше да изпопадат от столовете си и да се затъркалят по пода от смях, настъпи зловещо мълчание, достойно за траурно бдение, нарушено само от леля Шарлът, която попита какво съм казал.

Хиляди пъти бих предпочел темата да замре, но дебелата леля заговори в ухото й, като внимателно произнасяше сричките.

— Огъстъс ни разказа виц за двама мъже във влака.

Единият попитал: „За риба ли отивате?“, другият отвърнал: „Да, за риба“, а първият рекъл: „Така си и знаех“.

— О? — каза леля Шарлът и предполагам, че с това обобщи резултата.

Малко след това пашата и водопоят приключиха и дамите станаха и отплаваха от стаята. Благородната Дафни поръча на Езмънд да не се бави прекалено с портвайна си, след което се омете. Чичо Чарли донесе бутилката и също се омете. Двамата с Езмънд Хадок останахме насаме и аз взех да се питам какви ли са шансовете да докопам чашка-две.

Приближих се към неговия край на масата и заоблизвах устни.